13
Пон, Юли
30 New Articles

Южната стратегия на НАТО

брой 2 2014
Typography

През първите две десетилетия след края на студената война НАТО гледаше предимно на изток, към Централна и Източна Европа, Украйна и Русия. Днес вниманието на алианса все повече се насочва в южна посока - към Средиземноморието, Близкия Изток и Персийския залив, което се обяснява с една проста причина: именно там възникват нови предизвикателства. Ако НАТО иска да съхрани стратегическото си значение, пактът следва да отделя по-голямо внимание на региона на Близкия Изток и Северна Африка, включително като формулира своя "южна стратегия".

Уязвимият южен фланг

Стартиралият през 1994 Средиземноморски диалог показа, че алиансът осъзнава нарастващото значение на предизвикателствата от юг. В диалога участват Алжир, Египет, Израел, Йордания, Мавритания, Мароко и Тунис. Развитието на тази инициатива обаче, върви бавно. Сътрудничеството на двустранна основа се осъществява сравнително гладко, затова пък в многостранното взаимодействие са налице трудности, породени от противоречията между участниците в диалога с Израел по палестинския въпрос, а през последните години - и от влошаването на турско-израелските отношения.

Пречка пред Средиземноморския диалог е и разширяването на множеството други диалози по въпросите на сигурността в региона. За много средиземноморски държави е трудно да се ориентират в голямото разнообразие от дипломатически инициативи. Политическите и военни диалози, осъществявани от НАТО и ЕС, имат до голяма степен припокриващи се цели и в тях са ангажирани почти едни и същи участници. В същото време, много държави-участници в диалога предпочитат да отделят по-голямо внимание на такива невоенни аспекти на сигурността, като тези свързани с миграцията и културата. А решаването на подобни въпроси може да стане по-лесно и по-добре в рамките на други форуми, като Барселонския процес на ЕС (и неговото продължение в лицето на Средиземноморския съюз) например. В резултат от всичко това, влиянието на Средиземноморския диалог остава ограничено.

Включването на държавите от Персийския залив

Истанбулската инициатива за сътрудничество, възникнала на срещата на върха на НАТО през юни 2004, се оказа по-успешна. Инициирана от президента Джордж Буш, тя отделя най-голямо внимание на активизирането на практическото взаимодействие с държавите-членки на Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ) в следните области:

- преобразувания в сферата на отбраната, формирането на военните бюджети, военното планиране, както и отношенията между военните и гражданските структури;

- развитие на оперативната съвместимост;

- сътрудничество в борбата с тероризма, включително обмен на информация;

- противодействие на разпространението на оръжията за масово унищожаване;

- сътрудничество в укрепването на граничната сигурност;

- планове за действия при извънредна ситуация в гражданската сфера.

Четирима от шестимата членове на ССАДПЗ (Бахрейн, Кувейт, Катар, ОАЕ) участват в Истанбулската инициатива за сътрудничество. Саудитска Арабия и Оман, които не членуват в тази инициатива, осъществяват редовен политически диалог с НАТО. За разлика от Средиземноморския диалог, където сътрудничеството се осъществява предимно под формата на семинари и дискусии, взаимодействието в рамките на Истанбулската инициатива за сътрудничество предвижда участие в реални операции на НАТО. Така, Катар и ОАЕ се включиха във въздушната компания на пакта срещу Либия и изиграха ключова роля за подготовката на бунтовническите сили в тази страна. ОАЕ и Бахрейн участваха в Международните сили за поддържане на сигурността в Афганистан (ISAF). Катар пък разположи на своя територия центъра за управление на съвместните действия на авиацията и противовъздушните сили на НАТО за контрол на въздушното пространство.

Поуките от Либия

При формулирането на южната стратегия следва да се отчита неотдавнашният опит от кризисното урегулиране на Юг. В тази връзка либийската въздушна кампания ни дава редица важни поуки за бъдещето.

На първо място, както показа интервенцията в Либия, членовете на НАТО не могат автоматично да разчитат на това, че САЩ ще поемат водещата роля във всяка криза. Президентът Обама ясно даде да се разбере, че Вашингтон е склонен да оглави само началната фаза на интервенцията, когато са необходими уникалните военни сили и средства на Америка. САЩ обаче разчитаха, че след приключването на този начален етап европейските съюзници ще поемат основната отговорност за осъществяването на мисията в Либия, докато Съединените щати "ще ръководят, оставайки на по-заден план". Това не означава, че САЩ се отказват от своето лидерство. Просто Вашингтон ще подхожда по-избирателно към това, кога, къде и как да се намесва в бъдеще. Освен това, САЩ разчитат, че в някои случаи европейските им съюзници ще поемат ръководството на операцията, особено в Северна Африка, където Европа традиционно има сериозни интереси.

На второ място, либийската операция демонстрира, колко е важно да се разполага с достатъчно широка политическа подкрепа за действия в Близкия Изток. Мандатът на ООН и подкрепата на Лигата на арабските държави бяха изключително важни за гарантиране на такава политическа подкрепа при осъществяването на въздушната кампания и нейното легитимиране. Без мандат на ООН и без подкрепа от Арабската лига, мнозина съюзници и партньори на НАТО щяха да откажат да участват в операцията и да я подкрепят политически.

На трето място, либийската кампания демонстрира редица недостатъци в планирането и воденето на бойните действия. Въпреки огромното техническо и числено превъзходство на коалицията над треторазрядния и военен противник, тя изпитваше недостиг на боеприпаси и въоръжение по редица направления. Много задачи нямаше как да бъдат изпълнени без сериозната военна подкрепа на САЩ. В бъдеще европейските съюзници следва да отделят повече внимание на такива аспекти като свръхточните управляеми снаряди, разузнаването и дозареждането във въздуха, както и на безпилотните летателни апарти. Но тъй като мнозинството членове на НАТО планират съкращаване на военните си разходи, което води до упадък на военния им потенциал, ще е трудно ключовите американски съюзници да бъдат убедени да направят толкова необходимите инвестиции в своята отбрана.

На четвърто място, критично за успеха на въздушната кампания се оказа наземното разполагане на специалните части от Великобритания, Франция и други страни (особено тези от Катар и ОАЕ). Именно те помогнаха да бъдат въоръжени и подготвени отрядите на бунтовниците, освен това осъществиха координирането на непосредствената въздушна подкрепа, когато бунтовниците започнаха настъплението си срещу Триполи. Обединените арабски емирства и Катар пряко участваха в нанасянето на въздушните удари срещу армията на Кадафи. Това подчертава колко е важно да бъде задълбочено взаимодействието с държавите от ССАДПЗ и, най-вече, с Катар и ОАЕ.

Накрая, либийската кампания демонстрира, колко е важно взаимодействите и тясното сътрудничество между НАТО и ЕС да продължи и след приключването на военните действия. Много от сегашните политически проблеми на Либия са резултат от липсата на последователно и достатъчно тясно политико-икономическо взаимодействие и на планове за по-нататъшни политически действия след края на военния етап на либийската операция. ЕС на съумя да осигури необходимото икономическо и политическо сътрудничество и взаимодействие в следвоенната фаза. Това създаде изключително сериозни пречки по пътя на политическите трансформации в Либия и породи нови възможности за разширяване на въоръжената активност в района на Магреб на групировките, свързани в Ал Кайда и, в частност, доведе до кризата в Мали.

Операцията в Мали

Операцията в Мали също ни дава полезни поуки. Следва обаче да сме наясно, че между нея и операцията в Либия имаше много сериозни разлики. В Мали действаха само френски войски, разчитащи на подкрепа от съюзниците си от НАТО. САЩ ги подсигуряваха по три основни направления: дозареждане във въздуха, разузнаване и въздушен транспорт. Франция обаче сама ръководеше военните операции на място.

За успеха на малийската операция значително съдейства обстоятелството, че най-различни политически сили във Франция активно и единодушно подкрепиха използването на военна сила в Северна Африка, която Париж разглежда като ключов регион при реализацията на своята национална стратегия. Този консенсус позволи на Франция да действа бързо и ефективно в Мали.

Интервенцията в тази страна показа, че е много важно в районите, прилежащи на зоната на конфликта, предварително да бъдат разположени лека военна техника и съответните високоефективни мобилни сили. Франция успя бързо да реагира на действията на ислямистите и туарегите, защото разполагаше с предварително прехвърлени в този регион механизирани поделения и самоходна техника. НАТО задължително следва да има предвид това обстоятелство, когато разработва плановете за стратегическата си преориентация към региона на Близкия Изтоки Северна Африка.

Подкрепата и участието на съюзниците

Разработката на южната стратегия на НАТО ще изисква много сериозна подкрепа и активното участие на ключовите американски съюзници от пакта.

Отказът на Германия да участва в либийската операция поражда сериозни въпроси относно това, дали алиансът може да разчита на подкрепата и участието на Берлин в бъдещи военни операции извън границите на Европа, включително в такива, осъществявани със санкция на ООН, каквито бяха и действията в Либия. Вземайки решение да не участва в интервенцията в Либия, германското правителство изтегли военноморските си сили от Средиземноморието както и своите екипажи от самолетите за далечно радиолокационно откриване АУАКС.

През първото десетилетие след края на студената война Германия се стремеше да разшири своя хоризонт на сигурност и участваше в многонационалните мисии извън зоната на отговорност на НАТО. Така, германски изтребители участваха във въздушната операция в Косово. За Германия, това беше важна стъпка в отбранителната и политика, особено предвид факта, че в тази операция войските на съюзниците действаха без да имат санкцията на Съвета за сигурност на ООН.

През последните десетина години обаче, Берлин се старае да предприема подобни рисковани стъпки колкото се може по-рядко. Основният му приоритет е защитата на просперитета и стабилността, постигнати след края на студената война. Затова Германия все по-внимателно и предпазливо взема решения за използване на военна сила, особено ако става дума за кризи извън пределите на Европа.

Ключовият въпрос е, дали Германия е склонна да поеме задължения в отбранителната сфера, съпоставими с нейната усилваща се икономическа мощ. Или ще се превърне в една "голяма Швейцария", т.е. в търговска държава, концентрираща усилията си за укрепване на своите икономическите и търговски възможности в условията на глобалния пазар, предоставяйки на другите да решават трудните въпроси за сигурността и отбраната?

Впрочем, тревога в това отношение поражда не само Германия. По ред икономически и политически причини занапред ще става все по-трудно да бъде склонена Великобритания да участва във военни операции извън зоната на отговорност на НАТО. Това беше демонстрирано по един драматичен начин от британския Парламент, който в края на август 2013 отказа страната да участва в нанасянето на въздушни удари срещу Сирия, дори след като се появиха съобщения за използването на химическо оръжие в околностите на Дамаск.

Гласуването бе неприятно поражение за правителството на Камерън, което бе най-агресивно настроено, в сравнение с останалите членове на НАТО, по въпроса за военната намеса. То отчасти беше резултат от слабия контрол на премиера над собствената му партия, но демонстрира и по-мащабни тенденции в британската вътрешна политика и това може да окаже съществено въздействие върху перспективите за военно сътрудничество между Вашингтон и Лондон.

През последното десетелетие настъпиха и забележими промени в обществените настроения вътре в Консервативната партия. На фона на отслабването на британската икономика и глобалния спад, мнозина депутати-консерватори искат Великобритания да се придържа към "по-скромно поведение" на международната сцена. В същото време, те са все по-малко склонни да следват външната политика на Америка. До голяма степен, тези настроения се обясняват с последиците от иракската война. Решението на Тони Блеър да подкрепи Джордж Буш в тази война се оказа изключително непопулярно в британското общество и населението на страната е все по-малко склонно да подкрепя американската политика.

В същото време, наложените от правителството на Камерън мерки за строги икономии доведоха до сериозни съкращения във финансирането на британските въоръжени сили. Както посочва бившият американски държавен секретар по отбраната Робърт Гейтс, тези съкращения съществено ще ограничат възможностите на британските войски да участват в бъдещи военни действия съвместно със САЩ. Мнозина британски военни пък обвиняват Камерън, че разчита на плюсовете от силната отбрана, но не иска да плаща за нея.

За разлика от Великобритания, Франция застана решително на страната на Обама, подкрепяйки военната намеса, дори и без санкция на ООН, когато стана ясно, че в Сирия е използвано химическо оръжие. Но неочакваното решение на президента Обама да се откаже от нанасянето на военен удар и да приеме предложението на Владимир Путин за поставянето на сирийското химическо оръжие под международен контрол с цел последващото му унищожаване, се оказа силен удар по Франсоа Оланд. В Париж, както и в някои други страни и най-вече в Саудитска Арабия, това беше прието като признак за нерешителността и слабостта на Обама.

Укрепването на сътрудничеството между НАТО и държавите от Персийския залив

Новите предизвикателства на юг изискват нови подходи към въпросите на сигурността. В бъдеще военните намеси с участието на НАТО, най-вероятно, ще се провеждат в рамките на временни коалиции на доброволна основа, включващи както участници в пакта, така и други държави, затова е изключително важно алиансът да разполага с боеспособни регионални партньори, които да могат ефективно да взаимодействат с неговите части, както и да се постави по-голям акцент на регионалните проблеми от типа на Истанбулската инициатива за сътрудничество, които целят да повишат оперативната съвместимост и да разширят взаимодействието между НАТО и регионалните му партньори.

В това отношение Истанбулската инициатива се оказа твърде ефективна. Както вече посочихме, ОАЕ и Катар пряко участваха в либийската операция, а ОАЕ и Бахрейн се включиха в ISAF. НАТО следва да използва тази готовност на държавите от ССАДПЗ да участват активно в операциите на алианса и да задълбочава връзките си с тях.

Тези въпроси могат да оформят пространства за разширяване и активизиране на сътрудничеството. Става дума, преди всичко, за противоракетната отбрана. Перспективата Иран да се сдобие със собствен ядрен арсенал, при това в недалечно бъдеще, може да усили заинтересоваността на държавите от ССАДПЗ от системата за ПРО и другите механизми за намаляване на собствената им уязвимост от евентуален ядрен шантаж. Но, дори ако тази заплаха бъде преодоляна благодарение на очертаващата се "голяма сделка" между Техеран и участниците в "групата на шестте", Иран вероятно ще се сдобие с голям арсенал от все по-точни неядрени ракети с голям обхват, получавайки ги например от Китай. Това ще създаде нова и твърде сериозна стратегическа заплаха.

Енергийната сигурност е друга сфера, където разширяването на сътрудничеството ще бъде от полза. Европейските членове на НАТО са много силно зависими от доставките на петрол и газ от Близкия Изток и Персийския залив, необходими за техните икономики. Затова те са силно заинтересовани тези доставки да не бъдат застрашени. В качеството си на големи и важни износители на енергоносители, държавите от ССАДПЗ също са заинтересовани от това. Укрепването на сигурността на морските маршрути може да се превърне в друга сфера на сътрудничество.

Накрая, продължава да съществува необходимостта да бъде съхранен достатъчно мощен потенциал за сдържането на Иран, дори ако бъде постигнато споразумение за ограничаване на ядрената му програма. Както бе посочено по-горе, след отмяната на ембаргото, военният потенциал на Техеран със сигурност ще нарасне. Държавите от ССАДПЗ, както и Турция и Израел, ще се нуждаят от стратегически гаранции за своята сигурност и това може да се превърне във важна задача на НАТО, при това изключително сложна във военен и политически план.

В същото време, прехвърлянето на вниманието на Северноатлантическия алианс на юг не бива да става за сметка на основните му интереси, които са на изток. Тоест, НАТО ще продължи да следи амбициозните руски планове за военна модернизация и ще запази достатъчно мощни сили за сдържане на Москва по своята източна периферия.

 

* Председател на отдела за европейска сигурност на Rand Corporation и анализатор на Нешънъл Интерест

** Анализатор на Rand Corporation и Нешънъл Интерест

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.3 2020