20
Чет, Юни
7 New Articles

Александър ДЕЛ ВАЛЕ: Ислямистите са на път да изкоренят християнството в Близкия Изток

брой 6 2014
Typography

Известният френски анализатор, писател и геополитик Александър дел Вале е роден през 1969 в Марсилия. Завършва международни отношения и геополитика на арабско-мюсюлманския свят в Института за политически изследвания в Екс ан-Прованс, а след това специализира история на европейските доктрини и политическите институции в Университета на Милано. Учи при такива известни геополитици като Ив Лакост, Пиер-Мари Галоа и Жил Кепел.

По-късно работи като политически анализатор във вестниците Le Figaro и France Soir, а също в списанията Atlantico и Politique Internationale и в специализираните издания Herodote и Outre Terre. Дел Вале е съосновател на Научния съвет по геополитика към Института Дедалос в Никозия, Кипър и е преподавател в университетите на Мец и Рим (Università europea di Roma). Известен е като автор на теорията за „червено-зелено-кафявият алианс” (т.е. за съюза между комунисти, ислямисти и неонацисти), както и като твърд противник на присъединяването на Турция към ЕС. Автор на десет книги, по-известни от които са „Ислямистите и САЩ: съюзът срещу Европа”, „Ислямизацията на Европа” и „Червените, кафявите и зелените”.

Интервюто с Александър дел Вале публикуваме с любезното съдействие на Atlantico.

- След като ислямистите от т.нар. Ислямска държава в Ирак и Леванта (ИДИЛ) утвърдиха контрола си върху значителна част от Ирак и Сирия, ръководството им постави ултиматум пред местните християни - да приемат исляма, или да бъдат екзекутирани или пък прогонени от страната. По-късно той беше смекчен, като християните се задължават да плащат специален данък на новите управляващи. Как бихте характеризирали тази ситуация, на фона на всички сегашни репресии срещу християнската общност в района? Докъде би могло да се стигне, според Вас?

- Не става дума за "етническо прочистване", както твърдят някои медии, а за мащабни преследвания и репресии на религиозна основа. Мирогледът на салафитите, създали т.нар. Халифат, е съвършено прозрачен - те предлагат връщане към практиките от времето на Арабския халифат и Османската империя, както и към ортодоксалната ислямска традиция, която не е реформирана от Х век насам. Според каноните на този свръхстрог сунитски ислям, съществуването на християнина се допуска, само ако той се подчинява, плаща данък, отказва се открито да изповядва вярата си и е готов да се примири с факта, че е изключен от процеса на вземане на решения и от изградения върху откровено неравенство режим. В сура 19 на Корана се говори за статута на т.нар. "зимми", т.е. на християните или юдеите, които живеят на мюсюлманска територия, но са "защитени", защото плащат данък. В нея съвършено ясно се посочва, че живеещите в ислямското общество християни и юдеи следва да плащат за "грешката си" (т.е. за нежеланието да приемат "истинската вяра") с унижение. С какво обаче е свързано това подчинение и унижение? С това, че животът на "неверниците" трябва да стане нетърпим. Тоест, съществуването на "зимми" следва да е достатъчно некомфортно и болезнено за да ги накара "доброволно" да станат мюсюлмани, за да избегнат дискриминацията.

Ще напомня, че, както следва от шариата и прословутия договор на Омар, сключен след превземането на Йерусалим през VІІ век (именно на този документ се опира в момента и т.нар. иракски халиф Ал-Багдади, заплашвайки онези християни, които не искат да му се подчинят и да приемат исляма), живеещият в ислямското общество християнин ("зимми") не може открито да демонстрира религиозните си убеждения и, в частност, да говори за Светата Троица (според исляма, това е равнозначно на езичество) или, че Бог има син...

Неподчинението се наказва със смърт. Дори традиционната фраза "Христос воскресе", произнесена на Великден, може да породи много сериозни проблеми. За съжаление, тези неща действително се случват в земите на исляма и то в течение на векове.

Когато ни казват, че Коранът е „толерантна” книга, в съвременното разбиране на тази дума, под предлог, че в него, както и в шариата, се предвижда специален статут за християните и евреите (докато на езичниците и атеистите се предлага или да приемат исляма, или да умрат), си струва да си припомним всичко, споменато по-горе, и да не се поддаваме на романтичните и анахронични представи за мюсюлманската религия. Достатъчно е да си поговорите с някой християнин от мюсюлманска държава или да прочетете историческите хроники на християните и юдеите от Близкия Изток в епохата след завоюването му от мюсюлманите за да разберете, че и на едните, и на другите винаги им е било трудно в земите на исляма.

Тоест, днес членовете на ИДИЛ просто защитават ортодоксалната позиция на сунитския ислям, която, за нещастие, така и не беше изключена от официалните религиозни образователни програми в мюсюлманските държави. Да вземем например египетския университет Ал-Азхар, където на студентите се внушава, че християните са "врагове на Бога", а вярващите в Светата Троица са просто езичници. Ето защо източните християни и до днес се опасяват да разискват въпроса за божествеността на Исус Христос и за Троицата в присъствието на някой ортодоксален мюсюлманин, тъй като последният може веднага да ги обвини, че оскърбяват исляма или, че са езичници.

Що се отнася до втория ви въпрос, всички „зимми”, които не изпълняват исканията на „халифа” Ал-Багдади (последният даде на християните само няколко часа за да се подчинят на мюсюлманския закон и да платят данък, да напуснат, или да приемат исляма), рискуват да бъдат екзекутирани в съответствие с указанията на Корана и шариата, като „отказали да се подчинят на мюсюлманите”.

Впрочем, налице е заплаха за цялата християнска общност, от свещениците до монахините, сираците и дори старците. Както многократно съм посочвал в книгите си, всичко това представлява своеобразно „окончателно решение” (авторът прави паралел с т.нар. „окончателно решение” на еврейския въпрос, наложено от Хитлер – б.п.) на проблема с християните от Изтока. Този процес върви в целия мюсюлмански свят от 80-те години на миналия век насам, макар че интензивността му в отделните страни е различна. Така, в Египет, от 70-те години, ежедневно се извършват погроми, а прогонването на християните от страната стартира още при управлението на Насър. Грабежите, убийствата, отвличанията за откуп, изнасилванията – всичко това, уви, е нещо обичайно за живота на християните в Египет, Ирак, Нигерия и Судан в течение на много десетилетия – поне от трийсетина години насам. Западът обаче се превърна в близък приятел на фанатичните петролни монарси от Персийския залив и предпочете да си затвори очите за случващото се. Той нито веднъж не поиска от мюсюлманските държави да се отнасят с уважение към християнските малцинства, каквото те искат от нас по отношение на мюсюлманските малцинства в западните държави.

Новият фактор в днешен Ирак е систематизацията на христианофобията и много по-жестоките и форми, включително насилствената депортация на бежанците. При всички случаи, няма как да се отървем от това затвърдило се варварство, докато в училищата на тези страни не започнат да преподават т.нар. „просветен ислям”, а не фундаменталисткия ислям от Х век, който представлява тоталитарна и враждебна на всяка свобода религия.

- Доколко тази демонизация може да бъде обяснена с вкоренилата се представа, че християните са „проамерикански” елементи, които ерозират културните и религиозни основи на мюсюлманските държави? Или пък има някакви други причини?

- Всъщност, това не е причина, а по-скоро предлог. В геополитиката съществуват истински причини, както и „представи”, т.е. предлози, позволяващи да бъдат оправдани някакви неприемливи в нормална ситуация действия. Струва ми се, че в случая истинската причина се крие във вродената нетърпимост на тоталитарното тълкуване на сунитския ислям и Корана. Предлогът пък се свежда до заклеймяването на християните като „предатели”, „кръстоносци”, „агенти” на Америка, европейския или руския колониализъм и дори съучастници на еврейския ционизъм. За съжаление, тази гледна точка намира отклик сред местното население. Ако медиите, политиците, училищата, университетите и джамиите са ангажирани с разпространяването на тоталитарния ислям, това неизбежно води до утвърждаването на фанатична враждебност към всички немюсюлмани.

За някои араби-сунити самият факт, че някой може да говори на един и същи език с тях – на езика на Корана (макар че арабският език съществува далеч преди появата на исляма), но да не бъде мюсюлманин, само по себе си, е аномалия.

- Християните живеят в този регион вече две хиляди години. Най-старите монотеистични храмове тук са построени още през І век. Възможно ли е те да бъдат разрушени в името на утвърждаването на мюсюлманския ред, както стана в Мали?

- За съжаление, това вече се случва. Впрочем, струва си да споменем и онова, което става в Северна Нигерия, където на практика се реализира същото "окончателно решение". От 90-те години насам, иракските християни биват обвинявани за всички проблеми. Те се оказаха притиснати между радикалните шиити, радикалните сунити и кюрдските националисти, в резултат от което тяхната общност започна да се топи като сняг на слънце. Сравнително защитени са само църквите на кюрдска територия, където отношението към християните е, общо взето, търпимо.

- Все пак, по време на войната между Иран и Ирак, между двете общности се създадоха здрави връзки. За това говори и фактът, че мюсюлмани бяха погребвани на християнски гробища както и обратното. Съществуват ли разногласия между новите иракски власти и населението по този въпрос? И може ли това да се промени, имайки предвид, че двете общности се познават и живеят заедно от времето на арабското нашествие?

- Това сравнително мирно съвместно съществуване всъщност беше наложено със сила от светския режим на Саддам Хюсеин, а не възникна спонтанно, само по себе си. Мит е, че сунитите доброволно са се съгласили да си сътрудничат с християните. Приятно ни е да вярваме в това, защото ние, на Запад, сме свикнали да мечтаем за преодоляване на расизма и взаимно разбирателство между различните общности. Както казах обаче, всичко това е мит, който никога не е бил реалност през цялото съществуване на Арабския халифат и Османската империя. Християните винаги са били унижавани и смятани за нисши същества, потискани и дори убивани. В най-добрия случай участта им е сходна с тази на затворените в продължение на векове в обособени гета евреи.

- И другите ли религиозни малцинства страдат, подобно на християните?

- Разбира се. През последните седмици бойците на ИДИЛ избиха стотици шиити. Същото се отнаса и за йезидите, които те смятат за езичници и поклонници на дявола, макар че тези хора всъщност представляват обичайна за мюсюлманския свят мирна езотерична секта, която обаче не се признава от сунитския ислам. Алауитите, друзите и исмаелитите са подложени на преследвания във всички страни, където действа шариатът (Пакистан, монархиите от Залива и т.н.). ИДИЛ утвърждава тоталитарния салафитски ислям, затова всяка форма на религиозно другомислие и най-малкото неподчинение на ислямския ред автоматично се приравнява към политическо дисидентство и води до сурови репресии. Първи жертви на този тоталитаризъм стават мюсюлманите, придържащи се към либерални възгледи, които не са съгласни с тоталитарния прочит на исляма, както и всички мюсюлманки: по заповед на новия иракски халиф на ИДИЛ всички те следва да бъда обрязани.

- Все пак, някои държави от региона приемат прогонените християни. Това означава ли, че там ситуацията е по-благоприятна? Какви други алтернативи се предлагат на тези хора, включително от международната общност?

- Много иракски християни мечтаят да емигрират на Запад. Само че далеч не всички от тях имат средствата да го сторят и са принудени да се задоволят с "по-малкото зло". Дълги години проучвах живота на християнските общности в Турция и Ирак. В истанбулските църкви има повече иракски християни, отколкото турски. Тоест, това не е решение на проблема, но все пак ситуацията не е толкова лоша, като онази в страната, откъдето идват тези хора. От 90-те години насам в християнската част на Ливан също започнаха да се появяват търсещи спасение бежанци-християни от Ирак.

В Йордания християните имат повече свобода, отколкото в другите държави от региона, с изключение на Ливан и Сирия. Това е една от малкото държави, където те на практика са почти равноправни граждани, както навремето беше и в Ирак на Саддам Хюсеин. Казвам "почти", защото християнинът никога не може да се чувства напълно свободен на територията на исляма, докато в обществото доминират законите на шариата. А точно такава е ситуацията в практически всички мюсюлмански държави, за които шариатът е основния или един от основните стълбове на закона.

Единствената "добра новина" на фона на сегашния ужас в Ирак е, че днес, след дългите години на дискусии за исламофобията, водени под натиска на Саудитска Арабия и 57-те държави-членки на Организацията за ислямско сътрудничество, ние в Европа най-сетне започнахме да признаваме, че християните в региона са подложени на мащабни преследвания, тясно свързани с пропития от духа на откровен геноцид проект за "окончателното решение" на проблема с (близко)източното християнство. Това обяснява и декларацията на генералния секретар на ООН Бан Ки Мун, осъждащ извършените от ИДИЛ в Ирак "престъпления против човечеството" по отношение на местните християни. Тоест, свидетели сме на наченки на осъзнаване на тази християнофобия на международно равнище. Досега европейските страни, с изключение на Франция и Италия, обикновено се придържаха към сравнително пасивна позиция, защото ООН неизменно критикуваше "расисткото" поведение на белите и западните християни към имигрантите и мюсюлманите. При това обаче не се казваше нито дума за ширещата се в мюсюлманските държави враждебност към християните, шиитите, юдеите, исмаелитите и т.н. Напоследък сме свидетели на подема на солидарността с иракските и източните християни дори в Канада и Австралия. Печално е, но днес на една религия може да се гледа със симпатия само, ако тя непрекъснато тръби, че е потискана. Ислямистите отлично го разбират и се възползват от това за да оправдаят собствената си агресия, но християните съвършено не са подготвени за подобни действия заради повсеместно утвърдилата се представа за християнството като религия на западните "потисници". Предвид на случващото се в Нигерия, Мали, а днес вече и в Ирак,, можем уверено да твърдим, че християнството не е само религия на "белите от Запада", а най-потиснатата от всички религии на планетата. Чувството за вина заради кръстоносните походи и постколониалният комплекс не позволяват на мнозина в пълна степен да осъзнаят мащабите на насочения против Запада и християнството расизъм. Струва ми се обаче, че ислямистите, които отвлякоха младите християнки в Нигерия и избиват  християните в Ирак, допускат сериозна грешка, привличайки вниманието на международната общественост към страданията на християнските мъченици. Защото по този начин те правят християнството още по-привлекателно, създавайки му ореола на жертва.

{backbutton}