21
Сря, Авг
4 New Articles

Иранската космическа стратегия и „ръката на Москва”

брой6 2009
Typography

През последните години иранско-руското сътрудничество привлича като магнит вниманието на западните анализатори и медиите. Причината е, че, от една страна, държавата на аятоласите продължава да укрепва възможностите си в ракетно-ядрената сфера, въпреки наличието на цели пет резолюции на Съвета за сигурност на ООН по въпроса. Вследствие на това, Техеран се оказва все по-близо до „ядрения праг”, което може да има изключително сериозни последици за международната сигурност, предвид крайно провокационната иранска външна политика и активната подкрепа, която режимът оказва на голям брой радикални ислямистки формации в различни региона на света.

От друга страна, Русия е единствената голяма държава, която продължава да си сътрудничи с Иран в сферата на атомната енергетика, както и  във военно-техническата област. Москва, в частност, вече достави на Техеран модерни дизелови подводници, самолети МиГ-29, Су-24 и Су-25, с цялото им ракетно въоръжение, хеликоптери Ми-171Ш, зенитни ракетни комплекси Тор-М1, както и разнообразна бронирана военна техника. В същото време, руснаците твърдят, че не оказват никакво съдействие на Иран за усвояването на критични, от гледна точка, на ядреното неразпространение, технологии за обогатяване на уран и  производство на плутоний, както и че продаденото на аятоласите оръжие е предназначено най-вече за отбрана.

В настоящата статия обаче, ще отделим повече внимание на иранско-руското сътрудничеството в ракетно-космическата сфера, което поражда растяща тревога на Запад. Всъщност, истината е, че това сътрудничество има доста ограничен характер, за разлика например от сътрудничеството между Иран и Северна Корея. В потвърждение на тази констатация, нека анализираме един, появил се в януарския брой на специализираното американско издание Journal of Slavic Military Studies, материал, озаглавен „Иранската ядрена програма и руската подкрепа за нея”, чиито автори са двама известни експерти от САЩ - Александър Немец и майор Робърт Кърц (1).

Според тях, Иран е влязъл в „клуба на космическите държави” още на 27 октомври 2005, когато изстреля няколко микроспътника (с тегло под 50 кг) със сравнително проста конструкция. В същото време обаче, появата на тези обекти в Космоса не бе потвърдено от никого, въпреки наличието на достатъчно развити системи за наблюдение в космическото пространство.

Още по-нелепо изглежда опитът на двамата американски автори да свържат това събитие с изстрелването на създадения от руското Производствено обединение „Полет” (от град Омск) руски микроспътник, който те обявяват за възможен прототип на иранските. Изглежда, става дума за извеждането в орбита (през януари 2005) на спътника „Университетски” (в различни източници, той е обозначен и като „Татяна” или МГУ-250), с тегло 30 кг, разработен съвместно с Физическия факултет на Московския държавен университет „Ломоносов” и Военната космическа академия „Можайски”. В руския случай обаче, става дума за модерен микроспътник, снабден със специализирана апаратура за анализ на радиационната обстановка в околоземното пространство, движещ се по орбита с височина хиляда км от повърхността на Земята. Тоест, ясно е че хипотетичните ирански и съвсем реалният руски спътник имат съвършено различно предназначение и орбитални параметри.

Истината е, че Иран стана космическа държава едва на 2 февруари 2009, когато конструираната от иранските инженери двустепенна ракета-носител „Сафир-2” изведе на ниска околоземна орбита (250 км в перигей и 450 км в апогей) първия ирански спътник „Омид”. При това става дума за експериментален спътник, оборудван само с контролни прибори и средства за връзка.

Първоначално, иранците планираха самостоятелно да произведат още два спътника: технологичния „Мезбах” (предназначен за обучаване на иранските космически кадри) и многоцелевия SMMS (Small Multi-Mission Satelite). Разработката на микроспътника „Мезбах” стартира още през 1997-1998, като в нея се включиха Иранската изследователска организация в сферата на науката и технологиите и Изследователският телекомуникационен център, с решаващата помощ на италианската компания Carlo Gavazzi Space. През септември 2005, прототипът на този спътник (имащ формата на паралелепипед, с височина 0,5 м) беше показан по иранската телевизия. Той трябваше да бъде изведен на орбита с височина 900 км (в апогей), с помощта на руска или китайска ракета-носител.

Освен това се предполагаше, до изстрелването на спътника „Мезбах”, напълно да бъде въведен в експлоатация създаденият с помощта на индийски специалисти Център за управление на полетите, край Техеран. Именно в този център трябваше да се получава и обработва информацията през цялото време на работа на спътника (около три години).

При разработването на спътника „Мезбах” обаче, иранците се сблъскаха с многобройни технически проблеми, които се оказаха непосилни за тях, въпреки помощта на италианските специалисти. В резултат от това те бяха принудени да си поръчат спътник в Русия, разчитайки постепенно да усвоят руските космически технологии. Така се появи спътникът за дистанционно зондиране на земната повърхност, известен като „Синах-1”.

Микроспътникът „Синах-1”, с тегло около 160 кг, беше разработен и произведен от руското Производствено обединение „Полет”. През октомври 2005, той бе изстрелян с ракета-носител „Космос-3М” от космодрума Плесецк. Въпреки мнението на някои експерти и макар че спътникът разполагаше с две камери, с разрешаваща способност 50 и 250 м, той трудно можеше да се използва за разузнавателни цели, именно поради ниската разрешаваща способност на камерите му. Обикновено, подобни спътници се използват за анализ на мащабни геофизически процеси, като например за прогноза на добивите в селското стопанство.

Мнозина западни специалисти смятат, че предоставяйки на Техеран спътника „Синах-1”, Москва е дала силен тласък на усвояването на космическите технологии от иранците. В същото време обаче, те не дават никакви конкретни доказателства за това и са склонни да забравят, че в средносрочна перспектива извеждането в космоса, с иранска ракета-носител, дори и на микроспътник, си остава технически непостижимо за Техеран. Освен това, опитите за създаване на микроспътник в самия Иран бяха предприети не с руска, а с италианска помощ. Що се отнася до разработката и извеждането в орбита на спътника „Синах-1”, те бяха осъществени изцяло на руска територия, т.е. иранското участие в тях беше минимално и, на практика, се ограничаваше с разработката на техническото задание и обслужването на вече изстреляния в Космоса спътник.

Скоро след това, Иран сключи договор за създаването, в Научно-производственото обединение за приложна механика „Академик Решетников” в Железногорск, на телекомуникационен геостационарен спътник „Зохре”, който трябваше да бъде изстрелян през 2007. Всъщност, това бе поредния опит на иранците да получат достъп до руските космически технологии. Косвено потвърждение са цитираните от споменатите по-горе американски експерти Александър Немец и Робърт Кърц данни за обучението, през 2006, на членове на Корпуса на стражите на ислямската революция в Самарския авиокосмически университет „Корольов”. По-вероятно е обаче, че иранците не са успели да постигнат някакви сериозни успехи в това отношение, което обяснява  и прекратяването на въпросния договор, както и постепенното ограничаване на иранско-руското сътрудничество в космическата сфера.

Ролята на Китай и Северна Корея

Тук мястото да отбележа, че по същото време, в рамките на съвместната програма на държавите от Азиатско-Тихоокеанския регион, в която, освен Иран, участват Китай, Южна Корея, Монголия, Пакистан, Тайланд и Бангладеш, се разработваше изкуствения спътник SMMS. В този проект, основен ирански партньор беше Китай, който предостави съответната космическа платформа и се съгласи да помогне за извеждането на спътника в орбита. Предполагаше се, че спътникът, с начална маса 380 кг, ще може да носи до 100 кг полезен товар, включително многоспектърна видеокамера с разрешителна способност до 20 м, широколентова камера с разрешителна способност около 250 м, както и оборудване за връзка и предаване на информация. Сътрудничеството между Пекин и Техеран се разви доста успешно и, през септември 2008, с помощта на китайска ракета-носител, иранците изстреляха спътника Environment-1, разработен съвместно с Китай и Тайланд. За параметрите на спътника липсва достатъчно информация, знае се само, че е предназначен да следи промените в околната среда и природните катастрофи и, най-вероятно, се използва съвместно от трите страни. Можем да предположим също, че Environment-1 e създаден на базата на разработения преди това многоцелеви спътник SMMS, или пък е негов аналог.

Всъщност, макар мнозина на Запад да смятат, че иранските успехи в космическата сфера се дължат изключително на руската помощ, истината е, че Техеран върви по собствен път, преодолявайки постепенно възникващите трудности. Първото съобщение за извеждането в орбита на собствен спътник с помощта на иранска ракета-носител, се появи на 26 януари 2007. То обаче не бе потвърдено от независими източници, тъй като най-вероятно ставаше дума за т.нар. сонда, която не е в състояние да направи пълна обиколка на Земята и, следователно, не се смята за истински спътник. След този неуспех, Иран реши да концентрира усилията си върху суборбиталните полети, като първият такъв полет беше осъществен само месец по-късно, а като носител бе използвана балистична ракета „Шахаб-3А”.

И така, Техеран продължи научно-изследователските и опитно-конструкторски дейности в тази сфера, в резултат от което, през 2008, световните медии съобщиха за две успешни суборбитални изпитания на ирански ракети (наред с тях, разбира се, имаше и няколко неуспешни, като например това през август 2008, с ракета-носител „Сафир-1”). Така, на 4 февруари 2008, беше проведено изпитание на едностепенната ракета „Кавешгар-1”, създадена на базата на балистичната ракета със среден радиус „Шахаб-3В”. Паралелно с това, започна пълноценно да се използва капацитетът на току що създадения първи национален космически център, разположен на 60 км югоизточно от град Семнан. На 26 ноември 2008, Иран изстреля в космоса две ракети „Кавешгар-2”. Според данните, появили се в медиите, двете ракети са достигнали височина 200-250 км, като след 40 минутен полет, основните им части са се приземили с парашут. Експертите смятат за напълно възможно, по време на полета им, иранците да са успели да изведат на околоземна орбита макети на спътници.

Накрая, през февруари 2009, толкова очакваният от режима на аятоласите космически триумф най-сетне стана факт, след като иранците успяха, със собствена ракета носител, да изведат в орбита микроспътник. Този успех можеше да се очаква и то не благодарение на „руската ръка”, а на тясното сътрудничество в ракетно-космическата сфера със Северна Корея. Най-яркият пример в това отношение е създаването на иранските балистични ракети, в рамките на програмата „Шахаб”. Така, ракетата „Шахаб-1” е точно копие на севернокорейската ракета SCUD-B, а „Шахаб-2” – на SCUD-C. Що се отнася до ракетата със среден обсег „Шахаб-3”, тя бе конструирана на базата на корейските ракети No Dong-1A и No Dong-1B. При това, съответните образци на севернокорейското ракетно въоръжение бяха доставяни в Иран, в комплект с необходимото технологично оборудване и пълна техническа документация. На този фон, успехите на Техеран в разработването на собствена ракета-носител едва ли могат да учудят някого.

Митът за „ръката на Москва”

Специално внимание заслужава и въпросът, дали Иран не използва и съветски ракетни технологии в космическата си програма. Той често се повдига на специализираните международни конференции и семинари, а в медиите се поднася като общоизвестен и безспорен факт. В частност, авторите на цитираната в началото статия, публикувана в Journal of Slavic Military Studies, убедено твърдят, че още преди посещението в Москва на тогавашния ирански президент Мохамад Хатами, през 2001, Руската Федерация е продала на Иран технологиите за производството на ракетния корпус и двигателите на съветския ракетен комплекс с наземно базиране Р-12 (SS-4 Sandal, според обозначението на НАТО).  Освен това, според тях, Москва е помогнала на Техеран за реализацията на програмите „Шахаб-3” и „Шахаб-4”. Накрая, Немец и Кърц смятат, че само през 2006, около 30 хиляди руски специалисти са работели в Иран, в сферата на военните технологии или тези с двойна употреба. Макар че подобни твърдения не се приемат насериозно от повечето авторитетни западноевропейски и американски експерти, те заслужават по-внимателен анализ.

Както е известно съветските едностепенни ракети Р-12 Двина (SS-4 Sandal) са приети на въоръжение през 1959 и бяха напълно унищожени през 1991. Възобновяването на производството им е практически невъзможно, поради тоталната промяна на профила на съответните руски предприятия и уволняването на по-голямата част от предишния персонал. Теоретично е възможно иранците да са се сдобили с техническата документация на въпросните ракети, но това, най-вероятно, не би им помогнало особено да усвоят тези отдавна остарели ракетни технологии. Освен това, възниква проблемът за създаването на аналогична мрежа от предприятия, вече на иранска територия, което може да постави под въпрос целесъобразността на подобен подход в условията на глобалната икономическа криза и сериозните санкции, наложени на иранската икономика.

Както вече посочих по-горе, при реализацията на програмата „Шахаб-3” активно се използваха конструктивните решения на севернокорейските балистични ракети от типа No Dong. Иранците започнаха изпитанията на ракетата „Шахаб-3” през 1998, но производството и бе усвоено едва през 2003 и то с активната помощ на няколко китайски компании. Последната модификация на тази едностепенна ракета, която работи с течно гориво и е известна като „Шахаб-3М”, притежава обсег 1,1 хиляди км и тегло на основната и част от 1 тон (по други данни, обсегът и е 2 хил. км, а теглото – 700 кг). Според публикувания през май 2009 от американския Институт „Изток-Запад” съвместен доклад на американски и руски учени, озаглавен „Иранският ядрен и ракетен потенциал” (2), в момента начините за модернизация на ракетните двигатели на „Шахаб-3М”, както и за увеличаване на горивния им запас, на практика, вече са избрани, което не би било възможно, ако Техеран действително разполагаше с достъп поне до съветските (да не говорим за руските) ракетни технологии. Не е ясно и, защо в статията си американските експерти отделят толкова внимание на ракетите „Шахаб-4”. Както е известно, разработването им започна през 1998, с цел да се постигне обсег от 2,2-3 хиляди км. През октомври 2003 обаче, иранците прекратиха програмата по политически причини и досега няма никакви данни, че тя е била възобновена.

Много съмнителна е и информацията, че, през 2006, в Иран е имало 30 хиляди руски специалисти, ангажирани в сферата на военните технологии или тези с двойно предназначение. На първо място, подобно мащабно руско участие в работата на иранския военно-индустриален комплекс не би могло да се скрие. На второ място, липсват каквито и да било сериозни основания за подобно сътрудничество, предвид запазващото се недоверие между двете страни. На трето място, възможно е американските експерти да смятат за „руски специалисти” гражданите на цялото постсъветско пространство, работещи в Иран, за които обаче Москва няма как да носи отговорност. Накрая, представителите на иранската опозиция, които цитират Немец и Кърц, едва ли са достатъчно сигурен източник на информация, имайки предвид че става дума за имигранти, които отдавна живеят в САЩ и много от тях са загубили връзка с родината си.

Тоест, данните, цитирани в статията „Иранската космическа програма и руската подкрепа за нея”, имат предимно субективен характер. Освен това, опирайки на остарели и пораждащи сериозни съмнения сведения за ракетно-космическото сътрудничество между Техеран и Москва, през 90-те години на миналия век, авторите очевидно преувеличават руската роля в реализацията на иранската космическа програма и, в същото време, са склонни да не обръщат внимание на другите, достатъчно активни, партньори на Иран в тази област: Китай, Северна Корея, Италия и Индия. Силно се подценяват и успехите на самите иранци, които с цената на огромни усилия и ресурси, съумяха да създадат собствена, пък макар и неособено мощна, ракета-носител и да изстрелят в Космоса свой микроспътник. В резултат от всичко това, не само силно се изкривява същността на реалното иранско-руско сътрудничество, но и се поставя под съмнение самата възможност за сътрудничество между САЩ и Русия в борбата срещу разпространението на ракетните технологии.

 

Бележки:

1. Alexandеr V. Nemets; Robert W. Kurz The Iranian Space Program and Russian Assistance, The Journal of Slavic Military Studies, Volume 22, Issue 1, 2009.

2. Iran’s Nuclear and Missile Potential: A Joint Threat Assessment by U.S. and Russian Technical Experts, EastWest Institute, May 2009.

* Българско геополитическо дружество

{rt}

Поръчай онлайн бр.4/2017