24
Пет, Май
25 New Articles

Украйна като лимитрофна зона

брой 3 2014
Typography

С понятието limitrophus навремето са се обозначавали пограничните области на Римската империя. По-късно същият термин се използва за държавите, отделили се  от бившата Руска империя, както и от СССР. Историкът Вадим Цимбурски допълва и осъвременява понятието. В книгата си „Россия – Земля за Великим Лимитрофом: цивилизация и ее геополитика“ той говори за „междуцивилизационен пояс“ от държави, или за „Великия Лимитроф“, отделящ „острова Русия“ от другите цивилизации и континенти[1]. Това са геополитически нестабилни пространства, намиращи се между отделните цивилизационни платформи. През 20-те и 30-те години на XX-ти век започва да се използва още едно понятие – „санитарен кордон“. Пример за това са държавите, разделящи демократичния Запад от комунистическа Русия. Сред характеристиките на лимитрофа е, че е склонен към деление и няма потенциала да противостои сериозно на това[2].

Президентът Владимир Путин твърди, че Русия не е мост между Изтока и Запада. Тя е независима сила, а не някаква връзка. И е прав. Такава връзка днес се явява Украйна. Между другото, тя винаги е била връзка, покрайнина, погранична зона, т.е. лимитроф. Самото й име означава точно това. А някак си не върви да си едновременно и самостоятелна държава, и „покрайнина”.

От Малая Рус към Украйна

След татаро-монголското нашествие руското общество се разделя на великоруси, малоруси (украинци) и белоруси. През XIV-XV век с този термин (Малая Рус) се назовават земите на Галицко-Волинското княжество, а през XVI-ти век – на цяла Украйна. По време на украинизацията през XX-ти век е наложено името Украйна. Големият проблем на страната е, че нейната територия винаги е разделена между съседите и. Западните й части дълго време са в състава на Литва, Жечпосполита[3], Австро-Унгария и Полша, затова там населението е прозападно настроено и изповядва католицизма, има и униати, приемащи върховенството на папата, но запазващи православните ритуали. В западните части населението говори украински и е настроено националистически, тоест антируски. В източните части то говори руски и изповядва православието. Впрочем, Украйна не е единственият пример за подобно разделение в региона. През 1991 Молдова обявява независимост, но по същото време от нея се отделя Приднестровието. Подобни проблеми има в Абхазия, Южна Осетия, Нагорни Карабах. Те са останали от времето на създаването и разпадането на Съветския съюз и парцелирането на територията му.

По-голямата част от днешна Украйна влиза в състава на Руското царство през 1654, след свикването на т.нар. Земски събор. Днешната и столица Киев е „майката на всички руски градове“, там е центърът на първата руска държава - Киевската Рус. В град Херсонес в Крим княз Владимир I приема християнството през 988. Тези исторически факти говорят за тясната връзка между двата народа и обясняват силното влияние на Русия в тази територия, която тя смята за изконно руска. През 1954 Никита Хрушчов подарява Крим на Украйна, а след това и Борис Елцин повтаря този акт. Недобре обмислени действия, особено от страна на Елцин, които водят и до днешните противоречия между Украйна и Русия относно Крим.

Синът на Никита Хрушчов твърди, че решението за Крим е взето по чисто икономически подбуди. По онова време трябвало да се изгради Севернокримски канал за напояване, като част от него минава през Украйна, а друга през Крим и за да се избегнат юридически усложнения, Крим се прехвърля към Украйна[4]. Проблемите идват след разпадането на СССР, когато Елцин не си дава сметка до какво ще доведе оставането на полуострова в Украйна.

Крим влиза в състава на Руската империя още през XVIII век и се превръща във важна стратегическа територия за нея. Там е Черноморският й флот, който пази нейната южна граница и е „врата” към Средиземноморието. Още от самото начало на украинската криза беше ясно, че Крим по един или друг начин ще премине към Русия и тя няма да го отстъпи. Путин обаче избра агресивна политика за постигането на тази цел,  конфронтирайки се със Западна Европа и САЩ. По-удачен вариант вероятно би било да се даде по-голяма автономия на Крим, който и без това обслужваше руските интереси, най-вече с разположените руски военни бази и Черноморския флот, за което Русия плащаше по 100 млн. долара годишен наем. В същото време Крим се издържаше с пари от Украйна. Много анализатори смятат, че след присъединяването му към Руската Федерация той ще излезе доста скъпа придобивка на Москва. Полуостровът дори няма земна връзка с Русия, а изграждането на такава (мост над Керченския пролив) ще струва милиарди. След анексията на Крим Световната банка прогнозира, че руската икономика ще се свие с 1,8%. Руският анализатор Григорий Ревзин смята, че присъединяването на Крим показва остарялата визия на Русия, според която териториалното разширение автоматично се приема за успех. Според него, обаче то невинаги носи активи за държавата и предвижда за Крим съдбата на Абхазия – район, който се развива предимно за сметка на държавните инвестиции от „центъра”. Други пък твърдят, че вместо присъединяването на подобни територии по-полезно би било вкарването в тях на мащабни руски инвестиции, навлизане на руски фондации и т.н.[5].

Тези анализи обаче не интересуват Путин и голямото мнозинство негови сънародници. Изследване, направено от социологическия „Левада-център“ между 21 и 24 март 2014, дава 80% одобрение на политиката му от руснаците. Така президентът се доближава до рейтинга си от 2008 (85%), т.е. по време на войната с Грузия.  Това е по-важно за него, отколкото какво мислят американците или европейците. Руснаците традиционно са склонни да предпочитат „силовите” политици.

Кой управлява в Киев

Много от анализаторите, които следят събитията в Украйна, твърдят, че днес властта там е в ръцете на т.нар. „Десен сектор“ - конгломерат от националистически и неофашистки формации. Те се свързват с дейността на Украинската въстаническа армия (УПА), която по времето на Втората световна война сътрудничи на нацистите, тъй като последователите и се надяват, че Германия ще им помогне в борбата за независимост. УПА и Степан Бандера са в основата на етническото прочистване на поляци и евреи в областите Галиция и Волин. След Волинското клане  (1943) жертвите са над 70 хил. души. Отговорът на Полша не закъснява. През 1947 е осъществена операция „Висла“, като от Полша са изселени повече от 100 хил. украинци с цел да бъде прекратена дейността на УПА. И това не е единствения тъжен факт от историята на двата народа.

„Десният сектор” и водачът му Дмитрий Ярош бяха в основата на развалянето на примирието от 19 февруари 2014 и последвалото бягство на президента Янукович. За Ярош се знае, че е се е сражавал на страната на чеченските сепаратисти срещу Русия. Той е ръководител на организацията „Тризъб“, която изповядва идеите на Бандера (оттук и „бандеровци”). Близък до Ярош е Олег Тягнибок - един от лидерите на опозицията по време на „Еворомайдана” заедно с Виталий Кличко и Арсений Яценюк. Тягнибок е лидер на партията „Свобода“ и също е обвиняван, че е подпомагал чеченците. Името му се свързва с реабилитацията на УПА. Дмитрий Ярош обяви, че ще се кандидатира за президент на Украйна, но едва ли има реални шансове за този пост. След убийството на Александър Музычко и заплахата на вътрешния министър Арсен Аваков, че „всеки, който окаже съпротива на силовите структури на новата власт, рискува да свърши по същия начин", остава усещането, че „Десният сектор” едва ли е силата, която ще определя бъдещето на страната. За мнозина, „най-удобният” президент е Юлия Тимошенко, освободена от затвора в разгара на кризата в Украйна. Въпреки изтеклите в медиите скандални нейни изказвания по адрес на Путин и Русия, руският президент изглежда смята, че може да преговаря с нея, а и премиерът Арсений Яценюк я подкрепя (от друга страна обаче, САЩ, както изглежда се против кандидатурата и). При всички случаи, най-вероятният изход от февруарската революция ще бъде замяната на едни олигарси с други. За самата Украйна пък е най-важно да избере този, който може да предотврати разпадането на страната.

Възможно ли е споразумение между Запада и Москва

Европейският съюз също има голяма вина за кризата в Украйна със своята бюрократична мудност и с визията си за страната само като територия, през която минават стратегически газопроводи, сякаш там не живеят хора. Грешка на ЕС и САЩ бе, че незабавно подкрепиха временното правителство в Украйна, въпреки че бяха съвършено наясно, какви сили стоят зад него, а и всички видяха, че първите приети от новите управляващи закони по никакъв начин не отговарят на европейските ценности (законопроектът за премахване на регионалните езици или пък този за премахване на наказанието за пропаганда на фашистки идеи).

По-лошото обаче е, че Западът няма ясно формулирана политика за Украйна или ако има, не може да я наложи, защото не би рискувал открит сблъсък с Русия. Той не направи нищо през 2008, т.е. по време на грузинско-руската война, не реагира и при присъединяването на Крим. Грузия не получи покана за НАТО, Украйна също няма да получи, а и не е необходимо. Хенри Кисинджър предупреди, че това би било голяма грешка. Украйна не трябва да се превръща в ябълката на раздора между ЕС и Русия, а в мост между тях. В страна, която просперира, а не живее в мизерия. Проблемът е, че  и Москва, и Западът сякаш не искат мостове, а територии, които да им гарантират „стратегическа дълбочина”. Така обаче се връщаме към стереотипите от времето на студената война.

Големият въпрос е, дали след Крим Русия ще продължи „събирането на територии“. Това зависи и от реакцията на Запада. ЕС и Русия ще трябва да се разберат за Украйна, така както на времето това сториха Германия и Франция за Елзас и Лотарингия. В миналото за двете провинции, които са типични лимитрофи, преминаващи от едната държава към другата, са се лели реки от кръв. Днес те са „ядрото на нова Европа“, а в Страсбург е парламентът на ЕС. Обединяването на европейската индустрия прави борбата за Елзас и Лотарингия безсмислена[6].

Това са реалностите, но да не забравяме, че това се случва в Европа, и то между двата двигателя на ЕС – Франция и Германия. Ще може ли ЕС да се разбере по същия начин и с Русия? Руската Федерация винаги е следвала собственото си разбиране за демокрацията, както изтъкна Путин в своето изказване пред Федералното събрание при старта на новия му президентски мандат. Западната цивилизация се гради на рационални принципи, докато, както казва Фьодор Тютчев: „Умом Россию не понять,… В Россию можно только верить“. Думите на Путин „Който иска да възстанови СССР, е изгубил ума си, който не съжалява за него, няма сърце“ вече звучат по друг начин и ни карат да се запитаме: кое ще бъде водещото в случая с Украйна – разумът или чувствата.

За да се прекрати кризата в Украйна, и Русия, и Западът трябва да направят компромиси. Западът трябва да разбере значението на бившите републики за Русия, а Русия трябва да престане да гледа на тях като на „легитимни зони на влияние“. Присъединяването на още части от Украйна може да доведе до продължителен конфликт. Най-големия компромис обаче ще трябва да направят самите украински управляващи. Разделянето на страната може да се окаже катастрофа. На никого не е нужна гражданска война на огромна територия с не една атомна централа. Още повече пък нова студена война – първата показа своето безсмислие, въпреки, че доведе до изтощаването и разпадането на СССР. Нужни са мащабни инвестиции (западни и руски) и нови политики (например федерализацията на Украйна). Все пак едва ли ще се стигне до война. Макар да изглежда, че действа, без да се съобразява с останалите световни играчи, Москва е наясно, че това не може да продължи до безкрайност. Ясен сигнал в тази посока беше даден не от кого да е, а от един от ключовите руски партньори – Китай, който се въздържа при гласуването за Крим в Съвета за сигурност на ООН. В книгата си „Стратегическата визия“(2012) Збигнев Бжежински предупреждава, че в бъдеще Русия би трябвало да внимава повече с Китай, който може да измести САЩ, като водеща сила, отколкото с Европа. Ако допусне да се конфронтира с Европа Русия може да бъде лишена от сигурно геополитическо бъдеще, както и от удовлетворяваща я модерна и демократична идентичност[7], да не говорим, че големият печеливш от подобно развитие биха били САЩ.

След присъединяването на Крим Западът и най-вече САЩ се опитаха да изолират Русия, но подобен ход няма как да успее. Русия има много икономически партньори в Европа, като на първо място сред тях е Германия, затова Берлин се оказва в крайно неудобна позиция, когато бива подканван от Вашинггон да подкрепи налагането на реални санкции срещу Русия. Междувременно, от „Морган Стенли“ посочиха, че Русия е прекалено голяма за санкции и, ако все пак има такива те няма да са икономически. Путин има силен съюзник и в лицето на групата BRICS, която в известен смисъл е противовес на ЕС. Все пак Русия се нуждае от Европа, както и тя от Русия, което е добре, защото позволява да се избегне военен конфликт.

Отношенията между Русия и Запада традиционно се развиват на приливи и отливи. Днес те са обтегнати, но това едва ли ще продължи дълго. За да вземат заем от МВФ новите управляващи в Киев замразиха заплатите и пенсиите и повишиха данъците, като паралелно с това увеличиха разходите за отбрана. Това обаче едва ли ще им помогне да се опазят от Русия, а тези пари са крайно необходими за здравеопазване и образование. Ако Украйна иска да не е само географска част от Европа, тя трябва да престане да действа като лимитроф.

* Преподавател в Шуменския университет "Епископ Константин Преславски"



[1] Цымбурский, В. Россия  - Земля за Великим Лимитрофом: цивилизация и ее геополитика. М., 1999.
[2] Политолог Кирилл Бенедиктов — о том, могут ли Россия и Германия предотвратить гражданскую войну на Украине. http://izvestia.ru/news/564407
[3] Реч Посполита съществува между 1569 и 1795 г. като обединение на Кралство Полша и Великото Литовско княжество.
[4] Сергей Хрушчов: Прехвърлянето на Крим към Украйна беше чисто икономическо решениеhttp://www.capital.bg/politika_i_ikonomika/sviat/2014/03/28/2270922_sergei_hrushchov_prehvurlianeto_na_krim_kum_ukraina/
[5] Ревзин, Гр. Русия се връща към времената на Брежнев и това е абсурдно. http://www.dnevnik.bg/analizi/2014/03/24/2266964_rusiia_se_vrushta_kum_vremenata_na_brejnev_i_tova_e/
[6] Политолог Кирилл Бенедиктов — о том, могут ли Россия и Германия предотвратить гражданскую войну на Украине. http://izvestia.ru/news/564407
[7] Бжежински, Зб. Стратегическата визия. С., 2012.

{backbutton}