29
Пет, Май
25 New Articles

„Моделът на Давид”: геополитиката на Израел от древността до наши дни

брой 1 2016
Typography

Фундаментален геополитически принцип е, че географското положение играе ключова роля за формирането и самобитността на един народ. Това важи и за външната политика на отделните държави. В тази връзка Израел представлява своеобразна експериментална геополитическа лаборатория, тъй като страната присъства в три различни форми на почти едно и също пространство - на два пъти в древността и още веднъж - в съвременния свят. Ако горната геополитическа теза е вярна, израелската външна политика би трябвало да зависи от вътрешната политика, технологиите или идентичността на съседите и да притежава важни общи черти, независимо от епохата. Затова нека се опитаме да анализираме общите принципи на външната политика на Израел през почти трихилядигодишната му история.

Трите появи на Израел

За удобство, ще използвам термина "Израел" за обозначаването на всички еврейски етноси, говорещи иврит, съществували в региона на Леванта още от периода на завоюването на „обетованата земя” (Ханаан), и включени в книгата на Исус Навин, която е част от Библията. Що се отнася до израелската геополитика, тя следва да бъде анализирана в три основни направления: вътрешната геополитика на страната, взаимодействието с непосредствените и съседи, граничещи с Израел, и отношенията с онези държави извън региона, които се смятат за "велики сили".

Както е известно, Израел се появява три пъти на картата на света. За първи път това става след завоюването на Ханаан под ръководството на наследника на Мойсей Исус Навин като този първи Израел просъществува до началото на VІ в.пр.н.е. (след 930 г.пр.н.е. под формата на двете еврейски царства – Израелското и Юдейското), когато в резултат от вавилонските завоевания бива унищожен като самостоятелно държавно образувание. Втората поява на Израел е след като персите покорявят Вавилон през 540 г. пр.н.е. Положението на страната обаче се променя през ІV в. пр.н.е., когато Александър Македонски завоюва Персийската империя, а заедно с нея и територията на Израел, както и още веднъж - през І в.пр.н.е., когато регионът е завоюван от римляните. През втория период на съществуването му, Израел се изявява като незначителен участник в игрите на големите имперски държави и това положение се запазва до разрушаването на еврейската държава от римляните.

Първият Израел (1020-586 г.пр.н.е.)

Първият Израел (1020-586 г.пр.н.е.)

 

Вторият Израел по време на Хасмонейската династия (140 г.пр.н.е. -37 г. пр.н.е.)

Вторият Израел по време на Хасмонейската династия (140 г.пр.н.е. -37 г. пр.н.е.)

 

Третата поява на Израел през 1948, подобно на предишните две, е свързана със завръщането на част от пръснатите по света евреи след поредното отвоюване на "обетованата земя". Създаването на третия Израел става в контекста на упадъка и разпадането на Британската империя, затова и историята на съвременната еврейска държава, поне донякъде, следва да се разглежда като част от историята на Британската империя.

През първите петдесетина години от съществуването си третият Израел играе важна роля в противопоставянето между САЩ и Съветския съюз и в известен смисъл е заложник на динамиката на развитието на тези две суперсили. С други думи, както и в първите два случая, появата  и утвърждаването на третия Израел става в условията на постоянна борба за съхраняването на неговия суверенитет и независимост в хаоса от имперски амбиции на великите сили.

Географското положение на Израел и неговите граници

По времето на управлението на цар Давид (1005-965 г. пр.н.е.), Израел се простира от Синай до Ефрат, включвайки дори Дамаск. Той заема сравнително малка площ в крайбрежния район от мястото, където днес се намира град Хайфа, като на юг стига до древното пристанище Яфа, а на север до съвременния Тел Авив. По онове време крайбрежната зона на север е населена с финикийци, а на юг - от филистимляните. Не бива да забравяме, че територията на Израел се променя значително с течение на времето. Така например, по времето на Юда от династията на Хасмонеите (средата на ІІ - средата на І в.пр.н.е.), пустинята Негев не е в пределите на страната, затова пък в нея влиза районът на Голан. В общи линии е ясно, къде се е говорело на иврит, но границите на Израел никога не са били точно фиксирани.

 

Легенда:

Северен хълмист регион

Крайбрежнни равнини

Юдея и Самария

 

Ето защо по-лесно могат да бъдат обозначени териториите, които никога не са били част от Израел. Синайския полуостров например, никога не е влизал състава на Израел (макар че беше временно окупиран от него през 1956-1957 и 1967-1982). Израелската граница по крайбрежието в северна посока никога не е стигала отвъд река Литани, намираща се в днешен Ливан. На север, територията на Израел почти никога не е стигала до района на Дамаск (като изключим легендарните времена на цар Давид), макар че често е граничела с Голанските възвишения. Израел много пъти е включвал земите от двете страни на река Йордан, но никога не е навлизал навътре в пустинята. Освен това той никога не се е разпростирал към югоизточната част на Арабския полуостров.

В общи линии Израел се състои от три части. На първо място, той винаги е включвал северния хълмист район, простиращ се от подножието на планината Хермон на юг към Йерусалим. На второ място, той винаги е включвал някои територии от крайбрежната равнина на юг от Хайфа - там, където днес се намира Тел Авив. На трето място, Израел традиционно контролира територията на Западния бряг между Йерусалим и река Йордан. В момента той контролира и цялата пустиня Негев, включително между крайбрежния район и Синайския полуостров. В по-голяма или по-малка степен, частично или напълно, тези територии обикновено се контролират от Израел.

Освен това Израел винаги е разполагал с природни буфери по три различни направления. Така, Синайската пустиня защитава страната от египтяните. Като цяло, Синай не е особено привлекателен за Египет. Труднопроходимата източна част на полуострова, както и лесно предсказуемите сериозни технически проблеми пред завоюването и усвяването на тези територии, правят тази част на страната непригодна за продължително присъствие. Освен разбира се, ако Египет не поиска бързо да прехвърли силите си през Синай в крайбрежната равнина на север, където би могъл по-лесно да поддържа военното си присъствие. При всички случаи обаче, разгръщането на войските на Синайския полуостров е трудна и неблагодарна задача. Затова, при положение, че Израел остава достатъчно силен, осъществяването на атака в крайбрежната му зона едва ли е възможен вариант. Разбира се, освен ако Египет не бъде мотивиран за това от някоя външна имперска сила. Затова можем да смятаме, че Израел не е застрашен от нападение по югозападното направление.

На югоизток, Израел също е защитен от практически непроходимите пустини североизточно от Ейлат и Акаба. Големи военни части едва ли биха могли да достигнат до границата от тази посока, въпреки че това е по силите на малките диверсионни групи. Племената от Арабския полуостров, макар да са многобройни и да имат широка граница с Израел, никога не са били достатъчно единни за да представляват заплаха за еврейската държава. Впрочем, дори и да обединят усилията си, те не разполагат с достатъчна мощ за да преодолеят границата от югоизток. Ето защо и това направление може да се приеме за безопасно.

Източните подходи към Израел пък са преградени от пустиня, която започва примерно на 20-30 мили източно от река Йордан. В граничните зони, източно от Йордан, живеят племена, които не са достатъчно многочислени за да могат трайно да проникнат в онази част от еврейската държава, разположена западно от реката. Исторически нещата се развиват така, че земите на Юдея и Самария (т.е. днешният Западен бряг на Израел) и източният бряг на река Йордан винаги са били под политическата и военна доминация на Израел - понякога пряко, а друг път косвено - посредство политическото или икономическо влияние на еврейската държава.

Уязвимата зона на Израел е разположена на север. Тям няма никакъв естествен буфер на територията, където минава границата с някогашната Финикия, а днес с Ливан. Най-добрата отбранителна линия за Израел на север представлява река Литани, но тя при никакви обстоятелства не е непреодолима преграда.

Въпреки това, зоната по крайбрежието, на север от Израел, не представлява сериозна заплаха за него. Тази зона просперира благодарение на търговията в Средиземноморския басейн. Държавите в нея са ориентирани към развитието на търговските маршрути по-скоро на изток от крайбрежието и в по-малка степен на юг. Израел защитава тези маршрути, затова няма сериозни кандидати да започнат конфликт с него в този зона, който би могъл да попречи на търговията. Освен това, следва се има предвид, че в този търговски район по правило живеят доста богати хора, което значително изостря вътрешните социални конфликти в нея. Тази зона е склонна към нестабилност. Израел често се е опитвал да разпространи влиянието си на север по чисто търговски причини, което се явява пречка за успешната му регионална политика. Въпреки това, заплахата за Израел от север е минимална, независимо от липсата на естествени граници и голямо население. Конфликтите, с които е ангажирана еврейската държава на север, по правило, не застрашават оцеляването на политическия режим в Израел.

Съседът, който винаги е представлявал заплаха за Израел, е разположен на североизток и това е Сирия. Северната зона на Сирия е част от Мала Азия и в по-голямата си част е планинска, което силно затруднява разпространяването на сирийското влияние на север. Сирия обаче може да осъществява експанзия в южна посока. Източният фланг на страната е преграден от пустинята, простираща се до Ефрат. Затова, когато не е застрашена от север и е гарантирала вътрешната си сигурност, Сирия по правило се стреми да получи по-широк достъп до крайбрежието, като най-важен за нея е централният коридор, водещ право на запад към богатите градове в северната част на левантийското крайбрежие (днешен Ливан). Алтернативна посока за сирийската експанзия е югозападното направление, т.е. южната част на левантийското крайбрежие, контролирана от Израел.

Както се вижда, Сирия е заинтересована от някои израелски територии, но нейните апетити са ограничени от перспективата за война с Израел, който лесно може да отбие евентуалните нейни атаки в зоната между планината Хермон и Галилейското езеро с ширина около 25 мили. Потенциално, сирийците биха могли да атакуват и от юг, т.е. откъм морето, но само ако са готови да пробият израелската отбрана в тази зона и след това да атакуват военните линии на снабдяване на Израел. Тоест, сирийските войски ще трябва да овладеят Голанските възвишения, откъдето да продължат настъплението си през в хълмистата Галилея за да достигнат крайбрежната равнина. Галилея обаче е област, която сравнително лесно може да бъде защитена (тя е твърде удобна за водене на партизанска война) и трудно може да бъде овладяна. Тоест, шансовете на сирийците да завземат Галилея не са големи.

При всички случаи обаче, за да достигнат брега или да напреднат към Йерусалим, сирийските войски трябва първоначално да преодолеят планината Мегидо, която би могла да се превърне в решаващото бойно поле, на което израелските сили, разположени в близост до своите бази, да се сблъскат със сирийските - вече отдалечили се значително от основните си снабдителни пунктове. Неслучайно гърците наричат това място Армагедон и то има апокалиптичен смисъл. Това е точката, в която всяко развитие на събитията би имало решаващ характер. Тоест, при евентуално настъпление от североизток, т.е. откъм Сирия, израелският противник ще трябва да преодолее много сериозни препятствия преди да достигне Мегидо и да влезе в решаваща битка с армията на еврейската държава.

На пръв поглед, Израел страда от липсата на стратегическа дълбочина, но това не е съвсем вярно. Той не е застрашен от юг, а на изток има допир само с тясна населена ивица, източно от река Йордан. На север проспериращата търговия не поражда желание за мащабни военни действия, които биха могли да я съсипят, затова остава само североизтокът, т.е. Сирия, но тясната зона Хермон-Галилея, през която би могло да се предприеме настъпление откъм Сирия, лесно може да бъде защитена от Израел.

Разбира се, не може да се изключи рискът еврейската държава да бъде атакувана едновременно от няколко посоки (което се е случвало в най-новата и история). В зависимост от скоростта на разгръщане на вражеските сили и координацията между противниците, това може да стане проблем за Израел. Въпреки това, дори и тук израелците разполагат с огромно предимство заради възможността си бързо да прехвърлят войски от един към друг фронт, докато това би се оказало много голям проблем за Египет и Сирия, ако те решат да обединят силите си срещу Израел. Тоест, ако противниците не координират стриктно действията си и не започнат войната едновременно, или не съумеят да разгърнат зачително превъзхождащи израелската армия сили, това би позволило на Израел да ги изпревари и да започне война в най-удобното за себе си време. Благодарение на бързото придвижване на силите си между отделните фронтове, израелската армия лесно може да сведе до нула повечето от предимствата на противниците си.

Има и друг проблемен аспект на войната "на няколко фронта". Египет по правило има минимални интереси в Леванта, доколкото разполага със собствени пристанища в делтата на Нил и е ориентиран по-скоро към експанзия на юг, т.е. към горното течение на най-голямата африканска река. Освен това, от гледна точка на Сирия, единственият по-опасен враг от Израел, е пак Израел, но контролиран от Египет. Тоест, вероятността че Северът може да координира действията си с Юга за да организира едновременен удар срещу Израел е доста малка и, по правило, не предвижда този удар да бъде смъртоносен за еврейската държава. И тъкмо в това е ключовото стратегическо предимство на Израел.

Географското положение на Израел и зоната на конвергенция

Предвид казаното дотук не е учудващо, че първият период на съществуване на Израел като държава, продължава толкова дълго - повече от пет века. В тази връзка е интересно да разберем, защо еврейската държава търпи поражение от асирйиците (разрушили през VIII в.пр.н.е. Израелското царство), а след това и от Вавилон (сложил край през VI в.пр.н.е. на Юдейското царство). За целта ще трябва да анализираме в по-широк план географското положение на Израел.

Израел е разположен на източния бряг на Средиземно море. Както видяхме по-горе, когато Израел не страда от сериозни вътрешни проблеми, той по правило е доминираща сила в Леванта. Освен това израелските военни ресурси  традиционно са предназначени най-вече за сухопътна и в много по-малка степен за морска война. Въпреки че Израел винаги е разполагал с отлични пристанища и достъп до дървен материал за строеж на кораби, той никога не е бил значима морска държава в Средиземноморието, нито пък е претендирал за господство по море. При това северната част на Израел винаги е била устремена към морето, а районът на юг от планината Хермон традиционно е "континентално" ориентиран.

Израел винаги е бил своеобразен магнит за свръхсилите. Нито една средиземноморска империя не би могла да гарантира сигурността си, ако не контролира Леванта. Без значение дали става дума за Рим или за Картаген, средиземноморската империя се стреми да постави под контрол северните и южните крайбрежни води за да укрепи източния си фланг. Без Леванта всяка средиземноморска империя би била изцяло зависима от морските маршрути за да контролира отсрещния бряг. В същото време, транспортирането на войските само по море се сблъсква със сериозни транспортни органичения и материално-технически проблеми. Освен това то прави имперските граници по-уязвими дори и за пиратските набези, т.е. става дума за същите проблеми, които затрудняват още морският транспорт на Римската империя. Наличието на сухопътен мост или провлак с минимални водни преходи, които могат лесно да бъдат защитени, представлява жизнено необходимо допълнение към морските пътища, когато става дума за транспортирането на голямо количество войски. След пресичането на Хелеспонта (Дарданелите), крайбрежният маршрут през днешна Южна Турция, а след това през Леванта и по южния бряг на Средиземно море осигурява такава алтернатива.

От друга страна, ако една средиземноморска империя не разполага с "протеже" в Леванта, тя дава възможност на съперниците си да увеличат своята мош, овладявайки левантийските пристанища, което пък им позволява да претендират и за господство в Средиземно море. С други думи, контролът над Леванта е от ключово значение за всяка средиземноморска империя, в борбата и с конкурентите от изток. В този смисъл подчиняването на Леванта, с "посредничеството" на Израел, е превантивна мярка за сигурност на средиземноморската империя, пример за което е положението на Израел в рамките на Римската империя (при управлението на династията на Иродиадите през 37 г.пр.н.е. - 76 г.н.е.).

Впрочем, за самия Израел, случващото се на изток е не по-малко важно отколкото за неговите "имперски покровители", като това се отнася особено за случващото се в басейна на Тигър и Ефрат или в Персия (Иран). Сигурността на всяка страна от региона може да бъде гарантирано само с укрепването на позициите и на територията на Леванта. Още Александър Македонски по време на своите завоевания е бил наясно, колко е важен контролът над Леванта и пристанищата в Южния Анадол, без който настъплението му на изток, чак до Хиндокуш и отвъд него, би било невъзможно. Така, докато пристанищата в Южен Анадол са полезни за подобни настъпателни операции, както и за гарантиране на безопасното преминаване през Проливите, контролът над Леванта осигурява защита от атаките на съперничещите средиземноморски държави.

Впрочем, територията на Леванта е важна за всяка държава, разположена на север или на юг от Израел. Така, ако Египет реши да предприеме експанзия от басейна на Нил и Северна Африка на изток, той трябва да преодолее полуостров Синай и да продължи на север по крайбрежната равнина за да гарантира безопасността на морските маршрути към египетските пристанища. На свой ред, малоазиатските държави, като някогашната Османска империя, демонстрират естествен стремеж за експанзия на юг с цел да поставят под контрол Източното Средиземноморие. Левантът е кръстопът на два континента, затова Израел е обречен да застава на пътя на различни имперски експанзии. Тоест, мястото, което Израел заема в Източното Средиземноморие, би могло да се дефинира като "зона на конвергенция". Европейските държави се опитва да доминират в Средиземно море и да осъществяват експанзия на изток, докато източните сили се стремят към доминация в пространството между Хиндокуш, Средиземноморието и Северна Африка. С други думи силите, осъществяващи експанзия на изток и тези, които опитват да се разширят на запад, неминуемо се сблъскват в зоната на източното крайбрежие на Средиземно море, т.е. в Израел. В този смисъл, и европейските, и източните „велики държави” са силно заинтересовани да разполагат с Израел, като своеобразна "котва" (опорна точка) в Източното Средиземноморие.

Вътрешната геополитика

Географски, Израел е разделен на три области, които традиционно се обитават от три различни типа хора. Крайбрежната му равнина благоприятства развитието на търговията и действа като посредник между източните сухопътни търговските маршрути и тези през Средиземно море. Ето защо сред населението и преобладават търговците и производителите, които са космополитно настроени - разбира не в толкова голяма степен като в съседна Финикия (Ливан) например. Североизточната част на страната, в близост до река Литани, е регион с плодородни полета, който традиционно се чувства застрашен от Сирия. В него живеят предимно фермери и войни. На свой ред, районът на юг от Йерусалим представлява трудно проходима пустиня, а населението му включва предимно пастири и войни. Самият Йерусалим пък е интелектуалния и политически център, откъдето се управляват тези три региона.

Между жителите на Израел съществуват очевидни различия, свързани със специфичните особености и географското положение на отделните региони на страната, такава разлика, в частност, е налице между пастирите от южните пустини и планинските жители от севера. Обитателите на крайбрежието пък са по-богати, но по-малко войнствени от останалите, затова именно те поддържат баланса. При разделянето на първото израелско царство на Израел и Юдея (930 г.пр.н.е.), виждаме как се формира съюз между крайбрежието и Галилея, която по онова време, също както и Йерусалим, е населена от жители на южните пустини. Следствие от това разделяне е и, че в крайна сметка Израел бива завоюван от асирийците, нахлули от североизток (т.е. от днешна Сирия) през 720 г.пр.н.е., докато Юдея е завоювана от Вавилон през 586 г.пр.н.е.

Социалните противоречия в Израел очевидно не са следствие от географското положение. Въпреки това, с течение на времето, географските различия между отделните области няма как да не се проявят и в тази сфера. Така например, крайбрежната равнина по природата си е по-космополитна, отколкото останалите райони на Израел. Интересите на жителите и са свързани повече с търговията с партньорите им от Средиземноморието, отколкото с останалата част на света или със собствените им съплеменници. Жизненото им равнище е по-високо, а привързаността към традициите е по-слаба. Тоест, съществува вътрешно напрежение между непосредствените интереси на населението в средиземноморските пристанище и жителите на Галилея например, чиито живот е по-несигурен, което пък ги прави по-войнствени. Споменатите три области, могат да бъдат разделени на още по-малки райони, но по правило, когато Израел не е единен, той става уязвим дори за регионалните заплахи.

Казвам "дори", защото географията показва, че регионалните заплахи за Израел не са чак толкова сериозни, както би могло да се очаква. Разбира се, следва да сме наясно, че в демографски план Израел винаги ще отстъпва на съседите си, но не бива да забравяме, че (както посочих по-горе) страната разполага с адекватни буфери по повечето направление, а и способността на непосредствените и съседи да координират действията си изглежда минимална както в древността, така и днес, а пък желанието им да я атакуват е още по-малко. Единствената съществена заплаха за Израел би могла да дойде от североизток, но тя може лесно да бъде преодоляна, ако страната е единна и стабилна. В тази връзка ще напомня, че когато Израел бива завладян от армията на Асирия, той е дълбоко разединен от вътрешни междуособици.

Важно е да добавим още едно съображение, касаещо естествените буфери и спецификата на дипломатическата активност в региона. Основните съседи на Израел - египтяните и сирийците, трудно биха могли да координират действията си за продължителен период от време, тъй като основните направления на стратегическата им експанзия сериозно се разминават. Така интересите на Египет са съсредоточени предимно по южното и западно направления, затова страната не е особено склонна да пресече Синай за да осъществи експанзия на североизток. Ситуацията със Сирия е по-различна и Израел е сред основните направления на нейната експанзия още от древността. Повтарям, обаче, че продължителните координирани действия на Сирия и Египет са малко вероятни, макар че опасността от подобен алианс за Израел е очевидна. Най-добрият вариант от израелска гледна точка е постигането на политическо урегулиране с Египет, гарантирайки сигурността на югозападната граница, както в политически, така и в географски план, което път позволява концентриране на усилията за справяне със заплахите от север/североизток.

Израел и великите държави

Всъщност основните заплахи за Израел рядко са свързани с непосредствените му съседи, като изключим периодите, когато еврейската държава се раздира от вътрешни конфликти. По правило, завоюването на Израел е последица от формирането на империи от страна на държави, които не са негови съседи. Вавилон, Персия, Македония, Рим, Турция и Великобритания - всички тези империи, къде повече, къде по-малко, контролират политически Израел. Всяка от тях доминира във военно отношение, но нито една не е израелски съсед. Това очевидно е закономерност - Израел може да противостои успешно на непосредствените си съседи, но реална опасност за суверенитета му възниква когато по-отдалечени от него държави стартират своите имперски игри в региона. Империите притежават мощ, на която Израел не е в състояние  да се противопостави.

Затова пред страната постоянно стои необходимостта да намери решение на този проблем: най-безопасният вариант би бил да се ограничи със защитата на своите интереси от посегателствата на съседите, но това няма как да стане, защото географското и положение неибежно привлича по-големите и отдалечени от нея държави. Тоест, ако израелските военни могат да концентрират усилията си само върху защитата на непосредствените интереси на страната, дипломация трябва да действа на много по-широк фронт. Израел постоянно се сблъсква с глобални интереси, стремейки се да отвлече вниманието и да балансира отношенията си с далеч по-могъщите световни империи. Без тези гигантски дипломатически усилия, последиците за страната могат да бъдат катастрофални.

Израел би могъл да съществува при наличието на три условия. На първо място, той трябва да бъде напълно независима държава. Последното обаче е възможно само, ако извън рамките на региона не съществуват големи държави с апетити към него. Бихме могли да наречем подобно развитие на събитията "моделът на Давид". На второ място, Израел може да съществува в рамките на нечия имперска система - или като подчинен съюзник, разполагащ с умерена автономия, или като имперска провинция. При всички случаи той би могъл да съхрани своята идентичност, но се лишава от възможността за самостоятелни външнополитически (а възможно и вътрешнополитически) маньоври. Можем да наречем това "персийски модел" в неговата най-благоприятна форма. Накрая, Израел може да бъде напълно смачкан с помощта на масови депортации и миграция, в резултат от пълната (или почти) загуба на автономия. Този трети вариант можем условно да наречем "вавилонски модел".

"Моделът на Давид" може да се реализира, на първо място, когато липсва вънщна имперска сила, претендираща за контрол над Леванта и разположена така, че да е в състояние да изпрати свои военни сили и да провокира и поддържа военни конфликти непосредствено около и в самия Израел. "Персийският модел" има място, когато Израел подкрепя политическите интереси на външната имперска сила, защото това е и в негов собствен интерес. "Вавилонският модел" пък се реализира, когато Израел не е разчел правилно баланса между вътрешните и външните сили, опитвайки да се противопостави на възникващата хегемония. В исторически план, периодите, когато Израел не се противопоставя на хегемонията на някоя външна имперска сила, не са рядкост, но в повечето случаи той все пак избира сблъсъка с тях.

Предвид продължителния период на съществуване на първия Израел, не можем да твърдим, че "моделът на Давид" се използва рядко, но при всички случаи след този период доминират "персийският" и "вавилонският" модели. Причината за това е географското положение. Израел по правило привлича интереса на външните сили именно заради стратегическото си положение. При това той може достатъчно ефективно да се справя с местните конфликти, но трудно може да се оправи с по-глобалните проблеми. Страната изпитва хроничен недостиг от икономическа и военна тежест за успешна съпротива. Така, в хода на израелската история, възникването на сериозна външна заплаха, по правило, води до разрушаването на Израел.

Геополитиката на съвременен Израел

Сега нека анализираме положението в света на съвременния Израел, който беше възстановен в резултат от взаимодействието между една регионална сила - Османската държава и една глобална империя - Великобритания. През периода на своята експанзия Османската империя се стреми да доминира в Източното Средиземноморие, включително по неговите северни и южни брегове. Едно от направлението на тази експанзия е през Балканите към Централна Европа. Друго направление е към Египет, като за целта на турците се налага да си гарантират контрола над Леванта.

За британците, източната част на Средиземно море също представлява интерес, защото оттам минава основният морски път към Индия. От тази гледна точка, контролът над Гибралтар и Суецкия канал е изключително важен. Значението на Суецкия канал е толкова голямо, че присъствието на враждебни военноморски сили в Източното Средиземноморие се разглежда като пряка заплаха за британските интереси. От друга страна, Великобритания, чиито основни сили по време на  Първата световна война са ангажирани на други фронтове, не разполага с достатъчно ресурси за да постигне разпадането на Османската империя със собствени сили. Затова британците прибягват към редица алианси с местните сили за да ерозират османското господство в региона. Един от тези алианси е с бедуинските племена от Арабския полуостров, наред с другите тайни антитурски споразумения в зоната от Леванта до Персийския залив. На трето място, въпреки че Лондон не е склонен да се съобразява с интересите на еврейската общност и не е особено заинтересован от възстановяването на Израел, британските стратези разглеждат ционисткия проект като част от плана за дестабилизирането на османската мощ.

В крайна сметка, стратегията за разрушаване на Османската империя сработва. В съответствие с споразумението между Франция и Великобритания (Договорът Сайкс-Пико от 1916) територията на империята е разделена на две части по линията между морето и планината Хермон. Северната част е предадена на Франция, която създава там Ливан и Сирия. Британците получават южната част, наречена Палестина. Предвид сложната политическа ситуация на Арабския полуостров, те настаняват на източния бряг на река Йордан династията на Хашемитите (която преди това управлява в Мека но е прогонена оттам от Саудитите) като за целта създават т.нар. Трансйордания. Така с името Палестина започва да се обозначава само територията на запад от река Йордан, която в обши линии се покрива с тази на традиционния Израел.

Тук няма да разглеждам идеологическите основи на ционизма преди и след Втората световна война, макар, че миграцията на евреите разбира се е важна. Но това, което е наистина от ключово значение за настоящия анализ е, на първо място, че мощта на Великобритания е силно ерозирана в резултат от Втората световна война и тя вече не може да съхрани целостта на глобалната си империя, включително и Палестина. На второ място, двете свръхдържави, възникнали след войната - САЩ и Съветският съюз, биват въвлечени в напрегната борба за Източното Средиземноморие и утвърждаване на влиянието си в Гърция и Турция. Така че, въпреки старанията на Британската империя, се появяват нови и по-мощни от нея претенденди за контрол над Леванта, като всеки от тях е готов на решителни стъпки за да го получи.

И САЩ, и СССР виждат във възстановяването на Израел възможност да наложат влиянието си в Леванта. В Москва разчитат, че биха могли да упражняват определено влияние върху Израел на чисто идейна основа. Във Вашингтон пък се надяват, че важната роля на американските евреи за създаването на Израел ще укрепи пазициите им в новата държава. Никой от тях обаче не си поставя някакви конкретни цели в региона, просто защото те все още не са наясно със следвоенния баланс. И двете осъзнават, че Левантът има стратегическо значение, но не чак толкова голямо,  че да поведат отчаяна борба за контрола над него. Израел използва именно тези временни "пукнатини" за да се промъкне през тях и да се утвърди като държава.

Промяна на израелските граници в резултат от войните с арабите през 1947-1978

Промяна на израелските граници в резултат от войните с арабите през 1947-1978

След като въпросът за оцеляването и единството на еврейската държава бива решен положително благодарение на твърдите действия на правителството на Давид Бен-Гурион, Израел се сблъсква със заплахата да бъде атакуван едновременно от всичките си съседи. През 1948 обаче, тази заплаха се по-скоро илюзорна. Така, на север, новата държава граничи с Ливан, който е разединен по много линии, освен това е по-заинтересован от регионалната морска търговия и е обезпокоен от прекалено голямото влияние на Дамаск. Тоест, Ливан не представлява реална заплаха за Израел. На свой ред, Йордания, чието ядро е източният бряг на река Йордан, не разполага с достатъчна военна мощ, да не говорим, че е по-загрижена за поведението на своето палестинско население, отколкото от това на Израел. Нещо повече, йорданците тайно сътрудничат с еврейската държава. Египет представлява известна заплаха, но способността му да поддържа линиите на военното снабдяване през Синайския полустров е крайно ограничена, а декларираното от Кайро желание Израел да бъде унищожен е по-скоро реторично, отколкото реално. Египтяните не разполагат с достатъчна военна мощ за да осъществят експанзия в Леванта. Накрая, Сирия очевидно е заинтересована от разгрома на Израел, но е неспособна сама да предприеме решителни действия в тази посока.

Израел демонстрира, че е в състояние да предотврати всяко нападение от страна на своите съседи, благодарение на ефективните си и съгласувани действия, успешно разгръщайки и предислоцирайки военните си сили от един на друг фронт. Когато възниква новата еврейска държава това не е чак толкова очевидно, но в ретроспектива ясно се вижда, че когато Израел и единен и вътрешно стабилен, дори и да разполага с ограничена военна мощ, може да гарантира оцеляването си. Поне докато някоя външна велика сила с позиции и влияние в региона не си постави за цел ликвидирането му.

От момента на създаването си през 1948 до подписването на Споразумението от Кемп Дейвид трийсет години по-късно, основна стратегическа грешка на Израел е, че не съумява да постави под свой контрол Синай, който представлява естествен буфер между него и Египет. Египтяните твърде дълго контролират полуострова, който е необходим за гарантиране националната сигурност на Израел. В същото време, през онзи период Израел разполага с ограничени военни възможности. Той не може едновременно да поддържа и армията, и гражданската си икономика, и да произвежда цялото въоръжение, небходимо за успешното водене на война. Ето защо Израел е принуден да търси покровителството на великите държави, които често преследват своите собствени интереси, въоръжавайки израелската армия.

Първият покровител на еврейската държава е Съветският съюз, който и доставя оръжие преди и след 1948, с посредничеството на Чехословакия, разчитайки, че така ще може да се закрепи в Източното Средиземноморие. Затова Израел, който е наясно за риска да загуби своята автономия, полага значителни усилия да укрепи отношенията си с друга велика държава, стремяща се да съхрани своята империя - Франция. Опитвайки се да удържи Алжир в напрегната борба с арабите, Франция вижда в Израел единствения си съюзник. На свой ред, както показва и Суецката криза през 1956, Израел също вижда в нейно лице покровител, който при това няма претенциите да ограничи израелската автономия. Въпреки това, след края на алжирската война и след трансформацията на Франция и арабския свят през 1967, Израел губи френския патронаж.

Що се отнася до САЩ, чак до 1967 между тях и Израел не съществуват истински съюзнически отношения, а американско-израелският алианс започва да се формира едва след това и то най-вече в интерес на Вашингтон.

САЩ си поставят като стратегически императив прогонването на съветския вонноморски флот от Средиземно море или поне блокирането на безпрепятствения му достъп. Това означава, че Турция, която контролира Проливите, трябва на всяка цена да бъде задържана в американския сфера на влияние. В края на 50-години на ХХ век, обаче Сирия и Ирак преминават на страната на Съветите и до средата на 60-те вече са въоръжени със сравнително модерно съветско оръжие. Това, на свой ред, дестабилизира позицията на Турция, поради наличието на постоянен съветски натиск от север и очертаващ се сирийски и иракски натиск от юг, което поставя под въпрос силовия баланс в региона.

Затова Съединените щати използват Иран за да отвлекат вниманието на Ирак. Израел пък се оказва полезен за Вашингтон за отвличане вниманието на Сирия. Докато Израел застрашава Сирия от юг, Дамаск не може да си позволи да прехвърли значителни сили на север. Това помага на САЩ да гарантират сигурността на Турция сравнително евтино и без особен риск. Що се отнася до Израел, заради съгласуването на политиката си с интересите на САЩ, той се лишава от част от пространството си за маневриране. Така например, през 1973 американците го принуждават да ограничи мащабите на контраатаката си срещу Египет. Но, ако не броим тези ограничения, Израел продължава да действа самостоятелно и свободно да реализира стратегическите си интереси.

Прекратяването на военните действия с Египет гарантират на Израел буферна зона в Синай, след което за еврейската държава настъпва нова ера. Египет отново заема традиционната си позиция, Йордания поддържа добри отношения с Израел, Ливан  е в обичайното си състояние и само Сирия остава нестабилна и продължава да представлява известна заплаха. Това обаче е проблем, с който Израел лисно може да се справи, тъй като, сама по себе си, Сирия не би могла да застраши оцеляването му.

След Споразумението от Кемп Дейвид (каква историческа ирония!) Израел се развива в рамките на макар и леко трансформирания "модел на Давид". Оцеляването му вече не е застрашено. Основният му проблем - доминирането на голяма външна и враждебно настроена към него държава, влияеща върху хода на събитията в северната част на Леванта, е под критичното ниво (което означава, че макар Израел да е изправен пред нелеки задачи, те не представляват сериозна заплаха за оцеляването на нацията, тъй като еврейската държава запазва националното си единство). В същото време, Израел не представлява заплаха за своите съседи, тай като географското му положение просто не позволява това.

Както вече стана ясно, реална опасност за Израел възниква само, когато някоя велика сила се стреми да доминира в Средиземноморския басейн или да контролира региона между Афганистан и Средиземноморието. В периода след разпадането на Съветския съюз това нямаше как да се случи. Там просто нямаше никаква голяма държава с толкова сериозни апетити и достатъчно силна воля за да се опита да ги реализира. През последните години обаче, нещата се промениха. Глобалната мощ на САЩ е реалност в съвременния свят. По отношение на Израел САЩ имат няколко изключително важни изисквания. Ситуацията е такава, че САЩ застрашават интересите на други велики държави, които поотделно са твърде слаби за да им се противопоставят открито, затова ще се опитват да формират коалиции против тях. Това е неизбежен процес и тук се очертава следващата конфликтна точка, която ще генерира опасност за Израел.

При изостряне на глобалното съперничество, САЩ могат да поставят твърде обременяващи изисквания пред Израел. Освен това, новите антиамерикански алианси между едни или други велики сили, могат да се насочат към Леванта, или като станат съюзници (или по-скоро покровители) на Сирия, или като предложат съюз (покровителство) на Израел. Защото, както многократно отбелязах по-горе, историческа особеност на Източното Средиземноморие е, че то винаги ще бъде в центъра на вниманието на външните велики сили, опитващи се да доминират в Близкия Изток. Ето защо някои експерти вече обсъждат възможността, вместо в рамките на "модела на Давид", бъдещото развитие на Израел да се реализира в рамките на "персийския" или дори на катастрофалния за него "вавилонски" модел.

Опасността за Израел съвсем не е свързана с бунтовете на палестинците. Те са просто дразнител, който не пречи на Израел да управлява своята държава в течение на почти седем десетилетия и не ерозира вътрешното му единство. Не е толкова важно, дали ще бъде установено пряко израелско управление на Палестина, или там ще бъде създадена някаква васална квазидържава. За Израел не са опасни и непосредствените му съседи, като причините за това също разгледахме по-горе. Както сочи историята, реалната опасност за Израел е свързана или с вътрешното му разцепление, или с появата на голяма външна сила, чиито имперски амбиции включват и Леванта. Тук много зависи от умението на Израел да формулира своята политика, съобразно географското си положение, както и от неговите съпротивителни способности.

Реалността е, че Израел е малка страна, която трябва да предотвратява заплахи и да разрешава конфликти, възникващи далеч извън пределите на нейната територия. Той може да оцелее само ако маневрира успешно между (и съвместно) с ръководствата на великите външни за региона държави, разполагащи с изключително големи ресурси. Израел не притежава достатъчно ресурси, следователно му се налага постоянно да действа изключително умно и премерено за да постигне своето. Има периоди, когато положението му е било сравнително сигурно, благодарение на търговските и други транзитни потоци, минаващи през неговата територия. Нормалното състояние на страната обаче е да живее в постоянна тревога. Нито една нация не може винаги да действа умно и безпогрешно и историята на Израел показва, че някои форми на подчинение са неизбежни за него, ако иска да оцелее. Пример за това е и сегашното му подчинено положение спрямо САЩ.

В същото време, за Израел ще бъде доста трудно да продължи да се развива в рамките на "модела на Давид". Израелската стратегия следва да бъде насочена към стимулиране на ефективното сътрудничество с американския "патрон" и дори към това Израел да може в известна степен да направлява неговите действия, както някога го е правил по време на персийското господство. Умната стратегия обаче, не представлява истинска геополитическа концепция. Тя няма постоянен характер, а качеството и не е гарантирано. И тъкмо това поражда вечната криза на Израел.

 

* Авторъте е сред най-известните съвременни американски политици, президент на частната аналитична агенция Stratfor

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.3 2020