02
Вт, Юни
24 New Articles

Завръщането на Иран в голямата геополитика

брой 6 2014
Typography

Както е известно, след ислямската революция през 1979 Иран се ангажира с подкрепата за различни освободителни движения в мюсюлманския свят, като Хизбула, ХАМАС, някои ислямски организации в Централна Азия и т.н. След избирането му за държавен глава през 2013 обаче, президентът Хасан Рухани намекна, че занапред Иран ще използва финансовите си средства най-вече за реализацията на своите вътрешни проекти, а не толкова за подпомагане на съпротивителните движения в чужбина и "износа" на ислямска революция. Тогава малцина обърнаха внимание на думите му, още повече, че иранците много разчитаха, че Рухани ще постигне премахване на санкциите срещу страната, като се споразумее със Запада за ядрената и програма. Впрочем, той наистина направи много в това отношение. След междинните споразумения в Женева между Техеран и шестимата международни посредници (САЩ, Китай, Русия, Великобритания, Франция и Германия), Иран отново получи възможност да продава петрола си на световния пазар, беше прекратен спадът в икономиката, както и инфлацията. А най-важното е, че изчезна опасността от външна военна интервенция.

В същото време обаче, ако се вярва на появилите се в някои медии твърдения, Рухани е отишъл доста по-далеч в преговорите си с Вашингтон и Брюксел. Според тях, става дума (ни повече, ни по-малко) за възстановяване на съюза между Иран и Запада, прекратен с революцията от 1979. Твърди се, че иранците ще започнат да доставят природен газ на европейския пазар, позволявайки на ЕС да се освободи от сегашната си енергийна зависимост от Русия и да води по-твърда политика към Москва. Впрочем, ако това е вярно, Китай също няма да може да разчита на иранския газ, което ще се отрази негативно върху икономиката му. В края на септември 2014, по време на поредната сесия на Генералната асамблея на ООН Рухани се срещна с австрийския президент Ханс Фишер за да обсъди възможността за транзита на ирански газ и петрол, на обща стойност 8,5 млрд. долара, за Европа, което, според някои, би могло да възкреси обявения преди време за "мъртъв" проект за газопровода "Набуко".

Разногласията в иранския елит

Тук е мястото да напомня, че напоследък в иранския елит, където доминират висшите духовници, се очертават сериозни разногласия относно бъдещето на "ислямския път на развитие", избран от страната след революцията през 1979. Една част от висшето духовенство, чиито политически изразители са президентът Рухани, смятаният за "либерал" аятолах Садег Лариджани и неговият брат - шефът на парламента Али Лариджани, се обявяват за продължаване на твърдите мерки за запазване на "ислямския морал", докато "антизападно настроените революционери", начело с предищния президент Махмуд Ахмадинеджад, залагат на "въздействието на личния пример върху масите". Неслучайно, по време на управлението си Ахмадинеджад влезе в открит конфликт с иранската нравствена полиция, който се изостри до такава степен, че неколцина сътрудници на президента бяха арестувани и вкарани за няколко месеца в затвора по обвинение в "магьосничество".

Както е известно, духовният водач на Иран аятолах Али Хаменей (който беше сред любимите ученици на покойния идеолог на ислямската револяция аятолах Хомейни) разполага с доста по-голяма власт, отколкото президентът на страната, макар че гледа да стои над политическите боричкания и изключително рядко се намесва в реалната политика. През последните години той се опитваше да ограничи "революционния плам" на предишния президент Махмуд Ахмадинеджад и да не допусне откритата му конфронтация с либералните водачи братята Лариджани. Опитите на Ахмадинеджад да игрорира тези препоръки на духовния лидер за малко не му струваха поста.

През 2013 Хаменей подкрепи индиректно умерения консерватор Хасан Рухани, надявайки се изборът му да смекчи острото противопоставяне между Иран и Запада. Днес обаче мнозина иранци смятат, че Рухани е отишъл прекалено далеч в диалога с Вашингтон и това може да застраши идеите на "ислямската революция". В същото време, само година и половина след изборите, популярността на президента започва да намалява. В момента иранското обществено мнение е раздвоено: някои смятат, че той нищо не е променил, други пък го обвиняват, че изразява интересите само на прозападно настроените богати либерали за сметка на мнозинството иранци. В резултат от това в страната се активизират сериозни политически сили и движения, чиято цел е да не допуснат прекаленото сближаване със Запада. На този фон е много показателно, че духовният водач аятолах Али Хаменей разреши на привържениците си да организират международна "антиимпериалистическа конференция" (макар че през миналата 2013 се обяви против провеждането и) и дори лично участва в нея. Според него, пълната победа на прозападния курс би означавала края на ислямската революция и отказа на Иран от ролята на водеща регионална държава. Освен това, тя би облагодетелствала само част от управляващия елит, за сметка на масите.

Иранският вектор на американската геополитика

Още през миналата 2013, т.е. непосредствено след избирането на Хасан Рухани за президент на Иран, САЩ се ориентираха към нова стратегия по отношение на Техеран. Основната им цел продължава да е ерозията, а след това и замяната на сегашния ирански държавно-политически модел, както и възстановяването на контрола над огромните петролно-газови ресурси на страната, превръщайки я в ключов партньор на Вашингтон в усилията му за укрепване на американските позиции в района на Персийския залив (и Близкия Изток, като цяло), Южен Кавказ, Каспийския регион и Централна Азия. Защото Иран е ключова държава, разположена в пресечната точка на всички тези региони.

Основната цел на Вашингтон

Предприеманите в момента от администрацията на Обама стъпки по отношение на Иран, целят на първо място да не допуснат формирането на стратегическа ос Техеран-Пекин-Москва и в този смисъл са насочени косвено срещу Китай и Москва. За САЩ е важно да откъснат тази страна от Русия, с която (макар и бавно) Иран започна да оформя своеобразно стратегическо партньорство. Освен това те разчитат да използват Техеран в борбата за изтласкването на руснаците от европейския и световния газов пазар, както и в стратегията си за понижаване цените на петрола, което също цели отслабването на руската икономика. С налагането на санкции срещу Русия във връзка с украинската криза, тази задача вече съвсем открито се решава от Белия дом. Разчита се, че появата на голямо количество ирански петрол на световния пазар след евентуалното сваляне на санкциите, наред с увеличаващият се петролен износ на Саудитска Арабия и САЩ (шистов петрол), може да доведе до падане на цените до 75-80 долара за барел. Това би било силен удар по руския бюджет, предвид факта, че за 2015 в него е заложена цена от 90 долара за барел. В този смисъл появата на Иран на петролния пазар, особено предвид факта, че Ирак също възнамерява да започне мащабен износ на петрол през 2016, би означавало болезнено съкращаване на приходите на Русия, 70% от които идват именно от износа на енергоносители. Тоест, американските стратези отреждат на Техеран ролята, която през 1982-1984 изигра Саудитска Арабия, когато съвместно със САЩ провокира сериозен спад на цените на петрола, съдействайки за колапса на съветската икономика и последвалия разпад на СССР.

Регионалните комбинации на Вашингтон

Друга причина за активността на Вашингтон по иранското направление е стремежът му да се избави от зависимостта си от такива важни регионални играчи като Турция, Саудитска Арабия, Египет и Израел, които до голяма степен вече са престанали да се съобразяват с указанията на Белия дом и прокарват собствена политика в Близкия Изток. Освен това за САЩ е много важно да отслабят зависимостта на Запада от енергоносителите на арабските държави от ССАДПЗ и най-вече на Саудитска Арабия, Катар, Кувейт и ОАЕ. А само Иран е в състояние да балансира тези регионални силови полюси, особено ако действа в тандем с Ирак, който също разполага с огромен петролно-газов потенциал (и мнозинството от чието население, също както в Иран, са шиити). Заедно, Техеран и Багдад ще могат да изнасят не по-малко петрол, отколкото Саудитска Арабия, и не по-малко газ, отколкото Катар. На свой ред Турция с нейните неоосманистки амбиции, и Египет - като традиционен политически лидер в арабския свят, ще бъдат принудени да се съобразяват с иранския фактор в това ново американско разпределение на ролите в т.нар. Голям Близък Изток. Впрочем, същото се отнася и за Израел, независимо от мощното му лоби във Вашингтон. САЩ се опитват да изкушат режима на аятоласите с перспективата, че ако до края на ноември 2014 все пак бъде постигнато споразумение за иранската ядрена програма и санкциите паднат, Иран ще възстанови достъпа си до своите замразени активи на стойност стотици милиарди долари и ще настъпи бум на чуждестранните инвестиции в иранската икономика, тъй като в момента тази страна е своеобразен оазис на стабилност и относителен просперитет в целия Близък Изток, да не говорим, че ще може да разчита на милиардни приходи от износа на петрол и газ.

Каква ще бъде цената

Разбира се, всичко това ще си има цена и тя е свързана най-вече с промяната на иранската външна политика, отказа от сътрудничество с Русия (която на практика е единствения доставчик на съвременни въоръжения за страната) и Китай, промяна на позицията по такива въпроси като гражданската война в Сирия, Хизбула, Ирак, Южен Кавказ и Централна Азия, включително присъединяване към американските усилия за смяна на управляващите в последните два региона режими - например в Азербайджан, Казахстан, Туркменистан, Узбекистан и Таджикистан. Поставяйки под контрол енергоносителите на постсъветските държави и добавяйки ги към тези на Иран и Иран, САЩ разчитат напълно да изтласкат Русия от европейския енергиен пазар, особено от газовия. За целта ще бъде достатъчно да се възроди провалилият се проект за газопровода "Набуко".

Друга ключова цел на новата иранска политика на САЩ, която има дългосрочен геополитически характер, е ограничаване възможностите на Китай в качеството му на основен бъдещ съперник на Вашингтон. Ако Съединените щати успеят да превърнат Иран в свой стратегически партньор, Китай ще загуби важен източник на петрол, а (предвид казаното по-горе) може да се лиши и от газовите си доставки от Централна Азия. При подобно развитие, китайската икономика ще се окаже в пълна зависимост от САЩ, тъй като те, на практика, ще контролират целия световен енергиен пазар (Русия ще се нуждае от време за да преориентира целия си енергиен износ на Изток).

Създаването през лятото на 2014 на алтернативни международни институции в рамките на групата BRICS, както и процесът на разширяването на ШОС и перспективата Иран да стане част от тази организация, пораждат изключително голяма тревога във Вашингтон. САЩ са крайно притеснени от хипотетичната възможност за формирането на ос Русия-Китай-Иран и евентуалното присъединяване на Индия към нея. Подобно развитие би означавало, че Америка не само ще загуби глобалната си роля, но и ще изтърве контрола над основните източници на енергоносители, от чиито доставки зависи по-нататъшното икономическо благополучие на Запада.

Рисковете пред Иран

Както изглежда, основните акценти в геополитиката на САЩ (а това означава и на НАТО) отново се прехвърлят към Близкия и Средния Изток, като този път във фокуса им са Иран и Ирак. Дали обаче с това са наясно в Техеран, или сегашното ръководство на страната е склонно да съсредоточи всичките си усилия за отмяната на санкциите, независимо от цената? Още повече, че ако това стане, превръщането на Иран и Ирак (след стабилизирането на ситуацията там) в най-големите близкоизточни доставчици на енергоносители на световния пазар още през 2018-2020 (според експертите, тези две страни ще могат да изнасят до 20 млн. барела петрол дневно), ще ограничи значително ролята на Саудитска Арабия, чиито експортни възможности не надвишават 10-11 млн. барела дневно.

Без Иран, Ирак и Сирия, САЩ не са в състояние да предложат реална алтернатива на стратегическия руско-европейски проект "Южен поток". Това обаче може да се промени, ако американците успеят да организират износа на огромни количества ирански газ от находището "Южен Парс" (в Персийския залив) и да стартират износа на газ от Ирак през 2016. Основният залог в тази сложна игра на Вашингтон е именно Иран и по-точно американско-иранското сближаване, постигнато с цената на известни отстъпки по иранската ядрена програма, отмяна на санкциите и насочването на мощен поток от западни инвестиции в местния енергиен сектор, а след това и промяната в ориентацията на иранския елит от „национално-ислямска“ към либерална и прозападна и връщането на страната към статута и на регионален американски съюзник отпреди 1979.

В тази стратегия САЩ разчитат на откъсването на кръговете около президента Хасан Рухани и подкрепящите го политици и бизнесмени от консервативната иранска върхушка начело с духовния водач Али Хаменей и командването на Корпуса на стражите на ислямската революция (КСИР). Тоест, Белият дом се отказа от досегашния си силов сценарий за сваляне на иранския режим, заменяйки го с план за неговата постепенно ерозия и разцепление, чрез поощряване на вътрешната опозиция и разногласията между различните групи в средите на елита, както и усилвайки етническото напрежение между основния персийски етнос, от една страна, и националните малцинства (азери, кюрди, белуджи и т.н.) - от друга.

И така, днес Иран се е превърнал в основната цел на Вашингтон в реализацията на глобалната му стратегия. Без смяната или трансформацията на режима в Техеран, Белият дом няма как да реализира новия си стратегических курс. Затова вероятно САЩ са решени да стигнат докрай, използвайки всички методи и средства и разчитайки на сравнително пасивното поведение на Москва и Пекин. Изглежда съмнително обаче, че духовният лидер на Иран аятолах Али Хаменей, президентът Хасан Рухани или командването на КСИР не са наясно с плановете на Вашингтон, както и с последиците от тяхната реализация за собствената им страна и стремежа и да провежда самостоятелна политика в региона и света.

Впрочем, според някои анализатори САЩ разполагат и с алтернативен вариант ако сегашният прозападен курс на президента Рухани бъде прекратен - те активно разпространяват слухове за здравословните проблеми на 74-годишния Хаменей и подготвят своеобразна иранска версия на т.нар. "арабска пролет". През последните пет години САЩ сами създадоха или подкрепиха създаването на над 70 спътникови телевизионни канали, предаващи на фарси, макар че в света на този език говорят не повече от 100 млн. души, 80% от които живеят в Иран. В момента всички американски съюзници - от ЕС до Южна Корея, поддържат подобни телевизионни програми. Можем да си представим ефекта, ако в определен момент всички те започнат да отправят едни и същи послания особено, имайки предвид, че обикновените иранци не изпитват голямо доверие към държавната телевизия, смятайки, че тя осъществява прекалено войнствена, националистическа и пуританска пропаганда. В западните медии и особено в електронните от дълги години насам тече кампания за дискретацията на ислямската държава, което също би могло да се използва в подходящ момент.

Иранските врагове от Залива

Не бива да забравяме и за такъв ключов фактор в региона като Саудитска Арабия и доминираният от нея Съвет за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ). Както е известно, Саудитите претендират за ролята на защитници на сунитския ислям в целия свят. Иран пък е най-голямата шиитска държава. Религиозните различия обаче са само един от елементите на тази конфронтация. Саудитска Арабия, която разполага с най-големите в света петролни запаси, вече дълги години води борба с Техеран за доминация в региона и разчита в нея на специалните си отношения със САЩ. След свалянето на Саддам Хюсеин в Ирак тази конфронтация още повече се изостри. В започналата преди няколко години гражданска война в Сирия, Иран (както можеше да се очаква) застана зад режима на Башар Асад, докато Саудитите хвърлиха огромни средства в подкрепа на неговите противници. По ирония на съдбата обаче, днес именно Иран и Саудитска Арабия играят решаващата роля в борбата срещу т.нар. "Ислямска държава" (ИД), която удави в кръв Ирак и Сирия и твърди, че се стреми да създаде световен халифат. Ясно е също, че ако те откажат да подкрепят формираната от САЩ международна "антитерористична коалиция", в която участват и Йордания, Бахрейн, Катар и ОАЕ, тя е обречена на провал.

Ако Иран продължава да отказва официално да стане част от коалицията, всички действия на САЩ срещу ИД в района става безсмислени. Нещо повече, той вероятно ще бъде обхванат от хаос. Саудитска Арабия пък играе ключовата роля за легитимирането на новата военна намеса в Близкия Изток, което позволява да се тушира пропагандната теза на ислямистите, че "американските кръстоносци отново нападат арабите". Затова този път военната намеса трябва да бъде представена като стриктно координирана с американските регионални партньори. В миналото САЩ разполагаха с голям избор в това отношение, но след като Египет, Либия и Йемен са оказаха в дълбока криза в резултат от т.нар. "арабска пролет", сега Вашингтон може да разчита само на Саудитите и партньорите им от ССАДПЗ. В същото време САЩ няма как да минат без Иран, особено ако все пак решат да предприемат и сухопътна операция срещу ислямистите. Възможно ли е обаче, формирането на коалиция, в която да участват и Риад, и Техеран?  Още повече, че съвсем доскоро Саудитите се опитваха всячески да попречат на сближаването между Запада и режима на аятоласите, призовавайки за продължаване на твърдия курс към Иран. В същото време, фактът, че въздушните удари срещу позициите на ислямистите в Сирия не провокираха острата иранска реакция показва, че между Техеран и доминираната от САЩ коалиция съществува някакво, макар и минимално, разбирателство. Неслучайно наскоро държавният секретар на САЩ Джон Кери обяви на заседание на Съвета за сигурност на ООН, че: "в глобалната кампания срещу ИД всяка държава може да изиграе своята роля, като това се отнася и за Иран".

Реални ли са очакванията за иранска газова експанзия

Както споменах по-горе, на възможната иранска (и иракска) "газова експанзия" е отредена ключова роля в американската стратегия за изтласкване на Русия от европейския енергиен пазар. В същото време обаче, в момента 90% от иранския газов износ отива за Турция и, поне според експертите, Техеран едва ли ще може да разчита на европейския пазар в близко бъдеще. В резултат от дългия период на санкции иранската индустрия страда от остър недостиг на челни технологии и модерно оборудване. Макар страната да разполага с гигантски газови запаси, те се разработват изключително неефективно. За да може да изнася газ в Европа, Иран трябва значително да увеличи добивите, което струва скъпо. Освен това, съществуващият тръбопровод Тебриз-Анкара не позволява доставката на повече от досегашните обеми природен газ. За включването на Иран в проекта "Южен поток" пък се изисква съгласието на всички участници, а на фона на продължаващите санкции и съдебните дела на руският Газпром във връзка с Третия енергиен пакет, перспективите за това са крайно неясни. Друг негативен фактор е изключително нестабилната ситуация в Близкия Изток, което поставя под въпрос надеждността на газовите доставки от Иран.

Освен това, наред с Газпром, на европейския газов пазар действат и други доставчици, при това по-близки и достъпни отколкото Иран: Норвегия, Великобритания, Холандия, Алжир и Либия. И те обаче не са в състояние напълно да заменят руския газ, дори ако увеличат максимално газовите си добиви. Освен това, през 2013 Норвегия (третият най-голям газов доставчик в света) намали износа си с 6,5%, като той падна до 103,77 млрд. куб.м.

Тоест, макар че Брюксел полага сериозни усилия да намали зависимостта на ЕС от руския газ, поне в момента това не е осъществимо на практика, защото благодарение на инфраструктурата си Газпром гарантира по-ниски цени, в сравнение например с тези на евентуалните доставки на втечнен шистов газ (LNG) от САЩ. Както е известно, LNG e по-евтин от традиционния газ, особено ако се продава на спотовия пазар по краткосрочни договори, но по обемите на потребление значително му отстъпва. Въпреки развитата инфраструктура за доставка на LNG на територията на ЕС и осъществяващите се проекти в тази сфера, в момента с такъв газ се покриват едва 15% от потребностите на Съюза.

Според експертите, заради скъпия добив и разходите по доставката му, американският шистов газ засега губи конкурентната битка с традиционния. От което пък следва, че реална алтернатива на руските газови доставки на европейския пазар все още няма. Тя едва ли ще се появи и в лицето на Иран. Дори ако в бъдеще иранците успеят значително да увеличат газовите си добиви, те лесно биха намерили купувачи извън списъка на държавите, участващи в санкциите срещу страната им. Бързо развиващите се икономики на Китай и Индия, както и на другите държави от Азиатско-Тихоокеанския регион са заинтересовани да купуват ирански газ. При това на по-висока цена, отколкото е склонен да плати ЕС. Впрочем, според някои руски експерти, при благоприятно развитие на двустранните отношения, Газпром също би могъл да купува излишния ирански газ.

На този фон, изглежда съвсем обяснимо, че само шест дни след цитираното по горе изявление в Ню Йорк (т.е. на 30 септември 2014), по време на Четвъртата среща на каспийските държави в Астрахан, иранският президент Хасан Рухани обяви, че дори ако санкциите бъдат отменени, страната му няма да измести Русия като основен газов доставчик на европейския пазар. Според него: "както знаете, Иран разполага с най-големите в света запаси от природен газ, но ние изоставаме в добива и винаги мислим първо за вътрешните потребности на страната". Той потвърди, че за иранския газ има много потенциални купувачи както на Запад, така и на Изток, но подчерта, че "този газ първо трябва да бъде добит". Ето защо, според Рухани: "В момента не съществуват условия, ако Русия реши да прекрати газовите си доставки, тя да бъде заменена от Иран. Собственото ни производство е далеч от този етап". В същото време иранският президент отхвърли спекулациите за руско-иранската енергийна конкуренция, посочвайки, че страната му е готова да си сътрудничи с Русия, включително и в газовата сфера: "Готови сме да координираме действията си с руснаците във всички сфери. От няколко години насам полагаме усилия държавите-износителки на природен газ да могат да си сътрудничат. Конкуренцията не бива да създава проблеми, тя трябва да е конструктивна, да не води до това печалбата да остава само у купувачите, а износители да търпят загуби. Затова оптималният път в газовата сфера е сътрудничеството и взаимодействието". Несъмнено, тези негови думи се обясняват с очерталата се геополитическа ситуация в региона и света, в която за Иран (поне за момента) е по-изгодно и безопасно да поддържа добри отношения с Русия, особено ако иска да запази позициите си на ключов играч в Близкия и Средния Изток, вместо да стане поредния регионален "младши партньор" на САЩ.

Доколко реално е сближаването между Вашингтон и Техеран

След ислямската революция от 1979 Иран се превърна в постоянен проблем за всички президенти на САЩ оттогава до днес. Ето защо нормализацията на отношенията с Техеран, за необходимостта от която Обама започна да говори по време на втория си мандат в Белия дом, би била наистина впечатляващ успех на американската дипломация. Според повечето анализатори обаче, подобен "исторически пробив" поне засега не се очертава, което вероятно обяснява защо липсата на реални успехи в иранската политика на Вашингтон се прикрива с широко тиражираните напоследък твърдения за "очертало се сближаване" между двете страни. Както е известно, всяка пропаганда е средство за натиск върху заинтересованите лица, каквито има повече от достатъчно и във Вашингтон, и в Техеран. Като тяхната заинтересованост има най-вече икономически характер. Иран разполага с гигантски ресурси и всеки би искал да участва в тяхната разработка и добива им, като това се отнася най-вече за големите компании от САЩ и ЕС. От друга страна значителна част от иранските "технократи" и представителите на малкия и средния бизнес, които подкрепят "реформаторите и прагматиците" в правителството на Рухани, също са склонни да работят със западните корпорации. Тоест, на пръв поглед нищо не пречи за нормализацията на отношенията между Иран и Запада, като цяло, и САЩ, в частност. Точно в този момент обаче, администрацията на Обама реши да направи "пауза" в сближаването с Техеран, което не само породи усещане за несигурност в американско-иранския диалог, но и сериозно навреди на позициите на привържениците на подобряването на отношенията със Запада в Иран.

Какво искат иранските "прагматици"

Изборът на Рухани за президент на Иран отразяваше надеждите на политическите елити, както и на иранското общество като цяло, че смятаният за умел дипломат политик ще съумее да намери необходимия баланс между "антиимпериалистическата политика", последователно осъществявана от Техеран след революцията от 1979, и очевидната необходимост от реформиране на обшествените отношения и икономиката на страната, което трудно можеше да стане в условията на наложените от Запада тежки санкции.

Ето защо действията на новия ирански президент първоначално се ползваха с максимално широк кредит на доверие както от страна на обществото, така и на по-консервативно настроените среди в местния политически и религиозен елит, които обаче смятаха, че той не бива да има прекалено големи очаквания относно готовността на САЩ и Запада, като цяло, да направят компромис по въпроса за иранската ядрена програма и санкциите. Но, както посочват редица експерти, екипът на Рухани не успя да съхрани баланса между прозападно ориентираните "прагматици и реформатори" и консервативно настроената част на обществото. Впрочем, балансирането между различните групи в местния елит винаги е било изключително сложно, тъй като дори временното укрепване на позициите на някоя от групировките моментално води до открити атаки от страна на другите, а новата президентска администрация очевидно беше подложена на силния натиск на средите, свързани с интересите на едрия частен бизнес в Иран.

Ответната реакция на консервативното крило не закъсня и, както можеше да се очаква, беше доста остра, като доведе до смяната на един от министрите и постави под въпрос оставането на поста им на поне още трима негови колеги. Рухани вероятно е разчитал да заздрави позициите си, постигайки сериозни успехи на въшнополитическата сцена, но вместо това се сблъска с двойнствената и несъвсем ясна американска позиция по въпроса за нормализацията на отношенията с Иран.

Въпросът за санкциите и ядрената програма на Техеран

Онези, които смятат, че преговорите между Техеран и т.нар. "шесторка" от държави, относно иранската ядрена програма са от ключово значение за състоянието на иранско-американските отношения, т.е., че ако този въпрос бъде решен САЩ и Иран много бързо ще се превърнат от врагове в партньори, бъркат като мислят, че това има някакво сериозно практическо значение за американските политически елити. Всъщност, както самите преговори, така и санкциите са просто инструменти за реализацията на основната цел на Вашингтон по отношение на Иран, а именно - пълната промяна на неговата външнополитическа ориентация.

В тази връзка ще припомня, че още по времето на президента Джералд Форд (1974-1977), САЩ подкрепиха програмата за изграждането на двайсет атомни електроцентрали в Иран, които биха осигурили необходимата енергия за развитие на неговата икономика, позволявайки почти целия добиван в страната петрол да се изнася на Запад. През 1978, т.е. при президента Джими Картър, в меморандум на Държавния департамент беше посочено, че следва "да бъдат приветствани и подкрепяни усилията на Иран за разширяване и диверсификация на петролната му енергийна база". Тоест, докато Иран продължаваше да зависи от Запада, задоволявайки се с ролята на негов суровинен доставчик, и беше близък съюзник на САЩ, ядрените му амбиции не тревожеха никого във Вашингтон или Брюксел.

Днес иранците се нуждаят от ядрени енергийни мощности много повече, отколкото преди трийсет години, тъй като без да се разчита на собствени и различни от петрола и газа енергийни ресурси прокламираната "втора индустриализация" на националната икономика е просто неосъществима. При управлението на Ахмадинеджад Иран осъществи сериозен пробив в сферата на науката и високите технологии, превръщайки се в регионална държава, провеждаща самостоятелна външна политика. И тъй като беще ясно, че опитите този процес да бъде спрян с военни средства могат да имат катастрофални последици, САЩ се ориентираха към друг начин за ликвидиране на "иранската заплаха" - икономическите санкции и политическите интриги, ерозиращи стабилността и единството на обществото и елита на тази страна.

Истината е, че Вашингтон можеше да постигне всеобхватно споразумение за иранската ядрена програма още преди две години, когато секретарят на Висшия съвет за национална сигурност в Техеран Саид Джалили заяви, че страната му е склонна да приеме предлаганите и от Запада ограничения и се поинтересува, ако това стане, след колко време ще бъдат отменени всички санкции срещу Иран. Отговорът, който получи от САЩ беше, че "става дума за сложен процес, който ще се проточи с години". Впрочем, ведната след това към Техеран бяха отправени нови искания, включително да ограничи максимално дори чисто изследователските и медицински аспекти на ядрената си програма, да затвори повечето обекти, където се правят такива изследвания и да се съгласи да приеме международни инспекционни групи, които в течение на години да проверяват не само ядрения, но и редица други високотехнологични сектори. Очевидно, иранското ръководство нямаше как да се съгласи с подобни ултимативни изисквания, но по-важното за Вашингтон е, че там възприемат появата на сегашните противоречия в иранския елит като първа стъпка към победата си в сблъсъка с Техеран.

Близкоизточната студена война

Според някои, липсата на напредък по въпроса за иранската ядрена програма (където вместо реални стъпки виждаме само интриги), може да бъде компенсиран от сближаването между САЩ и Иран в рамките на някои регионални инициативи и на първо място в борбата срещу тероризма. Подобна теза обаче обаче е твърде съмнителна. На първо място, защото иранското ръководство е наясно, как се стигна до сегашния взрив на религиозния екстремизъм в Близкия Изток и кои са истинските създатели и спонсори на новите ислямистки движения в регона, включително и на прословутата "Ислямска държава" (ИД). В момента просто сме свидетели на кървавата но логична кулминация на "студената война", която САЩ, Саудитска Арабия и Израел (всеки по свои собствени причини) водеха през последните години срещу Техеран. Именно те, и най-вече първите две, решиха да заложат на радикалните сунитски ислямисти за да ерозират позициите на Иран и регионалните му съюзници - доминираният от алауитите режим в Дамаск и ливанската Хизбула, пресичайки в зародиш опитите за т.нар. "шиитско пробуждане".

Сега се твърди, че ислямистите се излезли от контрола на създателите си, макар че според немалко анализатори това едва ли отговаря на истината, тъй като атаките на ИД твърде добре се вписват в сценария на американските "ястреби" за преформатирането на Големия Близък Изток, ключови елементи от който са свалянето на Башар Асад, разгрома на Хизбула, възстановяване водещите позиции на Саудитска Арабия в ислямския свят и премахване на възникналите през последните години сериозни заплахи за сигурността и съществуването на Израел. Ясно е, че в тази игра на Иран се отрежда ролята на един от "големите губещи", тъй като при подобно развитие той ще загуби позициите си в региона и ще се окаже заобиколен от враждебно настроени към него сили, чиито обръч с течение на времето ще се стяга все по-силно.
Няма начин в Техеран да не са наясно с това, затова страната всячески гледа да избегне каквото и да било участие в този регионален проект на САЩ. В този смисъл, появяващите се периодично съобщения, че Иран е склонен да се включи в американско-саудитската "антитерористична коалиция", ако санкциите срещу него бъдат смекчени, са по-скоро част от подължаващата вече над трийсет години информационна война срещу режима на аятоласите. Вероятно в страната действително има кръгове, които са склонни да търсят сделка със САЩ, макар и да съзнават рисковете от това. Не те обаче определят политиката на Иран, поне засега. В този смисъл ширещите се слухове и коментари за уж очерталото се сближаване между Вашингтон и Техеран едва ли отговарят на действителността. Всъщност, това е съвсем естествено, той като подобно сближаване и нормализация на отношенията е възможно само ако Иран се откаже от амбициите си да бъде самостоятелен геополитически играч и се задоволи с ролята на един от регионалните партньори на Запада. Ясно е обаче, че сегашното иранско ръководство не е склонно да приеме подобна "нормализация", а тактическите маньоври и отделни дипломатически ходове на Техерант нямат много общо с цялостния стратегически курс на Иран, който със сигурност не се определя само от сегашния президент Рухани.

Вместо заключение: възможният иранско-китайско-руски алианс

Както се посочва в един скорошен редакционен коментар на индийското издание "New Delhi Times": " Съвсем скоро, вероятно само след няколко години, международният силов баланс може да претърпи радикални промени. В синхрон с промените в съотношението на силите между националните държави сме свидетели на нарастване влиянието на различни недържавни субекти, включително на бизнеса, племената, религиозните организации и мрежите на организираната престъпност. Играчите се променят, като това е свързано със самия характер на играта и мащабите на транснационалните проблеми, от чието решаване зависи просперитета на планетата. Важна роля на този очертаващ се международен фронт играят незападните държави. Доминираният от САЩ лагер вече губи стратегическите си опорни позиции в Евразия, а политиката на Вашингтон за "обръщане към Азия" се сблъсква със сериозни препятствия. Всъщност, движещите сили на реалното обръщане към Азия са държавите с бързо растящи икономики и най-вече Китай, а такива разполагащи с огромни петролногазови ресурси страни, като Русия и Иран, вече се обръщат на изток".

Експертите са единодушни, че по своя обем, скорост и насоченост, развиващият се момента процес на прехвърляне на световното богатство и икономическа власт от Запада към Изтока (или по-точно от т.нар. "развити" към т.нар. "развиващи се" страни) е безпрецедентен в историята. Според прогнозите, през 2040-2050 делът на държавите от групата BRICS (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Южна Африка) в глобалния БВП ще се изравни с този на Г-7. В същото време, според мнозина анализатори, на фона на усилията на САЩ да съхранят глобалната си доминация и да продължат да се намесват в различни точки на света, като техен противовес в Евразия се очертава формирането на алианс между Китай, Русия и Иран. Китайците се сблъскват с американската намеса в Източна Азия и Тихоокеанския регион. При това САЩ са настроени скептично към феноменалния възход и нарасналите военни възможности на Пекин. Иран пък се сблъсква с американската намеса най-вече в Югозападна Азия (Близкия Изток), да не говорим за продължаващите антиирански санкции, инициирани навремето именно от Вашингтон. Русия пък е изправена пред американска намеса в Източна Европа, като кризата в Украйна изостри изключително много отношенията между Москва и Вашингтон. Освен това, и трите държави са потърпевши от американската политика в Централна Азия и са крайно обезпокоени от плановете на САЩ и НАТО в региона.

Повечето анализатори с основание се опитват да избегнат грешките, свързани с увлечението по прекалено опростения геополитически детерминизъм. В същото време ролята на географията в хода на историческото развитие не бива да се пренебрегва. В конкретния случай, за геостратегическа опорна точка на очертания по-горе троен алианс, следва да се приеме именно Иран. Защото от неговата политическа орбита зависи цялото геополитическо уравнение в Евразия. Така, ако Иран отново стане съюзник на САЩ, т.е. възприеме враждебни към Китай и Русия позиции, това може да се окаже много сериозен проблем за тях. Тази ключова геополитическа роля на Иран е свързана с неговите етнокултурни, езикови, икономически, религиозни и геополитически връзки с Кавказ и Централна Азия.

Освен това, Иран би бил отличен проводник на американското влияние и експанзията на САЩ в двата региона, защото представлява своеобразна врата към южните "слабини" на Русия или нейната т.нар. "близка чужбина". При такъв сценарий позициите на Русия като ключов енергиен коридор ще бъдат ерозирани и поставени под съмнение, тъй като Вашингтон ще "деблокира" потенциала на Иран като основен канал за транзита на енергоносители от басейна на Каспийско море и ще подкрепи проектите за тръбопроводи от и през Иран към Европа.

Между другото, успешното налагане на Русия като основен транзитен енергиен маршрут беше улеснено и от американските усилия за отслабването на Иран, чрез пресичане на възможностите за енергиен транзит през неговата теритария. Ако обаче Иран, след 35 годишно прекъсване, отново се върне в американския "лагер", заложник на тази негова стъпка ще се окаже най-вече икономиката и националната сигурност на Китай. Ще възникне пряка заплаха за китайската енергийна сигурност, тъй като Пекин вече няма да може да разчита на иранските енергоносители, които ще се окажат в зоната на въздействие на геополитическите интереси на САЩ.

Освен това, своята орбита може да промени и Централна Азия, при положение, че Вашингтон гарантира на държавите от региона пряка връзка с топлите морета през територията на Иран. Ето защо, формирането на стратегически съюз с Иран е в интерес и на Русия, и на Китай.

И тъй като интересите на Вашингтон не само се разминават, но и все повече влизат в открито противоречие с тези на Москва и Пекин, президентът Обама е принуден да се опита да формулира една по-успешно политика по отношение на Иран. Независимо от хода на събитията, по-тесните американско-ирански отношения имат потенциала да донесат полза и за двете държави.

Освен това, в САЩ са наясно, че сигурността и стабилността на Близкия Изток не могат да се постигнат без участието на Иран. Според част от американския елит, политиката на сдържане по отношение на тази страна вече не е актуална. Освен това не бива да се пренебрегва ключовото географско разположение на Иран. След повече от трийсет години ефективна изолация на Техеран и липса на официални дипломатически отношения между САЩ и Иран, игнорирането на сегашните, изискващи бърз отговор въпроси, става все по-безмислено от гледната точка на въпросните кръгове във Вашингтон. Досега американската политика към Иран не само че не беше конструктивна, но и съзнателно пренебрегваше всички възможности за подобряване на взаимните отношения, а пък враждебната към Техеран политика на САЩ не само вредеше на самата Америка, но и стимулираше ръста на антиамериканските настроения в иранското общество.

Освен че е втората най-голяма икономика в Близкия Изток, Иран има общи граници с държави, които представляват голям интерес за САЩ, както и с редица постсъветски републики, които до голяма степен са под влиянието или в зоната на влияние на Кремъл. Въпреки това и независимо от ползата от тесните връзки с Русия, в Техеран смятат, че разрешаването на спора за иранската ядрена програма, както и решаването на икономическите проблеми с помощта на външно финансиране, инвестиции и технологии, изисква подобряване на отношенията със Запада. От друга страна обаче, опасенията на Техеран относно последиците от евентуално сближаване със САЩ също са основателни, особено имайки предвид историята на американско-иранските отношения. Ето защо повечето анализатори смятат, че шансовете за възстановяването на прекъснатия със свалянето на шаха алианс между САЩ и Иран не са големи. Иран е обект на американската враждебност не само заради неограничените си запаси от енергоносители и други ресурси, но и по чисто геостратегически съображения, които пък го превръщат в стратегически плацдарм за Русия и Китай.

Новите икономически центрове на планетата вече преценявят бъдещите си ходове в глобалната финансова силова игра, както и належащата необходимост от разширяване на сътрудничеството и трансформацията на световния политически и икономически ред. Днес светът е в разгара на своеобразна икономическа война, като системата на глобално управление също следва да се промени така, че да може да бъде предотвратена съвсем реалната опасност от избухването на световна война за ресурси, която ще се води както с икономически, така и с военни средства. В еволюиращата система на глобалното управление всяка отделна група се опитва да максимизира своя дял в контрола над света и неговите ресурси. В този смисъл, заради безспорната си мощ и огромен потенциал, евентуалният алианс между Пекин, Москва и Техеран несъмнено ще играе ключова роля в новия многополюсен свят, превръщайки се в истински кошмар за САЩ и най-близките им съюзници.

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.3 2020