В съвременния етап от развитието на света Куба е сред малкото примери за упорито отстояване на социалните ценности, равенството и икономическия рационализъм и национализма, характерни за т.нар. латиноамерикански социализъм. През 55-годишната история на страната след успеха на революцията, кубинският социализъм беше продължително и многократно съблазняван от успехите на капиталистическите общества и, паралелно с това, остро критикуван поради невъзможността да осигури икономически оптимални резултати, особено след разпадането на СССР, с чиито политико-икономически блок беше обвързана и Куба. Добре известният „специален период”, който маркира социално-икономическата депресия от края на 80-те години на ХХ век, се характеризираше с перманентна криза на териториалното и икономическо планиране, продължила близо двайсет години. В края на първото десетилетие на ХХІ век тази депресия, в съчетание с дългогодишния „икономически апартейд“ в развитието на страната, императивно наложи старта на програма от реформи за възраждане на икономиката, с която днес се идентифицира управлението на президента Раул Кастро.
Кубинската революция в контекста на Латиноамериканския регион
Кубинската революция се смята за едно от знаковите събития на ХХ век. В нейната основа е възникналото през 1953 партизанско „Движение 26 юли“ (M-26-7), създадено и ръководено от Фидел Кастро. Манифестът на революционните идеи и победата на кубинската революция дава началото на т.нар. кубински модел на социализма.
Кубинската революция е интегрална част от политико-икономическата и социална история на Латинска Америка. Тя е символ и пример за едни, докато други я анатемосват и демонизират, и често е обект на систематична лъжа или пък е жертва на своеобразна "конспирация на мълчанието". Заедно с други страни от Третия Свят и от слаборазвитата европейска периферия (с изключение на Източна Германия и Чехословакия) след Втората световна война, Куба също се ориентира към марксистко-ленинските идеи и социалистическия път на развитие. Но, докато при част от споменатите държави тази ориентация се съпровожда (или е породена) от бремето на съветската окупация, последвала победата над нацистка Германия, за други – като Куба – тя е резултат от национално-освободителна революция, осъществена в един биполярен свят, в епоха, "когато се очертават и други слаби връзки във веригата на световния капитализъм" (Figueroa, 2003). Трябва да поясним, че кубинската революция не е пролетарска. До средата на 50-те години на ХХ век Куба не е развита индустриална държава, т.е. не разполага с добре организирана работническа класа. Това прави кубинската революция по-различна от тези в Източна Европа - народна, антиимпериалистическа и антидиктаторска. Първоначалната й цел е свалянето на диктатора Фулхенсио Батиста (завзел властта с преврат, осъществен с подкрепата на Вашингтон) и премахването на зависимостта от Съединените щати. С победата през 1959 и последвалите радикални промени в политическата, икономическа, социална и културна сфери, кубинската народна революция прераства в социалистическа, а промените в страната придобиват социалистическа ориентация. (Лилов, 2011).
В ранния си период, кубинската революция постига успехи в осигуряването на качествени грижи и образование за всички граждани, а триумфът й мотивира през 60-те години на XX век сходни партизански движения в почти цяла Латинска Америка, участниците в които вярват, че могат да пренесат в собствените си страни опитa и успехa на малката група бунтовници, предвождана от Фидел Кастро, която само за няколко години разбива военната машина на генерал Батиста.
Латиноамериканските революционери, повечето от които са млади хора, симпатизиращи на левицата, разочаровани от просъветските комунистически партии, застъпващи мирния път към овладяване на властта, не само се вдъхновяват от кубинския пример за „силови действия“, но в много случаи получават активна и пряка подкрепа от Хавана. Освен това те виждат в социалистическия модел на развитие възможно решение на ежедневните проблеми, тормозещи собствените им страни: растяща бедност, задълбочаване на класовото разслояване, изостряне на проблема с глада и достъпа до хранителни ресурси и т.н.
Притеснена от разширяващото се влияние на кубинската революция и "кубинския модел" в земите "на юг от Рио Гранде", администрацията на тогавашния американски президент Джон Кенеди лансира в началото на 60-те години т.нар. програма „Алианс за прогрес“, която представлява стратегия за икономическа помощ в борбата с бедността и подобряване на социалното положение в Латинска Америка. С аналогична цел са създадени и Корпусът на мира (1961) и Междуамериканската банка за развитие (IDB, 1959). Убийството на Кенеди през 1963 обаче, води до постепенното "свиване" на проекта, като САЩ се връщат към традиционната си политика в региона.
През 1962, под натиска на Вашингтон, Организацията на американските държави (ОАД), изключва Куба под предлог, че марксистко-ленинската идеология, възприета като официална от кубинското революционно правителство, е несъвместима с американския модел на развитие. За правителството на Фидел Кастро появата на нови революционни движения в Латинска Америка е жизнено важно за да преодолее изолацията на страната и да гарантира оцеляването им, независимо от натиска на "северноамериканския империализъм". Ето защо Куба организира партизански експедиции в съседни страни: Панама, Хаити, Доминиканска република и Никарагуа, които завършват с провал. Въпреки това, основните усилия на Хавана се насочват към доставяне на оръжия и логистична подкрепа за всички млади латиноамерикански революционни движения и обучението на техни активисти в специализирани тренировъчни лагери на острова, така че, завръщайки се в родината си, да осъществят там революция по кубински модел. През 60-те години Куба подкрепя партизаните в Гватемала, Армията за национално освобождение на Колумбия и революционното движение в Перу. В Бразилия кубинското правителство подкрепя Лигата на селяните, а по-късно и Националната инициативна група за освобождение.
Централната роля на Куба като генератор на "антиимпериалистически бунтове" в Латинска Америка и Третия свят е официално призната през 1966, когато в Хавана се провежда Конференцията за солидарност на народите от Африка, Азия и Латинска Америка, известна като „Триконтинентал“ (Tricontinental). Междувременно, обезсърчен от провалите на подкрепяните от режима му партизански кампании в Латинска Америка и растящия брой икономически проблеми в Куба, Кастро решава да потърси помощ от Москва, т.е. ориентира се към интеграция в съветския блок.
През 1988 кубинският лидер за първи път признава липсата на условия за успешна революция в Централна Америка, способна да оцелее в новия международен контекст, а почти до края на ХХ век страната му е лишена от стратегически съюзници в латиноамериканския регион. След това обаче нещата се променят и в такива съюзници се превръщат страни като Венецуела, начело с президента Уго Чавес, и Боливия на Ево Моралес, които споделят идеите на кубинския режим и също като него смятат САЩ за исторически противник. Сближаването между Куба, Боливия и Венецуела дава повод за многобройни дебати относно характера на т.нар. ос Хавана - Каракас - Ла Пас, която, според някои, радикално променя геополитическата ситуация в Западното полукълбо. Мнозина обаче продължават да смятат, че Латинска Америка е обременена с достатъчно тежки социални, икономически и вътрешнотериториални проблеми, за да се разглежда като потенциално самостоятелен геополитически субект на световната сцена.
През 2013, с приемането на т.нар. "шест стратегии от Кочабамба", няколко латиноамерикански държави, заедно с Куба, лансираха нов сценарий за позиционирането на региона по отношение на Европа и САЩ. Сред целите, които се поставят, е прекратяването на блокадата (икономическа, търговска, финансова) на Куба от САЩ, свобода за четиримата кубински граждани, обвинени в тероризъм и задържани в Маями, затваряне на американската бази не само в Гуантанамо, но и във всички останали части на латиноамериканския регион.
Кубинската икономика след революцията от 1959
Безспорно, възприемането на нов модел на развитие след 1959 е продиктуван и от икономическото състояние на страната в годините преди победата на революцията. През третото десетилетие на XX век, когато възниква т.нар „захарна криза“, САЩ намаляват вноса на захар и започват самостоятелното и производство от захарно цвекло. Намаляването на износа на кубинска захар води до първия колапс на кубинската икономика, в чиито рамки производството на захарна тръстика формира основната част от износа на страната. Производството на захар от края на 20-те години намалява като достига 2,1 млн. т през 1933[1], заради загубите на външни пазари и вътрешнополитическите проблеми в страната. Износът нараства едва през 50-те години, когато достига 5,6 млн.т. (виж фигура1).
Влиянието на САЩ върху развитието на Куба в годините преди революцията изиграва решаваща роля за натрупването на обществено недоволство, което силно нараства след подкрепения от американците военен преврат на Фулхенсио Батиста. За кратко време Хавана се превръща в „латиноамериканския Лас Вегас“, а над 50% от кубинската икономика се контролира от САЩ (над 70% от обработваемата земя в Куба се владее от чуждестранни компании и собственици). Рязко нарастват безработицата и бедността. В този контекст, посочва García Molina (2005), икономиката на Куба е пазарно ориентирана, частната инициатива е определяща в производството на блага и услуги, а държавата ограничава ангажиментите си в такива фундаментални сфери като образованието и здравеопазването.
Победата на революцията радикално променя модела на развитие на страната, като акцентът се поставя върху централно планираната икономика. В периода след 1959 се извършват множество структурни промени, с цел да се гарантира прехода от капиталистическо към социалистическо планово стопанство. Национализирането на земята и средствата за производство са сред първите промени, осъществени от новото правителство, начело с Кастро и аржентинеца Ернесто "Че" Гевара, назначен за министър на индустрията. Ударението се поставя върху развитието на тежка индустрия и диверсификация на селското стопанство. В края на 1960 държавата вече притежава значителен дял от постоянните активи на някои отрасли: земеделието (37%), индустрията (85%), строителството (80%), транспорта (92%) и т.н.
В тогавашния международен контекст се смята, че новото кубинско правителство ще успее да преодолее ограниченията, налагани от "невидимата ръка на пазара", като се разчита на опита в централизираното управление, натрупан както от развиващите се страни, така и от държавите от т.нар. "социалистически лагер" (García Molina, 2005, p. 23). В същото време обаче, липсата на икономически партньори и съюзници в латиноамериканския регион правят икономическото възстановяване на Куба все по-трудно. Така, ако в средата на 40-те години на ХХ век Куба е с най-висок показател по БВП на глава от населението спрямо останалите страни в Централна Америка, в началото на 70-те години тя достига абсолютния минимум на този показател, преди икономическата криза от 90-те години, когато той пада още повече.
Търсенето на алтернативи за икономически растеж води до интегрирането на Куба в доминирания от Москва Съвет за икономическа взаимопомощ (СИВ) през 1972 и до серия от „просъветски реформи“, осъществени през 80-те години на миналото столетие.
Разпадането на социалистическия блок през 1989, а след това и на СССР, през 1991, изправя обвързаните с неговата политика и икономика държави, включително Куба, пред изключително тежки икономически проблеми. Реформите в страната, наложени от кризата, са породени изцяло от рухването на Съветския съюз и разпускането на СИВ, с които тя осъществява основния си икономически, технически и научен обмен. Те стартират с решенията на Четвъртия конгрес на Кубинската компартия през 1991. Сред реформите в Куба, ориентирани към пазара, са легализирането на самостоятелната заетост или на "микропредприятията" (появяват се кубинските ресторанти “paladar”, малки бутикови хотели и др.), което помага за увеличаването на работните места и абсорбирането на уволнените от нерентабилните държавни предприятия. Процесът върви бавно - така, ако през 1981 делът на самостоятелната заетост възлиза на 1,6%, то през 1999 той нараства едва до 4,1%. В селскостопанския сектор възникват получастни кооперативи (въпреки че земята остава собственост на държавата). След като изпълнят ангажиментите си към държавните търговци на едро, фермерите са оставени да продават част от продукцията си на селскостопанските пазари на свободни цени. Легализиран е обменът и възможността за прехвърляне на валута (долари) от кубинци, живеещи в чужбина. През 1999 паричните преводи от емигрантите достигат 700 млн. щатски долара, надхвърляйки традиционните приходи от износа на захар (Feinberg, 2011). Осъществени са серия правни реформи, стимулиращи външните инвестиции, но при мажоритарен контрол на държавата, което гарантира продуктивно възстановяване, повишаване на заетостта и валутни печалби.
В края на 90-те години, независимо от сравнително позитивните резултати от усилията за икономическо укрепване на страната, кубинското правителство решава да ограничи (и дори да преустанови) отварянето на икономиката. Фидел Кастро отправя остри критики към частните предприятия и отворените пазари, наричайки ги „паразити“, генериращи социално неравенство и несправедливост. Наложените в резултат от това нови данъци и регулации водят до фалита на голям брой независими предприятия. Доларът е отстранен за сметка на „конвертируемото кубинско песо“ и въвеждането на двойната парична система, а икономиката продължава централизирания си път на развитие. Правителството стимулира съвместни проекти, най-вече с държави като Китай, Венецуела и Бразилия.
В периода 2000-2010 земеделието и тежката промишленост чувствително забавят развитието си, което поражда остър дефицит на стоки и води до нарастване на вноса (виж фигура 3).
"Пазарният социализъм": реалности и нови хоризонти
През ноември 2010 в Куба започва обсъждането на мащабна програма, наречена „Проектотезиси за икономическа и социална политика“. В основата и е китайският модел на развитие, т.е. опитът "кубинският социализъм да бъде спасен от провал с капиталистически методи" (Къдринова, 2011). Този ключов документ, който е подготвен от специализирани работни групи под ръководството на Комисията за икономическа политика, председателствана от президента на страната Раул Кастро, цели да предложи цялостна система от преобразования, която да коригира допусканите дотогава грешки и да направи социализма по-ефективен и по-адекватен на нуждите на хората и изискванията на времето (Къдринова, 2011). През април 2011, след дълго обсъждане, на Шестия конгрес на Компартията са приети т.нар. „Насоки за икономическа и социална политика“, които включват 311 точки и касаят различни сфери. Според повечето анализатори, "насоките" съдържат редица вътрешни противоречия. За много от сферите на икономиката, обявени за приоритетни, липсват ясни графици и срокове на реформите. Отсъстват количествени анализи, нерядко се поставят цели без да се предложат методи за постигането им, не е създаден кохерентен/съгласуван модел за развитие.
Кубинските специалисти обясняват приемането на новия икономически модел и въвеждането на пазарни механизми с необходимостта от "подобряване на социалистическото планиране" на всички териториални нива, подчертавайки, че държавното социалистическо предприятие остава мотор в националната икономика. Сред по-важните промени, съдържащи се в Насоките от 2011, са:
- Издават се лицензи за малки частни предприятия (отговарящи на 181 категории на заетост), които могат сами да назначават персонал. Така например, в Хавана възникват все повече нови ресторанти, които съумяват да се промотират добре, особено сред туристите, както и магазини, помещаващи се най-често в домовете на собствениците си, растящ брой частни таксита, къщи за гости, промотирани от туристически агенции и т.н.
-Раздаване на държавни земи за обработване: само през 2011 са раздадени 1,2 млн. ха земя на 132 хил. земеделци, въпреки че 30% от тях все още не са отчели продукция.
-Създаване на смесени предприятия, в които кубинската държава разполага най-малко с 51% от капитала.
Здравеопазването и образованието остават изцяло в държавния сектор.
Предложените реформи предвиждат минимална и максимална работната заплата за всички работещи, с което страната запазва политиката на недопускане на сериозно социално неравенство. Либерализира се продажбата и наемането на жилища (в момента жилища могат да се закупуват само от постоянни жители на Куба), както и продажбата на нови и стари автомобили от кубински граждани. През 2013 Раул Кастро обяви и амбициозната реформа за премахването на двувалутната парична система (кубинско песо и "конвертируемо песо", фиксирано към щатския долар). Идеята е да бъде укрепена позицията на кубинското песо на международните валутни пазари. През 2011 са легализирани кредитите, а през 2013 са въведени нови облекчения и кредитни условия за граждани и малки фирми с възможност за заем на по-малки суми и по-дълъг период за връщането им на държавата.
Икономическите реформи на острова актуализират въпроса за устойчивостта на кубинския модел към кризата, процеса на глобализация и т.нар. „икономически апартейд“, съществувал до 50-те години на XX век. Според някои експерти, кубинската резистентност дава нов шанс за икономически растеж като, без да бъде застрашен националния суверенитет и под стриктния контрол на управляващия режим, Куба постепенно се интегрира в световната капиталистическа система, Това, от своя страна, поражда спорове за характера новия кубински "пазарен социализъм", за съвременния либерален капитализъм и пазарната икономика, като единствен глобален модел на развитие, както и за жертвите, необходими за оцеляването на кубинската социалистическа система в съвременния глобализиращ се свят.
Заключение
Дълги години не можеше да се говори за съвместимост между пазарната икономика и "социалистическата" държава, най-вече поради липсата на успешен функционален модел, в какъвто от края на ХХ век насам се превърна Китай.. Въпросите за пазара като инструмент на капитализма и/или социализма, за "пазарния социализъм" като разновидност на социалдемократичния модел, както и за "изграждането на социализъм посредством пазара" (Jasay, 1991) придобиха нови измерения (както икономически и политически, така и географски) след първото десетилетие на XXI век. Рязко нарасна интересът към частичното връщане към централното планиране в европейските постсоциалистически държави, както и за възможните отговори на все по-негативните тенденции към задълбочаване на социално-икономическите и пространствени диспропорции в либералнокапиталистическите общества.
В тази връзка смятам, че на географската проекция на социално-икономическото планиране на Куба не трябва да се гледа през призмата на „добрия“ или „лошия“ социализъм, болезнено и предпазливо анализиран в Европа, защото дебатът винаги ще бъде недовършен, а вероятно и безкраен. Пространствено-времевата реалност на събитията следва да се тълкува както през призмата на общественото „облагородяване“, така и през проекцията на „геополитическия подем“ на латиноамериканския регион, новите практики в пространственото планиране на страни като Венецуела и Колумбия, икономическия подем на Бразилия и новите съюзнически алианси между Куба и някои южноамерикански държави. Днес Куба отново се превръща в отворена лаборатория за планиране, от която може би ще се поучат или над която ще се присмеят. Вероятно и тук дебатът няма да бъде изчерпан.
Литература:
Къдринова, К. (2011): Кубинският път, сп. Понеделник, София, стр. 50-59, 2011.Лилов, А. (2011): Кубинският модел на социализма, сп. Понеделник, София, стр.43-49, 2011.Dias Carcancholo, M., Nakatani, P. (2004): Cuba: ¿socialismo de mercado o planificación socialista?, revista Herramienta N25, 2004.Feinberg, R. (2011): Extender la mano: La nueva economía de Cuba y la respuesta internacional, Iniciativa para America Latina, Institución Brookings, p.112Figueroa, V. (2003): Socialismo teórico desde el subdesarrollo, Universidad Central „Marta Abreu” de Las Villas, Santa Clara, CubaGarcía Molina, J. (2005): La Economía cubana desde el siglo XVI al XX: del colonialismo al socialismo con mercado, CEPAL, México, D.F.Jasay, A. (1991): Un Análisis del socialismo de mercado: „Este círculo cuadrado“, Revista Libertas, Insitituto Universitario ESEADE, www.eseade.edu.arSebastian, L. (2001): Repensar el socialismo, Quaderns per a la solidaritat núm 11, ed. Justícia i Pau, Barcelona
* Барселонски университет
[1] Периодът съвпада с Голямата депресия, започнала от 1929.
{backbutton}
