28
Сря, Окт
5 New Articles

Новият регионализъм

брой 1 2016
Typography

Solingen, Etel. Comparative Regionalism: Economics and Security. 304 p. London and New York: Routledge, 2015.

Преди няколко месеца, едновременно в Лондон и Ню Йорк, се появи новата книга на известния американски изследовател и експерт по проблемите на регионализма и интеграционния процес, бивш председател на Асоциацията за международни изследвания и професор в Калифорнийския университет Етел Солинген "Сравнителен регионализъм: икономика и сигурност". В тази своеобразна енциклопедия на съвременната компаративистика се анализират ключовите въпроси на политическата и икономическа регионализация, източниците и резултатите от локалните конфликти, както и потенциалът и перспективите на интеграционното строителство в различните части на света. При това авторката демонстрира зле прикрито пристрастие на първо място към неевропейските регионални формирования. В новата и книга се преосмисля външната и вътрешна политика на най-големите регионални държави, икономическата и политическата ситуация в тях, развитието на демократичните институции, влиянието на многостранните регионални структури, споразумения и инициативи върху вътрешно- и външнополитическите приоритети на държавите, както и глобалните политико-идеологически тенденции.

Тематичният фокус на Солинген не се ограничава в рамките на определени региони или проблеми. Напротив, тя засяга широк спектър от въпроси: от регионалните и глобални ефекти на демократизацията в Близкия Изток, Източна и Югоизточна Азия до възхода на Китай и от отношенията между държавите в Европейско-Средиземноморския макрорегион до проблемите на ядрената сигурност. При това се акцентира върху "осъзнаването" на вътрешнополитическите стратегии на разглежданите от авторката държави за да се изясни по-добре влиянието от политичeската и икономическа глобализация върху динамиката и бъдещето на регионалната конфликтност и/или сътрудничество.

Всъщност книгата на Солинген е антология от научни статии, писани по различно време, чието съдържание е актуализирано съобразно реалностите в края на 2014. Авторката подчертава, че в центъра на изследователския и интерес са най-вече неевропейските процеси. Както е известно, в основата на класическите анализи на интеграционните процеси обикновено се поставя опитът на европейския регионализъм, тъй като дълго време липсваше адекватен емпиричен материал извън рамките на Европа. Днес обаче ситуацията е коренно различна и в книгата е представена алтернативна визия за характера на интеграционните процеси.

Анализирайки комплексните структурни връзки на междудържавно и наднационална ниво в регионите, където преобладават развиващите се страни, авторката посочва, че от ключово значение за разбирането на понятийната картина на света са термините "международен" и "регионален“ ред. Отказът и да акцентира върху донякъде идеалистическите теории за европейската интеграция се диктува и от необходимостта за по-дълбок анализ на причините за сближаването между държавите в такива вътрешноконфликтни региони, като Източна и Югоизточна Азия, Близкия Изток и Латинска Америка.

Новата книга на Етел Солинген съдържа четири глави (предшествани от обширен увод), посветени на четири големи групи въпроси:

- глобализацията, икономическите реформи и вътрешнорегионалните отношения и връзки;

- степента на влияние на демократичните институции върху процесите на регионализация;

- корените на формирането, вътрешната структура, моделите на регионалните институции и последиците от тяхното функциониране;

- основните алгоритми за гарантиране на регионалната сигурност.

В монографията са включени и множество нагледни схеми, позволяващи по-добре да бъдат разбрани аргументите на авторката (по-голямата част от регионалните емпирични данни се съдържат в специални таблици, включени в приложението към нея).

Глобализация и регионализация

В първата глава ("Глобализацията, икономическата реформа и регионалните отношения") се съдържа интерпретацията на авторката на структурата и логиката на регионалните интеграционни процеси. В основата и е богатият емпиричен материал, включващ многобройни примери за развитието на регионализма/интеграционните процеси в Близкия Изток, в Източна и Югоизточна Азия, в Латинска Америка и, накрая, в Европейско-Средиземноморския макрорегион. Отправна точка в аналитичната конструкция на Солинген е фиксирането на факта на "интернационализацията на държавния модел", т.е. нарасналото влияние на международните процеси върху вътрешнополитическата ситуация, чрез ограничаването и премахването на икономическите бариери и излизането на международните пазари и проникването на чуждестранния капитал, инвестиции и технологии. Като последица от това се извършва мащабна трансформация в структурата на заетостта на населението, приходите и цените, както и в предоставянето на обществени услуги. Промените засягат и държавния сектор, който все повече усеща императивите на разнообразните глобални режими, включително в сферата на сигурността, защитата на гражданските права и опазването на околната среда. Според авторката, последица от нарастващата интернационализация за групите от разположени в близост една до друга държави е появата на своеобразно бифуркационно разклонение: възможността да се формират два типа междудържавни регионални алианси: екстравертни и интровертни (т.е. вътрешно или външно ориентирани), в зависимост от степента на затвореност/откритост на вапросния алианс към новите тенденции (с. 66).

На свой ред, вътрешнодържавните институции на въпросните страни също могат да оказват съществено влияние върху външната среда. Това става посредством синергичния ефект от формулирането на единни или сближаващи се външнополитически стратегии на локално, регионално и глобално равнища. Доколкото политическият елит на всяка държава е заинтересован от максимизирането на влиянието си, процесите на разпределяне на националните ресурси и дефинирането на икономическите и политико-идеологическите интереси на държавата, екстравертните ("интернационализиращите се") алианси залагат на онези "агенти", които са в състояние да повишат "откритостта" на националната икономика за външните субекти: компаниите от ориентираните към износ сектори на икономиката, висококвалифицираната работна ръка (и, в частност, тази ангажирана с научно-изследователска и опитно-конструкторска дейност), конкурентоспособните селскостопански отрасли, както и финансово-икономическите институции (централните банки и резервните системи, финансовите министерства и търговско-икономическият сектор). При интровертните ("национално-етатистки") режими пък се наблюдава обратният процес. Поощряват се компаниите от импортозаместващите отрасли на индустрията и селското стопанство, държавните корпорации и търговските банки с голям дял държавно участие. Нещо повече, върви процес на съзнателно формиране на модел на "регионална автаркия" чрез стимулирането на интегрирания военно-индустриален комплекс, лоялните бюрокрации и националистическите, етнически и религиозни движения с патриотичен (а понякога и откровено популистки) характер (с.52-54).

Различните типове алианси и регионални групировки детерминират и различни типове регионален ред, които Солинген нарича "идеални типове регионализъм". Така, екстравертните държави са склонни към създаването на регионални модели и институционализиращи ги организации, които имат съзидателен, т.е. кооперативен характер. Авторката ги нарича "зони на мира". Напротив, регионите, опитващи да се "затворят" вътре в себе си, водят до появата на "зони на войната". И тъй като двете категории отразяват идеализираното схващане за една от парадигмите на интеграционните процеси, Солинген посочва и наличието на трети, смесен тип на взаимодействие между националните държави - т.нар. "зони на контролирания конфликт". Като характерен пример за двата "идеални" типа на взаимодействие тя посочва военнополитическата и икономическа ситуация в Югоизточна Азия ("зона на мира") и в Близкия Изток ("зона на войната") (с.95-99).

Развивайки оригиналната си интерпретация на теорията на регионализма, Солинген влиза в спор с неореалистичния подход към концепцията за силовия баланс. Според нея, той не обяснява последиците от действията на държавите, довели до формирането на "зони на мира" (включително на зони, свободни от ядрено оръжие), и реализацията на успешни и икономически ефективни стратегии за регионално сътрудничество в различни части на света.

В тази връзка, тя дава една доста специфична трактовка и на "дилемата на сигурността". Разглеждайки в исторически план два, първоначално сходни по вътрешнополитическите си характеристика, региони (Югоизточна Азия и Близкия Изток), авторката лансира една нова и нетипична за класическата теория на международните отношения теза, а именно, че при равни други условия на протичане на външнополитическите процеси, сходните алианси могат да се ориентират към различни, а понякога и съвършено противоположни, външно- и вътрешнополитически траектории на развитие. Причина за това са различните вътрешнополитически ориентири, които следват съответните национални правителства. Така, държавите от Близкоизточния регион залагат на модела на частично импортозаместване, което води до политическото им обособяване, "милитаризация" на икономиката, ръст на напрежението/нестабилността в региона и, като резултат от това, до нестабилност на държавния модел.

Азиатските държави, напротив, се ориентират към диверсификация на износа, максимално участие в глобалната търговия и отказ от прекаленото стимулиране на военно-индустриалния комплекс, което им позволява да избегнат политическата нестабилност и да постигнат относителна търговско-икономическа устойчивост (с.41). Тоест, авторката стига до извода, че "дилемата на сигурността" не е съвършена и има очевидни недостатъци.

Интересно е и виждането на Солинген за класическата антиномия "център-периферия". Според нея, участието в глобалната икономическа система има двойнствен ефект: то може както да налага определени ограничения на икономическия растеж на държавите от периферията, така и да генерира възможности за преместването им в т.нар. "център" на световния ред. Всичко зависи от вътрешнополитическото поведение на държавата (т.е. от избора и в полза на "автаркията" или на "открития пазар") и наличието на вътрешнополитически материални и идеологически ресурси, които да могат да бъдат мобилизирани за кратко време. Солинген дава за пример Китай, който съумява да се възползва от ситуацията и успешно да промени текущото разположение на силите. Тя посочва, че ръководейки се от "теорията за зависимостта" и стремейки се да избегнат т.нар. "ресурсно проклятие", някои държави успяват да постигнат невероятни успехи в рамките на регионалното икономическо сътрудничество.

В заключителната част на тази глава са представени основните модели на взаимна междудържавна и вътрешнодържавна подкрепа от страна на елитите, улесняващи формирането на стабилни алианси. Анализирани са последиците и резултатите от въвличането на развиващите се страни в глобалните процеси, които, на свой ред, косвено влияят върху вътрешнополитическата ситуация в държавите от разглежданите региони. Специално внимание се отделя на междудържавните алианси от смесен тип, формиращи т.нар. "зони на контролиран конфликт" (с.99). Авторката констатира съществуването на взаимна зависимост между степента на ангажираност на държавите в глобалния и регионален ред и стремежа им за сътрудничество и създаване на атмосфера на стабилност (а не на конфронтация и тотална милитаризация). Вярно е и обратното: че интровертните алианси са склонни към автаркия и политическа, икономическа и идеологическа автономия от международната политико-икономическа среда.

Регионалните измерения на демокрацията

Във втората глава ("Регионалните прояви на демократичните институции) е разширен аналитичният апарат и са детайлизирани последиците от въздействието на демократичните институции върху траекторията и машрутите на регионализма. Фокусът на анализа е поставен върху взаимодействието между демократичните и авторитарните институции, формулирането на оптималните външнополитически стратегии и влиянието на регионалните политически процеси върху формирането на съответния тип регионален ред, стимулиращ или сътрудничеството, или съперничеството (конфликта) между държавите (с.119). Акцентира се върху това, че съществува ясно разграничение между регионалните (междудържавни) и вътрешнодържавните политически процеси, като не се изключва възможността за "сътрудничество" (активно взаимодействие) между демократичните и авторитарните институции на национално и междуправителствено равнище.

В тази връзка, авторката анализира и най-интересните примери на регионално взаимодействие. Като "идеален тип зона на мира" тя избира региона на Югоизточна Азия, който според нея формира нов локален архетип Pax Asiatica, докато в ролята на "одиозна зона на войната" се изявява Близкоизточният регион, наричан от нея Bella Levantina. Солинген се спира на трите най-значими сфери, промените в които влияят върху характеристиките на регионалния ред: демокрацията (с.156), военните институции (военната мощ) и природата на държавата (т.е. политическият режим).

Прокарвайки паралел между промените, осъществени в държавите от двата региона от 50-те години на ХХ век до днес, в тези три контекста, авторката се опитва да обясни причините за локалните особености при формирането на конкретната система на регионален ред. Тя посочва, че моделите на алиансите в споменатите по-горе два региона имат общи черти. На първо място, те се опират на държавните институции, определящи степента на намеса на частния капитал в икономиката или пък пълното му изместване от държавата.

На второ място, военните институции в държавите от двата региона се използват като ефективен репресивен механизъм за политически контрол. Те определят обема на инвестициите във военно-индустриалния комплекс, ориентацията на неговата активност, както и степента на изместване на частните компании от държавните корпорации вътре и извън съответния икономически отрасъл.

На трето място, и двете форми на регионализъм, до голяма степен се опират на авторитарните местни режими, съумели, благодарение на експортноориентираната икономика да осъществят сериозни промени във вътрешнополитическия живот, които съдействат за появата на стабилни демократични институции. Пример в подкрепа на последната теза е възникването на "платформи" за регионално сътрудничество в Източна и Югоизточна Азия (АСЕАН и неговият Регионален форум по сигурността, или пък АТИС).

В Близкоизточния регион възможността за формирането на стабилни междудържавни институции (с изключение на Лигата на арабските държави) е ерозирана от липсата на реално междуправителствено сближаване, прикрита зад панарабската и панислямска реторика на местните национални елити. Нещо повече, в държавите от Близкия Изток се наблюдава прекалена "милитаризация" на политическата и икономическа сфери (за разлика от азиатските държави, където този процес има по-умерен характер). Структурата на външните доставки също не е диверсифицирана (доминира износът на ресурси), което поражда структурни дисбаланси в развитието на различните икономически сфери. Наблюдава се изтичане на капитали от неекспортноориентираните сектори на икономиката и "пренасищането" на ресурсните отрасли (заради високата им доходност) и военно-индустриалния комплекс (който традиционно е от стратегическо значение за държавата). За компенсирането на този дисбаланс се осъществява частично компенсиране на недостатъчните местни стоки и услуги с вносни аналози.

В крайна сметка, постигането на регионална стабилност, понижаване темповете на оръжейната надпревара и (като резултат от това) на траен мир в Близкоизточния регион се оказва невъзможно. Всички изброени по-горе фактори водят до превръщането му в "зона на конфликт", въпреки първоначалното наличие на всички предпоставки за формиране там на "зона на мира".

Най-интересна обаче е хипотезата на Солинген, поставяща под въпрос взаимната зависимост между демократизацията и стабилността на региона, а това означава и теорията за демократичния мир per se. В тази връзка тя анализира казуса на Израел, чиято относителна стабилност и сигурност е свързана на постигането на съответните споразумения с авторитарните арабски режими (с.158). В същата глава се разглеждат и взаимните връзки между политическата либерализация, икономическите реформи и промените в междуправителственото сътрудничество за разрешаването на многостранния арабско-израелски конфликт.

Интересна е и позицията на авторката относно процесите на регионализация в ислямския свят, особено на фона на събитията, свързани с "арабската пролет". Солинген се опитва да обясни процесите на специфичната, "клерикална" демократизация в региона.

В края на тази глава се анализира процесът на икономическа и политическа либерализация в Китай (с.164). Акцентира се върху специфичната роля на страната за създаване на необходимите условия за регионализма (т.е. за интеграционните процеси) в Източна Азия и за стабилния икономическа растеж, както и върху необходимостта от задълбочаването на американско-китайските отношения по всички ключови за двете държави направления.

Регионалните институции

Третата глава ("Регионалните институции: произход, структура и последици") представлява систематичен анализ на институциите и механизмите на регионализма и въздействието им върху регионалния междудържавен ред. Авторката подчертава, че екстравертните "интернационализиращи се" региони са склонни към кооперативно поведение, но не заради регионалната военнополитическа и финансово-икономическа интеграция по западен (европейски) модел. По правило, при тези "платформи" отсъства стремеж за обособяване и изграждането на външна "защитна ограда". Напротив, за тях е характерно привличането на чуждестранни инвестиции, осъществяването на вътрешни икономически реформи с цел намаляване на външните търговски бариери и ограничаване на разходите на военно-индустриалния комплекс. Солинген подробно описва всички механизми на ориентираната навън регионализация и онези проблеми, които могат да възникнат в импортозаместващите отрасли на икономиката в резултат от конфликта на интереси, породен от протекционистките мерки на националното правителство. В резултат държавата е принудена да търси консенсус и да изглажда противоречията по конфликтните въпроси в името на "общото благо", което намира израз и в избора на интеграционната и стратегия.

Авторката се опитва да структурира съществуващите теории за регионализма (интеграцията) в единен научнодисциплинарен комплекс (с.175). Според нея, характерът и "силовият" (т.е. съвкупният военнополитически и икономически) потенциал на доминиращия национален алианс могат да обяснят причините за възникването (произхода) на регионалната "платформа", да окажат влияние върху окончателната форма на организация на регионалното сътрудничество и да се окажат определящи за последиците (ефекта) от регионализацията. За целта обаче, анализаторът трябва да е наясно със следните характеристики на въпросните алианси:

-достатъчно ясно ли са обозначени интересите и налице ли е осезаема полза от сътрудничеството за всеки участник във въпросното обединение?

- под каква форма се реализира моделът на партньорство и дали е налице синергиен ефект от взаимодействието още на ранния етап на сътрудничеството?

- доколко големи са транзакционните разходи за формирането на отделните органи на институцията на регионализма (интеграцията)?

Въз основа на тези критерии Етел Солинген формулира собствената си концепция за теорията на регионализма. Тя анализира рамките на четири регионални организации: АСЕАН, Форума на АТИС и Форума на АСЕАН - по отношение на Източна и Югоизточна Азия и Азиатско-Тихоокеанския макрорегион, като цяло, и Лигата на арабските държави - по отношение на Близкоизточния регион. Анализът на всички форми на регионализма е осъществен съобразно описаната по-горе методика (с.196). При това авторката стига до изводи, които се разминават с редица постулати на класическата теория на международните отношения (например с неореализма, който не може да обясни интеграционните процеси в Югоизточна Азия при съществуващия там силов баланс). С помощта на много нагледни данни се показва, че регионалните институции извън Европа са съвсем нормално явление и, че интеграцията е възможна и без "сляпото" догматично копиране и следване на европейския интеграционен модел.

В края на тази глава е представен кратък, но съдържателен анализ на интеграционните процеси в Европейско-Средиземноморското макрорегионално пространство (с.206-210). Потвърждава се значението на трите основни фактора, съдействащи за укрепването на междудържавното сътрудничество в четирите разглеждани от автора региони: "ориентираните навън" икономически реформи, процесът на демократизация и нарастващата роля на регионалните институции.

Регионалната сигурност

В последната глава ("Регионалните траектории на сигурността") се прави оценка на основните направления на външнополитическия курс във военната сфера и се предлага логическа рамка на ядрената сигурност в Източноазиатския и Близкоизточния региони. Авторката прави кратък преглед на историята на ДНЯО и военнополитическия избор на отделните държави за създаване на национална ядрена мощ или пък за отказа от това (с.234). Солинген смята, че методологията на анализа на междудържавните алианси ще позволи да се обясни логиката на поведението на държавите във всяка конкретна ситуация.

И тук авторката влиза в спор с неореалистите, според които военнополитическият потенциал представлява ключов фактор, а държавите се ръководят от принципите на анархията, "самозащитата" (т.е. решаването на проблемите със собствени сили или с помощта на временни, а не постоянни, съюзници) и баланса на силите на международната сцена (с.217). Тя смята, че следва да се отчита и вътрешнополитическия модел на държавата, националните елити и групите за натиск в нея, като по този запълва теоретичната празнота в методологичната и функционална база между теорията на международните отношения, сравнителната политология и политическата философия, опиращи се на осмислянето на вътрешнополитическите процеси.

"Несигурността" (т.е. нестабилното състояние на националната сигурност) често се оказва необходимо, но недостатъчно основание за една държава да се опита да придобие ядрен статут. Нещо повече, налице са и изключения, когато държавата може и без наличието на видима външнополитическа заплаха активно да развива ядрената си програма, ерозирайки основите на режима на неразпространение. Като примери са посочени отделни латиноамерикански и арабски държави през 70-те и 80-те години на ХХ век (с.221).

Под въпрос е поставена и ефективността на "ядрения чадър" в качеството му на "гарант" за сдържането и "непреодолимо препятствие" пред създаването на собствено оръжие за масово унищожаване от потенциалния противник. Според Солинген, външнополитическото поведение до голяма степен се определя от характера на вътрешнополитическия модел (пример за което са Северна Корея, Ирак, Либия и Иран). Впрочем, тя критикува и постановките на неолибералния институционализъм, чиито привърженици не са в състояние да дадат емпирични (т.е. количествени и качествени) доказателства за ефективността на ДНЯО (с.223). Освен това авторката смята, че държавите са склонни да се присъединят към режима на неразпространение заради вътрешнополитическите си интереси и вътрешния силов баланс, а не заради привързаността си към общите ценности и норми.

Социалният конструктивизъм обаче, също не е съвършен, тъй като не обяснява политическата индиферентност и "моралното безразличие" на отделни страни към ядрените опити в държави от Южна Азия и дори към очевидните нарушения на режима на неразпространение от страна на Израел, Северна Корея или Иран. В тази връзка се дава за пример принципният отказ на Япония да разработва оръжия за масово унищожаване. Към сходно поведение се придържат и Южна Корея и Тайван, възползвайки се от партньорските си отношения със САЩ (с.239). Анализира се и идеята за слабата зависимост на "ядрения избор" от продължителното функциониране на устойчиви демократични институции (пример за което са Индия и Израел). Тоест, авторката стига до извода, че липсва пряка връзка между либералния вътрешнополитически избор и отказа от ядрено оръжие и лансира хипотезата, че изборът в полза на ядрения или безядрения статут на конкретна държава зависи от типа на регионалния алианс, към който тя принадлежи (при наличието на активни регионални интеграционни процеси) или от това, дали въпросната страна е избрала да следва "екстравертен" или "интровертен" модел на развитие.

 

* Главен редактор на списание International Trends

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн