08
Нед, Дек
5 New Articles

Трансформацията на международните правила и еволюцията на концепцията за суверенитета

брой 4 2014
Typography

В контекста на последните събития около Украйна редица западни автори, включително представители на експертната общност, често критикуват Русия, че нарушава международното право. От подобни интерпретации следва, че Москва не просто е нанесла непровокиран удар по съседна държава, но и е ерозирала фундаменталните принципи на световната политика: равенството на всички държави, тяхната териториална цялост и недопустимостта от външна намеса във вътрешните им работи. Пренебрегната е институцията на суверенитета. Макар че тази картина изглежда доста драматична, тя е далеч от реалността. Ако проблемът опираше само до поведението на Русия на международната сцена, нещата нямашe да са чак толкова зле. Истината обаче е, че, както се казва, "нещата не са толкова лоши, колкото изглежда, всъщност те са много по-лоши". При това тъкмо маневрите на западните държави и техните елити през последните двайсет години доведоха до възникването на ситуация, когато нарушаването на суверенитета и намесата във вътрешните работи вече не могат да се разглеждат като някакво извънредно събитие.

Една от глобалните тенденции в анализа на международните отношения през последните години е активизацията на политическите дебати относно тезата за безусловния "вестфалски" суверенитет на държавите. В рамките на научните дискусии се обсъждат въпросите за възможното външно въздействие върху вътрешнополитическите ситуации в едни или други държави, неговите цели, средства, рамки и т.н. Разбираемо е, че в съвременния свят, където всяка държава функционира в условията на съществени вътрешни и външни ограничения и задължения и където процесите на глобализация водят до преразпределяне на властовите ресурси от правителствата към други субекти на световната политика (ТНК, НПО и други), не може да има абсолютен суверенитет. Съмнителна обаче изглежда и тезата, че държавният суверенитет е просто остатък от старата и подложена на все по-сериозна политическа и правна ерозия Вестфалска система на организация на международните отношения, както и, че "традиционните концепции за суверенитета" уж са вече неспособни да отразят цялата сложност на съвременните международни отношения (1). Както е известно обаче, "новото е просто добре забравено старо". Затова, когато се сблъскваме с твърденията за несъвместимостта между "остарелия" суверенитет и хуманитарните принципи на съвременното устройство на света, няма как да не си припомним тезата на един от бащите-основатели на теорията на международните отношения Едуард Кар, лансирана преди повече от половин век: "пренебрежението към държавния суверенитет е част от идеологията на доминиращите държави, които виждат в суверенитета на другите препятствие пред пълноценното използване на собственото си доминиращо положение" (2).

Еволюцията на концепцията за суверенитета

Въпросът за характера и тенденциите в еволюцията на концепцията за суверенитета е дискусионен. Разбира се, в историята и преди нееднократно се е извършвала трансформация на ключовите за функционирането на световната система норми. Напълно отмират такива формиращи международната среда абсолютни легитимни основни принципи и институции, като например династичният принцип за предаване на властта или институцията на колониализма. Паралелно с това се осъществява реинтерпретацията на други важни принципи и понятия - така, през ХVІІ-ХVІІІ век с пазара е свързана най-вече доктрината на меркантилизма, докато през последния век и половина с него се асоциира принципът за свободната търговия. С други думи, в самия факт на трансформирането на концепцията за суверенитета няма нищо необичайно.

Проблемът е, че ролята на интерпретатор и законодател на принципите и институциите се опитва да си присвои ограничена група държави (тези от Запада, което всъщност се превръща в своеобразен еквивалент на "правото на по-силния" и проява на "програмиращото лидерство" в условията на съвременната световна политика). Буквално пред очите ни се осъществява своеобразна инструментализация на суверенитета (ако използваме терминологията на Стивън Краснър), т.е. манипулиране на международното правно признание чрез заплахи за осъществяване на "хуманитарна интервенция" с цел реализацията на практическите цели и интереси на определени държави.

Международната политика функционира на основата на рационалните очаквания. Крайъгълен принцип на съществувалата (а, според повечето изследователи, съществуваща и днес) архаична и плуралистична система на международните отношения от времената на Вестфалския мир и дори преди това е ненамесата във вътрешните работи. Паралелно с това, съвременното съперничество между държавите е ограничено от структурата на признатите от международните норми суверенни права. Суверенитетът се очертава като „носещата конструкция” на световната политика, изпъляваща важната функция да минимизира насилието в отношенията между държавите. Както прогнозират редица автори от края на ХХ век, опитите да бъде разколебан този фундамент на световната политика (т.е. да бъдат разрушени господстващите в дискурса на международните отношения „доминантни политически постановки”) и да бъде поставена под въпрос значимостта на тази институция, която се смята за една от най-важните „първични”, според терминологията на британската школа, институции (primary institutions) (3), могат да доведат до възникване на неуправляем хаос.

В обозрима перспектива, в световната политика ще се съхрани противопоставянето между две разнопосочни тенденции: към укрепване на суверенитета, от една страна, и към неговото ограничаване – от друга. При това тези тенденции нерядко ще се въплъщават в политиката на една държава или група от държави (укрепването на собствения суверенитет на водещите световни държави ще се съпътства от опитите за ограничаване суверенитета на другите). А противоречието между тенденциите към суверенизация и десуверенизация на държавите ще се превърне в перманентен източник на международно напрежение. Новите интерпретации и голямата гъвкавост при интерпретацията на понятието за суверенитета до голяма степен са свързани със специфичната ситуация в международните отношения в края на ХХ и началото на ХХІ век.

Периодът след края на студената война беше, по своему, уникален. Преди всичко, в течение на почти две десетилетия никой не бе в състояние да оспори глобалното лидерство на САЩ (мнозина анализатори и експерти открито говореха за американска хегемония, за „хипердържава” и т.н.). Съвкупната мощ на Съединените щати действително беше впечатляваща. На тях  се падаха 20% от световния БВП, както и над половината от военните разходи в света. САЩ си оставаха световен иновационен център и глобален технологичен лидер. В този контекст, опитите за укрепване на американската доминация в световните политически и икономически процеси и вземането на ключовите решения в глобален мащаб, се разглеждаха като достатъчно обосновани, а американското политическо лидерство – като, де факто, напълно легитимно.

Още по време на двуполюсното противопоставяне САЩ активно участваха в създаването на система от международни норми, която да обслужва техните интереси, подкрепяйки и развивайки прокарваните от тях ценности. С падането на Берлинската стена САЩ постигнаха невероятен успех в легитимирането и институционализирането на претенциите си за власт и влияние – най-вече утвърждавайки жизнеспособността на собствения си модел на политическа и икономическа организация. Прокарваният от Съединените щати либерален модел (т.нар. Вашингтонски консенсус), включващ свободната пазарна икономика и развитието на демократичните институции, се възприемаше от останалите държави по света най-вече защото и политическите елити, и широката общественост в съответните страни я смятаха за най-ефективната.

Тоталната доминация на либерализма

По всеобщо признание, доминацията на либералната идеология достигна такива измерения, че накара мнозина да приемат насериозно тезата на Френсис Фукуяма за "края на историята". Перефразирайки Артър Шлезинджър-младши, който в една своя статия за същността на либералната идеология стига до афористичното заключение, че "в известен смисъл, либерализмът е всичко в Америка" (4), можем да констатираме, че в началото на ХХІ век всичко в света (включително теорията на международните отношения и политическата практика) се оказа буквално пропито от идеите и принципите на либерализма.

В контекста на триумфа на либералната идеологическа парадигма бе направен опит за превръщането в аксиома на тезата, че либерализацията е необходима за гарантирането на всеобщия мир и сигурност и, че тя може да стане факт дори в съвършено различаващи се една от друга държави по света. Пак като аксиома се твърдеше, че нелибералните държави са по-склонни към агресия и стремеж за увеличаване на военната си мощ. И, напротив, либералните режими винаги са по-миролюбиви. Съответно, равнището на заплахите в международните отношения зависи от съотношението между либералните и нелибералните режими. В този контекст, смяната на режима и демократизацията ("разпространяването на демокрацията") започна да се възприема не като очевидно нарушение на международното право и суверенитет и намеса във вътрешните работи на едни или други държави, а като напълно оправдана от обстоятелствата, хуманна и, едновременно с това, най-рационалната стратегия за постигане на глобална стабилност и гарантиране на "човешката сигурност" (human security). А също, като инструмент за гарантиране на собствената сигурност и моралното и политическо лидерство на старите либерални демокрации. При това, формирайки една по-мирна и кооперативна международна среда, либералите предпочитаха да концентрират вниманието си върху проблемите на икономическата взаимозависимост (особено сред държавите с пазарна икономика) и ролята на международните институции, акцентирайки върху идеята, че либерализмът е универсален и приложим без оглед на националните и културни различия.

В тази връзка ще си позволя още едно връщане назад в историята. В най-различни исторически епохи държавите-лидери в системата на международните отношения винаги лансират инициативи за формулирането и утвърждаването на комплекс от ценности и правила за поведение на международната сцена. Това има съвсем просто обяснение. Политиката на водещата държава, която не притежава достатъчна легитимност, неизбежно се сблъсква със съпротива (активна или пасивна). В подобни условия прокарването на собствената политическа линия е възможно, но изисква допълнителни ресурси и усилия. В този контекст степента на взаимно доверие между основните политически субекти на международната сцена обикновено се колебае около твърде ниски стойности. В крайна сметка, лидерството (още повече пък хегемонията), което не се опира на международна легитимност, се оказва прекалено тежко бреме. Според повечето западни експерти и значителна част от политическата класа, за да бъдат намалени разходите по реализацията на лидерството, се налага прокарването на общи правила и ценности, които не само да осигурят подкрепа за провежданата от държавата-лидер политическа линия, но и да легитимират нейното водещо положение. В този смисъл, трансформацията на старите и формирането на нови международни ценности, правила и режими може да се окаже от принципно важно значение за държавата-лидер, осигурявайки и необходимата международна подкрепа и гарантирайки и по този начин ефективното проектиране на собствената и мощ и влияние. При това обаче, доминиращите държави не бива да избягват съзнателно евентуалното налагане на определени ограничения върху собствената си активност от страна на международните институции и трябва да се съобразяват с приетите норми и правила. Западните държави и най-вече САЩ обаче, очевидно не притежават подобна способност за самоограничаване.

В резултат от това (колкото и да е парадоксално), в периода на "еднополюсния момент", се оказа по-трудно да се създават и поддържат международни режими в сферата на сигурността, контрола на различните пространство (Космоса, Арктика и т.н.), както и да се спазват екологичните норми. Двойните стандарти или ad hoc стандартите за действие според конкретната ситуация или в съответствие с някакъв прецедент, се превърнаха в елемент от модела на устройство на света, който САЩ и най-близките им съюзници се опитваха да наложат. Няма да е справедливо да се твърди, че само тези държави бяха сред печелившите от тази обща нормативна неопределеност. Произволното конструиране на международните норми от едноличния световен лидер съвсем доскоро устройваше е цяла група средни и дори малки държави, които в тези условия получиха възможност да участват в различни ситуативни (или дългосрочни - като членството в НАТО например) коалиции с цел укрепване на своите регионални политически и/или глобални икономически позиции. Това обстоятелство осигуряваше на системата известна устойчивост.

В същото време обаче, прокарването на демократичните норми и ценности и насищането на съвременния политически дискурс с хуманистична и хуманитарна реторика, породи немалко въпроси, тъй като трансформацията на реториката се съпровождаше с активни опити за размиване на ключови норми на международното право, утвърждаване на такива понятия като "ограничен суверенитет", "смяна на режимите", "хуманитарна интервениця" и т.н.

В рамките на ясно проявилия се в началото на ХХІ век "монополярен момент", западните държави, също както преди сто или двеста години в рамките на Вестфалската система на международните отношения, се опитваха да поемат ролята на авангард, проектиращ (включително и със сила) собствените си ценности и институции (пазара, човешките права, демокрацията) върху другите общества. Последните (макар и в различна степен) бяха готови да се съпротивляват на този процес и, колкото и да е парадоксално, днес отстояват съвкупността от институции и норми, наложени им от Запада в миналото (суверенитета, териториалната цялост, дипломацията като основна форма за взаимодействие на международната сцена и т.н.) (5). В този смисъл системата на международните отношения продължава да се основава на връзките между център и периферия, в които ролята на "генератор" и разпространител на новите ценности и норми принадлежи изключително на държавите от Запада.

Склонността към налагане на силови решения

Проявилата се през последните петнайсетина години склонност на американската политическа класа към налагането на прости (и по правило силови) решения на международните проблеми се превръща в част от американския политически дискурс (6). И макар че именно американците лансираха понятията "мека" и "умна" сила, това съвсем не предполага отказа на Вашингтон от привързаността му към традиционния инструментариум на твърдата сила. САЩ продължават да провеждат политика, основана на глобалното им военно присъствие и проектиране на собственото влияние в ключовите региони на света (7). В условията, когато формирането на еднополюсна тенденция в световната политика се смяташе за подразбиращо се от самосебе си, в това имаше някакъв смисъл. Ситуацията обаче бързо се променя. Ако допреди 10-15 години тезата за "многополюсния" световен ред изглеждаше екстравагантна и откъсната от реалността, в последно време тенденциите към полицентричност, преразпределяне на тежестта и влиянието на отделните държави в световната икономика и политика се проявяват все по-отчетливо, променяйки привичната картина от началото на ХХІ век.

Както посочват някои американски експерти, "Съединените щати следва да подкрепят многообразието не само в собствените си граници, но и в целия свят, и да приемат, че либералната демокрация трябва да се конкурира на пазара на идеи с другите типове политическо устройство, без да подценява достойнствата им. В действителност, търпимостта към различните типове политическо устройство отговаря на интересите на САЩ в много по-голяма степен, отколкото високомерието на неоконсерваторите или късогледия идеализъм на съвременните американски либерали. Уважителното отношение към отговорните правителства, търпимостта към политическото и културно многообразие, балансът между глобалното управление и прехвърлянето на пълномощия към регионалните власти, както и по-умереният подход към глобализацията, са принципите, които най-вероятно би следвало да залегнат в основата на бъдещото устройство на света" (8).

Отправят се призиви за икономии на ресурси, за ограничаване мащабите на международната активност, за взаимодействие с други държави или за прехвърляне към тях на пълномощия за решаване на проблемите в рамките на техните регионални подсистеми (9).  Много трудно обаче може да се разчита на рационалното самоограничаване на САЩ и на възприемането на осмислена кооперативна стратегия на поведение от американския политически елит. Нито един сериозен американски политик (освен може би Рон Пол) не се обявява за самоотстраняване на страната от глобалното регулиране и отказ от плановете за формирането на хомогенен в политическо отношение "демократичен свят" (което автоматично обуславя готовността за "разпространяване на демокрацията" и усилията за смяна на управляващите режими в най-различни държави по света). Проблемът се разглежда само през призмата на търсенето на ефективни инструменти и релевантни идеи, способни да консолидират американо- и западноцентричния световен ред. Основните задачи за гарантиране на американското лидерство се свеждат от управляващите в момента демократи до просперираща икономика, недосегаема военна мощ и привързаност към политиката на налагане на "универсалните ценности" (10). Отчитайки някои финансови проблеми, в средносрочна перспектива задачата на САЩ е да накарат другите държави да окажат по-сериозен принос за създаването на "глобални обществени блага", да подкрепят новите международни норми и институции и да съдействат за урегулирането на конфликтите в различни региони на света при  условията, наложени от Запада.

САЩ и западните държави продължиха да действа като своеобразен генератор на международните норми и принципи дори в условията на финансово-икономическата криза през 2007-2010, която ускори процесите на преразпределяне на влиянието и съдейства за нарастване потенциала на редица незападни силови центрове (Китай, Индия, Бразилия, Русия), всеки от които притежава определени силни страни, както и регионално и глобално влияние. Кризата нагледно демонстрира неспособността на сравнително малката група западни държави, отговорни за глобалното урегулиране през последните десетилетия (а в по-широк смисъл и през целия ХХ век), да осъществяват ефективно управление в световен мащаб, преодолявайки предизвикателствата на епохата.

Новите играчи

Възникна остра необходимост от разширяване на кръга от държави, участващи във вземането на ключовите решения. Това се превърна в стимул за появата на нови институции за глобално урегулиране (като Г-20). В същото време обаче, западните държави продължават по инерция да си остават основните фактори при формулирането на нормите и принципите не световното урегулиране.

Оттук произтича и очевидното противоречие на сегашната преходна ситуация в световната политика. "Еднополюсният момент" остава в миналото, а нормите, създадени в неговите недра и способни да гарантират относителна стабилност, но силно дестабилизиращи ситуацията в новия полицентричен свят (като принципите за "ограничения суверенитет", "избирателната легитимност", интервенционизма и т.н.), продължават да действат и да бъдат активно налагани от западните държави.

С други думи, когато в рамките на еднополюсната система на международните отношения западните държави смятат за необходимо ограничаването на традиционния вестфалски суверенитет, става ясно, че именно те възнамеряват да се възползват от това ограничаване за да проектират върху останалите участници в международните отношения собственото си влияние, легитимирайки (или, напротив, делегитимирайки) едни или други политически практики. Държавите, опитващи се да следват несистемно поведение, постоянно са застрашени от санкции или дори от военна интервенция. Това доскоро дисциплинираше всички участници в световната политика (както държавни, така и недържавни играчи) и налагаше усещането за контролируемост на конфликтните ситуации, както и за разбираеми "правила на играта". Имплицитно се подразбираше, че ограниченията (включително и на суверенитета) в никакъв случай няма да засегнат лидерите на еднополюсната система.

Така, "аутсайдерите" и маргиналните държави се превърнаха в обект на делегитимиране на собствения им суверенен статут и в потенциална жертва на външна намеса, докато САЩ и Западът, като цяло, се изявяваха в ролята на субект. При това въобще не се допускаше възможността за възникване на конфликт между големите държави.

Укрепването на тенденцията към формиране на полицентричен световен ред променя общата картина. Утвърждаването на принципите на ограничения суверенитет, превантивните действия, избирателната легитимност и интервенционизма не само че не улеснява управлението на процесите в рамките на световната политика, но и възражда на международната сцена атмосферата на политическата непредсказуемост и неопределеност. Действащите и в момента норми и принципи на международното право (включително ненамесата във вътрешните работи и заплахата за употреба на сила, както и принципите за вътрешния и външен суверенитет и неприкосновеност на гранаците) до голяма степен целяха именно минимизирането на междудържавните конфликти в полицентричната система на международните отношения. Затова игнорирането им става опасно още в съвсем близка перспектива. Във формиращия се полицентричен свят от нормите и прецедентите, създадени от САЩ и Запада, като цяло, днес могат да се възползват други, бързо укрепващи силови центрове. В резултат от това, вместо илюзията за управляемост и контрол, привържениците на активното прокарване на новите норми и принципи на съвременната световна политика могат да се сблъскат с твърде хаотична картина на международните отношения и дори с пълната им дестабилизация.

В тази връзка може уверено да прогнозираме ръст на системните рискове, тъй като новите и бързо укрепващи държави ще заявят претенциите си за по-активно участие в определянето на правилата на играта и все по-ясно ще обозначат "червената линия" по отношение на различните аспекти на своята вътрешна и външна политика. Съществува известна надежда, че сегашната криза в отношенията между Русия и западните държави, на фона на ситуацията в Украйна, ще стимулира ако не политическия елит, то поне експертната общност в САЩ и Европа да потърси по-инклузивни стратегии и да формулира по-равноправни подходи към формирането на норми и правила в съвременната световна политика, при това не само по проблематиката на суверенитета. Става все по-ясно, че това просто няма алтернатива. Във всеки случай, увлечението по създаването на прецеденти и стремежът да бъдат натрапени на останалия свят собствените правила на играта (с възможност за произволна реинтерпретация на тези правила, като допълнителна "лидерска опция") не е в състояние да създаде, в условията на формираща се полицентричност, основата за едно предсказуемо и управляемо развитие на международните отношения и може да провокира нови глобални кризи.

 

Бележки:
1. За това виж: Keating M. Plurinational Democracy: Stateless Nations in a Post-Sovereignty Era. Oxford, New York: Oxford University Press, 2002; Slaughter A-M. A New World Order, Princeton and Oxford: Princeton University Press, 2004.
2. Carr E. The Twenty Years’ Crisis 1919–1939. An Introduction to the Study of International Relations. London, 1939, p.18.
3. За това виж: Wendt A. Social Theory of International Politics. Cambridge: Cambridge University Press, 1999; Buzan B. From international to World Society? English School Theory and the Social Structure of Globalization. Cambridge: Cambridge University Press, 2004 и др.
4. Шлезингер-мл. А. Либерализм в Америке: замечания для европейцев, http://www.geopolitica.ru/Articles/282/
5. За това виж: Buzan B. From international to World Society? English School Theory and the Social Structure of Globalization. Cambridge: Cambridge University Press, 2004. p.237.
6. Friedman G. Next 100 Years. A Forecast for 21 Century. New York, 2010, p.39-41.
7. Basevich A. Washington Rules. America’s Path to Permanent War. New York, 2010, p.14-16.
8. Купчан Ч., Маунт А. Автономное управление, Россия в глобальной политике, 2009, № 3, май-июнь. http://www.globalaffairs.ru/print/number/n_13203
9. Виж: /Mandelbaum M. The Frugal Superpower. N.Y., 2010; Basevich A.J. The Limits of Power. The End of American Exceptionalism. New York, Holt Paperbacks, 2009 и др.
10. Moving America Forward. 2012 Democratic National Platform. www.democraticconvention2012.com

* Ръководител на сектора за политически теории в Института за международни отношения към Руската академия на науките

{backbutton}