16
Сря, Окт
4 New Articles

Германско-руските отношения и "източната геополитика" на ЕС

брой 3 2014
Typography

Днес политиката на Германия се сблъсква с три основни предизвикателства, които са тясно свързани помежду си и взаимнообусловени, като при това не изглеждат разрешими в обозримо бъдеще. На първо място, заради продължителната финансово-икономическа криза в еврозоната, чиито последици засегнаха всички държави от ЕС, след 2008 основните центрове за вземане на решенията бавно но сигурност се изместват към Берлин. Тандемът Берлин-Париж, като основен двигател на ЕС, най-вероятно ще остане в миналото - при всички случаи той вече изглежда лишен от необходимата динамика. Напоследък британските медии използват термина "нерешителен хегемен" по отношение на правителството на Ангела Меркел (1). Поради слабостта на партньорите си, Германия, на практика, беше принудена да заеме водеща и определяща позиция в европейската политика, но, както изглежда, засега или не може, или не иска, или просто не е в състояние да поеме изцяло бремето на този ангажимент (2).

Второто предизвикателство касае спецификата и перспективите на трансатлантическите отношения. Амбициозната идея за интегрирането на САЩ и ЕС в единна трансатлантическа инвестиционна и търговска общност не е нова, но именно днес, пред лицето на драматичните промени в конкурентните условия на световния пазар, перспективите за реализацията и за първи път изглеждат обещаващи. Това, че подобно икономическо-политическо образувание (при това подсилено от НАТО) неминуема ще породи ответната реакция на другите икономически силни държави и блокове засега бива оставено "извън скобите" на течащите преговори, но в бъдеще следва да се има предвид. Също за първи път, САЩ имат устойчив интерес от това Берлин да запази трансатлантическия вектор във фокуса на своята политика и, най-вече, да не се ориентира към някакъв свой специфичен път. Бившият американски посланик Джон Корнблум формулира интересите на Вашингтон така: "Германия има толкова голямо значение за западния свят, че всеки опит да погледнем към бъдещето следва (per definitionem) да отговори на въпроса, къде ще ни отведе следващата германска дефиниция на "нормалността" (3). В същото време, изпреварвайки дискусията за водещата роля на Германия в Европа, Корнблум посочва, че поради икономическото и социалното си положение Германия е най-добре подготвена за преломните моменти в световната икономика и може да извлече полза от динамиката, свързана с процесите на промени в международната система. Тя има "шанс да се опре да историческата си роля като свързващ възел и кръстопът, където се пресичат глобалните икономически и търговски мрежи от цяла Европа, Азия, Северна и Южна Америка. В същото време, Германия ще се сдобие с нови цели и нова отговорност" (4).

В тази формула за интересите на американската политика, на Москва е отредена позицията на потенциален "нарушител на спокойствието". По време на скорошния глобален скандал, свързан с шпионската активност на американската Агенция за национална сигурност (АНС), Москва вече беше предупредена да не отправя предизвикателство към САЩ и да не предоставя убежище на Едуард Сноудън (5). Както коментира Frankfurter Allgemeine Zeitung, по време на изявата си по телевизия Fox News републиканецът Майкъл Маккол, председател на Комисията за национална сигурност на Конгреса на САЩ, постави Русия в списъка на враговете на Америка. Фактът, че в резултат от "скандала с подслушванията" в САЩ се е формирала временна надпартийна коалиция беше потвърден в същото предаване и от бившия член на Конгреса от Демократическата партия Джейн Хърман. Тя директно заплаши всяка държава, която би могла да предостави убежище на Сноудън, обявявайки, че така ще бъдат застрашени "разумните" и взаимоотношения със САЩ (6). Въпреки това Сноудън получи убежище в Русия, т.е. на практика американските заплахи се оказаха безполезни.

И двете предизвикателства не доведоха да формирането на различни лагери в германската политика. Включително и идеята за трансатлантическата общност, която въпреки текущите разногласия заради скандалната шпионска практика на Вашингтон, се възприема в Германия по-скоро позитивно, макар че практическата и реализация и прилагане несъмнено ще бъде предшествана от сложен процес на преговори между ЕС и САЩ.

Съвършено различно стоят нещата с третото предизвикателство, касаещо германско-руските отношения, които след края на студената война и краха на СССР се разглеждаха като позитивен модел за икономическите и политически отношения в Европа. За убедителността на този модел обаче, отдавна не може да се говори, тъй като от есента на 2011 насам германско-руските отношения рязко се влошиха и между Москва и Берлин настъпи захлаждане.

Този процес имаше своите предпоставки. В ретроспективен план, като преломна точка в европейско-руските (както и за влошаването на германско-руските) отношения можем да посочим 2004. Тогава, след обявяването на присъдата срещу Михаил Ходорковски, европейските медии стартираха антируска кампания, продължила и при управлението на президента Дмитрий Медведев (2008-2012). Към края на президентския му мандат, американските политолози, както и някои техни руски колеги, лансираха удобната теза, че Русия е изправена пред нерешима дилема и се намира в "исторически тупик", както посочва Лидия Шевцова - един от най-известните руски политолози, работеща в московския център Карнеги и любимка на американските медии (7). Анализите и се приемат с внимание и, при липсата на алтернативни мнения, оказват определено влияние не само върху американския политически спектър, но пораждат отзвук и сред европейските експертни кръгове и медиите. Според Шевцова, модернизацията в Русия се е провалила и сега я очаква или стагнация и породени от това репресии, или революция (8).

В тази връзка, тя яростно критикува европейската и особено германската позиция по отношение на Русия, тъй като нейната "проекция на демокрацията" се е оказала слабоефективна и само е оказала на Кремъл допълнителна подкрепа, както и защото се е отказала от ориентацията си към ценностите за сметка на икономическите интереси. Тъй като новата германска "източна политика" се корени в епохата на Вили Бранд и Егон Бар, нейните предпоставки, според Шевцова, никога не са били верни. Тоест, грешките на политиката за "промени чрез сближаване" са намерили продължение в подходите на външния министър Франк Валтер Щайнмайер, който при предишния си престой на този пост лансира идеята за "партньорство за модернизация" с Русия, базиращо се на формулата "сближаване чрез преплитане".

Съвместно с Дейвид Крамър - ръководител на Freedom House и експерт по Русия, разполагащ с отлични връзки в правителството на САЩ, Шевцова аргументира спорните си твърдения. Тя изразява тревога от факта, че именно Берлин определя политиката на ЕС към Русия (9) и, че останалите държави, на практика, следват тази политика, както впрочем го прави и Вашингтон, макар че американската политика се сблъсква с други проблеми. В същото време, според нея, германският модел на "източна политика" очевидно се е провалил и за това постепенно започва да се говори в самата Германия и най-вече от местните "зелени". В тази връзка, Шевцова патетично описва процесите, свързани с резолюцията на германския Бундестаг относно руската вътрешна политика от ноември 2012, характеризирайки ролята на партиите, Външното министерство и външния министър и определяйки това като "немислимо за немската външна политика събитие".

Шевцова (както и американските и приятели) възторжено приветства появата на нови гласове в германската политика, насочени срещу "шрьодеризацията" на външната политика и отношенията с Русия. Според нея, осъществяваната от германския бизнес и, на първо място, от социалдемократическите политици източна политика се е провалила, тъй като тя, въпреки очакванията, не е довела до началото на "европеизацията" на Русия. Шевцова твърди, че настроенията в Германия бързо се променят като резолюцията на Бундестага "ознаменува първия сериозен опит страната да бъде освободена от "задушаващите я отношения" с Кремъл и може да възстанови уважението към германското правителство не само в немското общество, но и в руското гражданско общество и опозицията".

Макар и да не го прави открито, всъщност Шевцова предлага германската политика към Русия да бъде променена. Според нея, ако това стане, останалите държави от ЕС и НАТО ще се преориентират и ще се присъединят към тази нова политика. Ще нарасне "хорът на критиците" и в крайна сметка основните теми на европейската политика към Русия ще се определят вече от алианса на съвсем други държави, който Берлин ще бъде принуден да следва. В резултат от това обаче, руската политика на ЕС, която и без това прилича на гериатрично отделение (10), според язвителния коментар на Бжежински, тотално ще деградира. Шевцова твърди, че за да се избегне изолацията на Германия в ЕС, се налага да се форсира промяната на парадигмата на германската политика спрямо Русия.  Ходът на коалиционните преговори между ХДС и ГСДП през есента на 2013 обаче, постави под въпрос основателността на подобни твърдения. Неслучайно Шевцова отправи остри критики срещу ГСДП, която, според нея, ще направи всичко възможно за да запази своя проект за "Партньорство за модернизация" и да пресече критичните нападки срещу германската външна политика. С други думи, Шевцова се опитва да внуши, че в немската политика се е формирала своеобразна пета колона на Москва, тъй като: "влиятелни членове на германския политически и бизнес елит бяха кооптирани в разширяващата се мрежа на Кремъл" (11).

Шевцова недвусмислено призовава за нова политика към Русия, която да се ръководи от западните ценности. С тази нова политика тя свързва надеждата си за "усилване на разцеплението в управляващите елити в Русия" (12). Изглежда странно обаче, че тя, на практика, не храни никакни надежди, че подобно разцепление би могло да съдейства за налагането на демокрацията в Русия. Тя очевидно не вярва и, че руската опозиция е способна фундаментално да промени ситуацията в страната. Според нея, "привържениците на по-голямото отваряне и свобода в руския елит отразяват интересите на монополистичната руска буржоазия, която иска да гарантира запазването и увеличаването на своята собственост и властта си. Тоест, те са също толкова далеч от идеалите на свободната демокрация, както и режимът на Путин и руската бюрокрация от средите на военните и специалните служби. Те могат да се опитат да последват модела на Елцин и просто да предадат властта на нов отбор".

Същата гледна точка се споделя и от руските опозиционери отдясно. Така, по време на споменатите по-горе изслушвания в Сената през юни 2013 Борис Немцов поиска да бъде сложен край на т.нар. "реална политика" на западните държави, включително на САЩ, по отношение на Русия. Според него, този подход, както и нормалните делови отношения на принципа "business as usual" с режима на Путин, противоречат на повечето базови демократични ценности, човешките права и върховенството на закона. Шевцова пък твърди, че подобна политика е контрапродуктивна, тъй като Кремъл я разглежда като признак за слабост и, следователно, като стимул да се държи още по-агресивно, както във вътрешната, така и във външната си политика" (13).

Тоест, изглежда че Шевцова е загубила надеждата, че мобилизираната средна класа на руското общество и градската интелигенция са способни да се превърнат в решаваща сила за осъществяване на промените. В тази връзка изглежда интересно, дали именно политически хетерогенният и аморфен състав на протестното движение в Русия, в което доминират дяснорадикални и ултралеви групировки, не е основната причина Шевцова да залага на подкрепения (и на практика осъществен) отвън удар срещу правителството на Путин, тъй като не вярва, че слабите "демократични" сили в лагера на опозицията са способни сами да осъществят исканите от тях промени. Като цяло, остава неясно, какво именно следва да се очаква при евентуален разпад на консенсуса във властта - какви социални слоеве и групи за влияние би следвало да поемат управлението при подобно развитие и в каква посока би била провежданата от тях политика.

Предвид казаното дотук, не можем да отхвърлим предположението, че идеите, целите и претенциите на "новите десни" и другите консервативни кръгове в САЩ оказват влияние върху отдавна озвучаваните критични постановки в германските медии и част от експертната общност. Според тях, Берлин следва да провежда друга политика към Русия или поне да промени приоритетите си в нея. С други думи, Германия, с оглед на нарастващото и значение, трябва в тесен съюз със САЩ и партньорите им да действа "по-послушно" за решаването на международните проблеми и да не излиза извън фарватера на руската политика на ЕС. Така, колегата на Шевцова от брюкселския Център Карнеги Улрих Шпек се обявява за това, традиционната многостранна германска външна политика да "трансформира своята тежест в мощ, формулирайки истинска външна политика" (14). Той настоява, по-конкретно, Берлин да акцентира повече върху военния елемент, тъй като "без да има възможност да използва твърда сила, Германия ще изпитва и недостиг на дипломатически потенциал". Що се отнася до Русия, според Шпек, Берлин трябва по-тясно да си сътрудничи с Вашингтон, Варшава и някои други държави за да укрепи суверенните права на онези страна, които са разположени на границата на интересите на Москва и Брюксел.

Някои бележки относно дебатите за промяна на германската политика към Русия

Тази настойчива кампания против досегашната руска политика на Германия, обединяваща както вътрешнополитически мотиви, така и външни интереси, продължава да тече и днес. И макар че откритите сблъсъци, характерни за миналогодишната избирателна компания в Германия, останаха на заден план, следва да сме наясно, че нито "вътрешното", нито "външното" крило на тези сили не са изчезнали. По-скоро сме свидетели на пауза, след която дискусията за евентуалната "пренастройка" на германската политика към Русия ще продължи. За това, най-малкото, ще се погрижат медиите.

"Нещо се промени в отношенията между Германия и Русия" - твърди в увода на статията си във Frankfurter Allgemeine Zeitung Райнхард Везер (15). Тази прикрито изразена надежда се прокрадва и в други водещи германски медии. В същото време, възраженията срещу това твърдение изглеждат твърде предпазливи. Така, пълномощникът на германското правителство за Източна Европа Гернот Ерлер призова през май 2013 (когато беше заместник председател на парламентарната група на ГСДП) в Zeit да бъдат прекратени "нападките срещу Русия". Това бе смела стъпка на фона на откровено подстрекателската медийна кампания, продължаваща от 2011 насам, сред целите на която бе да бъде прекратен лансираният от Щайнмайер проект "Партньорство за модернизация", който през 2010 беше включен от ЕС в официалния списък на целите на европейската политика. Малко по-късно последва и официалната реакция на ГСДП, която бе доста умерена. Така Пер Щайнбрюк, който по онова време беше кандидатът за канцлер на социалдемократите, потвърди тезата, че Русия, САЩ и ЕС следва да бъдат обвързани с общо "партньорство в сферата на сигурността". Според него обаче, тази основна цел не бива да измества на заден план препятстващите постигането и недостатъци, евентуални политически репресии и нарушаване на гражданските права в Русия.

Вниманието привлече и поразително сдържаното поведение на друг ключов играч. Твърде странен бе фактът, че Източният комитет на германската икономика изчака прекалено дълго, преди да определи позицията си и да се включи в дискусията. Едва през юли 2013 неговият председатал Екхард Кордес реши да се намеси, представайки резулатите от едно проучване, проведено сред германските компании, работещи в Русия, които с голяма загриженост коментираха евентуалните промени в икономическата политика на Германия. Пак тогава беше озвучено мнението за необходимостта от "такава стратегия на германското правителство по отношение на Русия, която да доведе до по-тясното обвързване на тази страна, както и на руския пазар, с ЕС". Според проучването, почти половината компании, членуващи в Източния комитет, смятат, че Русия не заема подобаващото и се място в политиката на сегашното германско правителство" (16).

Въпреки че 2013 бе година на избори (и без да играят каквато и за било сериозна роля в предизборната кампания) в средите на германската политическа класа се породиха дебати относно това, как би могла да се преодолее ситуацията, в която нито Берлин и Брюксел, нито Москва, въпреки многобройните декларации за партньорство и сътрудничество, все още не могат да формулират общите си цели. При това съзнателно се премълчаваше фактът, че през двайсетте години след разпадането на СССР ЕС не съумя нито да създаде някакви съвместни институции с Русия, нито да отвори за Москва вратите на вече съществуващите. А пък, когато нещо подобно все пак се случваше (като в случая с Г-7 и НАТО), това бяха просто стъпки, целящи са смекчат западната офанзива към Русия. Въпреки че надеждата за сериозен пробив в отношенията е твърда малка, дискусиите за състоянието, целите и качеството на отношенията между ЕС и Русия несъмнено бяха важен фактор за това с прагматична и търпелива настойчивост да бъдат постепенно преодолени натрупалите се проблеми. Така можеше да бъде предотвратено по-нататъшното охлаждане на отношенията и прекъсването на диалога.

Досега всички опити да се осмисли концепцията за евроатлантическата общност в сферата на сигурността или да бъде подкрепена с конкретни преговори витаещата във въздуха поне от десет години насам идея за формирането на общо европейско политическо пространство от Лисабон до Владивосток търпяха провал. Доскоро това се компенсираше от тесните руско-германски отношения. Днес обаче, техните фундаменталистки настроени критици се опитват да ги разрушат. Казано по-конкретно: руско-германските отношения минават през период на изпитания. Говори се за смята на парадигмата. Доскоро силно позивните руско-германски отношения, които още по време на предишната "червено-черна" управляваща коалиция в Германия достигнаха своя връх с официалната декларация за старта на "Партньорството за модернизация", днес се оказват мишена на мощна идеологическа кампания, осъществяваща се в медиите и проникваща в политическата сфера. Основната цел на тази кампания, независимо от идеологическите и нормативни претексти, изтъкването на "универсалните ценности" и постоянно повтаряните обвинения, е очевидна. А именно, да се внуши, че векторът на развитие на Русия не само се измества от европейския път на демократичните и правни добродетели, но и влиза в разрез със свързаните с тях ценности. И, в резултат от това, нивото на руско-германските отношения, а заедно с тях и германското влияние (непроизволно, но de facto съществуващо) върху отношенията между ЕС и Русия, следва да бъдат "понижени" до средното ниво на европейско-руските отношения. По този начин ще бъдат решени пет ключови задачи, като съвпадението по този въпрос между аргументацията на американските неоконсерватори и тази на германските им "съмишленици" е направо поразително:

На първо място, загубвайки основния си партньор в диалога с ЕС, в лицето на Германия, Москва ще се окаже изтласкана от центъра на европейската политика, той като посредничеството и "ходатайството" на Берлин в европейския контекст вече ще бъде по-предпазливо и сдържано, или пък ролята му може да бъде поета от други държави от ЕС. Реализацията на тази политика ще се отрази негативно върху интензивността на икономическите отношения между двете страни.

На второ място, по този начин ще бъде интензифицирана политиката, вече заявила за себе си в хода на реализацията на проекта за "Източното партньорство". А както е известно, тази инициатива цели не само да ограничи (обособи) Русия, но и да ерозира доминацията на Берлин в "източния диалог" на ЕС.

На трето място, макар тези дебати за германската политика към Русия да имат подчертан емоционален отенък и едва ли се водят целенасочено, те от няколко години насам са само върха на айсберга. На заден план действат съръшено различни фактори и причини, а именно процеси, които вече водят до промяна в разположението на силите на международната сцена и вредят за позициите и ролята на ЕС. В тази връзка бих посочил бушуващата от 2009 финансова криза, която стана причина за външнополитическата апартия на Евросъюза, както и за реалната опасност от неговата фрагментация. Тази тенденция действа в синхрон с относителното отсабване на САЩ и ограничаването на възможностите им и в бъдеще да решават глобални задачи и да гарантират сигурността на Европа. Неудържимият възход на развиващите се държави и влизането им в кръга на основните двигатели на растежа на световната икономика, както и очертаващите се контури на многополюсната международна система, ерозират все още действащите формули за сигурността от времето на студената война. Необходими са нови подходи, но предвид икономическото и финансово раздробяване на ЕС за това ще се необходими творческите усилия на държавите-членки и Европейската комисия. Но тъй като не виждаме такива, а, освен това, последиците и най-вече обектите на тези процеси не могат да бъдат определени предварително, латентната парализа поразява на първо място онези политически сили, които най-малко искат запазване на статуквото. И ако нещата се развията по "worst case - сценария", при който интересът на Вашингтон към Европа ще намалее, като паралелно с това възникнат съпътстващи промени в глобалния ред, кризата в ЕС ще се задълбочи и едва тогава в европейските държави може да стартира сериозна дискусия да бъдещата ориентация на Съюза в сферата на сигурността и икономиката, в чиито контекст да бъдат преразгледани съществуващите в момента алианси. При това не може да се изключва евентуално връщане към Парижката харта и към представите за това, как в променилите се условия благополучието и сигурността в Европа могат да бъдат гарантирани с участието на всички европейски държави.

На четвърто място, заради дългогодишните си партньорски отношения с Москва, германската политика е в центъра на тези програмни задачи. С други думи, нивото на тези партньорски отношения следва да бъде понижено, а Москва да бъде изтласкана в другия край на Европа така че, независимо от обстоятелствата, приоритетът на трансатлантическите отношения да бъде запазен.

Предвестник на тази политика са обявените за приоритет преговори за т.нар. Трансатлантическо търговско и инвестиционно партньорство (Transatlantic Trade and Investment Partnership - TTIP). При това именно германското правителство настоява за по-скорошното приключване на тези преговори. Тази инициатива не възникна случайно. САЩ действително могат да бъдат привлекателни за Европа поради благоприятните общи условия, ниските социални стандарти и стандарти за заплащане на труда и да привлекат в бъдеще инвестиционни потоци от Европа. По този начин Вашингтон ще може да реши създадената от самия него дилема - дали да прекрати прехвърлянето на американското производство в Азия и други региони с ниско заплащане на труда и да стимулира, чрез нарастващия конкурентен натиск, американските концерни да върнат това производство обратно в САЩ.

На пето (и последно) място, подобно развитие на събитията би поставило Москва пред алтернативата: или да се присоби и да се върне към зададения и от ЕС път на развитие, или пък да потърси спасение в националистическото затваряне в себе си, съпроводено с възприемането на евразийската опция. Фактът, че въобще не е задължително подобно обръщане на Москва към Изтока да се съпровожда с развитие и усилване на демократичните тенденции не се отчита от привържениците на тези подходи, или пък те съзнателно разчитат нещата да се развият именно по този сценарий. Така замисълът се изяснява окончателно: Русия ще бъде изолирана и изтласкана на Изток, във водовъртежа на авторитарните тенденции, а ЕС, както и отделните страни членки ще загубят възможността да влияят върху формирането на политическия и социалния ред в Русия. Именно в тази посока ни тласка критиката на "експерти" като Шевцова и нейните американския и германски съмишленици. Очевидно техният "догмат на вярата", т.е. проекцията на демократичните принципи в Русия, вече се е провалил, затова тези хора смятат, че е дошло време да свалят велурените ръкавици и да действат директно.

В същото време, те разчитат, че високо оценявания и "смущаващ потенциал" на Русия все пак може да бъде преодолян. Така, при положение, че модернизацията на страната е спряла или върви с бавни темпове, непозволявайки на руската индустрия за пробие със собствена високотехнологична и конкурентоспособна продукция на световния пазар, ще се запази и прекалено високата зависимост на Русия от износа на енергоносители в Европа, където доминират ЕС и НАТО. Изграждането на съответната инфраструктура от газо- и петролопроводи в Азия ще изисква от Москва невероятни материални разходи и ще отнеме ужасно много време.

Междувременно, шанс за изясняване на прекалено натоварените руско-германски отношения се появи по време на юбилейното честване на 20-годишнината на Германо-руския форум в Берлин през май 2013, където се видя, че между двамата външни министри - Лавров и Вестервеле, не само съществува взаимна симпатия, но и, че (както посочиха и двамата) между двете страни има повече неща, които ги свързват, отколкото такива, които ги разделят и дори по такива остри въпроси, като ситуацията в Сирия, е налице съгласие, че следва да бъдат положени всички възможни усилия за постигането на политическо решение. Малко по-късно Москва пое инициативата в Сирия и учуди цялата международна общност с предложението си за избягване на конфликта и външната намеса.

Всичко това обаче, не оказа практически никакво влияние върху европейската и германската политика към Русия. Освен това нараства скептицизмът относно това, че от Москва могат в скоро време да се очакват практически предложения, които биха могли да бъдат приети или поне дискутирани от ЕС или неговите страни членки. Истината е (както показват и събитията в Украйна), че и в Европа, и в Русия с пълна сила се завръща геополитиката.

Някои препоръки

И все пак, как би могло да се постигне затопляне в отношенията и какви конкретни цели в тази посока би следвало да си поставят двамата партньори? Струва ми се, че е необходимо внимателно да бъдат обмислени и евентуални приети като препоръки следните аспекти, свързани с европейската и особено с германската политика по отношение на Русия:

1. Разочарованието на определени европейски политически кръгове от новия президентски мандат на Владимир Путин следва да бъде смекчено чрез прагматична и реалистична политика, изпълнена с достатъчен брой инициативи. Това е особено важно, тъй като в обозримо бъдеще едва ли можем да очакваме някакви сериозни инициативи от руската страна.

2. Германската политика по отношение на Русия се основава на трудно постигнатите стабилни партньорски отношения. От една страна, те формират необходимата основа за цялата структура на отношенията между Русия и ЕС, а от друга - дава възможност, ако интересът на Москва към Брюксел да продължи да намалява, Кремъл да бъде убеден да не се отказва от отговорния диалог по международните и европейските проблеми. Германската политика не бива и не може да се отклонява от своите отговорности и е длъжна, вярна на основополагащите си принципи, да докаже съвместимостта между интересите и ценностите. Едностранното налагане на приоритетите няма да е нито в германски, нито европейски интерес.

3. Отчитайки предстоящите промени на силовия баланс в международната политика (виж доклада на Националния съвет по разузнаването на САЩ "Global Trends 2030: Alternate Worlds"), тези промени засягат и трансатлантическите отношения. Оттук следва, че за европейските партньори на САЩ ще става все по-трудно да оценят както ролята, така и интересите на американската външна политика и политиката в сферата на сигурността. Международните конфликти, най-вече в Тихоокеанския регион, могат да наложат сериозни промени в курса на европейската политика на Вашингтон.

4. За основните двигатели на германската икономика - металообработващата индустрия, производството на комплектно индустриално оборуднване, автомобилната и инструменталната промишленост - Русия не само представлява най-важния пласментен пазар, но и производствена база. Този фактор играе още по-важна роля, тъй като тези отрасли се намират в жестока конкурентна война с Япония, Китай, а вероятно в съвсем близко бъдеще и със САЩ, и губят част от дела си на пазарите извън ЕС, най-вече за сметка на китайците. Пречките от политически характер, които биха могли да се отгразят на тези отрасли на германската индустрия, например при разпределянето на руските държавни поръчки за големите проекти, или пък в резултат от евентуални протекционистки мерки, осъществявани в разрез с правилата на СТО, силно ще влошат конкурентните условия за германската икономика. Това не само че е в разрез с интересите на Германия, но може да засегне и други държави от ЕС.

5. За да бъде съживена инициативата "Партньорство за модернизация" би било разумно, а ще има и символично значение, руските и европейските изследователски и опитно-конструкторски разработки да бъдат обединени в рамките на големи общи проекти, като например създаването на двигатели на качествено нови принципи с използването на разработки от сферата на нанотехнологиите. В тази връзка би могъл да се разгледа и въпросът за създаването на съвместен изследователски институт или дори университет със съответните филиали в ЕС или Русия.

6. Задълбочаването на противоречията между ЕС и Германия, от една страна, и Русия - от друга, няма да е от полза за вътрешноруската опозиция и няма да увеличи възможностите на ЕС да въздейства на Кремъл. Берлин и Брюксел следва да използват инструментите, с които отдавна разполагат: търпеливата политика на диалог, която се опира на принципите, но не ги превръща в единственото средство за политическо действие. Този тип политика, използваща нормативни елементи и опираща се на сравнителните изгоди от технологичното сътрудничество, би могла да окаже сдържащо въздействие върху негативните тенденции в руската политическа система по-успешно, отколкото всяка фундаментална критика.

7. Евразийската опция, която Владимир Путин лансира през 2011 като приоритет на руската външна политика следва да бъде възприета напълно сериозно в Берлин и Брюксел. Същото се отнася и за руското предложение за създаването на обща икономическа зона в Европа.

8. Необходимо е да се предотврати възможността, политиката на конфронтация, опираща се на темата за ценностите или на други спортни теми, включително такива като Евразийския съюз, да доведе до изтласкването на Русия на Изток, превръщайки я по този начин в недосегаема за европейската политика.

9. Безразсъдното искане на експертите от Германския институт за международни проблеми и проблеми на сигурността (SWP), според които европейската или германската политика следва да запълни вакуума, възникнал след изтеглянето на американските неправителствени организации от Русия, следва решително да бъде отклонено. В противен случай, германските интереси ще бъдат поставени в зависимост от една провалена политика, която в момента разполага с доста слаба подкрепа дори във Вашингтон. Изглежда най-малкото съмнително, че откритият разрив или конфликтът между Русия и ЕС е в интерес на САЩ.

10. Вътрешната критика срещу германската политика към Русия цели, в крайна сметка, да ограничи динамиката на икономическите отношения между Берлин и Москва и така да я лиши от важна основа, а в най-добрия случай - да я неутрализира. Като "ядро" на опитите за налагане на обрат в германската и европейска политика спрямо Москва се очертава целта Русия да бъде изтласкана като реален и потенциален партньор от европейската политическа сфера на сигурност, мир и просперитет. Подобно развитие следва да бъде предотвратено на всяка цена. Напротив, следва да бъде направено всичко за да се насочат модернизационните усилия на Русия в посока, силно отличаваща се от англосаксонския модел и основаваща се до голяма степен на опита на европейското и особено на германското регионално икономическо развитие. Тук се откриват големи възможности и за опита на европейското преструктуриране.

11. Германската политика следва да се ориентира, а руската да осъзнае, че външната политика вече се прави само от затворени елитарни или властови групи, вземащи решенията. Тенденцията към демократично участие на гражданското общество, както и ролята на неправителствените организации, които биха могли да използват експертните си възможности, само ще нарастват, което се посочва и в прогнозата до 2030 на Националния съвет по разузнаването на САЩ (17). Тоест, не само ще се увеличава конкуренцията на официалната политика, но и ще нарастват претенциите за по-тясно съгласуване на националната политика на основата на прагматичните компромиси. Това може да доведе до появата на рационални обратни връзки и корекции, но в същото време, заради разширяването на аморфността и морализаторското влияние, политиката може да попадне под влиянието на отделни специфични интереси и да бъде инструментализирана от тях. В енергийната политика и политиката в защита на околната среда тази тенденция (в много по-голяма степен, отколкото в другите сфери) се е наложила отдавна. От тази гледна точка, текущите дебати за по-нататъшния курс на германската политика към Русия могат само да бъдат приветствани. Те включват и двата момента. Тези дебати обаче, биха станали още по-полезни и продуктивни, ако споменатите по-горе неразумно завишени нормативни лайтмотиви бъдат ограничени до едно разумно ниво, което означава реално осъществима политика (18).

Както вече беше споменато в Петербургското споразумение от 2003, германската, както и европейската политика към Русия следва да се ориентира към реализацията на изпълними и разбираеми проекти. Такъв проект например, би могло да стане изграждането на трансгранична транспортна инфраструктура. В тази сфера и особено от австрийската политика, се изисква по-детайлното обсъждане на мащабния проект за евразийска транспортна инфраструктура от Тихия океан до вратите на Виена и неговата практическа реализация.

13. Германската политика следва да поеме инициативата и да се опита да реанимира Мезебергския диалог (т.е. инициативата, лансирана през 2010 от тогавашния руски президент Медведев и канцлера Меркел - б.р.). При това би било добре да бъде препотвърдено полученото тогава съгласие на френското и полското правителства, както и този диалог да се отвори и за други държави от ЕС, заинтересовани от подобряването на отношенията с Русия в сферите на сигурността, политиката и икономиката. Освен това, в рамките на обществените форуми следва да бъде поставена целта в обозримо бъдеще да се стигне до формирането на общоевропейско пространство на сигурност. Тази цел може да бъде постигната само в синхрон с американските интереси, т.е. ако САЩ демонстрират готовност за конструктивен диалог. Подобна съгласувана политика по отношение на Русия може да се окаже пролог към споделяне на компетенциите и отговорността в рамките на ЕС, например по следния начин:

- Берлин, Париж, Варшава и Виена - за Източна Европа;

- Виена, Будапеща, Загреб и Рим - за Югоизточна Европа;

- Франция, Италия, Испания и Португалия - за Северна Африка и Средиземноморския регион;

- Швеция, Финландия, Дания, балтийските държави и Германия - за Балтийския регион и в подкрепа на Съвета на страните от Балтийско море.

14. В тази връзка, в следващото базово споразумение между Русия и ЕС следва бъде предвидено създаването на европейско-руски център за сигурност и предотвратяване на конфликтите, както и конкретен план ("пътна карта") за неговата реализация. Този център следва да се заеме с разработката на възможностите за сътрудничество за предотвратяване на конфликтните сценарии в Европа и граничните региони, както и да съдейства за съгласувано разпределяне на функциите за преодоляване на конфликтите. По-късно може да се ориентираме към по-тясно сътрудничество с Шанхайската организация за сътрудничество (ШОС). Така могат да бъдат укрепени не само възможностите на ЕС за съгласуване на собствената му външнополитическа линия, но и, като цяло, постигането на компромиси по най-острите въпроси на международната политика (като този за бъдещето на Украйна например).

15. Кризисните процеси, възникнали в резултат от протестите в арабския свят и довели до военната интервенция в Либия, чиито несъразмерно големи мащаби по-късно станаха причина за липсата на консенсус относно прекратяването на гражданската война в Сирия, отново изведоха на преден план въпроса за начина на реформиране на Съвета за сигурност на ООН. На практика обаче, следва да сме наясно, че едва ли може да бъде осъществена наистина сериозна реформа на Съвета на сигурост. Въпреки това, европейските и руските интереси съвпадат относно необходимостта да бъдат пресечени опитите за неговото заобикаляне, за инструментализиране на решенията му и, по този начин, за последователния демонтаж на единствената централна и легитимна инстация за урегулиране на международните и регионални конфликти. Както показа и конфликтът в Сирия, Русия е силно заинтересована от запазване дееспособността на Съвета за сигурност на ООН.

Вътрешногерманските дебати за преразглеждане на германската политика по отношение на Русия следва да вземат предвид както спецификата на историческия контекст, така и продължителните традиции на икономическото сътрудничество между двете страни. При това е необходимо да се погрижим и за формирането на широк консенсус сред заинтересованите държави от ЕС, без да игнорираме принципите на демократичната, правова, плуралистична и основаваща се на гражданското общество политическа система, той като именно с подобна система е най-желателно да установим и развиваме партньорски отношения. Решаването на тази задача изисква решителност и активност. Освен това, германската политика трябва да е готова за предизвикателствата, свързани със започналата през 2008 финансово-икономическа криза, която изведе Берлин до позицията на "нерешителен хегемон", чиито съседи гледат на него с подозрение (19). Заради икономическата мощ на Германия, "определящото право" се премести в Берлин (20) и немското правителство едва ли е в състояние още дълго да отказва да поеме това бреме. Германия просто вече не може да се крие зад прословутата си, исторически обоснована, "културна сдържаност". И макар че сред държавите от ЕС липсва консенсус относно това, дали тази роля се пада на Берлин по право, активната реализация на германската външна политика и политика за сигурност ще изиграе определена роля.

Впрочем, това беше ясно още на предишното немско правителство. Още на Берлинската конференция по сигурността през юни 2013 военният министър Томас де Мезиер обяви, че "не искаме да бъдем Швейцария" (21). Според списание Economist, очевидно става дума, че Берлин поема водещата роля не само във финансовата и икономическа политика: "Днес Берлин е склонен да поведе своите по-слаби съюзници, при това не само в името на техните, но и на собствените си интереси".

Тоест, откровено се заявява, че Германия, като интегрална част от континента, следва поеме нова задача. В същото време и очевидно с известно съжаление се констатира, че "властта вътре в Европа рязко се измества към Берлин. Мнозина виждат в г-жа Меркел най-важния политик на континента. И в Пекин, и във Вашингтон, въпросът "накъде върви Европа?" се превръща в синоним на въпроса "какво искат германците?" (22).

В този контекст германско-руските отношения  ще имат важно значение. Във връзка с тесните икономически връзки и специалното място на Германия в руската политика и общественото съзнание, възникват опасения от появата на специфичен германско-руски път или от ново издание на "пакта от Рапало" , подхранвани от продължаващата криза в ЕС и отслабването на трансатлантическите отношения.

Заключение

Ето защо не бива да игнорираме факта, че синхронизираната кампатия против "източната политика" на Германия и тясното и партньорство с Руската Федерация, може да бъде сведена до един прост знаменател - да не се допусне това да продължи. Според тази целенасочена и преднамерена аргументация, всяко партньорство с Русия, заклеймявана като "нарушител на спокойствието" и уж вървяща към авторитаризъм, следва да бъде пресечено в зародиш.

Както вече посочих, тази кампания остави своите следи в германския политически спектър и омрачи изначално позитивното и съчувствено отношение към Русия на най-широки кръгове от германското общество.

И двата процеса: преразглеждането на германската политика към Русия, от една страна, и възприемането на поетата водеща роля в Европа - от друга, са тясно свързани помежду си и се развиват на фона на фундаменталното преразпределяне на влияние и мощ в международния контекст.

Едва ли е учудващо, че определени групи за влияние, които все още страдат ментално от фантомните болки на студената война, гледат с недоверие на взаимното разбирателство между Берлин и Москва. Учудващо е по-скоро, какъв отзвук пораждат техните нападки и кои точно групи от германския вътрешнополитически спектър се изявяват като най-твърди привърженици на неоконсервативния трансатлантизъм.

Бележки:

1. Zanny Minton Beddoes, Europe’s reluctant Hegemon, in: The Economist, 15. Juni 2013. http://www.economist.com/news/special-report/21579140-germany-now-dominant-country-europe-needs-rethink-way-it-sees-itself-and
2. Журналистът Андреас Килб с ирония отбелязва в една своя статия във Frankfurter Allgemeine Zeitung, посветена на Гюнтер Грас и ГСДП, че «Ханелоре Крафт е подмладено копие на канцлера Меркел (Ханелоре Крафт е популярен политика от ГСДП, премиер на провинция Северен Рейн - Вестфалия - б.р). С това Килб свързва нерешителността на Берлин да се позиционира като безспорен лидер на ЕС. «Могъщата, сита и обединена Германия толкова държи да има за канцлер жена, защото не иска допълнително да привлича вниманието към лидерските си позиции в Европа". Frankfurter Allgemeine Zeitung, 03.09.2013,
http://www.faz.net/aktuell/feuilleton/guenter-grass-und-die-spd-hannelore-kraft-ist-das-verjuengte-abbild-der-kanzlerin-12557038.html
3. John Kornblum, Deutschland und die Gespenster der Vergangenheit, in: FAZNET, 06.11.2009, S. 9.
4. Ebenda.
5. Frankfurter Allgemeine Zeitung, 14.07.2013, http://www.faz.net/aktuell/feuilleton/medien/amerikanische-talkshows-ein-fairer-schuldspruch-fuer-snowden-ist-garantiert-12282552.html
6. Leon Aaron, Testimony before the Subcommittee on Europe, Committee on Foreign Relations, U.S. Senate, June 13, 2013, A dangerous slide backward: Russia's deteriorating human rights situation; “Left in the ruble of civil society are only stagnation, hatred, and radicalism. Left behind is scorched earth, incapable of upholding democratic institutions, when this regime falls or implodes – just as happened after the fall of the Soviet Union.” http://www.aei.org/speech/foreign-and-defense-policy/regional/europe/a-dangerous-slide-backwards-russias-deteriorating-human-rights-situation/
В това изслушване в Сената, освен такива известни представители на американските "нови десни" като Ариел Коен от Heritage Foundation, участва и Борис Немцов - зам. председател на Републиканската партия на Русия и Партията на народната свобода.
7. Lilja Schewzowa, Kreml oder Demokratie - Wladimir Putins Russland, der Westen und die neue deutsche Ostpolitik, Le Mond Diplomatique, 08.02.2013.
http://www.monde-diplomatique.de/pm/2013/02/08.mondeText.artikel,a0049.idx,12; Цитат: „В същото време, остарял е и моделът за прокарване на демокрацията в авторитарните държави. В Русия прокарването на демокрацията стана невъзможно. След като Путин прие съответните закони през 2012 тя просто е забранена. Нещо повече, тя е дискредитирана в очите на населението. Хората, които се обръщат за помощ към Запада, биват обявявани за "пета колона" - с всички произтичащи от това последици за репутацията им. Следователно, либералните демокрации са изправени пред необходимостта да преразгледат политиката си към Русия".
8. Lilia Schewzowa, Das System. Wie das Tandem Putin-Medwedjew einigen wenigen Macht und Reichtum sichert und die Zukunft Russlands verspielt, FAZ, Frankfurt, 25.09.2009.
9. Lilia Shevtsova/David J. Kramer, Germany and Russia: The End of  Ostpolitik? The American Interest, 13. November 2012.
10. Lilia Shevtsova, Germany: When Will the Ostpolitik Finally End?, Carnegie Moscow Center, October 22, 2013.
11. Lilia Shevtsova & David J.Kramer, in: The American interest, November 13, 2013, in: http://carnegieendowment.org/files/Shevtsova_Kramer_Book_layouts_web.pdf, Russia and the West in the time of Troubles, S. 13.
12. Подобни виждания са разпространени не само в средите на опозицията. Аналогични съмнения в безусловната лоялност на руския елит могат да се чуят и от президента. Цитирайки Пушкин, той посочва в едно свое интервю, че в средите на антиправителствената опозиция постоянно присъства силен антируски елемент. "За съжаление, има подобна традиция сред нашата интелигенция. Това е свързано с желанието и да изтъкне своята цивилизованост и образованост и желанието и винаги да се ориентира към най-добрите образци. Може би това е неизбежно в определен етап от развитието. Без съмнение обаче, именно тази загуба да държавната идентичност и в периода на разпадането на Руската империя, и в периода на разпадането на Съветския съюз, се оказва пагубна и разрушителна". Интервю за  Първи канал на Руската телевизия и агенция Асошиейтед прес, 4.09.2013, http://kremlin.ru/news/19143 
13. Opening Statement by Hon. Boris Nemtsov Co-Chairman, Republican Party of Russia-People’s Freedom Party, Testimony before the Subcommittee on Europe, Committee on Foreign Relations, U.S. Senate, June 13, 2013, A dangerous slide backward: Russia's deteriorating human rights situation, in:
http://www.aei.org/speech/foreign-and-defense-policy/regional/europe/a-dangerous-slide-backwards-russias-deteriorating-human-rights-situation/
14. Ulrich Speck, The world is watching Berlin, Carnegie Europe, 27.09.2013. http://carnegieeurope.eu/strategiceurope/?fa=53120
15. Reinhard Veser, Deutsch-russisches Verhältnis Nicht nur Hintergrundmusik, FAZ 15.05.2013.
16. Eckhard Cordes, Vorsitzender des Ost-Ausschusses: Deutsche Wirtschaft fordert neue Russland-Politik, Euractiv.de, 11.07.2013*. http://www.euractiv.de/globales-europa/artikel/deutsche-wirtschaft-fordert-neue-russland-politik-007757*
17. National Intelligence Council, Global Trends 2030: Alternate Worlds 2012. http://www.dni.gov/nic/globaltrends 
18. В този смисъл, можем да се съгласим с руския опозиционер Иля Пономарьов, депутат в Държавната дума от партия "Справедлива Русия". Той се обявява против "гръмките декларации", които, все едно, не могат да бъдат изпълнени и моли ЕС и неговите страни-членки да отменят входните визи и да подкрепят руското правителство в борбата му срещу изтичането на капитали и неплащането на данъци. виж: Ilja Ponomarjow , Russland und der Westen: Was nun?, in: FAZ 21.06.2013, S.10.
19. Paterson, W. E (2011) The Reluctant Hegemon? Germany Moves Centre Stage in the European Union, Journal of Common Market Studies ,Annual Review ,49,59 -77; Siehe auch:  Germany and Europe - The reluctant Hegemon, in: The Economist, 15. Juni 2013, in: http://www.economist.com/news/leaders/21579456-if-europes-economies-are-recover-germany-must-start-lead-reluctant-hegemon
20. Klaus-Dieter Frankenberger, Führung und Verantwortung, in: FAZ, 27.06.2013, S. 8.
21. Ebenda.
22. Zanny Minton Beddoes, Europe’s reluctant hegemon, in: The Economist, 15.Juni 2013: http://www.economist.com/news/special-report/21579140-germany-now-dominant-country-europe-needs-rethink-way-it-sees-itself-and.

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.5/2019