На 22 юли 2011 автомобил натъпкан с врив избухна пред сградата на норвежкото правителство в Осло. Бомбата беше добре поставена, но времето на експлозията не бе подбрано правилно. Мнозина от служителите бяха в отпуск, други бяха напуснали страдата, включително премиерът и лидер на Работническата партия Йенс Столтенберг. В резултат от взрива загинаха осем души - сравнително малко, предвид поразяващата сила на бомбата.
Неочаквано за мнозина, Скандинавия се оказва сред най-предпочитаните мишени на ислямските терористи. През 2005, когато датският вестник Jyllandposten публикува прословутите карикатури на пророка Мохамед, някои норвежки медии веднага ги препечатаха. Мюсюлманите бяха дълбоко засегнати, част от тях бяха направо вбесени. Неколцина датски имами се отправиха към Близкия Изток, пробуждайки там гняв и омраза. В резултат редица посолства на скандинавските държави в региона бяха нападнати и изгорени. Скоро хората, свързани с появата на карикатурите, започнаха да се опасяват за живота си. Един от карикатуристите беше нападнат в дома си от сомалиец, въоръжен с брадва. Ирландската полицият пък разкри заговор срещу друг художник, планиран от йеменски и марокански бежанци. Само през 2010 полицията предотврати две отделни терористични нападения срещу редакцията на Jyllandposten. Едното бе подготвено от норвежки гражданин от уйгурски произход, преминал през тренировъчните лагери на Ал Кайда, докато второто (планирано от група местни мюсюлмани) е трябвало да бъде осъществено по модела на клането в Мумбай.
Много от нападенията, провокирани от карикатурите, бяха съвсем близо до успеха. Само седем месеца преди бомбения атентат в Осло, шведски гражданин - син на бежанци от Ирак, се самовзриви в центъра на Стокхолм. Макар че това стана в близост до оживена автобусна спирка, той се оказа единствената жертва. В имейл, изпратен малко преди самоубийствената атака, той посочва като причина за нея войната в Афганистан и отново карикатурите на пророка.
Ето защо в първите часове след бомбеното нападение в Осло мнозина смятаха, че ислямистите най-сетне са осъществили първата си успешна акция. Норвежците видимо изглеждаха шокирани от случилото се. Настроението сред местната мюсюлманска общност бе не по-малко мрачно. Там също допускаха, че виновникът може да е мюсюлманин и се подготвяха за това, което можеше да последва - вълна от подозрения, полицейски проверки, безкраен поток от обвинения и дори прояви на насилие.
Пукнатини по фасадата
Шабана Рахман, актриса и журналистка, дъщеря на имигранти от Пакистан, си спомня, че в онзи паметен ден предупредила племенника си да не излиза от къщи, опасявайки си, че може да бъде линчуван. Всъщност, по улиците на Осло почти няма прояви на насилие, но мнозина норвежци са силно раздразнени. Немалко хора от африкански и азиатски произход биват спирани по улицата и "съветвани" да си вървят там, откъдето са дошли. Пътници отказват да се качат на автобус, защото шофьорът е брадат арабин. Приятелски компании внезапно се оказват разделени на "местни" и "имигранти" като всеки гледа с подозрение към другия.
Тоест, изглеждаше, че по норвежката мултиетническа фасада се появяват пукнатини. Те обаче нямаха много време да се задълбочат. Междувременно стана ясно, че мъж, облечен като полицай е пристигнал с ферибота на малкия остров Утоя край Осло, където в летния лагер на управляващата Работническа партия са се събрали 500 тинейджъри и младежи. Мъжът вади автоматично оръжие и започва да стреля по тях. Истинската полиция реагира едва след час, като през това време са убити 69 души, повечето от тях под 21 години. Още първите съобщения за трагедията на острова показват нещо съвършено различно от очакванията - убиецът е бял, с руса коса и говори отличен норвежки.
32-годишният Андерс Беринг Брейвик не е радикален ислямист, а негов огледален двойник. Той мрази исляма, смятайки го за дяволско учение, сравнимо с нацизма. Негова мишена стават активистите на Работническата партия, заради либералната и политика спрямо мюсюлманските имигранти в Норвегия. Това автоматично ги превръща в предатели. В своя манифест, разпространен в деня на нападението, Брейвик изразява надежда, че то ще провокира гражданска война срещу мюсюлманите и техните съюзници от средите на т.нар. "културни марксисти". Колкото и да е шокиращо, но антиислямистките възгледи са нещо характерно за участниците в норвежките онлайн форуми. Затова, когато чета писанията на Брейвик, изпитвам кошмарното усещане, че всичко това ми е познато. Той е сред феновете на изключително популярния норвежки блогър, известен като Fjordman. Слабо познат в родната си Норвегия преди нападението, Fjordman от години е ключова фигура в международното "антиджихадистко" движение.
Антиджихадистите смятат, че мюсюлманите и немюсюлманите не могат да съжителстват мирно. Те разбира се не пропагандират извършването на нападения срещу мюсюлманите, но вярват, че продължаващата мюсюлманска имиграция неизбежно ще доведе до насилие и остри сблъсъци в бъдеще. Брейвик пък е искал да ускори този процес, възприемайки откровено терористична идеология, вдъхновена от някогашната германска "Фракция Червена Армия" (известна през 70-те години като групата Баадер-Майнхоф) и дори от Ал Кайда.
Подозрителното отношение към исляма е широко разпространено в Норвегия. Мнозина се съмняват, че мюсюлманите могат да приспособят религиозните си ценности към нормите на светската демокрация. Някои вярват в конспиративните теории за политиците-предатели, които съзнателно вкарват мюсюлманите в Европа. Но, както е в повечето такива случаи, Брейвик е действал сам. Поне засега, в Норвегия очевидно не съществува някаква "радикално антиджихадистка" общност, склонна да организира подобни атаки. Истината е, че норвежките радикални ислямисти са по-добре организирани, при това имат достъп до международната екстремистка мрежа. Мнозина от тях са били съвсем нормални и спазващи законите хора в родината си и са се превърнали в джихадисти именно под влияние на радикално-ислямистката общност в Норвегия. Смята се че поне 40 норвежки мюсюлмани се сражават в момента срещу силите на режима в Сирия. Мнозина са убити. Когато започвах да пиша тази статия, норвежката полиция събщи, че норвежки гражданин от сомалийски произход вероятно е бил сред участниците в кървавото нападение в мола в Найроби (Кения) през есента на миналата 2013, където загинаха повече хора, отколкото в Утоя. Ако подозренията се окажат верни, Норвегия очевидно е произвела второ чудовище, подобно на Брейвик. Впрочем, това едва ли би учудило някого.
Незабележимите проблеми
Успешните нападения, както и онези, които за малко са можели да успеят, отразяват проблемите на днешна Норвегия, която бързо се променя (в рамките на само едно поколение) от може би най-хомогенното европейско общества в най-бързо разрастващият се имигрантски център на континента. Впрочем, по-голямата част от Европа също преминава през подобни промени, които пораждат напрежение, прерастващо понякога в открито насилие.
Насилието обаче е само малка част от цялата картина. Тероризмът шокира, но се среща рядко. Всъщност, той е шокиращ, именно защото е рядък. Фокусирането само върху екстремистите омаловажава предизвикателствата на имиграцията. То означава, че е достатъчно да следим само потенциално склонните към насилие екстремисти и да не обръщаме внимание на останалите. По-големите предизвикателства обаче, са отвъд бомбите и омразата и не могат да бъдат решени без много солидни политически усилия. Членовете както на антиислямистките, така и на ислямистките движения в Европа обикновено са на възраст между 20 и 35 години. Те не са възрастни расисти или необразовани традиционалисти. Става дума за ново поколение израснало и получило образованието си в Европа, което отхвърля мултиетническото, мултирелигиозно, толерантно общество, в което живяло досега.
Глобалната криза през последните години до голяма степен помогна да осъзнаем, какво представляваме всъщност и в какво наистина вярваме. Преди нея, мнозина твърдяха, че споделят възвишените идеи за европейското единство или за мултиетническото общество. Но когато кризата удари Европа стана ясно, че на континента няма европейци, а само германци, гърци, французи, италианци и т.н. По същия начин първите часове след бомбения атентат в Осло ясно показаха не само, че съществува силно недоволство от имигрантското нашествие, но и от цялата ситуация в страната. Сякаш хората внезапно откриха, че прословутата норвежка мултиетническа хармония се крепи единствено на вярата, че такава наистина съществува.
Ежедневният живот също оголва реалните проблеми. Да вземем например семействата на коренни норвежци, които тихо "гласуват с краката си", напускайки кварталите в източната част на Осло, тъй като смятат, че там вече има прекалено много африкански и азиатски имигранти. При това норвежците имат доста по-малко причини за подобно поведение, отколкото мнозинството други коренни европейци. Въпросните квартали на Осло съвсем не са до такава степен "опустошени" или "криминализирани", нито пък там съществуват изолирани имигрантски общности, като в много подобни зони в Швеция и Франция. Всъщност, проблемът в повечето квартали са хората, които живеят в тях.
Сьондре Норстранд в югозападната част на Осло например, е приятен, зелен квартал, само на 15 минути от центъра. Половината от населението му са имигранти, родени извън Норвегия, или пък с родители имигранти. Тези хора се заселват в квартала когато вече са достигнали достатъчно висок стандарт за да си го позволят Местните пък го напускат. Тези процеси текат в цяло Осло, формирайки пъстра мозайка от "норвежки" и «имигрантски» квартали. В източната част на столицата хората с имигрантски произход бързо нарастват, като скоро могат да станат мнозинство (в момента делът им в отделните квартали варира между 15% и 50%). Контрастът е най-очевиден в училищата, където до 97% от учениците са от имигрантски произход. Норвежките семейства, които напускат тези квартали, не искат децата им да са последните в класа си представители на коренното население. Впрочем, ако са честни към себе си, те следва да признаят, че се чувстват наистина у дома си, само ако виждат около себе си повече такива като тях. Различието е нещо добро, но само като абстрактен идеал, и трудно може да се приеме като заобикаляща те реалност. Именно от тези на пръв поглед незначителни проблеми, възниква и се утвърждава сегрегацията.
Имиграционните вълни
Норвегия никога не е очаквала, нито планирала да стане основна цел на имигрантите. Никой не я смяташе за подходяща да се превърне в мултиетнически "котел за претопяване". Тя е студена, рядконаселена и затворена в себе си страна, чиито език изглежда лесен за усвояване само в очите на другите скандинавци. Чужденците трудно установяват по-тесни отношения с норвежците. Предпочитаното лично пространство на последните е самотният планински връх, позволяващ им да останат сами със скалите, вятъра и снега. Норвежката митология е пълна с герои, борещи се с природните стихии. В един от най-популярните норвежки филми за Втората световна война "Девет живота", главният герой прекарва повече време в битка с природата, отколкото с германските войници. Гражданската култура е слаба. В исторически план, норвежците са предимно фермери, пръснати из долините, фиордите и планините и отнасящи се с подозрение към малкото градски центрове. Дори днес, когато 1/4 от норвежците живеят в района на Осло, идеалната зимна ваканция за повечето от тях си остава бягството от тълпите, планинският туризъм и вечерите около камините в малките хижи, прекарани в тесен семеен или приятелски кръг.
Проблемът с имиграцията възникна сравнително късно. Великобритания, Франция и Холандия се превърнаха в мултиетнически общества още в десетилетията след Втората световна война, когато мигрантите започнаха масово да се преселват от бившите им колонии. Първата имигрантска вълна в Норвегия се появи през 70-те години, под формата на предимно пакистански гастарбайтери. Подобно на турците, дошли в Германия през 60-те, повечето от тях предпочетоха да останат в страната. Броят на пакистанците, пристигнали в Норвегия по онова време, бе около 5 000 души, като почти всички се заселват в Осло, формирайки там първия изцяло имигрантски квартал. Норвежците бяха притеснени и побързаха да хлопнат вратата пред потока от гастарбайтери. Младият американец Джим Дойл, който по онова време живее в Норвегия, я описва като "затворена" страна, отнасяща се с подозрение към чужденците, като него. Норвежците открито изразяват негативното си отношение към евреите, католиците, саамите (малцинство от угрофински произход - б.р.) и пакистанците. Междувременно, Дойл се сприятелява с неколцина пакистански гастарбайтери, един от които му признава: "Тези хора (т.е. норвежците - б.а.) буквално ме смачкват. Чувствам се така, сякаш са ми изтръгнали сърцето и го стискат". Днес броят на норвежците от пакистански произход е около 30 000, продължаващи да живеят предимно в Осло. Те са сред най-видимите, но и най-успешните малцинства в страната. Макар че родителите им са зле образовани, днес техните деца са доктори, журналисти, политици и бизнесмени.
Следващата имиграционна вълна залива Норвегия през 80-те под формата на търсещи убежище представители на развиващия се свят и техните семейства. Тази вълна не е секнала и днес. Норвегия винаги се е отнасяла отговорно към задълженията си в хуманитарната сфера. По-големите европейски държави приемат повече бежанци, като брой, но по броя на бежанците на глава от населението Норвегия сред най-популярните и открити дестинация за бежанците в Европа, като пред нея е само Швеция. Втората вълна обаче поражда повече загриженост, отколкото първите имигранти-гастарбайтери. Мащабите са доста по-големи, очертава се и увеличаващ се разрив между хуманитарните цели на системата за предоставяне на убежище и често абсурдната реалност.
Конвенцията за бежанците от 1951, въз основа на която е създаден Върховният комисариат на ООН за бежанците (UNHCR), гарантира на жертвите на преследвания правото да искат убежище в някоя безопасна за тях държава. Първоначалната цел е да бъдат подпомогнати източноевропейците, преследвани и бягащи от своите комунистически правителства. На практика обаче, се налага комисариатът да се ангажира с по-различни функции - да позволи на онези, които страдат от бедността или войните, да имигрират в избраната от тях богата държава. Пътят към получаване на убежище обаче се оказва затворен за онези, които най-много се нуждаят от него. Повечето бежанци могат само да се доберат до най-близкия бежански лагер, където, ако имат късмет, да бъдат избрани за разселване от UHNCR. Ако бежанците търсят убежище, те трябва сами да намерят пътя към страната, където искат да отидат. А това е възможно само за онези, които разполагат с някакви средства, имат добри връзки, склонни са да задлъжнеят и дори да рискуват живота си. Но дори и тогава шансовете им не са особено големи. Това е може би най-жестоката лотария на планетата.
Лъжите са нещо обичайно при тези хора. Както признава един иракски кюрд, чиято молба за убежище е отхвърлена: "повечето кюрди, идващи в Норвегия, не разказват истинската си история, това се отнася и за мен". Мнозина негови сънародници потвърждават думите му. Според тях, единствената разлика между онези, които получават убежище, и тези, чиито молби са отхвърлени, е, че първите са имали късмет. Зулмай Афзали - афганистански чиновник, получил убежище в Швеция, разказва в книгата си "Бежанец на пътя ти", че е бил шокиран виждайки как мнозина претендиращи за убежище открито се наговарят как да излъжат властите. Халед Ахмед Талеб, пристигнал в Норвегия през 2002, твърди, че е бил преследван в Сомалия. По-късно става активист на Работническата партия и присъства на семинара на остров Утоя по време на клането, устроено от Брайвик, като брат му е сред загиналите в него. През 2013 той беше арестуван и обвинен, че е излъгъл властите. Оказва се, че всъщност е дошъл от Джибути и е измислил цялата история за репресирането си. Сега предстои да бъде експулсиран от Норвегия.
Ако претендентите за убежище изиграят правилно картите си, могат да останат в системата дълги години, използвайки децата си като разменна монета и принуждавайки страната, която ги е приела, да избира между справедливостта и състраданието. Асфау Ешете и съпругата му Зинаш, които идват от Етиопия, претендират, че са репресирани в родината си тъй като са били свързани с т.нар. Фронт за освобождение на Оромо (народност в Етиопия и Кения - б.р.). Имиграционните служби отхвърлят молбата им за убежище. Двойката обаче отказва да напусне Норвегия, а Етиопия не приема върнатите бежанци. Така те остават в Норвегия и живеят в център за бежанци. Там се ражда синът им Натан, който сега учи в норвежко училище. Междувременно се очаква да бъде постигнато споразумение с Етиопия за връщане на бежанците, което ще засегне и него, макар че целият му живот е минал в Норвегия. Така той се превръща в символ на стотици деца, станали жертва на пропастта между амбициите на родителите си и изискванията на системата за предоставяне на убежище. В крайна сметка, семейството му най-вероятно ще получи разрешение да остане в Норвегия.
Третата голяма имигрантска вълна в Норвегия стартира в средата на 2000-те, когато Източна Европа се присъедини към ЕС. Норвегия не е член на Съюза, но е част от Европейската икономическа зона (ЕИЗ), което я ангажира с много от задълженията, поети от ЕС.
По-голямата част от европейското законодателство, касаещо вътрешния пазар, се отнася и за държавите от ЕИЗ. Всеки гражданин на ЕС, който може да си намери работа в Норвегия, има право да се засели в страната. Намирането на работа не е проблем в случая, така че десетки хиляди трудови мигранти (предимно строителни работници) от Полша и Литва пристигат всяка година в Норвегия. При това, докато бежанците се концентрират в няколко градски зони, като Осло например, трудовите мигранти са разпределени по-равномерно, те са навсякъде, където има строителство. Те са и сред най-уязвимите и зле интегрирани имигранти в Норвегия. Малцина говорят норвежки и дори английски. Обикновено работят в отделни бригади заедно с други поляци или литовци. Ако загубят работата си нямат много алтернативи, тъй като извън строителството е почти невъзможно да си намериш работа, ако не говориш добре норвежки.
Когато реши да привлече турските гастарбайтери през 60-те, Германия разчиташе, че те по-късно ще се върнат в родината си. Вместо това, те решиха да останат и дори доведоха семействата си. Петдесет години по-късно Норвегия все още вярва в илюзията, че гастарбайтерите присъстват само временно на територията и. Вероятно затова не се правят сериозни опити да бъдат научени да говорят норвежки. Те обаче не си отиват, а постъпват точно като турците - викат и семействата си. "Нямам нищо в Полша - твърди една полякиня пред имиграционните власти - искам децата ми да живеят тук и да се развиват". Поляците и литовците имат предимството, че пристигат в Норвегия с предложения за работа. Други нямат този късмет. "Никога не бях спал на улицата преди да дойда в Осло" - признава румънски дърводелец пред норвежкия вестник Aftenposten. Стотици като него всеки ден се редят да опашка пред приютите и безплатните кухни в Осло, разчитайки да получат храна и подслон. Повечето са мигранти от Южна Европа, опитващи се да избягат от кризата в еврозоната. Те обаче не говорят норвежки, не могат да си намерят работа, нямат право на осигуровки и са принудени да харчат мизерните си спестявания в един от най-скъпите градове в света.
Най-богатата държава в света
Тези "евробежанци" обаче, едва ли ще формират четвъртата имиграционна вълна в Норвегия. Те си опитват късмета в страната, виждат, че нещата не се получават и отиват да го търсят другаде. Това обаче не се отнася за вълните от претенденти за убежище и трудовите мигранти от Източна Европа, които не демонстрират тенденция към затихване. Взети заедно, те превърнаха Норвегия в най-бързо нарастващата имигрантска нация в Европа. Днес страната приема повече имигранти на глава от населението, отколкото САЩ по време на най-голямата имигрантска вълна в края на ХІХ век. Две трети от прираста на норвежкото население се дължи на миграцията, а само една трета - от новородените. При това, само преди едно поколение, в страната нямаше почти никакви имигранти.
Норвегия е богата държава. Откакто през 1969 в норвежката зона на Северно море беше открит петрол страната живее в собствена икономическа вселена. Тя има само пет милиона жители, но е сред най-големите производители на петрол и газ. Нейният БВП на глава от населението е 99 000 долара, т.е. два пъти по-висок от този на САЩ. Цените също са по-високи (една бира струва 15 долара), но вносът е евтин. По-голямата част от петролните приходи се заделят за бъдещи нужди, но услугите свързани с петролния сектор представляват толкова значима част от икономиката, че това води до скок на заплатите навсякъде. Инфлацията е ниска, но заплатите нарастват с 4-5% годишно от повече от десетилетие насам. Другите европейски икономики преживяват стагнация и ограничават разходите си, докато норвежкият публичен сектор демонстрира ръст с 60% в сравнение с 2005.
Петролът доминира икономиката и определя мисленето на хората. Норвежците са наясно, че живеят в "най-богатата държава в света". И докато страната може да се похвали с непрекъснато нарастващи приходи, това не се отнася за производителността. В тази връзка МВФ предупреждава, че Норвегия може да стане жертва на "холандската болест" (понятие, свързано с негативния ефект на петролните приходи върху конкурентоспособността на холандската икономика през 60-те и 70-те години на ХХ век). Петролната и газовата индустрия се оказват толкова печеливши, че изместват индустриите, от които ще зависи бъдещето на Норвегия, когато петролът свърши.
Междувременно, норвежците се чувстват богати и, съответно, правителството си позволява да харчи все повече. Това укрепва норвежката "държава на благоденствието", която поема грижата за своите граждани от раждането до смъртта им. Когато норвежецът се разболее, държавата плаща болничните му още от първия ден. В течение на цяла години те се равняват на 100% от заплатата му и едва след това бавно започват да намаляват. 9% от цялото население живее изцяло от здравни помощи, Това се отнася за 19% от всички граждани на възраст между 55 и 59 години, като мнозина от тях се оплакват от болести или депресии. Системата е отворена за всички. Имигрантите, които работят, също получават право да се ползват от нея. Бежанците пък получават допълнителна помощ. Бедността на практика се е превърнала в статистически артефакт.
Норвегия е наясно, че този модел не е устойчив, независимо дали с или без наличието на имиграция. През следващите десетилетия петролните приходи ще започнат да намаляват, което ще наложи труден икономически преход. Населението ще застарява и ще се очертае непрекъснато разширяващ се обем от социални ангажименти, които няма как да бъдат финансирани. В същото време, данъците вече са достатъчно високи, а щедрата "държава на благоденствието" се е превърналс в стълб на норвежката идентичност. Реформирането и ще бъде болезнено, независимо от начина, по който ще се осъществи. Норвежците се боят от този момент и всячески се опитват да го забавят. На теория, имиграцията би могла да реши проблема, осигурявайки необходимото количество млада работна сила. Мнозина я подкрепят именно поради тази причина. Става все по-ясно обаче, че това няма как да стане. Имигрантският поток в Норвегия отслабва "държавата на благоденствието", вместо да я прави по-устойчива. Ксенофобите традиционно обвиняват имигрантите, че "живеят със социалните ни помощи" (макар в същото време да твърдят, че "те отнемат работните ни места"). Нещата не са толкова прости, но в тези твърдения има и зрънце истина. Модерната "държава на благоденствието" осигурява по-голяма подкрепа, на онези, които повече се нуждаят от нея. А това обикновено са имигрантите. Ето как щедрите социални схеми могат да вкарат хората в капана на пълната зависимост от държавата. За бежанците имигранти е особено трудно да си намерят работа в Норвегия. Само 28% от пълнолетните сомалийци, 40% от еритрейците и 42% от иракчаните имат работа. При някои високообразовани имигранти, причина за това са и предубежденията на работодателите.
Анализите показват, че търсещите работа, които не са от норвежки произход, се нуждаят от много повече време за да си намерят такава, в сравнение с местните жители, имащи същата квалификациа, особено в частния сектор. Основният проблем обаче е, че имигрантите не са достатъчно квалифицирани. Норвегия е постиндустриална, високотехнологична икономика. Бежанците нямат съответното (или въобще нямат) образование. Мнозина са неграмотни. В други имигрантски икономики, нискообразованите имигранти започват от ниските стъпала на стълбата и постепенно вървят нагоре. Децата им приключват този път, превръщайки се в напълно интегрирани членове на обществото. Създавайки своята "държава на благоденствието" обаче, Норвегия премахна най-ниските стъпала на социалната стълба. В страната няма сериозни различия в доходите, нито пък нископлатени длъжности, за чието заемане да е достатъчно просто желанието за работа, без да се изискват някакви специфични умения и образование. Източноевропейските мигранти намериха своята ниша в строителството. Бежанците обаче не могат да открият такава. Норвежката икономика просто не знае какво да прави с необразованите имигранти от политически нестабилните региони.
Това и излиза твърде скъпо, освен това води до формирането на значителна "нисша класа". Истинското класово разделение в една егалитарна социалдемокрация, каквато е Норвегия, не е между хората с високи и ниски доходи, а между онези, които се вписват в изискванията на трудовия пазар и онези, които не се вписват. Ако работиш, всички врати пред теб са отворени. Създаваш си връзки и трупаш опит. Ако не работиш, можеш да продължиш да живееш, при това немного зле, но възможностите пред теб рязко намаляват. Винаги е трудно да намериш първата си работа, или да се върнеш на трудовия пазар след значително прекъсване. Рискът е, че тези хора могат да се превърнат в перманентни аутсайдери и да предадат своето отчуждение от обществото и на децата си.
Третирайки източноевропейските трудови мигранти като временно пребиваващи гастарбайтери, Норвегия не обръща внимание на възможността в определен момент те също да изпаднат от трудовия пазар. Работата им не е сигурна и те не говорят норвежки. В същото време обаче, вече са довели семействата си в страната, децата им учат в норвежки училища, освен това те имат право на пособия за безработица. Тоест, съвсем скоро Норвегия ще открие това, което всички имигрантски държави вече са открили - трудовите мигранти не са части от някаква машина, а живи хора.
Новата идентичност
Имиграцията съвсем не е само икономически, но и идентичностен проблем. Бързият преход от моноетническо към мултиетническо общество е труден, често болезнен. Брейвик съвсем не е първият обявил война в името на етническата чистота. През 1985 група неонацисти се опитаха да взривят една джамия в Осло, като за малко не убиха десетки хора. Организацията им също твърдеше, че се бори против "тъмнокожата заплаха". Най-известният норвежки антиимигрантски активист по онове време Арне Мирдал беше основал две такива формации. Той вярваше, че имиграцията ще доведе до гражданска война и се опита да взриви бомба в един бежански център. Подобни екстремисти не се ползват със сериозна подкрепа. Така, на една от речите на Мирдал в Осло през 1991 дойдоха цели 10 000 души, които демонстративно застанаха с гръб към него. Всеки имигрант обаче се е сблъсквал с проявите на т.нар. "ежедневен расизъм". Образованият елит реагира, прокарвайки идеите за уважението към различните и толерантността. По този начин обаче, откровеният расизъм често бива заместен от друг тип предразсъдъци. Твърди се например, че всички в Норвегия, независимо как изглеждат, са "норвежци отвътре", или поне биха искали да бъдат. Както се пее в класическата норвежка детска песничка, някои деца по света са кафяви, други са жълти, а трети - бели. Някои живеят в сламени колиби, други в лодки, а трети в къщи. В припева към всеки куплет се казва, че "много неща са различни, но само отвън, отвътре те всички са еднакви". В реалния свят обаче, нещата не са като в песничката. Различията във външния вид и облеклото между народите в света действително не са чак толкова важни. Важни обаче са различията, съществуващи вътре в съзнанието, а истината е, че ние често живеем в различни светове.
Ако искаме да бъдем мултиетническо общество, трябва да се съобразяваме с тези различия. Тоест, с хората, които гледат на света по съвършено различен начин от нас и се стремят да съхранят тази своя специфика. Норвегия постепенно започва да осъзнава това.
За краткия си период като мултиетническо общестгво, Норвегия натрупа известен полезен опит. Тя се научи да прави разлика между мюсюлманите и ислямистите. Днес страната изглежда по-малко предубедена и по-малко наивна. Норвегия обаче все още не е в състояние да реши проблема за идентичността. Впрочем, в редица отношения тя дори не е започнала да се опитва да го стори. В прощалната си реч, след като загуби изборите през 2013, норвежкият премиер Столтенберг обяви, че интеграционният процес се развива успешно. Впрочем, интеграцията се е превърнала в нещо като мантра за всичко, касаещо имиграцията. Твърди се, че какъвто и да е проблемът, решението му е "повече интеграция".
Доказано е обаче, че интеграцията е бавен, органичен процес, който не може да бъде ускорен винаги, дори и ако за целта се инвестират сериозни средства. В цяла Европа възникват нови етнически и религиозни разделения. Безмислено е да пледираме за формирането на мултиетническо общество, което да не е, поне отчасти, сегрегирано. А това си има цена. Сегрегацията ограничава контактите между групите. Тя позволява на имигрантите да претендират, че мога да съхранят досегашния си начин на живот. Тя позволява на коренните жители да смятат "различността" за абстрактен идеал. За да работи подобно, частично сегрегирано общество, е необходимо наличието на мултиетническа идентичност, достатъчно силна за да обедини различните общности в едно цяло. Само че самата сегрегация пречи за формирането на такава мултиетническа идентичност.
Досегашната идентичност на Норвегия се крепеше на нейните специфични особености - общите ски-ваканции, обшия "светски протестантизъм", общите национални корени. Това следва да се промени за да се отговори на новите реалности, но истината е, че тази стара идентичност няма с какво да бъде заменена. Академичните среди се опитват да я заменят с едни или други социални теории, но норвежците не ги приемат насериозно. Политиците пък се опитват да я заменят с "Европа", но норвежците гледат с подозрение на европейския проект. Впрочем, това се отнася и за останалите европейци.
В цяла Европа досегашните национални идентичности започват да остаряват, без да има какво да ги замени и да бъде прието от европейците. Дори държавите от "ядрото" на ЕС се върнаха обратно към националните си идентичности по време на кризата.
Впрочем, кратката история на имиграцията в Норвегия изглежда сравнително "благополучна" по европейските стандарти. В тази връзка ще напомня, че през 2013 в социално изолираните имигрантски предградия на Стокхолм избухнаха бунтове, участниците в които изгориха стотици автомобили и влязоха в открит сблъсък с полицията. Поне засега в Осло не се случват подобни неща. Налице са обаче зловещи признаци, че те могат да се случат в бъдеще. Новите имигрантски вълни подлагат и без това дестабилизираната норвежка социална система на още по-силен натиск и превръщат Норвегия в мултиетническа държава, при положение, че нейната сегашна идентичност и социалният и модел не са подготвени за подобна промяна. В известен смисъл, норвежката идентичност е дестабилизирана и представляват остатък от предишна епоха, която продължава да съществува по инерция. Ако имиграцията продължи да бъде основния източник на демографски растеж в Норвегия, тя ще се трансформира в едно съвършено различно общество.
Политическият контрол
Норвегия е изправена пред два важни избора. Първият е, дали имиграцията следва да бъде поставена под политически контрол, в рамките на който да бъде дискутирана и да се гласува за предприемането на съответните мерки. Това може да изглежда странно за читателите от неевропейските държави, които имат правото да решават, колко мащабна и какъв тип имиграция биха подкрепили. Канада например, наскоро стигна до извода, че традиционната и точкова система произвежда прекалено много безработни имигранти и в момента работи за промяната и. Европейските държави обаче, до голяма степен са се отказали от правото си да провеждат собствена активна имиграционна политика. Никой от основните източници на имигранти в Норвегия не попада под директен политически контрол. А би трябвало. Мащабната имиграция носи потенциал за радикална промяна - за добро или лошо. Затова е крайно безотговорно политиците да не упражняват контрол върху този феномен. Дори ако приемем, че имиграционният процес се е развивал досега без опасни ексцеси и без наличието на политически контрол, това може да се промени в бъдеще без държавата да може да реагира адекватно.
Ако Норвегия иска да наложи такъв контрол, тя следва да предприеме две важни стъпки. Първата е да предоговори или направо да се откаже от онези свои ангажименти, свързани с ЕИЗ, които я обвързват с трудовия пазар на ЕС. Това би поставило трудовата имиграция в страната под политически контрол. То не означава задължително, че тя ще бъде затруднена, а само, че ще бъде регулирана съобразно специфичните нужди и интереси на Норвегия.
Втората стъпка е да се измести акцентът по отношение на "бежанската имиграция" от хората, търсещи убежище, към системата за разселване на UNHCR. Хората, търсещи убежище, се добират сами до държавата, в която искат да се заселят. За целта те използват скъпите и опасни контрабандни канали и мрежи. Системата е силно корумпирана и приемащата имигрантите държава не може да контролира колко и какви хора влизат в нея. Въпреки това, Норвегия, както впрочем и останалата част от Европа, предпочита да си има работа директно (а не чрез посредничестото на UNHCR) с претендентите за убежище, окуражавайки още повече хора да изберат този път. За разлика от този "модел", системата на UNHCR предвижда разселването на бежанците от лагерите на ООН, на квоти, към страните-приемници, които могат да изберат дали да увеличат или да намалят тази квота. Тоест, така Норвегия ще може да избира, какви бежанци (и от какви конфликти) да приеме. Ако някъде избухне нова война например, в резултат от което се появят стотици хиляди бежанци, Норвегия би могла да ги приеме приоритетно, вместо да чака те да проникнат в страната чрез нелегалните мрежи за трафик на хора.
За да постигне това, Норвегия следва да съсредоточи повече усилия в процеса на установяване, дали претендиращите за убежище действително имат право на такова. Те трябва да бъдат задължени да представят лични документи и доказателства, че наистина се нуждаят от закрила от преследванията в родината си. Норвегия следва максимално да използва "безопасните трети страни", т.е. принципа, че претендиращите за убежище следва да получат защита в първата "безопасна" държава, в която пристигнат. Осло трябва да сътрудничи с транзитните държави за предотвратяване нелегалния трафик на хора.
В идеалния случай всичко това би могло да се направи на европейско равнище. Но, ако нещата не се получат, Норвегия следва да използва тези възможности сама. В съвременния свят има място за онези, които търсят убежище, но само ако могат да докажат, че са налице достатъчно основания за това. Хуманитарната бежанска политика трябва най-вече да подпомага бежанците, в модерния смисъл на тази дума. Това ще бъде трудно в политически план. Мнозина биха го приели като рестриктивно и дори цинично. Европейският съд по човешките права вероятно ще възрази. Същата ще бъде и реакцията на мрежата от НПО, формирала се около системата за предоставяне на убежище. Но то няма да означава задължително, че Норвегия следва да приема по-малък брой бежанци. Тя би могла да увеличи квотите си в рамките на системата на UNHCR, за да компенсира ограничаването на "бежанската имиграция". Всъщност, истината е, че много по-ефективно изглежда подпомагането на по-голям брой бежанци в лагерите, където са настанени, вместо да се акцентира върху разселването на малка част от тях в различни държави, но това е друга тема. В приоритет следва да се превърне поставянето на "бежанската имиграция" под политически контрол, в рамките на който тя да може да бъде дискутирана и утвърждавана, като всяка друга политика.
Уникална или постнационална
След като върху имиграционния процес бъде наложен политически контрол, Норвегия ще получи възможност да формулира активна имиграционна политика. В това отношение, тя ще трябва да направи още един важен избор - да съхрани онова, което прави нейното общество уникално или да се превърне в постнационална общество. Доскоро Норвегия разполагаше с уникална хомогенност, което се дължеше на факта, че е разположена в една от зоните на Европа, които най-рядко са били обект на външни инвазии. Тя притежаваше ясно изразена идентичност и съумя да създаде специфична и всеобхватна социална система именно защото норвежците запазваха високо ниво на доверие към съседите си и правителството.
Ако иска да запази това, Норвегия следва да съкрати сегашните мащаби на имиграцията. Нейният социален модел е изграден върху доверието и равенството, а високото ниво на имиграцията застрашава и едното, и другото. Етническото разнообразие може да ерозира доверието. Това все още не е станало факт, но ако се случи ще промени повечето от фундаменталните характеристики на днешното норвежко общество. И макар че Норвегия при всички случаи ще трябва да реформира своята "държава на благоденствието", сегашното ниво на имиграция води до това тя да изглежда абсурдна.
Социолозите нямат ясен отговор на въпроса, защо някои държави могат да се похвалят с по-висока производителност, прозрачност и демократичност, с по-висока степен на доверие вътре в обществото и по-ниско ниво на корупция, но знаят, че всяка от тези характеристики си взаимодейства с останалите, усилвайки общия благоприятен ефект. Смята се, че Норвегия в най-висока степен притежава въпросните характеристики. И, ако иска това да остане така, следва да анализира основите на своя социален модел и да избягва радикалните социални промени, които биха могли да го ерозират. Това ще бъде трудно, но е необходимо и морално. Дори малките държави имат правото да бъдат уникални. Струва ми се малко вероятно обаче, че Норвегия ще го направи. Липсва политическата основа за това, налице е само нарастващо разочарование сред норвежките избиратели. Дори сегашното дясно правителство, в което участва и една скептично настроена към имигрантите партия, не предлага някакви радикални ограничения. В определен смисъл, норвежкият модел може да се окаже неособено устойчив. Липсва му политическата и интелектуална култура, необходима за да стане такъв. Истината е, че оцеляването на този модел до момента е по-скоро случайно.
Това ни води до втората възможност пред Норвегия, а именно превръщането и в мултиетническа постнационална държава (като резултат от съзнателен избор, а не под натиска на обстоятелствата). Това изисква възприемането на една по-космополитна идентичност и отделянето на традиционната норвежка култура от държавата. Възстановяване на "най-ниските стъпала" от икономическата стълба чрез съкращаване на социалните привилегии и създаване на по-ниско платени работни места. Това ще даде възможност на имигрантите да стартират процеса на превръщането си в напълно интегрирани членове на обществото, макар че ще доведе до по-неравномерно разпределяне на доходите. Този модел ще изисква присъединяването на Норвегия към ЕС, което ще и позволи да влияе върху законодателството на Съюза, с което и без това се съобразява. Тя ще трябва да спре да разглежда трудовите мигранти от ЕС като временно присъстващи на територията и гастарбайтери. Ще трябва да ги накара да научат норвежки, но в същото време ще и се наложи да окуражи налагането на английския като втори език на трудовия пазар, така че този тип мигранти да бъдат по-малко уязвими. Но най-важното - ще трябва да приеме, че трудно може да се постигне обединение около някакви общи ценности. Тоест, че мнозина (включително етническите норвежци) ще се идентифицират по-силно с етническата, а не с държавната си идентичност, а част от тях ще смятат, че тези идентичности се намират в пряк конфликт помежду си. Което означава, че ще трябва се приеме наличието на определено ниво на сегрегация и породените от това напрежения.
Първата възможност е по-малко стресираща за обществото и икономиката, но ще изисква сериозна промяна във визията на елита за бъдещето. Втората ще означава отказ от норвежката мечта за изграждането на общество, в което държавата премахва основните причини за стрес и всички граждани са, повече или по-малко, на едно материално равнище.
Не става въпрос за избор между ксенофобията и толерантността, а между националната и постнационалната държава. Лично аз предпочитам първата, защото никой не е наясно, как точно може бързо и безопасно да бъде "разглобена" една национална държава. Идеята за постнационалната държава е близка само до сърцата на политиците и академичните среди. Опасявам се, че Норвегия няма да е в състояние да направи подобен преход, без да изгуби нещо ценно по пътя. При това не е сигурно че напрежението и проблемите между етническите и религиозни групи ще бъдат разрешени успешно. Те могат да се запазят за поколения напред. Мечтата за постнационалното мултиетническо общество може да се трансформира в конфликт между подозрителни една към друга, нетолерантни и (в определена степен) враждебни и склонни към насилие идентичности. Проспериращата норвежка икономика смекчава всички вътрешни вражди, но само временно. Кризата на прехода може да ни изправи пред неподозирани конфликти.
Не съм привърженик на "тясната" етническа идентичност, изключваща мюсюлманите, евреите, католиците или който и да било, чиито предци са дошли от Сомалия, Пакистан, Ирак или Полша. Подкрепям такава национална идентичност, която да е над и да обединява всички тези идентичности, вместо да бъде засенчена от тях. При всички случаи Норвегия ще трябва да избира. Дали да наложи политически контрол върху имиграцията или не. Дали да съхрани уникалната си национална идентичност, или да се превърне в постнационално общество. Много европейски държави се сблъскват с този избор в момента и дават различни отговори. Норвегия тепърва ще осъзнае, че такъв избор действително трябва да бъде направен. При това, опитвайки се да вземем най-доброто от двата свята, рискуваме да получим най-лошото от всеки от тях.
* Авторът е норвежки политически експерт, анализатор на Уорлд полиси джърнъл
{backbutton}
