20
Чет, Юни
7 New Articles

Тероризмът – петата вълна?

брой 4 2016
Typography

Едно от най-широко приетите описания на терористичните движения, основаващ се на мотивацията за насилие и може би един от най-големите приноси към изследванията на тероризма в последните две десетилетия, е теорията на David Rapoport за терористичните „вълни“[1].

Теорията първоначално е формулирана от гледна точка на три исторически вълни на тероризъм, но съвременният ѝ вариант изобразява четири отделни вълни, като включва и религиозния екстремизъм. Вълновата теория на Rapoport се оказва полезна не само заради своята историческа периодизация на недържавния тероризъм, но също така и с наблюдението си, че мотивацията за насилие във всяка вълна задължително влияе на характера и типа насилие, използвано от групите.

Таблица 1: Четирите вълни на тероризма на Rapoport.

Фокус

Основна стратегия

Идентичност на мишените

Катализатор

Особени характеристики

Анархисти,

1870-1920 г.

Убийства на хора от елита, обири на банки

Основно европейски държави

Провалът/бавните реформи

Изграждат основни терористични практики и обосновка

Националисти,

1920-1960 г.

Партизански нападения над полиция и военни

Европейски империи

Делегитимирането

на империите след 1919 г.

Увеличаване на международната подкрепа (ОН и диаспора)

Нови леви/ марксисти,

1960-1980 г.

Отвличане на самолети, хора и убийства

Правителствата като цяло; насочване на фокуса към САЩ

Успехът на Виет Конг

Увеличаване на международното сътрудничество, спонсорство

Религиозност

1970-2020 г.

Само­убий­стве­ни атентати

САЩ, Израел, светски режими в мюсюлманския свят

Иранска революция, Съветската инвазия в Афганистан

Повишаване на смъртоносността; Намаляване на броя на терористичните групи

 

Източник: адаптирано от автор по Rapoport, ‘The Four Waves of Modern Terrorism’.

Вълните на Rapoport обхващат повече от един век (виж. Таблица 1) и включват четири широки политически движения, всяко от които създава множество сродни терористични групи. Rapoport поставя началото с анархизма през XIX век. След Първата световна война анархистите и есерите са изместени от антиколониални националноосвободителните движения. След Втората световна война, те постепенно са заменени от леви радикални групировки, най-вече западни такива. Най-скорошната четвърта вълна се свързва с международните ислямистки-салафистки групи превърнали в най-известните десни/религиозни терористи. Rapoport не твърди, че тези вълни представляват отделни категории, в които една ера съдържа само една единствена форма на тероризъм. Напротив, съществува доста висока степен на припокриване от една вълна към следващата. Въпреки това, всяка вълна се определя от едно доминиращо движение, засилващо от своя страна разпространението на единомислещи групи. Rapoport отбелязва, че много малко организации са в състояние да надживеят своята епоха, всяка от които трае около едно поколение.

Тези вълни са предизвикани от историческо събитие или серия от събития. Два фактора, вдъхновяват първата вълна – комуникационно-технологичната революция от края на XIX век и разпространението на доктрината на тероризма. Първият фактор включва разпространението на телеграфа, ротационната печатна машина (произвеждаща евтини вестници), параходите и железниците (улесняващи разпространението на диаспорите и емигранти, които изиграват основна роля в интернационализация на анархизма). През втората половина на ХIХ век се появява различна терористична доктрина, основана на концепцията за „пропаганда на деянието“. Анархистите, които разчитат на повече насилие, изграждат своята доктрината отчасти на древната традиция на „убиеца на тиранинa“ (tyrannicide), която вече е много по-лесно приложима благодарение на пистолет и динамита. Те виждат съвременния еквивалент на гръцкия убиец на тирани като заместител на „битките на барикадите“, които през деветнадесети век градските революционни тълпи използват плащайки висока цена, поради големите човешки жертви, които дават.

Съгласно тази цел ранните въплъщения на анархистичните групи са моделирани по подобие на конспиративните общества в стила на Blanqui и Buonarroti[2]. Анархистите се опитва да компенсира липсата на потенциал за масово мобилизиране чрез възприемане на понятието за „пропаганда на деянието“. Основната идея е проста – делата показват повече от думите. Доброволни революционни действия могат, или поне така се надяват, да се превърнат в катализатор за масовите въстания. Разчитайки отчасти на концепцията на Жан Жак Русо за „революционния герой“, анархистите заобикаля необходимостта от изграждане на институционален потенциал (капацитет) чрез провъзгласяване и разпространение на конкретна стратегия на масова радикализация. Анархистичното насилие е не само насочено към премахването на политическите врагове в правителството, но и служат като средство за доказване на несигурния характер на контрола над обществото, наложен от управляващия режим.

Делото (актът) на анархиста е трябвало да бъде образцов и назидателен, да дава пример, който другите да следват. Присъства и елемент на саможертва. Отказът на много активисти да избягат, след като е извършено нападение, също е трябва да опровергае мнението, че насилието, използвано от анархистите е по някакъв начин престъпно. Един от най-трайните приноси на анархистите за „хрониките“ на политическото насилие е създаването на „науката“ за революционната война, постигната чрез комбиниране на въоръжена стратегия с пропаганда и политическа агитация[3].

Според Rapoport втората вълна е в резултат на Първата световна война и сключването на Версайския мирен договор. В началото на 1918 г., отчасти като отговор на болшевишката революция, американският президент Удроу Уилсън постулира редица принципи за следвоенното преустройство на света, включително и принципът за национално самоопределение. Скоро след това този принцип е възприет от националистите в европейските колонии. Въпреки това, когато първоначално се формулира като част от Четиринадесет точки, той е замислен най-вече като политически инструмент за разбиване на вражески империи. Съответно, в мирните договори след Първата световна война, той е трябвало да се прилага само към европейските територии, като например към дуалистичната монархия на Австро-Унгария. Неевропейски територии на победените страни са предназначени да преминат под мандата на Лигата на нациите. Като следствие на това редица сили, като например Германия, са принудени да се откажат от отвъдморските територии. Тенденцията към де-колонизация е укорена от резултата от Втората световна война. В Палестина, еврейски тайни организации са сред първите, които се стремят към национално освобождение. Menachem Begin, лидер на терористичната организация Иргун, е един от първите, които говори не за терористи, а за „борци за свобода“[4]. Това служи за пример на други подобни организации, включително Организацията за освобождение на Палестина (ООП), която се противопоставя на ционизма.

Естеството на голяма част от антиколониалното насилие е доста различно от това на анархистите от първата вълна. Докато последните отхвърля държавата, национално-освободителните бойци защитават каузата за собствена държава. Мишените също са различни. Вместо да провеждат кампании за политически убийства в съответствие с предишните движения, много от антиколонизаторите започват да насочват действията си срещу силите за сигурност. Тъй като полицията е основно средство на колониалния контрол, въвличането им в конфликт, за който те са слабо подготвени, води до замяната им с тежко въоръжени военни и паравоенни части. По този начин, антиколониалните сили са първите, които успешно използват тероризма като стратегическа игра, надявайки се да принудят държавата (или окупационна сила) да използва контра-продуктивно, непропорционално, дори хаотично насилие. Антиколониалните сили имат предимство пред предишните (и бъдещите) терористични групи поради наличието на големи симпатизиращи местни общности. Този извор на подкрепа често позволява в преследване на целите си терористите от втората вълна да използват партизански тактики заедно с терористично насилие. Освен това, антиколонистите са в състояние да се възползват от международното измерение присъщо на конфликта им и да използват, за първи път, систематични кампании, предназначени да провокират прилагането на международен натиск върху управлението (режима) срещу което се борят.

Rapoport свързва третата вълна с западния ляв тероризъм. За неин катализатор повечето изследвания неизменно поставят Виетнамската война. Няколко са причините, поради които американската интервенция в Югоизточна Азия изпраща силни сигнали към потенциални екстремисти. Първо, интервенцията изглежда като проява на „западен неоколониализъм“. Второ, провалът на Съединените щати, да победят бунтовниците в Южен Виетнам е посочван като симптом на вътрешна слабост на западния империализъм. Трето, и може би най-важното е, че показва потенциалната ефикасност на продължителната съпротива, която е илюстрирана от борбата на северновиетнамците. Леви терористични групи и партизански движения започват да се появяват в развиващите се страни, особено в Латинска Америка, но скоро намират симпатизиращи марксистки радикали и в Европа (и в по-малка степен в САЩ). Тези екстремисти виждат себе си като пета колона, бореща се в „империалистичния“ Север за интересите на южните освободителни движения. За много от тях, след падането на Сайгон през 1975 г. Организацията за освобождение на Палестина заменя виетконгците като модел за революционна дейност.

Третата вълна, подобно на предишните две, поставя своя собствен отпечатък върху революционното насилие. Първо, жените са важна част от терористичните прояви. Някои от тези жени започват да поемат лидерска роля, което е характерно и през първата вълна, особено сред руската интелигенция от XIX век, участваща в тероризъм. Второ, оперативната среда на третата вълна е различна. Насилието обикновено не е извършвано срещу военни цели, както е характерно за втората вълна, а се появява „театрална“ форма, разчитаща на „спектакъл“ на насилие, поставящо акцент върху символични цели и публичността – най-вече чрез отвличания и взимане на заложници. Трето, левите терористи в редица случаи се занимават и с обикновени престъпления, най-вече с цел събиране на средства. Например, Карлос („Чакала“) и японската Червена армия, разбират, че „наемният тероризъм“ спонсориран от „престъпни“ държавни (rogue state), може да бъде доходен бизнес. Разпространението на потенциални държавни спонсори в контекста на Студената война изострят това явление. Въпреки, че много групи са в състояние да се възползват от модерните медии като средство за придобиване и поддържане на висок профил, те се провалят поради липсата на обществена подкрепа, което е и основна причина за края и на анархисткия тероризъм.

Rapoport допуска, че повишаването на ислямисткото насилие и четвъртата вълна на терор като цяло, може да се проследи чрез три определящи събития. Първо, голяма част от началото на ислямизма се основава на шиитския радикализъм, който от своя страна е вдъхновен от Ислямската революция в Иран през 1979 г. Второ, в края на 80-те години, няколко години след събитията в Иран, сунитските екстремисти постигат вдъхновяващ успех, когато съветските войски се оттеглят от Афганистан. Трето, началото на новия ислямски век – ал-хиджра 1400 (1980 година в Грегорианския календар) добавя миленистичен (хилиастки)[5] елемент и за шиитския и за сунисткия радикализъм.

Естеството и характерът на четвъртата вълна са в основата на значителна част от дебатите между учените. Все пак, съществуват няколко емпирични наблюдения, които заслужават внимание. Първо, Четвъртата вълна до голяма степен се характеризира със своята най-катастрофална стратегия – самоубийственият тероризъм. Това е тактика, започната от шиитските групировки в Ливан, разпространила се сред голям брой актьори от четвърта вълна. Второ, Rapoport, Hoffman и други отбелязват, че докато броят на активните групи рязко намалява, средният им размер нараства. С други, думи групите намаляват като брой, но сложността и обхвата им нараства. Накрая, сред групите от четвъртата вълна се увеличава организационното дълголетие (обикновено, повечето терористични групи не оцеляват повече от две години след своето създаване).

В същото време не по всички аспекти на четвъртата вълна съществува консенсус. Дебатите обикновено се концентрират върху ефекта на религията върху насилствените политически движения. В единия край на спектъра са учени, които твърдят, че (повторното) въвеждане на религията в политическото насилие променя из основи характера на тероризма. На другия край са онези, които твърдят, че религията просто дава решение за колективно действие, и целите на съвременния тероризъм остават политическата промяна или реформа в този свят, а не спасение в другия.

Вълновата теория на Rapoport представлява широка периодична класификация на модерния недържавен тероризъм. В съвременната литература това изследване е може би най-близо до определението за обща теория на тероризма. Нейният обхват, обаче, създава проблеми, свързани с конкретността. Когато се говори за движения, а не за отделни групи, се създават неясноти за конкретните случаи на политическо насилие.  Например, една и съща марксистката идея, която надига първата вълна вдъхновява и голяма част от антиколониалните движения. Друг силен аргумент може да се направи, че левият радикализъм през 1960 и 1970 е в действителност (също) антиколониален, а не чисто ляв. Може би най-големият недостатък на Вълновата теория на Rapoport е, че той изключва недържавните групи, които успяват да вземат държавната власт – както се случва с фашистите и комунистите – и успешно се ангажират в мащабен държавен тероризъм за дълги периоди от време. Независимо от това, теорията на Rapoport остава силна в способността си да илюстрира връзката между мотивацията за насилие и методите на насилствена дейност. Тя също така получава емпирична подкрепа в статистически тест, обхващащ последните две вълни[6].

Петата вълна

В настоящия момент може да се намерят различни аргументи за това, че развитието на съвременния тероризъм се намира в своеобразна пета вълна. Причините за подобно твърдение са няколко.

Първо, както при първата вълна и тук комуникационна-технологична революция дава основния тласък за настъпилите промени в проявленията на тероризма. Информационната революция и най-вече създаването и развитието на Интернет променя тероризма и терористичните практики. Мрежата дава възможност на малки групи да изглеждат много по-способни, отколкото в действителност са. Тя позволява терористите да преу­ве­ли­чават последствията от своите дейности чрез разпространението на съобщения и заплахи директно до широката общественост дори ако в действителност терористич­ната група е напълно безсилна. По този начин новите медии позволяват на човек или група да изглежда по-способна, по-голяма, по-важна или по-опасна, отколко­то в действителност е. Всяка терористична клетка има възможност да снима, моделира и разпространява своите действия във виртуалното пространство без значение дали международната общност и медии­те искат или не. Тази коренно различна информационна среда, в която има широк кръг от нови техно­логии, създава едно виртуално пространство, което се превръща в ново поле за водене на войни. Достъпът до Интернет е най-важната промяна, стимулираща развитието на петата вълна на тероризма. Развитието на комуникациите и използването на Интернет създават нови средства и нови леснодостъпни цели за терористите.

Втората причина е следствие на информационната революция. Както при третата вълна така и в петата терористите поставят акцент върху „спектакъла“ на насилие. Разликата е в начините, средствата и подходите за представяне на тези „спектакли“ пред по-широката публика. Като цяло терористичните атаки трябва да се разбират като съзнателно изработени медийни събития, предназначени за публиката. Целта им е психологическият ефект т.е. да тероризират. С развитието на свободния достъп до Интернет терористите успяха да се адаптират към новата информационна среда и да я използват за постигането на силен пропагаден ефект. Например, екзекуцията на заложници вече не е просто акт на насилие. В много от случаите ставаме свидетели на предварително подготвена „сцена“ и „сценарий“, който включва изказвания и заплахи към публиката. Заснемането на подобни действия не е нов момент, такива практики има както в третата, така и в четвъртата вълна. Разликата е в начина на разпространение на посланието – пряко чрез Интернет – важното значение, което се отдава на високото качество в изработването на пропагадния материал – използват се нови технологии, добавят се медийни ефекти (музика, допълнителни кадри и т.н.). Терористичните организации все по-често се превръ­щат в комуни­кационни компании, които създават извънредни видео клипове, снимки и онлайн пропаганда. Мрежата позволява терористите да преу­ве­ли­чават последствията от своите дейности чрез разпространението на съобщения и заплахи директно до широката общественост дори ако в действителност терористич­ната група е напълно безсилна. По този начин новите медии позволяват на човек или група да изглежда по-способна, по-голяма, по-важна или по-опасна, отколко­то в действителност е.

Трето, ако в третата вълна е налице извършването на престъпления от терористи с цел набиране на средства, то в петата вълна е изключително трудно еднозначно да се определи границата между тероризъм и организирана престъпност. С други думи, трудно може да се разграничи кои са основните мотиви и намерения зад действията на терористичните организации като Ислясмка държава и Ал Нусра.  Дали икономическият или идеологическият (религиозен) компонент надделява като основа на действията е от важно значение за определянето на същността на тези организации. Границата не е толкова явна и заключенията трябва да се правят за всеки отделен случай като се изведат целите, мотивите и средствата в конкретния момент[7]. Тенденцията – под „прикритието“ на терористична организация със своите каузи и мотиви да се развива успешен модел на престъпна дейност в огромни мащаби – е важен фактор в дефинирането на петата вълна. В днешните измерения „организираният престъпен елемент“ често надделява над политическите мотиви и терористичния „смисъл“ на терористичните организации[8].

Четвърто, нов момент в развитието на тероризма се свързва с някои от основните характеристики и стратегически успехи постигнати от сочената за най-силна терористична организация днес – Ислямска държава.  На първо място трябва да се посочи овладяването на територия в Ирак и Сирия. Окупацията на територия не е нещо характерно и е признак за развитието на нова вълна в съвременния тероризъм. Никога досега терористична група не е съумяла „отвън“ да установи пълен контрол над територия. На второ място, за терористичните мрежи от предишните вълни е характерно да ограничен брой членове, да извършват нападения преди всичко над цивилни, да не притежават територия и да не могат да се изправят в пряк сблъсък с редовни военни сили. В настоящия етап Ислямска държава притежава своя боеспособна армия, която контролира комуникации, командва инфраструктура, самофинансира се и се  ангажира в широкомащабни и сложни военни операции. За първи път е налице възможността терористична организация да води преки военни сражения с редовна армия. На трето място, освен контролирането на територия се наблюдава и стремеж за нейното администриране и управление. Стремежът да се създаде сунитска ислямистка държава, ако е характерен като идея за четвъртата вълна, то сега тази идея намира и своята практическа реализаци в широки мащаби. На четвърто място, управляването и контролирането на територия дава възможност за изграждане на собствен модел на финансиране, непостижим за повечето терористични от предишните вълни. Обобщено казано, Ислямска държава демонстрира устойчивост, която е отличителна черта и аргумент за очертаването на пета вълна в тероризма.

От друга страна, не могат да бъдат пренебрегнати и приликите между петата вълна и останалите. Например готовността за саможертва характерна за първата вълна, в настоящия момент възприема доста по-крайна форма като ставаме свидетели на самоубийствения тероризъм като символ на отдаденост за каузата. От друга страна, религиозният елемент, който е характерен за четвъртата вълна служи за основа и мотив на развитието на най-силните съвременни терористични организации. Налице освен религиозната упование е и търсенето на по-широка политическа легитимност и представяне на алтернатива на съществуващите държавни режими. В случая с Ислямска държава  организацията предоставя закрила на близките сунитски общности от непосредствените заплахи най-вече шиитски милиции, централната власт в Ирак и Сирия, както и от други недържавни актьори.

Таблица 2: Петата вълна на тероризъм.

Фокус

Основна стратегия

Идентичност на мишените

Катализатор

Особени характеристики

Създаване на устойчива (квази-) държавно формирование

след 2001 г.

Психологическа война; Превземане на територии; Онлайн пропаганда;

Атентати.

Широката публика –местни общност, международна общност, обществото на враговете.

„войната срещу тероризма“ след 2001 г., Гражданската война в Ирак (2006-2007);

Арабската пролет.

Използване на нов медии; собствена територия; финансова мощ; широка престъпна дейност.

Източник: авторска разработка.

В заключение съвременния тероризъм се намира в нов етап на своето развитие и това се илюстрира най-добре от създаването и бързото развитие на терористичната организация Ислямска държава. За кратко време в контролираните от организацията територии тя се утвърди като устойчиво движение. В един нестабилен регион военната ѝ мощ, икономическият ѝ потенциал и организационната ѝ легитимност допринасят за тази „устойчивост“. Тази групировка съумя да създаде силна организационна „марка“ чрез представянето си като идеологическо „чисто“ и трайно движение със стабилни ресурси и способности[9]. Ислямска държава извлича полза от недоволството от режимите в Ирак и Сирия и печели подкрепа сред част от населението. Комбинацията от ресурси, способности и възможности на средата, допринасят за цялостната легитимност и уникалност на Ислямска държава и превръщането ѝ в организация символизираща нов повратен момент в развитието на тероризма[10].

* Преподавател в УНСС

 


[1] При представянето на Вълновата теория на Rapoport  като основен източник е използван Schmid, Alex P. (2011) Routledge Handbook of Terrorism Research, Routledge, рp. 228-233.
[2] Ibid., pp. 74–75.
[3] Ibid., p. 75.
[4] Терминът “борец за свобода” като описание на терористите за първи път е въведен от Karl Heinzen през 1850 г. в краткия му трактат Murder and Liberty.
 
[5] Убеждението на религиозна, политическа или социална група, че предстои важна трансформация на обществото, след която всичко ще се промени.
[6] Karin Rasler and William R. Thompson, ‘Looking for Waves of Terrorism’. Terrorism and Political Violence, 21(1), 2009, p. 39.
[7] Например, когато се заснема обезглавяването на заложник и видеото се разпространява в Интернет и традиционните медии – това е типичен акт на тероризъм. От друга страна, когато се продават произведения на изкуството на „черния“ пазар – това е пример за организирана престъпна дейност.
[8] Например, контрабандата на цигари, наркотици, произведения на изкуството, трафикът на хора, търговията с порнографски материали, фалшификацията, отвличанията и търговията с оръжия са част от дейностите, носещи колосални приходи на Ислямска държава.
[9] Ligon, Harms, Crowe, Lundmark, Simi (2014) op. cit., p.49.
[10] Ibid.

{backbutton}