27
Чет, Юни
24 New Articles

Външната политика на САЩ

брой 4 2016
Typography

Въпреки наложилите се в международната общност представи, действията на различните институции на САЩ често се оказват некоординирани. Сред примерите за това е Сирия, където организации, създадени с помощта на Пентагона, се сражават с такива, създадени от ЦРУ.

По две ключови направления - провокирането на конфронтация между ЕС и Русия в Европа и между АСЕАН и Китай - в Азия, те обаче действат в абсолютен синхрон. В тази връзка си струва да се запитаме, кои са основните цели на външната политика на САЩ и възможно ли е да се прогнозира нейното бъдещо развитие?

Несъществуващото разделение между "изолационисти" и "интервенционисти"

В течение на почти един век, в прогнозите си за външната политика на Съединените щати, анализаторите обикновено разделяха американските политици на "изолационисти" и "интервенционисти". При това към първата категория бяха причислявани т.нар. "Бащи-емигранти", които напускат Стара Европа и се стремят да изградят в Америка един нов свят, основаващ се на религиозните ценности и, следователно, освободен от европейския цинизъм. Към втората пък се причисляват "Бащите-основатели", които не само се стремят към независимост на британските колонии в Америка, но и да продължат по свой собствен начин реализацията на геополитическия проект на Британската империя.

Днес обаче това разделение изглежда лишено от смисъл, тъй като дори такива огромни и могъщи държави като САЩ вече не могат да бъдат "самодостатъчни". Затова в Съединените щати острата критика и маргинализирането на привържениците на изолационизма са се превърнали в правило и днес там няма нито един сериозен политик, освен може би Рон Пол, който да се придържа към него.

В момента споровете в американския елит се водят между привържениците на концепцията за "продължителната" (и дори "вечната") война и адептите на използването на "мека сила" за реализация на интересите на САЩ. Ако се съди по трудовете на професора от Принстън Мартин Гилънс и колегата му от Станфорд Бенджамен Пейдж, днешната политика на Съединените щати се определя от влиятелни "групи по интереси", независимо от волята на американските граждани (1). Изглежда логично зад тези спорове да се крие, от една страна, вилянието на военно-индустриалния комплекс, а от друга - на компаниите, използващи безналични плащания при продажбата на своята продукция (програми, хай-тек, продукти на развлекателната индустрия), която на практика е по-скоро виртуална, отколкото реална, така че те могат да печелят и там, където няма войни.

Тази гледна точка обаче, игнорира въпроса за достъпа до ресурси и енергоносители, който играе доминираща роля през ХІХ и ХХ век, а и днес, макар да е загубил остротата си, продължава да съществува.

След прокламирането на "Доктрината Картър" (2), според която достъпът до енергоносителите в т.нар. Голям Близък Изток е сред ключовите приоритети на американската национална сигурност, Вашингтон създаде своето Централно командване (CENTCOM), изпрати в района на Персийския залив над 500 хиляди военни и заяви намерението си да постави под контрол целия регион. Всички си спомнят, как, след като се убеди в неизбежността на "петролния пик", вицепрезидентът Дик Чейни се ангажира с подготовката на т.нар. "арабска пролет" и войната против онези държави в региона, които се съпротивляваха на попадането му под пълния контрол на САЩ. Тази политика обаче твърде бързо загуби смисъла си, тъй като междувременно Съединените щати - освен бързо растящите собствени добиви на шистов газ и петрол, поставиха под контрол и енергоносителите в Мексиканския залив. Ето защо, поне според мен, през следващите няколко години САЩ не просто ще се оттеглят от Големия Близък Изток, но и ще бъдат принудени да влязат в остра конфронтация с Венецуела, която е единствената средноголяма държава, способна да съперничи и дори да застраши разработката на находищата в Мексиканския залив.

В обширното си интервю за априлския брой (2016) на списание The Atlantic президентът Обама се опита да обясни и оправдае своята доктрина (3). В него той отдели доста място за да отвърне на критиците си, обвиняващи го в противоречивост и слабост, особено що се отнася до обявената от самия него "червена линия" в сирийския конфликт. Действително Обама неведнъж декларира, че използването на химическо оръжие е "червената линия", чието преминаване САЩ няма да допуснат, но когато собствената му администрация обвини правителството в Дамаск, че е използвало такова оръжие против своя народ, президентът на САЩ се отказа да влезе в нова война. Без да влиза в дискусия относно обосноваността на това обвинение, Обама подчерта, че Съединените щати не трябва да рискуват живота на собствените си войници в този конфликт и, че самият той предпочита да запази силите им за борба срещу истинските заплахи за националните интереси на страната. Именно тази сдържаност впрочем е и най-важната характеристика на "Доктрината Обама".

Истинските заплахи за сигурността на САЩ

В такъв случай, кои са истинските заплахи за САЩ? Президентът не казва нищо за това, но за да си отговорим на този въпрос, можем да се обърнем към разработките на американския Национален съвет за разузнаване (NIC), а също да си припомним споменатите по-горе "групи по интереси". Така ще стигнем до извода, че днес САЩ са изоставили лансираната след 11 септември 2001 "Доктрина на Джордж Буш-младши" за глобална доминация, връщайки се към доктрината, лансирана от неговия баща и насочена към гарантиране най-вече на американското търговско превъзходство. Както е известно, тя беше формулирана в периода непосредствено след края на студената война, когато в света се изостри икономическото съперничество в рамките на либералната капиталистическа система.

Демонстрирайки увереността си, че епохата на идеологическото противоставяне е приключила, президентът Обама демонстративно се сближава с Куба и Иран. Причината е необходимостта да бъде смекчена опозицията на тези две "революционни" държави, оспорващи не само превъзходството на САЩ, но и (което е по-важното в случая) правилата на играта на международнате сцена.

Некоректността, която САЩ демонстрираха към някои от ключовите си съюзниици (като Израел и Саудитска Арабия например) при реализация на споразумението 5+1, доказва, че те всъщност не са особено загрижени за иранската ядрена програма, а се стремят най-вече да поставят под контрол "революционните" аспирации, които Техеран демонстрира от началото на хомейнистката революция през 1979 насам.

Именно в този контекст ставаме свидетели на връщането към "Доктрината Уолфовиц", според която за ограничаване и подчиняване на американските конкуренти, включително и на Европейския съюз, са допустими всички средства (4). Според мен обаче, тази стратегия претърпя известни корекции, свързани с нарастващите опасения на Вашингтон от пробуждането и възхода на Китай. Тоест, можем да говорим за "стратегическа ос в Далечния Изток", в чиято основа е предислокацията на американската военна мощ от Близкия към Далечния Изток с цел контрола над региона и сдържането на растящата китайска мощ. И макар че Пентагонът вече не споменава нищо за налудничавата идея на неконсерваторите за военния разгром на Китай, той възнамерява да позволи на тази страна да играе само икономическа роля, като не допусне тя да разпространи своето политическо влияние отвъд собствените си граници.

Картината, която наблюдаваме в момента обаче, не съответства на концепцията за "стратегическата ос в Далечния Изток". Разбира се, САЩ леко разшириха присъствието си в Азиатско-Тихоокеанския регион, но основната им военна мощ продължава да е съсредоточена в Централна Европа. Освен това, докато в Палестина, Йемен, Сирия и Ирак продължават да се водят сражения, а Либия се свлича в хаоса на гражданската война, беше разпален нов конфликт в Украйна. Това развитие на събитията може да се интерпретира по два различни начина. От една страна, би могло да се приеме, че доближаването на НАТО до руските граници и евентуалният военен отговор на Москва не застрашават мира в света. Действително е рисковано да се забъркаш в подобен конфликт, а и няма особена нужда от това. Тоест, излиза, че войната в Украйна не е насочена против Русия, а по отношение на Европа тя представлява изкуствено изфабрикуване на мнима руска заплаха с всичките свързани с нея санкции и контрасанкции, което позволява на САЩ да поемат "защитата" на своите наивни европейски съюзници (т.е. да ги подчинят, обвързвайки ги още по-здраво към себе си).

От друга страна обаче, икономическият просперитет на САЩ се основава на техния контрол над международната търговия и, следователно, на поддържането на морските търговски маршрути (5). На свой ред, в хода на своето развитие, Русия и Китай се стремят да се освободят от американската опека като за целта работят за изграждането на континентални търговски пътища. Именно това е същността на стратегическия проект на китайския президент Си Дзинпин за изграждането на два нови "пътя на коприната", единият от които трябва да премине (както и в античната епоха) през Централна Азия, Пакистан, Иран, Ирак и Сирия към Средиземноморието, а другият - през Русия и Германия. В момента обаче, и двата са блокирани - от Ислямска държава, в Леванта и от Украйна, в Източна Европа.

Контролът над морските търговски пътища беше в центъра на вниманието на американската стратегия в началото на ХХІ век, като се гарантираше с всички възможни средства, включително с помощта на пиратите от Африканския Рог (6), поне докато Русия и Китай не сложиха край на тяхната активност, изпращайки свои военни кораби в региона. Въпреки това и макар, че китайците активно финансираха изграждането на втория Суецки канал в Египет, свободното преминаването на корабите от Индийския океан в Червено море през пролива Баб ел-Мандеб, който официално се контролира от Джибути (където има американска, а вече и китайска военни бази), е сериозно застрашено от групировката "Ал Кайда на Арабския полуостров", обявила създаването на собствен "емират" в Южен Йемен.

Към контрола над морските търговски маршрути, следва да добавим и контрола над финансовите операции. За целта в САЩ бяха разработени правила и норми, които те се опитват постепенно да наложат на банките в цели свят.  Русия обаче създаде собствена национална платежна система, а Китай се отказа от конвертирането на юаните в долари за да не бъде засегнат от рестрикциите на американските правила.

Тоест, ако горният анализ е верен, войните в Сирия и Украйна няма да бъде прекратени докато Русия и Китай не изградят безопасен континентален търговски маршрут до Западна Европа. Именно в тази връзка следва да разглеждаме и усилията на САЩ да привлекат към своя лагер Беларус, чиито управляващ режим беше обект на остри критики от страна на Вашингтон в течение на дълги години. Всъщност, става дума за опит да бъде разширен украинският "санитарен кордон" чак до балтийските постсъветски републики като по този начин бъде създаде херметична преграда между Западна и Източна Европа.

Американските усилия за маргинализирането на Китай и Русия

От тази гледна точка, търговските преговори, които САЩ водят с Европейския съюз (за създаването на Трансатлантическото партньорство за търговия и инвестиции - ТПТИ) и с държавите от АСЕАН (за включването им в Транстихоокеанското партньорство - ТТП) не целят толкова укрепването и развитието на търговските отношения, колкото изключването на Русия и Китай от европейските и азиатските пазари. В този смисъл, фактът, че в момента европейците и азиатците са концентрирали усилията върху избора на най-подходящите общи стандарти за продукцията им в рамките на ТПТИ и ТТП, вместо да поискат Китай и Русия също да бъдат поканени за участие в преговорите, ми се струва изключително показателен за тяхната наивност и липса на стратегическа визия за бъдещето.

И, накрая, последният извод от интервюто на президента Обама за априлския брой на The Atlantic е, че както се оказва, САЩ възнамерят да обновят своите алианси, приспособявайки ги към новата си стратегическа доктрина. Така, подкрепата за Саудитите, която доминираше в епохата на американската зависимост от близкоизточния петрол, вече не представлява стратегически интерес за Вашингтон и все повече се превръща в ненужно бреме за него. Или пък, че "специалните отношения" с Обединеното кралство - от контрола над океаните (Атлантическата харта) до опита за формирането на еднополюсен свят (Иракската война), които преди бяха от ключово значение, сега не са кой знае колко важни за САЩ и следва да бъдат преосмислени. А не бива да забравяме и скъпоструващата подкрепа за Израел, който също започва да губи стратегическото си значение в Близкия Изток, поне от гледната точка на Вашингтон. Затова той ще може и занапред да разчита на американската подкрепа само, ако еврейската държава се окаже необходима за реализацията на стратегията на САЩ в други региони на света.

Всичко това обаче изглежда в разрез с навлизащата в своята кулминация президентска кампания в Съединените щати, в която се сблъскват, от една страна, военно-индустриалният комплекс и т.нар. WASP (съкращение от "бели, англосаксонци и протестанти - б.р.), представлявани от Хилари Клинтън, а от друга страна - индустрията на банковите системи за безналични плащания и привържениците на социалния договор за "американската мечта", представлявани от Доналд Тръмп (7). Агресивният характер на тази кампания свидетелства за необходимостта от възстановяване на баланса между тези сили след неоспоримото господство на милитаристките кръгове от 1995 насам.

Ако лагерът, представляван от Тръмп, победи, войните с американско участие най-вероятно ще бъдат силно ограничени, а натискът на САЩ срещу останалите държави ще се ограничи предимно с въпросите, свързани с патентното и авторското право. Ако обаче това не се случи, Съединените щати ще продължат да следват една войнствена външна политика, целяща увековечаването на тяхната глобална доминация. Тя обаче е обречена да се сблъска с нарастваща не само външна, но и вътрешна съпротива. В резултат от което изготвянето на достоверни прогнози за по-нататъшното развитие на американската външна политика ще стане изключително трудна задача.

 

Бележки:

1. Testing Theories of American Politics: Elites, Interest Groups, and Average Citizens, Martin Gilens and Benjamin I. Page, Perspectives on Politics, Volume 12, Issue 03, September 2014, pp. 564-581.

2. State of the Union Address 1980, by Jimmy Carter, Voltaire Network, January 23rd, 1980.

3. The Obama Doctrine, Jeffrey Goldberg, The Atlantic, Voltaire Network, 10.03.2016

4. « US Strategy Plan Calls For Insuring No Rivals Develop », Patrick E. Tyler, and « Excerpts from Pentagon’s Plan : "Prevent the Re-Emergence of a New Rival" », New York Times, March 8th, 1992. « Keeping the US First, Pentagon Would preclude a Rival Superpower », Barton Gellman, The Washington Post, March 11, 1992.

5. The Geopolitics of American Global Decline, by Alfred McCoy, Tom Dispatch (США) , Voltaire Network, 22.06.2015.

6. Pirates, corsaires et flibustiers du XXIe siècle, par Thierry Meyssan, Voltaire Network, 25.06.2010

7. Qui sera le prochain président des États-Unis ?, par Thierry Meyssan, Voltaire Network, 04.04.2016.

 

* Авторът е френски геополитически анализатор, създател и ръководител на Voltaire Network

Поръчай онлайн бр.4/2017