Barry Rubin and Wolfgang Schwanitz, Nazis, Islamists, and the Making of the Modern Middle East. Yale University Press, 2014
Навремето бяхме свикнали да гледаме снизходително на теориите за специфичната роля на "великите мъже" в историята, не само защото понятието "велик мъж" намирисваше на сексизъм, да не говорим, че беше демоде. Мнозина смятаха, че само невежият може да си позволи да игнорира силите на световната история - като възхода на средната класа или борбата на пролетариата например, и да акцентира върху ролата на личността. Опитайте обаче да си представите най-новата история на света без Мао, Ленин или Хитлер. Наистина великите и наистина ужасните исторически личности действително променят света.
В новата си книга "Нацистите, ислямистите и формирането на съвременния Близък Изток" Бари Рубин (професор в Интердисциплинарния център в Херцлия, Израел, починал през февруари 2014) и Волфгант Шваниц (бивш преподавател в Принстънския университет) включват в кохортата на "великите мъже" една доста тъмна фигура - Амин ал-Хусейни, велик мюфтия на Йерусалим, близък приятел на Хитлер и привърженик на радикалния ислямизъм. Ал-Хусейни дълги години е несменяем лидер на палестинците, докато през 1968 избира за свой наследник племенника си Ясер Арафат. Ако навремето германците не бяха решили да пратят Ленин в Санкт Петербург в пломбиран вагон, нямаше да избухне Октомврийската революция. Ако Хинденбург не беше назначил Хитлер за канцлер, нямаше да бъде създаден нацисткият режим в Германия. Ако пък британците не бяха направили през 1921 Ал-Хусейни велик мюфтия, като награда за шпионските му услуги в полза на Короната,... светът нямаше да стане свидетел на ужасяващото "Окончателно решение" на еврейския въпрос от нацистите.
Поне това твърдят в книгата си Рубин и Шваниц, според които именно Ал-Хусейни е (ни повече, ни по-малко) истинският архитект на "Окончателното решение". Те смятат, че мюфтията съвсем не е бил просто един от съюзниците на германските нацисти. Напротив, той е упражнявал толкова силно влияние върху фюрера, че спокойно може да се смята за автор на най-чудовищния проект на нацистка Германия - масовото изтребление на европейското еврейство.
Идеята, че Ал-Хусейни е манипулирал Адолф Хитлер изглежда невероятна, дори налудничава. Всъщност, Рубин и Шваниц са историци, преследващи определена политическа цел: да докажат, че ислямският Близък Изток е пропит от духа на убийствен антисемитизъм и поради това представят Ал-Хусейни като демонична фигура, способна да се конкурира със самия Хитлер.
При това обаче, от конструкциите, които предлагат в книгата си Рубин и Шваниц, могат да се направят сериозни и дори опасни изводи. Защо Ал-Хусейни изпитва толкова яростна омраза към евреите? Отговорът на двамата автори е един, единствен - заради еврейската колонизация на Палестина. Тоест, ако следваме докрай логиката на Рубин и Шваниц (нещо, което самите автори предпочитат да не правят), ще стигнем до опасния и абсурден извод, че отговорността за Холокоста лежи върху ционизма. Защото, според логиката на авторите, ако не е била стартираната от ционистите колонизация на Палестина, не би възникнал и арабският антисемитизъм, т.е.нямаше да се появи Ал-Хусейни, нито пък "Окончателното решение". Авторите използват историята като аргумент за собствената си политическа интерпретация на арабско-израелския конфликт, без да осъзнават, колко рискована е подмяната на историческия анализ с откровено политически конструкции.
Ал-Хусейни и Хитлер
Това че Ал-Хусейни е бил радикален антисемит едва ли е нещо ново, всъщност то отдавна е известно. Макар че заема поста си като британско протеже, той приветства нацизма и се изявява като по-яростен антисемит дори от Хитлер. Великият мюфтия неведнъж декларира, че Близкият Изток трябва да се избави от евреите. Той прекарва годините на Втората световна война в Берлин, където е обект на специалното внимание на нацистката върхушка. Режимът му осигурява годишна издръжка от 12 милиона долара. Хитлер, който не крие възхищението си от мъжествения външен вид на мюфтията, неговия ентусиазъм и "арийските" му сини очи, му обещава, че евреите в Палестина също ще бъдат унищожени, веднага след като танковете на Ромел пробият британската отбрана в Египет и влязат на територията на ционистките селища.
Амин ал-Хусейни и Хайнрих Химлер
По време на пътуванията си в окупираната от нацистите Полша, Ал-Хусейни често се среща с Адолф Айхман и Хайнрих Химлер, а след войната помага на първия да избяга в Аржентина. Най-важната задача, която му поставят нацистите по време на Втората световна война, е да вербува в Босна доброволци за СС. Смята се също, че е посещавал концлагера в Освиенцим и е виждал газовите камери. Гледката вероятно го е зарадвала, но истината е, че повече го е бивало в словесните тиради, отколкото в практическите действия.
Въпреки това, Рубин и Шваниц смело лансират тезата, че именно даденото от Хитлер на Ал-Хусейни обещание да не се позволи на евреите да се преселят в Палестина е тласнало фюрера през 1941 към решението да унищожи европейското еврейство. Несъмнено е, че мюфтията се обявява за геноцид на евреите още преди Хитлер - нещо, което Рубин и Шваниц показват нагледно в книгата си. Подобно на Хитлер, той ги смята за "полухора" и паразити. Но идеята, че именно мюфтията е навел Хитлер на мисълта за "Окончателното решение", се базира на едно единствено свидетелство от трета ръка, което при това трудно може да се приеме за надеждно, а именно - на твърденията, които скандално известният лидер на унгарските евреи Рудолф Кастнер приписва на подчинения на Айхман Дитер Вислецени. На свой ред, Рубин и Шварц, кой знае защо, ги слагат в устата на самия Айхман.
Както посочва Кристофър Браунинг, решението на Хитлер да възприеме тактиката на геноцид на евреите, най-вероятно е свързано с възторга му от "мълниеносното" овладяване на огромни руски територии през лятото на 1941. В резултат от това фюрерът се отказва от лансираната преди това смътна на идея да изпрати милиони евреи "оттатък Урал" и, поддавайки се на еуфорията на вече постигнатата (както му се струва тогава) победа, решава да превърне новите си източни владения в Judefrei (т.е. свободни от евреи) по най-простия и ужасяващ начин от всички възможни.
Впрочем, макар че Ал-Хусейни едва ли е внушил на Хитлер идеята за Холокоста, думите и действията му наистина са били чудовщни. В спомените си той се хвали, че е попречил на хиляди еврейски деца да стигнат до Палестина през 1942 и 1943 и не крие радостта си, че, вместо това, те са изпратени да умрат в Полша. След войната, създателят на "Мюсюлманските братя" Хасан ал-Банна възхвалява Ал-Хусейни с думите: "Какъв герой, какъв прекрасен човек! Германия и Хитлер вече ги няма, но Амин ал-Хусейни продължава своята битка".
В книгата си обаче, Рубин и Шваниц възлагат на Ал-Хусени отговорността не само за онова, очевидно зло, което е извършил с думите и делата си, но и за Холокоста, както впрочем и за последвалото създаване на Израел и за целия арабско-израелски конфликт. Според тях, Израел възниква най-вече, защото през 1939 Великият мюфтия отхвърля Бялата книга, а през 1947 яростно се обявява против плана на ООН за подялба на Палестина. Ако не е била заетата от мюфтията позиция, твърдят те, арабите вероятно са щели да приемат британските условия и скоро след това да овладеят цяла Палестина. Защото, на практика, Бялата книга, която предвижда прекратяване на еврейската емиграция в Палестина в рамките на пет години, им обещава именно това. Тя предполага прокламирането на двунационална държава едва след десет години, т.е. когато арабите със сигурност биха били мнозинство в нея.
И така, без Великия Мюфтия нямаше да има Израел. Впрочем, според Рубин и Шваниц, Ал-Хусейни е отговорен и за липсата на мир между Израел и по-голямата част от арабския свят. Двамата автори твърдят, че зад радикализма в близкоизточната политика от 30-години на миналия век до наши дни стои един човек - Великият мюфтия, създал положителния имидж на безкомпромисната антиизраелска съпротива. Именно след него многобройните арабски демагози започват да прокарват тезата, че противопоставянето на Израел и Запада е героизъм, а всеки компромис е предателство. Именно благодарение на Ал-Хусейни в близкоизточния политически дискурс се утвърждава презрението към практическата страна на проблемите и постоянното връщане към спомена за доблестните, но пропаднали опити за реванш срещу еврейската държава.
Рубин и Шваниц смятат Ал-Хусейни за ключова фигура в историята на близкоизточния радикализъм. Този подход обаче е свързан с редица очевидни проблеми. Ал-Хусейни никога не е бил нито влиятелен лидер, нито авторитетен богослов, нито – още повече – държавен глава, като Гамал Абдел Насър например. Авторите дори не се опитват да докажат, че Ал-Хусейни действително е изиграл във формирането на антизападната доктрина роля, сравнима с тази на идеолога на „Мюсюлманските братя” Саид Кутб. Радикалната позиция на Ал-Хусейни е била и продължава да е привлекателна за арабския пиар, но нещата тук не опират до самия мюфтия, а до настроенията на арабската улица, която и до днес приема като предателство всяка отстъпка пред Израел и Запада. Тоест, радикализмът на Ал-Хусейни е значим само, защото намира отклик в арабската култура.
Ако мюфтията беше подкрепил британската Бяла книга за Палестина, историята би се развила по същия начин. Евреите не биха я приели, тъй като тя на практика гарантира доминацията на арабското мнозинство. Впрочем, палестинците бързо осъзнават, колко изгодна сделка им предлага Великобритания. Макар че през 1939 Великият мюфтия я отхвърля, следвайки лозунга на Върховния арабски комитет: „Британците в морето, а евреите в земята”, други палестински лидери, включително собственият му брат Джамал ал-Хусейни и Муса ал-Алами, които се събират на следващата година в Багдад, приемат съдържащите с нея условия. Странно е, че в книгата си Рубин и Шваниц игнорират този факт. Лондон допълнително успокоява арабите, ограничавайки еврейската имиграция по време на войната до нищожни размери, много по-малки от съдържащите се в „Бялата книга”.
Рубен и Шваниц коментират и отказа на арабите да приемат плана на ООН от 1947 за подялбата на Палестина. Те го смятат за поредната пропусната от палестинците възможност, при това отново заради екстремиста Ал-Хусейни. Тук обаче двамата автори стъпват на още по-хлъзгава почва. Както е известо, когато е приета въпросната резолюция на ООН, арабският свят е залят от протестни демонстрации и арабските правителство започват войната именно заради провокираните от резолюцията масови вълнения. Планът на ООН е неприемлив за палестинците, тъй като почти половината от тях следва да се примирят с ролята на малцинство, управлявано от евреите. Заселниците е трябвало да получат над половината палестинска територия, включително най-плодородните земеделски земи, макар че евреите да са доста под половината население. Разбира се, арабските държави биха могли да отхвърлят всеки план за подялба на Палестина, но на фона на уличните демонстрации те със сигурност не биха могли да подкрепят този. Тоест, Ал-Хусейни има само косвено отношение към решението на арабите да започнат война с евреите.
Симпатиите към нацистка Германия в арабския свят
В същото време е безспорен факт, че симпатиите и съчувствието към нацистите са широко разпространени в арабския свят. Дори и днес близостта на Великия мюфтия с Хитлер по-скоро подобрява, отколкото вреди на имиджа му. Нито една арабска държава никога не си е позволявала да прогони от територията си нацистки военни престъпници – напротив, арабските режими предоставят убежище на хиляди бивши нацисти, много от които са участвали във военни престъпления. След Втората световна война Египет и Сирия в продължение на десетилетия са управлявани от симпатизиращия на нацистите Насър и обкръжението му, и от Асад и неговата партия БААС. Съветникът на Насър и бивш нацистки генерал Йохан фон Леерс го запознава с т.нар. „Протоколи на сионските мъдреци”, които след това, именно благодарение на Насър, се превръщат в каноничен текст в целия Близък Изток. Дори Ануар Садат, който по-късно сключва мир с Израел, в началото на кариерата си сътрудничи с нацистите и когато, през 1953, се появяват слухове, че Хитлер е жив, Садат му пише пламенно открито писмо, в казва: „поздравявам ви от цялото си сърце, защото, макар да изглежда, че загубихте, вие сте истинският победител. В Германия името ви стана безсмъртно и това е достатъчен повод за гордост”.
В книгата си, Рубин и Шваниц отделят място на връзките между нацистите и ислямистите с Макс фон Опенхайм, които през 2013 бяха предмет на интересна дискусия в Tablet между Уолтър Лакьор и Лайънъл Госмън. Както е известно, Опенхайм ръководи опитите на Германия да организира общоислямски джихад по време на Първата световна война и продължава да работи за Берлин и по време на Втората световна. Рубин и Шваниц твърдят, че той е син на евреи, приели католицизма, когато е бил дете, макар всъщност майка му да е католичка, а бащата – евреин, приел християнството още преди раждането на сина си. Но, ако не обръщаме внимание на подобни грешки, историята за това как в разгара на Първата световна война Германия опитва да вдигне мюсюлманите на бунт срещу британските власти и, как сътрудничи с турските власти, по времето, когато последните осъществяват геноцида срещу арменците и други малцинства в империята, е доста увлекателна.
Въпреки че преувеличават ролята на Ал-Хусейни, Рубин и Шваниц са свършили добра работа, демонстрирайки мащабите на партньорството между Германия и ислямистите. Това е най-добрата част от книгата им. В Германия съществува дълга традиция на поощряване на джихада, далеч преди Хитлер да дойде на власт. Макс фон Опенхайм обаче не е причина за появата на терористите-самоубийци през ХХІ век, също както и Великия мюфтия или Хитлер.
Връзките с германците не обясняват ислямския радикализъм, а са само част от фона. Рубин и Шваниц твърдят, че книгата им е поглед към миналото, помагащ да разберем настоящето, но за целта е необходим по-щателен анализ, който да отделя по-голямо внимание на съвременния, обзет от конфликти Близък Изток. Действително, примерът на мюфтията продължава да вдъхновява онези, които мечтаят да унищожат Израел и да създадат чисто мюсюлмански Близък Изток без евреи и християни. Но това не означава, че Ал-Хусейни е променил историята. В арабския свят и без него винаги е имало достатъчно проповедници на омразата, както и ислямисти, виждащи в нацистите модел за изграждане на отношенията с евреите, а и не само с тях.
Връзката между нацистите и ислямистите не обяснява жизнепособността на близкоизточния екстремизъм. Необходимо е да разберем, защо, въпреки всички надежди, породени от „арабската пролет”, алтернативите на екстремизма в Близкия Изток продължават да са толкова слаби. Мюсюлманският радикализъм има дълга традиция, част от която са и Опенхайм, и Ал-Хусейни. Не тя обаче кара хората да се стремят към героично мъченичество, не тя пречи на подплашеното мнозинство от населението в арабския свят да обуздае терористите – светски и религиозни.
Стремежът на Иран да се сдобие с атомна бомба прави въпроса, дали в основата на отхвърлянето на Израел от мюсюлманите стои стремежът за унищожаването на еврейската държава, актуален за мнозина евреи, както и за всички, които не искат геноцид в Близкия Изток. Но, за да отговорим на този въпрос, няма нужда да се ровим в биографиите на „историческите личности”. Нито Ал-Хусейни, нито Насър, нито Арафат, нито Хомейни, нито старият и младият Асад са причината за триумфа на радикализма в Близкия Изток. Всички отрицателни персонажи само отразяват нещо далеч по-фундаментално: етническият и духовен разкол в региона, белязан от бурни религиозни търсения и обзет от ярост както против Запада, който се бърка във вътрешните му работи, така и против собствените си управници, и отчаяно нуждаещ се от нови противници – роля, за която евреите винаги са изглеждали много подходящи.
* Авторът е професор в Университета на Хюстън, САЩ{backbutton}
