24
Съб, Авг
4 New Articles

Русия и Америка в битката за Европа

брой6 2009
Typography

След разпадането на Съветския съюз и успешното прогонване на иракската армия от Кувейт, през 1991, тогавашният американски президент Джордж Буш-старши произнесе наистина забележителна реч. В нея той обяви появата на Нов световен ред, пояснявайки, че става дума за „Свят, който силно ще се отличава от този, който познаваме. Свят, в който диктатурата на закона ще измести закона на джунглата. Свят, в който държавите осъзнават общата си отговорност за свободата и справедливостта. Свят, в който силните уважават правата на слабите”.

Речта на Буш бе също толкова амбициозна, колкото и искрена. Само че той грешеше. Речта му се основаваше на предположението, че Америка и съюзниците и са изправени пред „края на историята” и в бъдеще ще отговарят колективно на всяка нова заплаха. Историята обаче сочи, че победилите коалиции никога не се запазват особено дълго, тъй като обстоятелствата се променят, националните интереси излизат на преден план, а победените противници обикновено се отказват да играят до безкрайност отредената им от победителите роля. Тоест, нито един световен ред не може да се смята за вечен.

Помнейки това, нека се върнем към важната дипломатическа среща, провела се на 1 септември в Гданск, с участието на 14 лидери на централно- и източноевропейски държави, събрали се за да отбележат 70-годишнината от началото на Втората световна война. Знаков характер имаше присъствието на трима от тях – руския министър-председател Владимир Путин, германския канцлер Ангела Меркел и полския премиер Доналд Туск. Защото именно еволюиращите отношения между тях, както и решенията, които те ще вземат през следващите години, могат да променят сегашния европейски ред. Това е особено важно днес, когато сме свидетели на очертаващата се нова стратегическа конфронтация между глобалния хегемон САЩ и наследникът на рухналия Съветски съюз – Руската Федерация.

Новата роля на Русия

На тържествената церемония в Гданск, Владимир Путин продължи опитите си за утвърждаване ролята на Русия на световната сцена и формиране на нова представа за нея в Европа. Путин получи възможност да укрепи позициите на страната си, благодарение на високите цени на петрола, консолидацията на властта и централизацията на ключовите стратегически отрасли на руската икономика. Но, още по-важно бе, че американската военна мощ затъна в Близкия изток, което откри пред Русия множество нови възможности.

По време на конференцията в Мюнхен, през 2007, Путин достатъчно точно улучи момента за да постави под въпрос доминирания от САЩ еднополюсен модел и да стартира геополитическото възраждане на Русия. Впрочем, той започна да подготвя сцената за това още през 2000, когато даде да се разбере, че е отворен за помирение със САЩ, но е готов и за нова конфронтация, ако помирението се окаже невъзможно.

Възраждането на Русия трябва да демонстрира на държавите от бившия Съветски съюз, че силовият баланс в региона се е променил и, че Русия вече не може да бъде игнорирана, когато става въпрос за проблемите на сигурността. Това стана възможно, използвайки мащабните ресурси на страната за провеждането на агресивна енергийна политика и нарастване на военната и мощ, което се прояви с пълна сила в миналогодишния военен сблъсък с управляваната от проамериканско правителство съседна Грузия.

В края на краищата, всички тези усилия бяха положени за да бъде принудена Америка да се съгласи на т.нар. „Голяма сделка”, в рамките на която Русия да бъде призната за велика държава, разполагаща със съответната сфера на влияние в постсъветското пространство. В рамките на тази сделка, претенциите на Грузия и Украйна за членство в НАТО трябваше да бъдат отхвърлени, а в Полша да не бъдат разполагани елементи от американския „противоракетен щит”. Срещу това, Русия би могла да накара Иран да седне на масата на преговорите и, макар и без всякакво желание, да склони да признае глобалното лидерство на Америка.

Възраждането на Русия не е само симптом за промяната на силовия баланс по нейната периферия, но и отговор на редица американски действия: разширяването на НАТО до руските граници; „цветните” революции в държавите от бившия СССР, признаването на независимо Косово от Запада; отказа на САЩ от Договора за противоракетната отбрана от 1972 и последвалото решение за разполагането, на територията на Полша и Чехия, на т.нар. „противоракетен щит”, притежаващ „кинематичната” възможност да прихваща руските ракети.

В тази връзка, в Москва възникнаха сериозни опасения, че американската противоракетна система е своеобразен „троянски кон”, с чиято помощ САЩ, с течение на времето, могат да разположат оръжейни системи в космоса. Освен това, Вашингтон вече демонстрира способността и готовността си да използва подобни системи за нападателни действия. Както е известно, през 2000, Департаментът по отбраната на САЩ публикува един важен документ, озаглавен „Съвместна визия за 2020”, в рамките на който беше приета доктрината за „господство на всички фронтове”. Реализацията и трябва да гарантира постоянното господство на американските въоръжени сили не само на цялата територията на планетата (по суша, въздух и вода), но и в киберпространството и космоса. Тя, освен това, е обвързана с концепцията за „разубеждаване” на потенциалните противници, според която американската мощ трябва да е достатъчно голяма за може да „разубеди” всяка друга държава, или съюз от държави, да поставят под въпрос глобалната доминация на САЩ.

На свой ред, Русия смята, че така очертаната американска политика е част от организираните усилия за стратегическото и отслабване и гарантиране съществуването на еднополюсния световен ред. В отговор на това, Москва обяви, че вероятно ще и се наложи да разположи собствени орбитални оръжейни системи в космоса, както и, че разработва нови ракети, способни да преодолеят системите за противоракетна отбрана и, ако Америка реализира плановете си, Русия ще насочи ядрените си ракети срещу Европа.

До този момент, администрацията на Обама не изглежда готова за подобна „Голяма” сделка с Путин. Обявеното от американския президент решение да се откаже от разполагането на елементи на американската ПРО в Чехия и Полша беше съпроводено от редица условия и не изключва възможността, в крайна сметка, тези елементи да бъдат разположени в Арктика, на Балканите или пък в същата тази Чехия. Затова то не удовлетворява Русия, като напоследък тя обръща все по-голямо внимание на Европа, виждайки реални възможности да промени политическата конфигурация в региона.

Докато Америка е ангажирана в други райони на света, Източна Европа, и в частност Полша, е загрижена от задълбочаването на отношенията между Русия и Германия, които, както изглежда, вече са изградили стабилно икономическо и политическо партньорство.

Отдалечаването на Германия от Америка

През последните години, позициите на Германия и Русия все повече се сближават. Първоначално това се обясняваше с топлите лични отношения между бившия германски канцлер Герхард Шрьодер и Владимир Путин, базиращи се на „общата им визия”, а за решението на Шрьодер да не изпраща германски военни части в Ирак се смяташе, че отразява неговите левоцентристки убеждения.

Когато, през 2005, за канцлер на Германия беше избрана доста по-консервативната Ангела Меркел, мнозина очакваха, че страната ще се върне към предишната си проамериканска позиция и, може би, дори ще започна да се разграничава от все по-авторитарното управление на Путин. Появата на Меркел на световната политическа сцена обаче, не доведе до възстановяването на американско-германските отношения от времето на студената война. На практика, тези отношения продължават да се влошават, като Меркел реагира негативно на молбите на САЩ да увеличи броя на германските войници в Афганистан и предпочита да използва различни от американските методи за борба с текущите икономически трудности.

Всичко това създава известен политически дискомфорт за Обама, тъй като сред основните пунктове в предизборната му програма беше обещанието да подобри отношенията с европейските държави, доста пострадали по време на управлението на Буш-младши.

Има обаче и други причини за продължаващото раздалечаване между Вашингтон и Берлин.

По време на студената война, Германия беше единствената европейска държава, поделена между двата алианса на свръхдържавите: Северноатлантическият съюз и Варшавският пакт. По онова време и Източна, и Западна Германия, на практика, изцяло зависеха от своите „покровители” и не бяха в състояние да провеждат независима външна или военна политика.

След края на студената война, Германия постепенно започна да открива новото си място в света и днес е четвъртата по големина световна икономика и най-големия износител на планетата. Разположена в самия център на Европа и действаща като икономическа и индустриална супердържава на континента, тя иска да взема свои собствени външнополитически решения и да гради стратегическите си отношения, независимо от интересите на Вашингтон. Поради това, Германия не е склонна да се окаже на предната фронтова линия на новата „студена война” между Русия и Америка. В края на краищата, след като в продължение на дълги години, всички очакваха, че първите изстрели в Третата световна война ще бъдат направени заради Берлин, Германия не би искала отново да се окаже в подобна ситуация.

Вместо това, тя предпочита да се концентрира върху руско-германските отношения, които продължават да се подобряват, паралелно с ускоряване процеса на „взаимно обвързване” на техните икономики.

Стратегическото партньорство между Русия и Германия

Двата европейски центъра на влияние си взаимодействат в рамките на редица нови икономически проекти, между техните стратегически отрасли започва да осъществява „структурна интеграция”, а руските компании се готвят да купят някои от големите германски фирми. Те и немските им партньори се споразумяха съвместно да поставят под контрол европейската империя на Дженерал Мотърс, а продажбата на германски технологии ще помогне за модернизацията на огромната железопътна мрежа на Русия. Разширява се и сътрудничеството в енергийната сфера, като германските компании купуват дялове от руските газови находища, а новият газопровод „Северен поток”, който се изгражда в момента, ще доставя природен газ директно от Русия в Германия.

Тези сделки са доказателство за развитието на отношенията между Москва и Берлин и възможността това да доведе до формирането на нови политически съюзи.

Да започнем с това, че Германия, на практика, почти не отправи критики към Москва, по време и след руската интервенция в Грузия през 2008, и се постара да минимизира реакцията на НАТО. Берлин беше най-яростния противник на присъединяването на Украйна и Грузия към НАТО и демонстрираше хладно отношение към американския проект за противоракетна отбрана. Впрочем, Германия стигна до там да наложи вето на проекта за европейски енергиен пазар, чиято реализация би могла да намали зависимостта на Европа от руския газ.

През последната година Меркел и Медведев се срещнаха три пъти. Показателно е, че всяка от тези срещи непосредствено следваше личните им срещи с Барак Обама, което говори, че те вероятно са сравнявали впечатленията си от тях, уточнявайки и сближавайки своите стратегии.

Макар че за Германия определено има смисъл да остане в НАТО, тя не вижда нито икономически, нито геополитически основания да участва в усилията на пакта за сдържането на Русия. Проблемът е, че напоследък НАТО бива тласкана именно в тази посока. И, ако тези две цели се окажат взаимноизключващи се, на Германия ще се наложи да направи избор, в резултат от който НАТО може да се разпадне.

Не е чудно, че Полша и някои други европейски страни гледат с подозрение на подобряването на руско-германските отношения. Те имат достатъчно поводи за това: последният път, когато тези две държави сключиха съюз, през 1939, те си поделиха Полша, което пък постави началото на Втората световна война.

Историческите страхове на Полша

Германското нашествие започна само няколко дни след сключването на пакта с Русия, а след още известно време Съветският съюз атакува Полша от изток, реализирайки своята част от въпросния пакт. В крайна сметка, поляците не само бяха ударени в гръб, но и бяха принудени да живеят под комунистическо управление дълги десетилетия след разгрома на нацистите, през 1945.

След края на студената война, Полша стана независима и демократична държава. За да гарантира сигурността си, тя реши да влезе в НАТО, провеждайки в същото време откровено антируска външна политика.

Неспособността на НАТО да помогне на Грузия по време на войната от 2008, както и разширяващото се сътрудничество между Русия и Германия, принуди Варшава да направи преоценка на позицията си, тъй като вече не е уверена, че членството в пакта може да гарантира сигурността и в дългосрочен план. Поради това, полското ръководство енергично демонстрира готовността си да предостави територията на страната за разполагане на елементи от спорната система за противоракетна отбрана на САЩ. И няма нищо случайно, че споразумението за това беше подписано само седмица след руско-грузинския сблъсък. Както заяви полският премиер Доналд Туск: „Събитията в Южен Кавказ ясно показват, че американските ракети, разположени на наша територия, ще бъдат знак за конкретните ангажименти на САЩ по гарантиране на нашата сигурност”. Разбира се, Русия твърдо се противопоставя на това, квалифицирайки противоракетния щит като „стъпка назад” към „студената война” и посочвайки, че за Америка това е поредната възможност „да разшири военното си присъствие в целия свят”.

Още преди избирането на Обама за президент на САЩ беше ясно, че той се отнася към идеята за разполагането на елементи от американската система за противоракетна отбрана в Полша много по-хладно, отколкото предшественикът му Буш-младши. По време на предизборната си кампания Обама заяви, че ще „отмени непроверените системи за противоракетна отбрана”, а след като влезе в Белия дом действително започна да преразглежда въпросните проекти. В тази връзка, лобистите на противоракетния щит открито заявиха, че планът за разполагане на компоненти на системата в Централна Европа вече е погребан. По-късно се оказа, че това наистина е така, поне що се отнася до разполагането на такива компоненти на полска територия.

На този фон и предвид нарастващите опасения от сближаването между Германия и Русия и способността на НАТО да се противопостави ефективно на Москва, група от 22 бивши лидери на централно-  и източноевропейските държави написаха писмо до Обама, заклевайки го да не ги изоставя. В него те посочват, че „на външнополитическия хоризонт се събират бурености облаци” и, че „Централна и Източна Европа се намират на политически кръстопът и в региона се усеща нарастващо напрежение”. Според тях, това усещане се е усилило, след като „Атлантическият алианс предпочете да не се намесва”, когато Русия „наруши териториалната цялост на една страна, която е член на програмата „Партньорство за мир” на пакта и Съвета за евроатлантическо партньорство”.

В писмото се отделя специално внимание на американските планове за разполагане на компоненти на противоракетния щит в Полша и Чехия, като се подчертава, че отмяната на програмата „може да отслаби доверието към САЩ в целия регион”. Впрочем, писмото не повлия особено върху решението на Обама да преразгледа въпросната програма.

Имайки предвид всичко това, на Полша се наложи да преосмисли подхода си към Русия. Казано по-простичко, Варшава се намира под силен натиск и не иска да продължи да следва досегашната си антируска външна политика, особено ако се окаже, че САЩ действително са склонни да я изоставят.

На срещата, провела се на 1 септември 2009 в Гданск, Доналд Туск заяви, че годишнината от началото на Втората световна война е възможност за Варшава и Москва да подобрят отношенията си. Поемайки протегната ръка, Путин подчерта, че потискането на Полша от Съветския съюз по време на студената война, се е дължало на „извратения” сталински тоталитаризъм, както и, че съветско-нацисткият пакт, сключен няколко дни преди Хитлер да нахлуе в Полша, е бил „безнравствен”. Руският премиер се постара да намери подходящия помирителен тон и, когато спомена за разстрела на полските военни и представители на интелигенцията от съветските специални служби, през 1940, в Катин.

Накрая, Путин заяви, че общите страдания на Полша и Русия по време на Втората световна война трябва да помогнат на двете страни да си простят една на друга и да скърбят заедно за жертвите си. Той отбеляза също така, че промените в доскоро враждебните отношения между някои европейски страни, като например Русия и Германия, ще позволят създаването на т.нар. „Голяма Европа”, давайки да се разбере, че е позитивно настроен и към подобни промени в отношенията между Русия и Полша.

Руските представи за американската доминация

В крайна сметка, на света стана ясно, че Путин не иска Русия да се възприема като държава, стремяща се към териториална експанзия и световна доминация. Той очевидно съзнана, че именно наличието на подобни аспирации у Съветския съюз в зората на студената война помогна на Америка да формира международна коалиция, враждебно настроена към Кремъл, чиято цел бе „сдържането” на СССР.

Впрочем, тук е мястото да отбележим, че през последните девет години американската външна политика успя да свърши по-голямата част от работата на Путин вместо него. Джордж Буш-младши възприе повечето от основните тези на т.нар. „неоконсерватори”, мнозина от които заеха ключови постове в неговата администрация. Тези хора не само твърдяха, че американското превъзходство е добро за останалите, но и, че САЩ трябва да използват мощта си за да прокарват (ако е необходимо и със сила) американските ценности в целия свят. Някои дори лансираха тезата, че Америка следва да развива империята си, действайки като „добронамерен световен хегемон”.

През 1997, неоконсерваторите създадоха мозъчен център, наречен „Проект за новото американско столетие” (PNAC), според чиито експерти ХХІ век може да бъде доминиран от Америка, ако Вашингтон използва за целта „рейгънистката политика, опираща се на военната сила и моралното превъзходство”. Те смятаха, че безпрецедентното положение на Америка в света е инструмент, който следва да се използва, а не да се ограничава от някакви международни институции или споразумения.

Неоконсерваторите бяха убедени, че военната мощ е ключов фактор за трансформирането на света. Показателна в това отношение е тезата, която изложи навремето пред известния американски журналист Рон Съскайнд смятаният за „стратега на Буш” Карл Роув според когото: „Днес светът работи по различен начин. Днес ние сме империя и когато действаме, създаваме своя собствена реалност... Ние творим историята, а вие просто ще изучавате това, което сме направили”.

Сред основните цели на неоконсерваторите беше силовата смяна на режимите в такива държави, като Ирак, и стартирането в тях на демократични преобразувания. Неслучайно редица известни неоконсерватори, като Майкъл Ледийн например, открито се самоопределяха като „демократични революционери”.

Публикуваната през 2002 от администрацията на Буш Национална стратегия за сигурност на САЩ, се базираше на неоконсервативните теории, лансирайки тезата, че има „само един модел за националния успех: свободата, демокрацията и частната инициатива”. Освен това, в този документ за първи път бе озвучена радикалната доктрина за превантивната война, в рамките на която Америка се отказваше да чака, докато заплахите за благополучието и се превърнат в реалност, а декларираше правото си да нанася изпреварващи удари.

Съобразявайки се с неоконсервативната теза за необходимостта от „нов морал и нравствена чистота”, в доклада си пред Конгреса за положението в страната, представен през 2002, Буш обяви, че държави като Ирак, Иран и Северна Корея са част от т.нар. „ос на злото”, застрашаваща мира в света. По-късно това доведе до военната интервенция в Ирак, която според самия Буш беше „преломен момент в световната демократична революция”.

Тази американска надменност и агресивност вбеси повечето страни в света, а нахлуването в Ирак доведе до най-големите антивоенни демонстрации в историята. Ето защо Барак Обама трябваше да се справи с всички тези негативни последици, обявявайки, че външната му политика ще бъде подчинена на разума и прагматизма, а не на идеологията. Въпреки това обаче, той призова за запазване на глобалната доминация на Америка и обяви най-големия военен бюджет в световната история. Нещо повече, външната му политика, поне засега, почти напълно съвпада с тази на неговия предшественик, което позволява да смятаме, че зад мантрата за „промени във външната политика на САЩ” не стои нищо реално.

Опасна игра: баланс на ръба на възможното

Макар че сегашният световен ред не се намира на ръба на разпада (както твърдят някои) под повърхността му се извършват тектонични промени. Русия отново се появи на глобалната сцена като световна сила и очевидно не е доволна от сегашното статукво. Москва ясно даде да се разбере, че това е така и днес се опитва да тласне назад процеса на разширяване на американското влияние в държавите от Източна и Централна Европа.

Освен това, Германия отново е единна и силна и гради нов тип партньорски отношения с Москва. Не бива да забравяме, че хората, които управляват днес Германия не са вземали решението за присъединяването на страната към НАТО. Това членство е част от наследството им, само че днешните обстоятелства са много различни от онези по времето, когато се появи Северноатлантическият алианс. В дългосрочна перспектива, ако бавното раздалечаване между Германия и Америка продължи, то може да взриви най-успешната в човешката история военна коалиция – НАТО. Което пък ще доведе до исторически промени в силовия баланс в Европа.

Вашингтон не може да не вижда всичко това, но САЩ все още не са се отърсили от представата си за сговорчивата Германия, винаги отстъпваща и съобразяваща се с американските интереси, и не я възприемат като държава, изграждаща външната си политика, независимо от Америка.

Макар че ерозията на единството в НАТО може да се смята за голяма победа на Русия, съвсем не е задължително тази ерозия да се задълбочи. Преди няколко години Путин призова за създаването на нова система за европейска сигурност, която да включва и Русия. Тогава предложението му не предизвика почти никаква реакция на Запад. Днес обаче, когато мощта на Русия нараства, той отново повтори този призив, при посещението и в Полша, в началото на септември, настоявайки, че наследството на Втората световна война е пример за това, колко е важно Москва да участва в подобни алианси. Нещо повече, руският премиер заяви и, че е готов да сътрудничи с Америка по въпросите за противоракетния щит и предложи споразумение,  забраняващо разполагането на оръжейни системи в космоса. Както е известно, досега американците отклоняваха всички подобни предложения. Възможно е неспособността (или липсата на готовност) на Обама да сътрудничи пълноценно с руснаците да е чисто политическа, а не прагматична. Възможно е, той да се чувства ограничен в действията си от някакви вътрешни сили, или пък да разполага с някакъв „голям план”, за който все още не знаем. В същото време обаче, фактът, че Обама следва много от външнополитическите принципи на Буш, демонстрира любопитна вяра в решения, които мнозина днес определят като едни от най-лошите в историята.

Всичко това противоречи на тезата за новия американски президент, като „носител на промените”, което без съмнение тревожи онези, които очакваха, че той действително ще наложи нов курс, отказвайки се от откровения милитаризъм и политиката на силата.

Свидетели сме на опасна игра и балансиране на ръба на възможното. В края на краищата обаче, Обама ще бъде принуден да реагира и ако реши отново да заложи на стратегията и плановете на неоконсерваторите, можем да очакваме нова ескалация в разгръщащата се конфронтация между Русия и Америка, в чието основно бойно поле ще се превърне Европа.

 

* Доктор по геополитика от Университета Отаго в Дънедин, Нова Зеландия

{rt}

Поръчай онлайн бр.4/2017