24
Сря, Апр
5 Нови статии

Актуално състояние и перспективи пред ромската интеграция в България

брой 4 2014
Typography
Звезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивнаЗвезда неактивна
 

Въпросът за състоянието на ромската интеграция в България е изключително актуален. С оглед на българския демографски колапс, интензивните емиграционни процеси, устойчиво отрицателния естествен прираст и силното застаряване на населението, е важно да се очертаят опорните точки на интеграционния процес. Разглеждането на демографската политика на национално и на европейско (ЕС) ниво е една от стъпките към постигането на тази цел, тъй като тя се явява и основната възможност за разрешаване на интеграционния въпрос.

Като част от Европейската общност, България прилага демографските политики, изразени в стратегическите документи на ЕС. Политики, насочени към всеки европеец, имащ правото на пълноценен и достоен живот, с гарантиран достъп до всички обществени блага. Политики, съобразени с концепцията за „баланс на населението” и задържането на хората по места. Демографските процеси обаче са трудно прогнозируеми, особено в ситуация на икономическа криза, при която е водещ стремежът към намиране на по-добри условия за живот и трудова дейност.  Поради тези особености в Европа се наблюдават сериозни териториални демографски диспропорции, изразяващи се в свръхконцентрация на население в западните части на континента и обезлюдяване на източните. Това рефлектира върху ограничаване достъпа до трудовия пазар за имигранти, високи нива на безработица и засилване на ксенофобските настроения и влиянието на крайнодесни националистични организации. Необходими са единни и далновидни действия по отношение на демографската ситуация в Европа и, в частност, в България.

В резултат на емиграцията и застаряване на населението вече се наблюдава недостиг на трудови ресурси.  Тази ситуация изисква предприемането на „превантивни мерки”, за да се избегне зависимостта и неконкурентоспособността на страната ни. В този контекст бихме могли да разглеждаме ромската интеграция не толкова като проблем, а по-скоро като възможен трудов резерв за България.

Произход и историческа съдба на ромската общност

Когато се правят изследвания за третата по численост етническа група в България е логично отправната точка да бъде произходът на ромите и особеностите на историческата им съдба. Съществуват две хипотези за техния произход, според които той е свързан със Северозападна Индия или с Египет.

Индийският произход на ромите е установен на базата на лингвистичната връзка  между ромския език романес и древноиндийския свещен език санскрит, докато тезата за египетският произход се базира на твърдения на част от ромите, че са наследници на изгонени от страната християни.

Повечето историци, които изследват заселването на ромите в Европа, споделят хипотезата за техния индийски произход. Не е ясно кога и поради какви причини  ромите напускат Индия. Приема се, че при достигането на източните граници на Византийската империя те се разделят на три потока и поемат, съответно, на север, към Задкавказието (днешна Грузия и Армения); на юг – към Сирия, Палестина и Северна Африка, а третият поток – към Мала Азия, Балканите и Европа (Ромите в България, 2008).

Поради различните наименования, които са давани на ромите от местните народи, в исторически план първите сведения за заселването им на Балканите не са датирани. Според наличните източници най-масово заселване на роми в българските земи има през периода XIII - XIV век. Голяма част от тях пристигат с османските войски, главно като обслужващи армията, занаятчии, или служещи в помощните военни части, и се установяват в днешните български територии.

Съжителството на ромите с европейските народи, привързването им към християнството или исляма, дават своя отпечатък върху етническото им самосъзнание, което се превръща в компилация от изначални и придобити идентичности. Достатъчен пример за това е ромският фолклор, в който се вплитат и българско-славянски, и турско-арабски елементи, формирайки колоритна и неповторима цялост.

През дългите години на съвместен живот с европейските народи ромите не споделят единствено идентичности, но и обща историческа съдба. Наред с евреите, по времето на Втората световна война ромите също са подложени на етническо преследване и геноцид. Така, през юни 1936 в Мюнхен се създава “Централно бюро за борба с опасността от циганите”. Към края на 1938 райсфюрерът на СС Хайнрих Химлер издава заповед за регистрирането на всички “цигани, полу-цигани и номади с поведение на цигани” на възраст над 6 години, с цел “отделянето им от германската нация”. Ромите биват определяни като „примитивни същества”, без история, култура и достойнства. Те са лишени принудително от правото на възпроизводство - встъпването в брак с роми се смята за престъпление, стартира процес на депортация и изпращането им в концентрационните лагери. Според данни от различни  изследвания, жертви на нацисткия геноцид стават между 250 000  и 500 000 роми (Крумова, 2011).

Тези исторически събития белязват завинаги ромската идентичност и създават трайно чувство на страх. В опит да избегнат евентуални нови преследвания и класификации като „чужди, ненужни и врагове на нацията”, ромите нерядко са склонни да крият произхода и идентичността си. Така например, определянето на абсолютния им брой в България се сблъсква с редица трудности. При преброяванията на населението се наблюдава феноменът на „преферираното етническо самосъзнание” – деклариране на неромска етническа принадлежност, т.е. ако изповядват исляма, те се самоидентифицират като турци, а ако изповядват християнство - като българи. Този феномен дава възможности за спекулации и манипулации поради липсата на точна статистическа информация. Според съвременни етнодемографски изследвания, реалният брой на ромите в България е между 638 162 и 815 313 души (Пампоров, 2007) или между 700 000 и 800 000 души  (Илиева, 2013). Според окончателните данни на НСИ от преброяването на населението през 2011, България е сред страните с най-висок процент ромско население в Европа, като самоопределилите се лица от ромски етнос наброяват 325 343 души към 01. 02. 2011, или  4,9 % от населението.

 

Таблица 1. Динамика в броя на ромското население в България

Преброяване

Общо население

Брой на ромите

% роми

1900

3744303

89549

2,4

1934

6077939

149385

2,5

1956

7613709

197865

2,6

1992

8487317

313396

3,7

2001

7928901

370908

4,6

2011

7364570

325343

4,9

Източник: НСИ (2011)

 

Важно значение при анализа на динамиката в броя на ромското население имат и традиционно високите им репродуктивни нагласи – стойностите на естествения прираст са 2 до 3 пъти над средните за страната – 1,7 ~2, 7 ‰ (по данни от преброяванията, НСИ). За сметка на това обаче, по данни на изследване, проведено в България, Гърция, Испания, Португалия, Румъния, Словакия и Чехия през 2011, свързано със здравния статус на ромите и достъпа до медицинско обслужване, българските роми са на първо място по ранна раждаемост и по детска смъртност. Средната продължителност на живота на ромите е със 17 години по-ниска от тази на българския етнос (Цеков, 2011). Поради тези причини е необходимо ромската общност да се образова, за да се подобри качеството на живота и, така че принадлежащите към нея да имат и други перспективи, освен социалните помощи от държавата.

Териториално разпространение на ромите в България (според данните на НСИ от последното преброяване през 2011) показва, че с най-голям дял на ромите са област Монтана - 12.7% и Сливен -11.8%, следвани от Добрич – 8.8%, Ямбол – 8.5% . Около половината (55.4%) от самоидентифициралите се като роми живеят в градовете.

Опитите за интеграция на ромската общност

В исторически план изграждането на специална политика и отношение спрямо ромското общество започва още от средата на миналия век. На 17 декември 1958 в "Държавен вестник" е публикувано Постановление №258 на Министерския съвет на НРБ “За уреждане на въпросите на циганското население”, с което се забраняват “скитничеството и просията” в страната и всички граждани се задължават “да се занимават с обществено полезен труд и да работят според своите сили и възможности”. Изградени са около 17 000 нови жилища, в които са настанени над 75 000 роми – повече от 1/3 от ромите в България. В процеса на урбанизация на страната, през 60-те години на XX век се строят еднофамилни двустайни къщи в големите градове и се отпускат апартаменти в някои жилищни блокове (Пампоров, 2006). Това значително подобрява условията на живот на ромите, но не решава въпроса за интеграцията им, защото те продължават да са по-ниско образованата и, съответно, зависима от държавна финансова и материална помощ общност.

Промените в икономическата система на България след 1989 водят до продължителна безработица и обедняване на ромското население. Ромските махали се  превръщат в изолирани и пренаселени капсулирани зони, лишени от реална възможност за интеграция. Като следствие от това се наблюдава нарастване на престъпленията и насилието в тях, ранното отпадане на учащите от образователната система, трайна безработица и зависимост от  социални помощи,  увеличаване броя на самотните майки и извънбрачните раждания, йерархична родствена зависимост и заучена безпомощност.

По данни на НСИ от преброяването през 2011, икономическата активност на големите етнически групи в страната продължава да се различава значително. Икономически активни са 53.5% от всички етнически българи над 15 години, 45.4% от българските турци и едва 38.8% от ромите, въпреки че в тази най-млада етническа група делът на учащите след 15 годишна възраст и делът на пенсионерите е най-нисък. При българите заети са 87.7% от икономически активните лица. При българските граждани от турски произход заетите са по-малко - 74.3% от икономически активните лица. При ромите заети са едва 50.2% от икономически активните лица; т.е. 19.35% от всички роми над 15 годишна възраст.

Лошите жилищни условия в ромските махали  и точковото им локализиране  водят до пространствена изолация и до образуването на  т.нар. ромски гета.  По данни от експертна оценка на служителите в областта на обществения ред и сигурността, обслужващи зони в населени места с преобладаващо ромско население, най-малко 1/4 от всички жилища в тези зони са изградени незаконно (Ромите в България, 2008). По данни на НСИ от последното преброяване на населението и жилищата в България, през 2011 етническите българи разполагат средно с 23.2 кв.м. жилищна площ на едно лице, докато при ромите тя е едва 10.6 кв.м.

Друг много голям  проблем в ромските гета са силно занижените санитарно-хигиенни условия. Гетата са без изградена или със зле функционираща водопроводна и канализационна мрежа, а в нередки случаи и с нелегално прокарана електрическа мрежа или въобще без ток.

Все още 40% от ромите живеят в жилища без водопровод, ползвайки вода от външни/улични чешми или кладенци, 60% от ромските жилища не са свързани към централната канализационна система, а в 80% от тях няма тоалетна. Всяко второ ромско домакинство не разполага с баня. Сградите са ниски, паянтови, разкривени и съградени основно от кирпич, безредно разхвърляни, без каквато и да е планировка (Национална стратегия… 2012-2020). По данни от изследването “Здравето и ромската общност” от 2009, бедните домакинства, живеещи в паянтови домове или фургони, са по-многолюдни от  тези, които определят жилищата си като „стандартни”. Средният брой лица в домакинствата, населяващи паянтови постройки е 5.5. Домакинствата, които живеят в стандартни домове, имат средно по 4.7 члена. В домове от подръчни материали живеят домакинства със средно 4.6 члена. Логично е живеещите в изолирани квартали да са по-бедни, по-необразовани, трайно безработни и с повече здравословни проблеми. Поради тази причина би следвало да се създаде система за жилищно субсидиране и кредитиране, която да осигури и на представителите на уязвимите социални групи възможност за узаконяване на жилищната им собственост, която отговоря на съответните изисквания и да бъде компенсирано събарянето на жилищни постройки (от всякакъв вид), поне на крайно бедните от общността.

Друг отличителен външен белег на ромските гета е натрупаният на камари боклук, който се изхвърля директно на улицата. Той, както и липсата на елементарни хигиенни условия, са сред причините за много по-лесното развитие на инфекциозни заболявания и епидемии.

Освен социално-битовите условия, за да се вникне изцяло в сложността на интеграционния процес, е необходимо да се разгледат и социалните междуетнически настроения.

Стереотипните представи за ромската общност

До голяма степен представата за ромите в България се изгражда на базата  на стереотипи и митове. Предпоставка за изграждането на стереотипи спрямо тях са неевропейският им произход, различната им култура и затвореният им начин на живот. Стереотипът обикновено се използва за обозначаване на предубедена, лъжлива представа за етнически групи, дължаща се на расови и национални предразсъдъци.  Това са едни от основните причини, които възпират ромската интеграция. Стереотипите могат да се поделят на позитивни и негативни. Позитивните са свързани с културната самобитност на ромите. Към тях се отнасят ромската музикалност, лоялността към родовата общност, това, че те са много свободолюбиви и находчиви. В същото време, негативните стереотипи са резултат от наложелия се, включително и в медиите, обществено отрицателен образ на ромите. Те са поставени под общ знаменател, т.е. всички се приемат като крадливи, мързеливи, мръсни, диви, агресивни, отмъстителни, злонамерени.

На базата на стереотипите се изгражда представата, че ромите нямат желания за работа и живеят на гърба на държавата. До голяма степен това се дължи на техния по-волен начин на живот – номадството, което абсолютно нормално произтича от индийските им корени. За съжаление, стереотипите много лесно могат да бъдат възприети и от общността, към която се прилагат, и по този начин да се репродуцират. Създава се  т.нар. „заучена безпомощност”, т.е. бедни сме, гладни сме, неуки сме, дискриминирани сме, какво друго ни остава? С това е свързано оправданието им за краденето на ток, неплащането на данъци и сметки. То обаче, на свой ред, поражда у българите усещането, че са дискриминирани от собствената си държава за сметка на ромската общност.

Сред митовете за ромите най-интересни са тези за купуването на булка, циганските царе и мешерето. Купуването на булката е традиция с индийски корени. Провеждат се т.нар. „пазари за булки”в Стара Загора, на Тодоровден, в Нова Загора, на Цветницa , а всеки четвъртък калайджии кандидат-младоженци се събират в Ямбол. Мешерето пък е съвет на старейшините, който взима всички важни решения и действа като съд, стоящ над законите в държавата. Митът за циганските царе се корени в ромската митология. Според нея, когато те пътували към Европа, са били разделени на групи и предвождани от царе. За да разберем по-добре ромските митове, трябва да се запознаем с тяхната етнопсихология. Част от ромите са много привързани към своите традиции и продължават да ги спазват.  Пример за това са „пазара за булки” и мешерето.

Когато става дума за стереотипи, следва да отбележим, че такива има и при ромите в отношението им към другите етнически общности. Основното, което може да се каже за нагласите на ромите, е, че те, като цяло, са значително по-толерантни към българското мнозинство и към другите малцинства.  Ромите смятат, че българите са умни, амбициозни, избягват тежката работа, алчни, развратни, общителни и др. Под умни обаче имат предвид разумни, здраво стъпили на земята, за разлика от емоционалните и страстни роми. Това поражда друг проблем. Имплицитно, ромите смятат, че никой друг не може да ги разбере, че няма етнос, който да притежава онези сили и добродетели, с които да проникне в дълбините на ромската душа, бит и съзнание (Мизов, 2003).

Въпреки натрупаните негативни стереотипи и предразсъдъци, съществува реална перспектива пред ромската интеграция. За по-лесното им интегриране, трябва да се опознае тяхната етнопсихология, да се промени негативното отношение на българите спрямо ромите и на ромите спрямо българите, което може да се постигне чрез работа директно на терен с тях с помощта на образовани роми и роми лидери, т.е. на хора, родени  и израснали в ромските гета, но въпреки това постигнали успехи.

Образованието като ключ към ромската интеграция

Ключът към интеграцията на ромите е образованието. Само по този начин може да се излезе от порочния кръг на бедност и социална изолация. За първи път за образованието на ромите започва да се  говори  през 40-те години на миналия век, тогава именно започва и привличането им в училищата. Преди това, ромските деца, по правило,  не са посещавали или са посещавали рядко училище, а неграмотността сред ромското население е била изключително висока.

Изграждат се т.нар. “квартални” или “ромски” училища. Те се установяват в големите ромски квартали и махали като за първи път ромските деца масово влизат в училищата. През следващите две десетилетия тези училища изпълняват успешно важната задача да образоват ромското население (не само децата, но и техните родители, тъй като към училищата се провеждат курсове за неграмотни) и като резултат от дейността им образователното ниво на ромите постепенно бележи сериозен напредък. По правило, тези квартални „сегрегирани” училища се посещават изцяло от ромски деца и в тази връзка някои от тях се водят "училища за деца с нисък жизнен стандарт и култура". След първите две десетилетия от съществуването им обаче, кварталните училища започват да изпълняват една по-скоро  регресивна функция. Поради по-ниския жизнен стандарт на учениците, учебният процес постепенно се свежда само до ограмотяване и даване на трудови и технически умения. Учителите са  етнически българи и се приемат с недоверие от ромите тъй като не познават тяхната етнопсихология.

Материалната база безнадеждно остарява. Така “ромските” училища продължават да ограмотяват, но образованието, което дават, се ограничава до нива много по-ниски от тези на останалите училища. Проблемите, свързани с ромското образование, се задълбочават още с неговото стартиране.

Проблем пред които е изправена и настоящата образователна система са „сегрегираните училища”. Тази училища са с традициите още от времето на социализма в България. Изграждат се в ромските махали и квартали и се установяват в резултат от районирането на образователната система, което прави свободния избор на училище невъзможен или най-малкото труден, особено за хора, изолирани от системата. Тези училища се създават за деца с „ нисък бит и култура”, като главната им цел е осигуряване на „първоначална грамотност и усвояване на трудови навици”,. Учителите са с български произход , но с много по-ниска квалификация в сравнения с тези в другите училища Според Конституцията на Република България, всеки български гражданин има право на образование.  За съжаление то не винаги е с равен старт.

Образователната интеграция на ромските деца е ключова за равноправното интегриране на ромите в българското общество. Тя е неделима част и необходим елемент от процеса на модернизация на българското образование: без образователна интеграция на ромската общност българската образователна система би останала чужда на един голям процент български граждани и не би могла да отговори както на европейските изисквания за включващо образование, така и на изискванията на пазара на труда за добре квалифицирана работна сила. Образователната интеграция е важна предпоставка за цялостния процес на модернизация на ромската общност и до голяма степен определя интеграцията на пазара на труда, повишаването на здравния статус и подобряването на жилищните условия на ромите.

Като термини, интеркултурно образование и образователна интеграция са въведени за първи път в България след 90-те години на XX век. Най-напред това се случва във връзка с идеята за използване майчиния език на  малцинствата в публичното пространство, с опитите за либерализиране на образователната законодателство в частта за изучаването в училищата на майчини езици, различни от официалния български език.

Според Йосиф Нунев (2009): „Образователната интеграция е институционален процес на обединяване между образователни субекти, които са носители на културни различия, в рамките на обща образователна среда за удовлетворяване на еднакви образователни стандарти. Практическата реализация на този тип интеграция в учебните заведения – детски градини и училища – се свързва главно с две нейни разновидности:

- Организираното смесване в общо образователно пространство на деца и ученици, носители на етнокултурни различия, и тяхното безконфликтно обучение и възпитание. На практика този процес се осъществява в две направления. На първо място, чрез десегрегация на детските градини и училища от обособените ромски квартали и насочване на ромските деца и ученици в детски градини и училища извън тях с последващата им адаптация към мултикултурната образователна среда. А на второ място, чрез смесването на деца и ученици, носители на етнокултурни различия, в процеса на оптимизация на училищната мрежа в средищни училища в общини с малки, разпръснати и погранични населени места.

- Образователната интеграция на здрави ромски деца, несправедливо попаднали в помощни училища и тяхното извеждане и адаптиране в нормална училищна среда.” (Нунев, 2009)

Според Лазар Копринаров (1992), интеркултурното образование е  „процес, в който се култивират способности, умения и качества за взаимно разбиране на културите”, като основа на идеята за „преводимостта” на културата, целяща превръщането на чуждото в "свое чуждо".

Според проф. Иван Иванов(1999), интеркултурното образование е образователен процес, в който участниците, представители на разнообразни етнически, расови, религиозни и социални групи и съобразно своите институционални роли, традиции и интереси, работят заедно, в духа на взаимозависимост и взаимно уважение, необходими за обединяването на страната и света”

Ефективен начин за интегрирането на ромите е посредством интеркултурното образование. Този метод би бил полезен не само за деца от ромски произход, но и за такива от други етнически групи. Чрез него те могат да се научат  да работят заедно в духа на взаимно уважение и толерантност.

От 2000  ромски НПО реализират проекти за десегрегация на така наречените „ромски училища“ в седем български града, финансирани от Програмата за насърчаване на ромското участие на Институт „Отворено общество“, Будапеща, и от Ромския образователен фонд. Идеята на проектите е да се повиши качеството на образование на ромските деца чрез преместването им от сегрегираните „гето–училища“, намиращи се в големите ромски квартали, в смесени училища в българските квартали на града. В рамките на тези проекти се финансира ежедневното извозване на ромските деца от ромските квартали в училища извън тях, както и мерки за тяхната социална и педагогическа адаптация в етнически смесените училища (Ромите…, 2008)

Проучване на Български хелзинкски комитет от 2005 отчита, че ромските деца, участващи в проектите за десегрегация, показват успех на тестове по български език и математика, който е с близо цяла единица по-висок, в сравнение с успеха на връстниците им, обучаващи се в сегрегирани ромски училища. Това може да се интерпретира като ясен индикатор за по-доброто качество на образование в етнически смесена среда. В същото време посоченото проучване на БХК сочи, че ромските деца, включени в проектите за десегрегация, показват с близо половин единица по-ниски оценки на тестовете по български език и математика в сравнение със своите съученици от български произход, което индикира необходимостта от разработване на цялостна система от педагогически мерки, насочени към по-ефективна образователна работа с ромските деца в етнически смесена среда.

С проведеното изследване на БХК (2005) се установява, че ромите подкрепят идеята за интегрираното обучение. 84 % от интервюираните заявяват, че поддържат процеса на десегрегация, а 12 % – че не могат да преценят, а само 4% са против.  С това се слага край на спора, дали десегрегацията е желана от ромите. Водещия мотив сред ромското население е, че чрез интегрираното образование „ двата етноса ще се научат да живеят по-добре заедно”.

Пътят към на ромската  интеграцияа минава през образованието. Типичен пример за успеха на интеркултурно образование е село Долни Цибър, област Монтана. То има около 1600 жители, от тях 95% са роми.  Почти всички са завършили средно образование, а не малко са хората, които са завършили и висше. В момента в училището работят 22 преподаватели от ромски произход, всички с утвърден авторитет. Самите хора от селото са се обединили около една мисъл, че „мизерията ражда неграмотност, но неграмотността също ражда мизерия”. Те отстояват идеята, че успехът в живота се гради на добро образование.

Освен образованието, други конкретни насоки, които биха спомогнали за интеграцията на ромите, са:

Дегетоизация: налице са редица добри примери в тази насока. Но, за целите на интеграционния процес, те трябва да бъдат не „изключение, частен случай”, а осъзната необходимост на национално ниво. Позитивните примери с изградените за тях жилищни блокове в Пловдив и Пазарджик (по приоритет 1 „Социална инфраструктура” на ОПРР, на стойност 2,5 млн. лева) е само една малка крачка, но маргинализацията в гетата трябва да бъде прекъсната.

Заетост: с оглед на тежката демографска криза, интензивните емиграционни процеси сред населението в детеродна възраст и икономическата криза, би било далновидно да използваме такъв трудов резерв на страната, какъвто е ромската общност. С повишаването на заетостта им ще последват подобряване на условията на живот, професионална квалификация и преквалификация, изграждане/затвърждаване на гражданска позиция, редуциране на криминалните проявления и др. В Националната стратегия за интегриране на ромите до 2020 е заложено като цел номер 5 „Намаляване броя на живеещите в бедност с 260 хиляди души”.

Изследвайки особеностите на интеграционния процес на ромската общност, аргументирано може да се твърди, че това е въпрос с национално значение. От посоката му на развитие до голяма степен ще зависи социално-икономическата стабилност на България в обозримо бъдеще. А поставянето му на дневен ред изисква не само стратегическо мислене и стратегически насоки в тематични документи, но и активни и отговорни дейности по места.

 

Литература:

 

1. Илиева, Н, Брой и териториално разположение на ромите в България от Освобождението до началото на XXIв., 2013
2. Иванов, Ив., Интеркултурно образование, Аксиос,  1999
3. Копринаров, Л. Интеркултурната образованост - Отворено образование, 1992
4. Крумова, Теодора и др. Сборник материали „Преодоляване на традиционните и нови антиромски стереотипи”. – Астарта, 2011
5. Марушиакова, Е, Етническа характеристика на циганите в България. – Българска етнография, 4, с. 12-22.
6. Марушиакова, Е., В. Попов, Циганите в България. С., Клуб 90, 239 с.
7. Мизов, М., Ромите в социалното пространство, 2003
8. Народьi и религии мира, 1999
9. Нунев, Й., История, всекидневие и ценности на ромската култура, ЮЗУ, 2009
10. Нунев, Й. Мениджмънт на етнокултурното разнообразие в образованието. С., 2009
11. Национална стратегия на република България за интегриране на ромите (2012-2020)
12. НСИ, данни от преброяванията 1900, 1934, 1956, 1992, 2001, 2011г.
13. Пампоров, А., Ромското всекидневие в България, 2006
14. Пет години по късно. Неправителствен проект за десегрегацията на  ромското образование в България, Български хелзинкски комитет, 2005
15. Ромите в България, Институт Отворено общество, 2008
16. Томова, И., 2005. Демографски процеси в големите етно-конфесионални общности в България. – В: Сб: Демографско развитие на Република България, Издателство на БАН, С., с.155-177.
17. Тоцева, Я , 2010. Интеркултурно образование и образователна интеграция в българското училище. – В: Сп: Стратегии на образователната и научна политика бр. 4
18. Цеков, Н., Ромският живот – болен, кален и кратък, Дойче веле, 2011
19. http://amalipe.com/

 

* Софийски университет "Св. Климент Охридски"

 

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.2 2024