09
Пон, Дек
4 New Articles

Дългосрочната стратегия на възходящата суперсила

брой 5 2014
Typography

Orville Schell, John Delury, Wealth and Power: China’s Long March to the Twenty-First Century.  496 pages, Random House, 2013

От 90-те години на миналия век насам американската политика към Китай се основаваше на идеята, че нарастването на китайското благосъстояние и укрепването на международното положение на страната съвсем естествено ще доведат до вътрешнополитическата и либерализация. В началото на миналото десетилетие администрацията на Буш-младши също се надявяше, че Пекин ще се превърне в "отговорен член" на международна общност. През тези години значително нарасна икономическата и дипломатическа тежест на Китай, превърнал се във втората най-голяма световна икономика. Китайските лидери определят страната си като "велика държава" наред със САЩ. В същото време Китайската компартия запазва монопола си върху политическата власт и в навечерието на сериозни международни събития, като Олимпиадата през 2008 например, значително ограничава активността на местните правозащитници, адвокати и други привърженици на либералните реформи. На международната сцена Пекин все по-често изявява претенциите си за различни спорни територии, подкрепяйки ги с военна сила, както и с икономически лостове, включително заплахи за прекратяване на търговията с някои видове стоки.Ако преди китайският политически елит поне демонстрираше някакъв интерес към демократичните ценности и международните норми, днес той активно рекламира собствения си модел като алтернатива на т.нар. "западна система". Защо американските политици един след друг допуснаха и продължават да допускат толкова сериозни грешки в опитите си да разберат Китай?

На първо място, те игнорираха сигналите, които дава съвременната история на Китай и неговата Комунистическа партия и които би трябвало да ги накарат да се усъмнят в представата си за неизбежността на китайската либерализация и възприемането на нормите и правилата на международните институции. Все пак, както се казва "по-добре късно, отколкото никога" и Орвил Шел и Джон Делюри анализират тези сигнали във великолепното си фундаментално ново изследване "Богатството и силата: дългият път на Китай към ХХІ век". Шел, който е бивш декан на Факултета по журналистика на Калифорнийския университет в Бъркли, днес ръководи центъра на Азиатското общество за американско-китайски отношения. Делюри пък е историк, завършил Йейлския университет, който в момента преподава в Сеулския университет Йонсей. В книгата си двамата автори отлично съчетават научната ерудиция и характерното за журналистите предпочитание към ярките и показателни детайли. Те оживяват монографията си с биографични скечове, посветени на ключовите представители на китайската интелигенция и политика през ХІХ и ХХ век.

Китайското национално възраждане

Според тях, китайското национално възраждане, дефинирано с понятието "фуцян" (богатство и сила), е изначалната цел на всички тези исторически фигури. В течение на два века китайският елит се опитва да трансформира срама от униженията, на които е подложена страната през ХІХ век, когато чуждестранните държави нееднократно се възползват от военната слабост на Китай, в онази енергия, която следва да захрани китайски възход и да поправи мъчителното минало. Дори когато някой от представителите на този елит се опитва отвреме навреме да прокарва западните ценности, тези опити са мимолетни и се предприемат само тогава, когато изглежда, че либералната демокрация би могла да обогати и укрепи държавата. В увода към книгата си, Шел и Делюри акцентират върху общото във всички тези случаи: "За разлика от демократичната политическа реформа на Запада, която се базира на вярата в определени универсални ценности и човешките права, които произтичат ако не от природата, то от Бога, и затова имат право на съществуване и трябва да бъдат спазвани, без оглед на резултатите от тях, доминантната реформаторска традиция в Китай се развива на основата на един по-утилитарен подход. В нея основно внимание се отделя на връщането на Китай на позициите на силата, затова всяко средства за постигането на тази цел, би трябвало да се използва... Демократичното управление в различните етапи от противоречивото китайско минало интересува реформаторите не защото съдържа свещените и органично присъщи демократични свободи, а защото би могло да направи страната по-динамична, а следователно и по-силна".

За китайския елит значението на властта и силата, разглеждана като производна на икономическата и военна мощ, превъзхожда всяко сериозно отношение към човешките права и върховенството на закона, както вътре в страната, така и в чужбина. Елитът гледа на света през призмата на стремежа към властта. Става дума за безпощадно съперничество, в чиито рамки основната единица е държавата, а не личността или гражданинът. Макар че тази визия напълно противоречи на съвременните западни норми, тя е много характерна за европейските държавници от ХІХ век, като Ото фон Бисмарк например. Тя изключва подкрепата за истинската политическа либерализация, водеща до ангажирането на масите във властта. Водещите китайски теоретици и държавници смятат именно себе си за най-важния елемент в неистовия стремеж на Китай да изпревари и надмине всички останали. Съответно, те са убедени, че имат правото да трупат големи лични състояния и да укрепват собствената си власт и влияние.

Според Шел и Делюри, именно това обяснява, защо в Китай не се извършва демократизация и тъкмо тук откриваме най-голямото достойнство на труда им. В същото време те очертават вътрешните основи на китайската външна и военна политика. Макар че авторите се концентрират почти изцяло върху вътрешните събития в Китай, чрез своя анализ те оформят ключовия контекст за разбиране на китайската стратегия и нейните основи, опирайки се на трудовете и идеите на основните фигури в страната през последния век и половина от Опиумните войни насам. Така например, те представят на читателя един реформатор от ХІХ век, чиято програма за модернизация на флота и „добронамерена експанзия” в Югоизточна Азия и Русия Пекин продължава да следва и днес. Начинът по който авторите описват икономическия „гуру” на Дън Сяопин – Чжу Жунцзи, ни позволява да разберем, как и защо Чжу заблуждава западните си колеги, че е искрен и убеден привърженик на свободния пазар, макар всъщност никога да не е възнамерявал да се отказва от държавния капитализъм. От момента на появата на съвременната държава, водещите мислители и държавници в Китай си поставят за цел възраждането му като могъща световна сила. Според тях, тази цел оправдава всички средства, което им позволява да устройват заговори, да плетат интриги и да използват сила както против реалните и потенциалните противници, така и против съюзниците си.

В книгата се разказва за инициаторите на китайския възход от дъното, до което страната достига в края на управлението на династията Цин, когато западните държави и Япония нанасят на деморализираната и разпадаща се империя поредица от поражения. Както се твърди в официалните учебници по история на Китай, които са задължителни за всички днешни ученици, списъкът на претърпените унижения включва Опиумните войни през 1839-1842 и 1856-1860, първата китайско-японска война през 1894-1895, въстанието Ихетуан през1900 и Парижката мирна конференция от 1919, според чието решение Япония получава германските колониални концесии на полуостровите Шандун и Ляодун (в същото време в китайската история съзнателно се принизява значението на въстанието на тайпините, превърнало се в истинска гражданска война, разтърсила страната през 1850-1864, макар че този чисто вътрешен конфликт нанася поредния мощен удар върху династията Цин). Сред дейците от онзи период, на които авторите на книгата отделят специално внимание, са реформаторите-интелектуалци от ХІХ век Вей Юан (1794-1857) и Фън Гуйфън (1809-1874); последният активен държавник от династията Цин – императрицата-майка Цъси (1835-1908), мислителят от началото на ХХ век и автор на тезата за Китай като „болния човек на Азия” Лян Цичао (1873-1929), основателят на националистическата партия Гоминдан Сун Ятсен (1866-1925), инциаторът на „Движението 4 май” Чен Дусю (1879-1929) и наследникът на Сун Ятсен начело на Гоминдана Чан Кайши (1887-1975), който губи гражданската война в Китай и е принуден да бяга в Тайван. Последният император от династията Цин абдикира през 1911 и Китай остава раздробен и слаб през целия дълъг период на японските интервенции и гражданската война, започнала след края на Втората световна.

След това авторите насочват вниманието си към лидерите на Китайската компартия Мао Цзедун (1893-1976) и Дън Сяопин (1904-1997), както и към Чжу Жунцзи, който (макар мнозина да се съмняват в това) има най-голяма заслуга за икономическия растеж на Китай през 90-те години. Последният в тази поредица е Лю Сяобо, получил Нобелова награда за мир през 2008, който оттогава насам се намира в затвора. Лю се различава от всички споменати по-горе фигури по това, че е убеден демократ. Шел и Делюри посочват, че: „въпреки епизодичната поява на блестящи инакомислещи либерали, призивите им за демокрация не се превръщат в основната движеща сила в съвременната китайска история, поне досега”, подчертавайки, че далеч по-мощна движеща сила в случая е стремежът за възстановяване на някогашната мощ и богатство на Китай. В същото време те завършват книгата си с характерната за Запада оптимистична нотка: "Тъй като днес тези цели се реализират на практика, дали китайците няма да поискат изграждането на едно по-открито и правово общество, в което да могат да се наслаждават на материалното си благосъстояние и да играят по-сериозна роля при вземането на решенията за това, кой и как трябва да ги управлява? Дали стремежът на китайските лидери да спечелят уважението на международната общност няма да ги стимулира да въведат една по-консенсусна и дори демократична форма на управление?".

Необходимият авторитаризъм

Въпреки че авторите и задават подобни въпроси, книгата на Шел и Делюри кара читателите да се съмняват, че подобна промяна наистина е възможна. В своя анализ за вътрешната еволюция на Китай те обясняват, защо устойчивият авторитаризъм в страната се оказва закономерен и отразява дълбоките убеждения на елита, формирали се като минимум в течение на последния век и половина. Авторите смятат, че тези убеждения вероятно ще попречат на Китай да стане, както казват на Запад, "отговорен играч". С изключение на Лю Сяобо, централните фигури в книгата им са твърдо убедени, че богатството и мощта са неразривно свързани и са основен ориентир в международните отношения. Според тях, успехите в международната търговия съвсем естествено пораждат геополитическо превъзходство, осигурявайки необходимите ресурси за развитие на въоръжените сили и гарантирайки глобалното влияние на Китай. Освен това те смятат, че за възстановяването на китайското лидерство в света, където доминират отношенията на богатството и силата, страната следва да води политика на "укрепване на собствената мощ" ("цзицзян") с всички възможни средства, както и да се придържа към принципите на т.нар. realpolitik, които, в частност, предвиждат усвояването на уроците на противниците и техните стратегии за постигане на победа. Китайските лидери отдавна са осъзнали, че в периода на "обучение и натрупване на сили" страната им следва да се съобразява с по-силните държави. Следвайки логиката на realpolitik обаче, Пекин е длъжен да се опита да ерозира и разедини враждебните коалиции и да експлоатира по-слабите държави. Накрая, китайските реформатори от последните години на ХІХ век възраждат два класически конфуциански принципа, свързани с "хармонията" и "позора". Тези принципи са актуални и днес и напомнят за ограничеността, инерционността и антидемократичния характер на китайската политика. По този начин Шел и Делюри дават да се разбере, че водачите на Китайската компартия водят страната по пътя, начертан още преди век и половина, когато Китай все още е империя, а международните отношения се определят от битката между "колониалните титани". Тоест, Китай формулира днешния си подход към вътрешната политика и международните отношения именно в този контекст от ХІХ век.

Именно в средата на ХІХ век Вей Юян формулира много от темите, придобили определящо значение в усилията на китайските модернизатори през следващото столетие. След избухването на Първата опиумна война Вей е непосредствен наблюдател на последвалите събития. След като на няколко пъти се проваля на изпитите за императорски чиновник, независимо от своята обещаваща научна кариера, той става консултант на провинциалните власти и натрупва скромно състояние, инвестирайки в търговията със сол в Янчжоу на брега на река Янцзъ. Именно там Вей става свидетел на успешната атака на британските военни кораби срещу Шанхай. В отговор на болезненото поражение на Китай от британските части, наброяващи само няколко хиляди души, той формулира концепция, в която се съчетават идеи, заимствани от древнокитайската философия, с неговите собствени мисли и изводи за съвременното изкуство на държавното управление и войната. При това Вей съзнателно не се обръща към такъв традиционен източник на идеи, като конфуцианството, предпочитайки конкурентната му "легистка школа". Така, ако конфуцианството приема за "единствената законна и ефективна основа на доброто управление", "благоволението, правилата на приличието, спазването на ритуалите и обществената хармония", легизмът акцентира върху необходимостта от "обогатяване на държавата и укрепване на военната и мощ" (лозунгът "фугуо цзянбин", т.е. "богата страна, силна армия"). Вместо конфуцианската идея за управление, основаващо се на добродетелта, легиститите лансират концепцията за "управление базиращо се на закона", дефинирайки го като система от стимули, използвани от владетеля за да гарантира лоялността на своите поданици. Както посочват Шел и Делюри: "Тези древни китайски превърженици на реалната политика, се отнасят крайно критично към конфуцианството, смятайки го за "морализаторски безмислици". И тъй като не са склонни да вярват в добрите намерения, те смятат богатството и мощта за единствено мерило за успеха или провала на една политика".

В подобен контекст реалната политика се превръща в чисто прагматичен и основаващ се на конкретните резултати подход не само във вътрешен план, но и в международните отношения. Както посочват Шел и Делюри, Вей е вярвал, че западните държави, като Великобритания например, "развиват търговията, с помощта на своите армии", от което следва, че "военната и търговската мощ са взаимносвързани". Тези идеи се споделят и от по-късните представители на китайския елит, включително от Сун Ятсен, който посочва през 1914: "На Запад интересите на държавата и търговията съвпадат и просперират съвместно... Националната отбрана не може да функционира без пари, а парите за армията не могат да бъдат събрани без търговия. Причината, поради която Западът е готов, подобно на тигър, да атакува останалия свят, включително да заплашва Китай, също е свързана с търговията".

Акцентът, който поставя Вей върху богатството и силата, както и привързаността му към "легизма" или поне скептичното му отношение към постулатите на конфуцианството за монопола, постигнат по цивилизован начин, му помагат да се противопостави на традиционната склонност на китайците да отхвърлят всичко чуждестранно като "непълноценно" и "низкокачествено". В трактата си, посветен на Първата опиумна война, Вей декларира, че Китай следва да трупа богатство и мощ за да възстанови имперското си величие. С други думи, той се нуждае от "самоусъвършенстване и самоусилване" ("цзисю цзицян") и може да го постигне само "заимствайки" (т.е. купувайки и копирайки) техника и технологии от чужбина, осъществявайки паралелно с това необходимите вътрешни реформи. Тази постановка - за закупуването на определени западни стоки и последващото им използване за укрепване позициите на Китай срещу Запада - придобива ключово значение за следващите поколения китайски модернизатори, също както и духът на realpolitik, характерен за "легистите". Тъй като слабите държави са обречени да станат плячка на силните, Китай следва упорито да работи за натрупването на собствено богатство и мощ, отстъпвайки и подчинявайки се по необходимост на по-силния и, в същото време, стремейки се да се поучи от него и впоследствие - да го отслаби. Шел и Делюри посочват, че Вей споделя идеята за отслабването на западните противници на Китай чрез сблъскването им един с друг ("използвай варвари за да контролираш други варвари"). Това се превръща в класическа уловка на Пекин. И, накрая, "самоусилването" изисква разузнаване и натрупване на информация за другите държави, така че да бъдат изяснени слабите им места и да могат да бъдат ерозирани враждебните на Китай алианси с дипломатически средства. Както подчертават Шел и Делюри, след края на Първата опиумна война, Вей съжалява, че династията Цин твърде слабо е познавала системата на международните отношения във външния свят, поради което не е могла да се възползва от противоречията между Великобритания, от една страна, и Франция и САЩ, от друга, макар че французите и американците неведнъж са и предлагали подкрепата си.

Да разгромиш противника със собственото му оръжие

Интелектуалният наследник на Вей - Фън Гуйфън, развива идеито му за "самоусилването" и заимстване на "методите и прийомите" на чуждите държави. Подобно на Вей, Фън, също не успява да стане имперски чиновник. Той е съвременник на хаоса по време на Втората опиумна война и мащабното въстание на тайпините (1850-1864). Шел и Делюри, акцентират върху въпроса, който Фън поставя след поражението на Китай от френско-британския експедиционен корпус и в резултат от гражданската война, в която загиват двайсет милиона души и която на практика слага край на управлението на династията Цин: "Територията ни е осем пъти по-голяма от тази на Русия, десет пъти по-голяма от тази Америка, сто пъти по-голяма от Франция и двеста пъти от Англия. Защо те са малки, но силни, а ние сме големи, но слаби?". Отговорът, който дава, се съдържа в издадения от него през 1860 манифест, озаглавен "Неортодоксални идеи от една колиба край Бин" (1), в който, подобно на Вей, твърди, че: "би било идеално, ако използваме китайската етика и учения като основа, допълвайки ги с методите на чуждестранните държави за натрупване на богатство и мощ". Според Фън: "Ако системата не е добра, независимо, че сме я наследили от древността, трябва да я отхвърлим. Ако системата е добра, трябва да я следваме, дори ако тя е създадена от народи, които смятаме за нецивилизовани".

Следвайки препоръките на Вей, че Китай трябва да разширява познанията си за другите държави (включително за да може по-лесно да ги настройва една срещу друга), Фън иска от императора да съдейства за обучението на китайци в чужбина. Шел и Делюри отбелязват, че молбата му получава положителен отговор, въпреки противодействието на конфуцианците, защитаващи класическото китайско обучение. Днес Китай изпраща да учат в чужбина повече студенти, отколкото която и да било друга държава в света. Освен това, той разполага с най-голям брой владеещи английски език лингвисти измежду неанглоезичните държави. Тези усилия отчасти обслужват дипломацията и търговията, но до голяма степен са насочени към реализацията на целите на "самоусилването", т.е. за увеличаване военната мощ на страната. В появилия се наскоро доклад на американския аналитичен център Project 2049 Institute се посочва, че най-голям брой отлично подготвени китайски лингвисти си намират работа в киберподразделенията на националната армия.

Идеите на Фън за "самоусилването" вдъхновяват появата в Пекин на едноименно реформаторско движение, а през 1896 провинциалният администратор Чжан Чжидун дори получава от императрица Цъси разрешение да създаде "армия за самоусилване". В същото време, подкрепата от страна на Фън на лансираната от Вей идея да се копира всичко полезно от Запада, помага за нейната практическа реализация. Както посочват Шел и Делюри, Чжан формулира прословутия лозунг, че "китайското обучение си остава основата, но западните познания следва да се използват за практически цели". В началото на ХХ век Сун Ятсен също използва терминологията на "самоусилването", обявявайки се за възприемането и използването не само на западните знания и технологии, но и на модерната републиканска система на управление. Освен това, той призовава за свалянето на династията Цин: "Бъдещето на Китай напомня изграждането на железопътна линия. Ако строяхме жп линия, какъв локомотив щяхме да използваме: онзи, който е създаден пръв (т.е. династичното управление), или най-съвременния и най-ефективния?". В същото време обаче, интересът на Сун към републиканската форма на управление е съвсем практически. В прочутата си декларация от 1924, озаглавена "Трите народни принципа", наред с подкрепата за правата и свободите, той извежда стремежа към единство и колективизма: "Личността не бива да разполага с прекалено голяма свобода, но нацията трябва да има пълна свобода. Когато нацията може да действа свободно, Китай ще стане силна държава". През последните години от живота си Сун демонстрира интерес към друг чуждестранен политически модел - ленинизмът, тъй като в основата му е партийната дисциплина. По този начин той демонстрира, че положителното му отношение към републиканството има чисто утилитарен характер, доколкото Сун го смята за най-обещаващата политическа технология, която може да бъде използвана в интерес на Китай.

Начинът на мислене от края на епохата Цин и републиканската епоха оказва влияние върху мнозина по-късни китайски държавници, като започнем с Мао и наследника му Дън Сяопин и свършим със сегашното поколение комунистически лидери. Всички те се обявяват за използване на западния опит и за съхраняване на китайската същност. Така, Мао говори за необходимостта марксизмът да се приспособи към китайската специфика. На свой ред, Дън се обявява за използване на западния опит и принципите на пазарната икономика при изграждането на социализма "с китайско лице", а днешното поколение привърженици на този подход призовават за активно "заимстване" на западните индустриални и военни технологии. Доказателство за това са мащабните усилия на Китай да се сдобие с американска интелектуална собственост, използвайки за целта кибершпионажа, както и по-традиционни разузнавателни средства (2). Казват, че имитацията е най-искрената форма на ласкателство, но в този случай имитациите следва да се приемат като доказателство за настойчивите и последователни стремежи на китайския елит. Пак ще подчертая, че тук целта не е превръщането на Китай в подобие на САЩ, т.е. в демократична държава, подкрепяща възникналата след Втората световна война международна система. Целта по скоро е съхраняването на властта на Китайската компартия и максималното усилване на Китай, така че Пекин да може да работи за нов световен ред, съобразен със собствените му интереси.

Как ще изглежда светът, доминиран от Китай

Какъв ще бъде светът, в който китайците ще диктуват хода на събитията? Неговите детайли не са съвсем ясни, но въпреки това можем да очертаем някои разлики от сегашния световен ред. Вместо да акцентира върху достойнствата на личността и гарантирането за всички на определени фундаментални права, защитени от закона, китайският ред ще се основава на обществения колектив и неговата стабилност, като основен приоритет. Там, където Вашингтон се опитва да отстоява свободата на избор, Пекин прокарва идеята "датун" ("великата хармония" или "великото единство"). Неортодоксалният подход на Вей Юан към конфуцианството се обяснява отчасти с вярата му, че историята няма цикличен (с възхода и упадъка на отделните династии), а линеен характер, и върви напред към епохата на "великата хармония". Шел и Делюри смятат, че Вей принадлежи към мислителите, според които дори самият Конфуций е споделял това схващане за историята и тайно е стимулирал използването на методите на реалната политика "за съхраняване на реда в света" до настъпването на епохата на "великата хармония". Подобно на доктрината за "самоусилването" на Вей и нейните изисквания,  визията му за realpolitik, като средство, и за "датун" ("великата хармония) - като цел, се запазва и след смъртта му, продължавайки да функционира до ден днешен.

В края на ХІХ век Китай търпи най-съкрушителното поражение в историята си, губейки Първата японско-китайска война. След този разгром и на фона на болезнената травма, нанесена на страната, ученият-реформатор и интелектуален наследник на Вей Юан и Фън Гуйфън - Лян Цичао, пише предисловието към поредното издание на труда на Вей за "легизма" и изкуството на държавното управление. В него той посочва: "тези, които са отворени за новото, ще просперират и укрепват, а онези, които се ограничават със старото, ще отслабват и съхнат". Духовният наставник на Лян Цичао - Кан Ювей, който е съветник на племенника на императрица Цъси по време на 102-дневното му управление през 1898, публикува през същата година книга озаглавена "Датун Шу" (Книга за великата хармония). Макар че Кан е ангажиран с усилията си да накара слабия император от династия Цин да реформира и укрепи своя режим, това не му пречи да отделя време за съчиняването на тази "хармонична утопия". Тук е мястото да напомня, че Кан се движи в същите научни среди, в които и Вей Юан и споделя идеята за линейния характер на историята, постигането на "великата хармония" като крайна цел и практическата полза от реалната политика в периода докато тя стане факт. По-късно Мао Цзедун споделя пред симпатизиращия му американски репортер Едгар Сноу, че се отнася с изключително уважение към Лян и Кан и, че на млади години е препрочитал книгите им, докато не ги е научил наизуст. На свой ред, американският политолог от китайски произход Шипин Хуа отбелязва, че следващите ръководители на Китайската компартия без колебание са прокарвали "великата хармония" като идеал, което не им пречи да поддържат изключващите я по-близки цели, изглеждащи им по-лесно постижими. Според него: "жизнеността на идеала за "великата хармония" също говори за това, че постепенното придвижване на Китай към западния либерално-демократичен капиталистически модел е малко вероятно". Периодичното обръщане на представители на различни поколения от елита на Компартията, сред които и обявяващият се против конфуцианството Мао, към идеята за "великата хармония", е израз на стабилната китайска традиция, поставяща общността над индивида и одобряваща провеждането на реална политика във вътрешен и международен план до настъпването на неуловимата и утопична "велика хармония".

Макар че китайските реформатори от края на ХІХ век отделят голямо внимание на модернизацията и се отнасят критично към конфуцианството, "великата хармония" не е единствения класически конфуциански принцип, възроден от тях. Теоретиците и активистите, като Вей и Фън, също акцентират върху традиционните конфуциански тези за ползата от унижението, определяйки го като сила, съдействаща за модернизацията. Така, Вей обича да цитира конфуцианския афоризъм "унижението стимулира усилията - когато една държава е унизена, духът и се възвисява". На свой ред Фън посочва, че "когато човек изпитва чуство на срам, няма нищо по-добро от самоусилването". Подобно на идеята за "великата хармония" ("датун"), темата за "чи" ("позор" или "унижение") неизменно присъства в Китай и днес. През 1927 наследникът на Сун Ятсен начело на Гоминдана - Чан Кайши, дори въвежда Национален ден на унижението, който се отбелязва и до днес. Както посочват Шел и Делюри, много от забележителностите, които местните туристи в Китай обичат да посещават, са посветени на пораженията и разрушенията на страната в сблъсъците и със западните държави и Япония. Така, в държавния музей на опиумните войни, САЩ, по погрешка, са включени в списъка на китайските противници. Трудно можем да очакваме от един режим, който настойчиво извежда на преден план националното унижение и манипулира историята за да сплоти нацията в битката за възход, да акцентира върху човешките права или да подкрепя съществуващия световен ред.

Мнозина от героите в книгата на Шел и Делюри смятат демокрацията за един от източниците на западната мощ, затова демонстрират чисто практически интерес към нея. Нито един от тях обаче не става демократ - отново с изключение на Лю Сяобо, който в момента е в затвора и едва ли е в състояние да привлече голям брой последователи. Макар че Фън Гуйфън се възхищава от избирането на Ейбрахам Линкълн за президент на САЩ през 1860, той по-скоро е привърженик на "деспотията на прякото участие", отколкото демократ. На свой ред, Лян Цичао първоначално подкрепя демокрацията, но след това стига до извода, че Китай не е готов за нея. Както вече посочих, Сун Ятсен одобрява републиканската система на управление, но така и не възприема изцяло основните предпоставки на либералния обществен договор и с течение на времето започва да се възхищава от партийната система на ленинизма. Същото се отнася впрочем и за Чан Кайши. "В своите речи и трудове, Чан често говори за "конституционна демокрация", "свободен избор" и "волята на народа" - посочват Шел и Делюри - но до голяма степен го прави по начина, по който и Сун... За него това са смътни стремежи, които могат да се реализират в далечното бъдеще и съвсем не са толкова важни, като непосредствената борба на Китай за оцеляване и национално възраждане".

Тоест, налице е един общ щаблон: флиртува се с либерално-демократичните принципи, без да се правят опити за практическото им реализиране. Съответно, поставеният в книгата "Богатството и силата" въпрос, дали стремежът към повишаване на националния престиж ще изведе китайските лидери на пътя към демократизацията, е по-скоро израз на оптимистичната надежда на двамата автори, а не реална перспектива за бъдещето на страната.

Алтернативнатна визия за китайското бъдеще

Алтернативната визия за китайското бъдеще се съдържа в един почти непознат труд, който Шел и Делюри споменават в книгата си, без да му отделят подобаващо внимание. Става дума за "Географско описание на отвъдморските държави" на Вей Юян, публикувано през 1843, т.е. четири месеца след подписването на Нанкинския договор, според който британските кораби се изтеглят от река Янцзъ. В него Вей акцентира върху тясната взаимозависимост между британската военна и търговска мощ. Но, както посочва Джийн Кейт Ленърд, Вей излиза далеч отвъд рамките на простото обяснение на британския успех. Той лансира цяла програма за модернизация на китайския флот и формулира нова геополитическа стратегия. Елементи на тази програма могат да се видят и в официалните китайски планове от 80-те години на ХХ век, което показва, колко стриктно се придържат китайците през последните десетилетия към препоръките на Вей.

Според Вей, мощта на западните държави се основава на мрежата от бази, които им гарантират господство в сферите на морските комуникации и търговията. Като пример за това той посочва не само британските пристанища в Африка, Индия, Цейлон и Сингапур, които осигуряват на Лондон лостове за влияние в Малакския пролив, но и холандското пристанище Батавия, контролиращо Зондския пролив между Ява и Суматра. По-нататък Вей стига до извода, че Китай не е бил застрашен пряко от външна интервенция чак докато западните държави не съумяват да проникнат в континенталната част на Югоизточна Азия, в Непал и Япония (доказателство за правилността на тезата му е настъплението на Япония в Югоизточна Азия, в началото на Втората световна война, оказало се прелюдия към новата мащабна японска агресия срещу Китай). При това той смята, че системата от бази на западните държави очевидно дестабилизира старата система на подчинение (в ущърб на Китай) и дава на Запада възможност да застраши китайското крайбрежие. На фона на този анализ, в "Описанието" на Вей се обосновава последователността на дипломатическите и военни действия, способни да съдействат за "самоусилването" на Китай.

Така, той препоръчва Пекин да концентрира дипломатическите си усилия към континенталната част на Югоизточна Азия и, в частност, към Виетнам, Тайланд и Камбоджа, както и към Япония (демонстрирала способността си да даде отпор на Запада по време на руско-японската война през 1904-1905) и Непал. Следвайки логиката "да се използват едни варвари за контролирането на други варвари", Вей прокарва тезата, че Китай следва да настройва другите държави една срещу друга и, залагайки на умелата дипломация с второстепенните държави, да отслаби позициите им. Той например предлага да се формира противовес на британското присъствие в Хонконг като се предостави на Франция и САЩ достъп до Гуанчжоу (Кантон). Освен това, препоръчва да се търси подкрепата на Русия срещу другите западни държави. Впрочем, Вей стига дотам да съветва Пекин да тласне руснаците към предприемането на активни военни действия срещу британците в Афганистан и в Северозападна Индия, което пък би дало възможност на непалците да атакуват британските позиции в Бенгалия. Всичко това би отслабило позициите на Великобритания в Сингапур до степен, че Тайланд, заедно с Виетнам, би получил възможност да атакува тази стратегическа точка.

През 170-те години, изминали откакто Вей лансира плана си, светът и неговата карта съществено се промениха. Япония оформи и продължава да поддържа стратегически съюз със САЩ от 1945 насам, а британците вече не управляват нито Хонконг, нито Индия. Те вече не присъстват в Афганистан, т.е. Великобритания вече не е онази западна държава, от която Китай се опасява най-много. Въпреки това препоръките на Вей продължават да намират положителен отклик и дори обясняват някои дипломатически решения на Китай през последните години. Достатъчно е да си припомним китайското „очарователно настъпление” в Югоизточна Азия, осъществявявано през последните десетилетия, както и скорошните посегателства на Пекин в традиционната сфера на влияние на Индия, включително в Непал. Струва си да си припомним и за очевидното укрепване на връзките на Пекин с Москва, което лишава другите му потенциални противници от възможността да формират антикитайска коалиция с Русия. И накрая, изглежда съществува съвременен аналог на тезата на Вей, че натискът срещу британците в други части на Азия ще донесе на китайците дивиденти в прилежащите им територии. В рамките на усилията на Пекин за създаване на партньорства в Близкия Изток и в Афганистан, включително с противници на Америка, можем просто да заменим Великобритания със САЩ и Индия с Близкия Изток и ще видим същата логика в китайската стратегия – необходимостта да бъде отклонена и отслабена онази велика държава, която най-силно застрашава източноазиатските амбиции на Китай.

Китайските военни

В допълнение към тази дипломатическа стратегия Вей лансира редица препоръки за модернизацията на военноморските сили, залегнали и в основата на китайската военна модернизация през последните десетилетия. Планът му включва мерки за укрепване системата на бреговата отбрана на Китай, които следва да бъдат реализирани максимално бързо. След това идва ред на дългосрочната система за отбрана, както и на реорганизацията на въоръжените сили и внедряване в тях на иновационни технологии. В крайна сметка, страната вече е готова да действа като сериозна морска сила – тя е способна да защити основните си пристанища, разполага с мрежа от укрепени бази, притежава и разработва челни военни технологии и разполага с военноморски сили, които са по-малки като количество, но много по-добри като качество, отколкото в миналото. От началото на 80-те години Военноморските сили на Китайската народно-освободителна армия (НОАК) реализират стратегия, базираща се именно на тезите, лансирани навремето от Вей. Командването им действа съвсем последователно и целеустремено. То първоначално укрепи силите на бреговата отбрана в пристанищата, а след това увеличи радиуса на действие на военноморските сили, в чиито рамки те са в състояние да противодействат успешно на противника. Разбира се, в съвременната терминология присъстват нови определения за елементите на тази стратегия. Например, т.нар. „островни вериги” – първата, чиято граница са Окинава, Тайван и Филипините, и втората, чиято граница са Бонинските острови, Гуам и Индонезия. Според тази концепция, крайната цел на китайските ВМС е да излязат в откритите пространства на Тихия и Индийския океани, защитени от новите си самолетоносачи.

Китай вече разполага със свръхточни ракети, способни да поразяват цели в Гуам. Според експертите, страната съвсем скоро ще е в състояние да унищожава подвижни цели на разстояние до 3000 км от континентален Китай, т.е до втората островна верига. Междувременно бяха проведени летните изпитания на първия китайски самолетоносач, а в корабостроителниците вече се изграждат още няколко. Накрая, съкращава се числеността на всички родове войски, в рамките на програмата за повишаване на тяхното качество, чрез закупуването на нова техника, усъвършенстване на военната им подготовка и на кадровата политика.

Несъмнено, военната модернизация далеч не е единственото, което се случва в Китай, но би било погрешно да не и обръщаме внимание, опитвайки се да анализираме и прогнозираме китайското бъдеще. Шел и Делюри демонстрират по великолепен начин развитието на схващанията на водещите китайски реформатори и държавници през ХІХ и ХХ век. Така, в раздела, посветен на залеза на династията Цин, се говори за Ли Хунчжан и Цън Гофън – двама военачалници, споделящи идеята за „самоусилването” на Китай и ползващи се с покровителството на императрица Цъси. Ако усилията в тази посока през ХХІ век продължат да се осъществяват в съответствие с този план, като акцентът се поставя на икономическата и военната мощ, в едно бъдещо издание на тази книга вероятно трябва да бъдат включени и такива по-нови интелектуалци и военни стратези, като адмирал Лю Хуацин (често сравняван с американския военноморски теоретик и геополитик адмирал Алфред Маън), който през 1982 формулира прословутата стратегия на островните вериги. В същото време, следвайки логиката на Шел и Делюри, можем със сигурност да твърдим, че ако Китай продължи да следва сегашната си стратегия на паралелна икономическа и военна експанзия, той ще действа все по-смело и нагло на световната сцена, но не и по-демократично или пък по-отговорно.

 

Бележки:

1. Както обясняват Шел и Делюри, на практика Фън пише манифеста си в Шанхай, но градчето Бин (недалеч от днешен Сиан) поражда у китайските читатели спомени за император У от династия Чжоу, смятан за символ на съпротивата срещу западните варвари. Заселвайки се в обикновена колиба, Фън потвърждава смелостта на своята иницатива, защото се осмелява да дава съвети на императорския двор по въпроси на държавното управление, въпреки че е обикновен провинциален чиновник.
2. Освен разкриването на западните технологични тайни, китайското разузнаване помага на Пекин да разбере по-добре своите противници, което съответства на поуките, извлечени от Вей Юан от Първата опиумна война.

 

* Президент и генерален директор на американската консултантска компания Long Term Strategy Group във Вашингтон, старши сътрудник в Института за външнополитически изследвания във Филаделфия  и анализатор на Нешънъл Интерест

{backbutton}