13
Пон, Юли
30 New Articles

Гражданската война в Ирак и стратегията на "управлявания хаос"

брой 2 2014
Typography

През последните месеци ситуацията в сферата на сигурността в Ирак рязко се влоши. По данни на местното Министерство на здравеопазването, само през януари 2014 над хиляда души са станали жертва на терористични нападения (795 мирни граждани, 122 военни и 96 полицаи), а над две хиляди са били ранени. В сравнение с януари 2013, броят на жертвите е трикратно по-голям. Толкова много убити страната не беше виждала от 2008 (когато бе върховият момент от битката за власт между различните местни политически и религиозни групировки).

По този повод, иракският премиер Нури ал-Малики увери, че "борбата с тероризма в страната ще продължи и, всеки, който го подкрепя, ще се превърне в мишена на силите за сигурност". Според него, "международната общност следва да заеме ясна позиция по отношение на държавите и организациите, подкрепящи екстремистите, и да ги принуди да прекратят финансовата и политическата помощ за тях", като в случая се визират най-вече Саудиатска Арабия и някои други държави членки на Съвета за сигурност на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ).

Тази терористична активност се осъществява на фона на мащабната операция на правителствената армия в западната иракска провинция Анбар, където се намират основните бази на сунитските екстремистки формации. Тя стартира още в края на декември 2013 като в нея участват бронирани части, авиация и тежка артилерия. Това обаче не пречи на терористите да нанасят болезнени контраудари, включително убийството на близкия до премиера Ал-Малики генерал Мохамед Ал-Карауи и 17 офицери от елитната 7-ма дивизия, която е гръбнака на иракските части, участващи в операцията по ликвидиране на терористичните огнища. Сражения се водят в зоната между град Ер-Рамади и границата със Сирия (т.е. в провинция Анбар), където са проникнали стотици бойци от ислямистките организации "Ислямска държава в Ирак и Леванта" (ИДИЛ), "Ансар ал-Суна" и Ал Кайда. От 20 януари насам, правителствените части се командват от генерал Рашид Фалих, смятан за един от най-решителните иракски военни. Назначаването му бе свързано с намерението на правителството максимално бързо да постави ситуацията под контрол. Случи се обаче точно обратното, като ислямистите успяха да овладеят градовете Рамади и Фалуджа. За да спасят положението, САЩ спешно снабдиха иракските ВВС с безпилотни самолети, с цел да бъдат нанесени въздушни удари по базите на екстремистите. Заговори се дори, че в района могат да се появят поделения на иранския Корпус на стражите на ислямската революция за да обърнат ситуацията в полза на Багдад. Както е известно, през април 2013 по време на посещението си в Ирак, ръководителят на иранската служба за сигурност Хейдар Мослехи предложи на премиера Ал-Малики пълноценно и мащабно сътрудничество в сферата на сигурността и най-вече в организиране на противодействието срещу джихадистите от ИДИЛ. Поне досега, иракчаните гледаха да не разчитат на пряката военна помощ на Техеран, но с наближаването на парламентарните избори, насрочени за края на април 2014, които трябва да решат съдбата на правителството на Ал-Малики, Багдад наистина може да прибегне до външна помощ, имайки предвид, че терористичните сунитски групировки се финансират и въоръжават от чужбина и най-вече от консервативните монархии от Персийския залив. Така или иначе, но провинция Анбар се оказа на ръба на хуманитарната катастрофа. Неслучайно на 6 февруари шефът на мисията на ООН в Ирак и бивш български външен министър Николай Младенов обяви, че международните фондове са предприели срочни доставки на храни и стоки от първа необходимост за жителите на провинцията. Три дни по-късно, иракският вицепремиер Салех ал-Мутлак се обърна към ЕС с призив да изпрати в Анбар хуманитарна помощ.

Краят на мултивекторната политика на Багдад

Както вече споменах, правителството на Ал-Малики дълго време разчиташе, че ще може да гарантира сигурността на страната, както и своята собствена, чрез умелото маневриране между Техеран, Риад и Вашингтон. То обаче, очевидно надцени дипломатическите си способности. След началото на конфликта в Сирия, за Багдад стана невъзможно да продължи "мултивекторната" си политика. Посланикът на САЩ в Ирак Залмай Халилзад - първият мюсюлманин, направил успешна кариера в американската дипломация и имащ немалки заслуги за кариерата на сегашния иракски премиер, навремето доста точно характеризира Ал-Малики като "политик, който не зависи от Иран и се позиционира като арабски националист". Сътрудничеството му с Техеран винаги се е диктувало на първо място от политическите интереси на част от иракския елит, а едва след това - от някакви "идейни" (т.е. религиозни) съображения. Към същия принцип на "равноотдалеченост" Ал-Малики се придържаше и по отношение на САЩ, заявявайки по време на едно от посещенията си във Вашингтон: "Смятам се за приятел на Съединените щати, но не съм човекът на Америка в Ирак".

Проблемът обаче е, че според краля на Саудитска Арабия Абдула (заявил го открито още през 2009), Ал-Малики е "ирански агент", а управлението му е "отворило вратите за иранското влияние в Ирак". Имайки предвид маниакалната саудитска "иранофобия", подобно твърдение е равносилно на присъда, произнесена срещу иракския премиер от саудитския монарх. И макар че няма преки доказателства, мнозина анализатори смятат, че още през 2007 Саудитите, с посредничеството на членове на Републиканската партия на САЩ, са сключили дългосрочен договор с американската лобистка група BGR, с който и възлагат осъществяването на информационна война против Ал-Малики и неговата партия "Дауа" ("Ислямски призив").

До определен момент партньорските отношения между Багдад и Техеран бяха само саудитски проблем. За разлика от Риад, Вашингтон реагира твърде спокойно на посещението на президента Махмуд Ахмадинеджад в Ирак през 2008, по време на което бяха заложени основите на партньорството между двете държави. Американците бяха наясно, че далеч не всички иракски шиити одобряват сближаването с Иран, а великият аятолах Али Систани дори отказа да се срещне с Ахмадинеджад, заради подкрепата, която последният оказваше навремето на основния му "конкурент" Моктада ас-Садр.

Впрочем, подобни "дреболии" не тревожеха особено и иранските лидери, които заложиха на Ал-Малики, включително и за сметка на традиционните си иракски протежета (т.е. хората на въпросния Ас-Садр). Стратегическото партньорство с Ирак си имаше политическа цена и Техеран беще склонен да я плати, тъй като разходите му за установяването на близки отношения с Багдад нямаше как да не се изплатят.

Така, стокооборотът между двете държави демонстрира смайващ ръст: по различни оценки, през 2012 той е достигнал между 7 и 12 млрд. долара. На фона на все по-суровите американски санкции, Ирак се превърна в своеобразна "врата към световната иконамика" за режима на аятоласите. Както е известно, западните експерти анализиращи проблема с икономическите санкции и повишаването на тяхната ефективност, нерядко използват термина "черен рицар". Така се обозначават търговско-икономическите партньори, които - с цел да си гарантират по-големи печалби или политически ползи, помагат да се нарушава режима на санкциите или, най-малкото, отслабват негативните последици от налагането му. Именно в такъв "черен рицар" за Иран се превърна Ирак.

При това, заобикалянето на санкциите се осъществява по всички направления -  от търговските до финансовите операции. Така например, Ирак рязко увеличи вноса на автомобили от Иран, след което ги "препродава" из целия регион. През 2010 пък американските експерти стигнаха до извода, че отварянето на две частни ирански банки в Ирак е целяло най-вече обслужването на международните финансови операции на иранските компании. Освен това, различни компании от Ирак и Турция се използваха за "пробив" в режима на санкциите, като с тяхна помощ Техеран купуваше технологии за нуждите на собствената си икономика.

Разбира се, това всичко това нямаше как да не провокира нарастващото недоволство на Вашингтон от Ал-Малики и курса му към партньорство с Иран. Освен това то направи американците по-податливи към молбите на Риад да му позволят "да разиграе в Ирак сунитската карта". Така, сирийската криза сложи кръст на стремежа на иракския премиер да води мултивекторна политика. Последвалите събития бяха ускорени и от желанието на Багдад да установи контакт с Москва и да отвори за Русия пазара си, включително като подпише оръжейна сделка с руснаците за над четири милиарда долара и се споразумее за сътрудничество с Газпром.

В същото време, дебатите в американския Конгрес относно случващото се в Ирак бяха доста лицемерни. На първо място, защото именно конгресмените блокираха сделката за доставката на изтребители Ф-16 и хеликоптери "Апачи", за която Ал-Малики настояваше от 2011 насам, разчитайки с тяхна помощ да смаже сепаратистите и ислямистите. В продължение на три години Вашингтон мотивираше отказа си с това, че "САЩ не са сигурни, че иракския премиер няма да използва доставеното му оръжие за да продължи да потиска сунитското малцинство и да репресира борците за неговите права". Между другото, Вашингтон беше съвсем наясно, какво точно представляват въпросните "борци на правата на сунитското малцинство". През 2004 американците на два пъти окупираха Фалуджа, а след това (през 2007-2008) неколкократно им се налагаше да я "прочистват" именно от тях. Всеки път обаче, ислямските радикали съумяваха да не допуснат сериозни загуби от тези операции, да не говорим, че племенните иракски милиции “Сахуа” ("Пробуждане"), които в момента тясно си сътрудничат с ИДИЛ, по онова време оказваха "всяческо съдействие" на американските части.

Следва да споменем още нещо много важно. През 2013 петролният гигант Ексон Мобил, който експлоатира залежите в Иракски Кюрдистан, нае като консултант бившия посланик на САЩ в Ирак (2010-2012) Джефри Джеймс. Именно той лансира идеята, че интересите на компанията изискват отслабването на централното правителство в Багдад, като за целта се провокира конфликт, който да отвлече вниманието на Ал-Малики от Иракски Кюрдистан и неговата фактическа независимост. Очевидно правилото, че "онова, което е изгодно на транснационалните корпорации, е в интерес на Америка" продължава да е в сила.

Много е възможно, ако бунтовете в Анбар не бъдат напълно смазани, рано или късно ислямистите, действащи в провинцията, да я провъзгласят за "независима ислямска държава". Можем да очакваме също, че най-малко една от арабските монархии от Залива би признала тази държава, което пък ще означава, че ситуацията и в Сирия, и в самия Ирак драматично ще се влоши.

В очертаващата се "гражданска война" в Ирак, макар и неявно, присъства и друг външен фактор, в лицето на Русия. Съзнателно забавяйки доставката на оръжие за режима на Ал-Малики, САЩ принудиха правителството да се обърне към Москва. А след оръжейните компании на иракския пазар се появиха и руските петролни и газови гиганти. Тоест, очертаха се нелоши икономически перспективи, което пък означаваше сериозна конкуренция за западните транснационални компании. А като прибавим към това развиващото се партньорство между Багдад и Техеран става ясно, че избухването на въоръжения сблъсък в Анбар беше неизбежно. Впрочем за него допринесе и "доброжелателният неутралитет" на Багдад по отношение на сирийската криза, тъй като ограничи възможностите за интервенция на "джихадисткия интернационал" в Леванта.

Истината е, че позволявайки на джихадистите да се опитат да разкъсат Ирак на парчета, оста Вашингтон - Риад - Тел Авив (колкото и парадоксално да изглежда) демонстрира пред целия свят, какво може да се случи на всяка държава, която се ориентира към "неправилните партньори". Например към Иран, Русия или Китай (между другото, китайците също са все по-активни на иракския пазар). Освен всичко друго, победата на джихадистите в Ирак би се превърнала в сериозен реванш на САЩ, Израел и Саудитска Арабия за стратегическото им поражение през 2013. Ако това се случи, въпросът, кой ще контролира Леванта моментално ще изгуби актуалност, защото споменатият по-горе "троен съюз" не би допуснал конкуренти в региона.

Неизбежно ли е разпадането на Ирак

Както е известно, парламентарните избори в Ирак са насрочени на 30 април, като след тях в държавата вероятно ще настъпят сериозни промени. Истината е, че страната се намира в задънена улица. Парламентът на практика не функционира - мнозина депутати не участват в заседанията му в знак на протест против политиката на управляващите, а липсата на кворум не позволява вземането на решения. Така, доскоро не беше започнало разглеждането на държавния бюджет за 2014, неясно остава и бъдещето на редица ключови законопроекти. Огромен брой жизнено необходими проекти, които все още не са утвърдени и не са получили финансиране, остават само на хартия, а гигантските приходи от петрола и газа се прехвърлят по сметки в американски банки. Мнозина в Ирак са наясно, къде биват насочвани тези пари след това, ето защо отказът на Финансовото министерство в Багдад (под предлог, че липсват достатъчно средства) да се съобрази с приетия през 2013 закон за петкратно увеличаване на отчисленията в провинциалните бюджети (от 1 до 5 долара на барел добит там петрол), провокира бурното негодувание на местните власти. В отговор, губернаторите и съветите на провинциите активно се ангажираха с формулирането на координирани мерки за въздействие върху правителството. Съдейки по официалните им заявления, ръководителите на иракските провинции са настроени решително и възнамеряват да постигнат ревизия на бюджета за 2014 с всички достъпни средства.

През януари в Дивания (провинция Кадисия) се проведе "конгрес на Среден Ефрат" с участието на губернатори на пет иракски провинции, които призоваха за "справедливо разпределяне на приходите, пропорционална на числеността на населението". Две седмици по-късно в петролната столица на Ирак - Басра, пък се проведе конференция с участието на официални представители на осем иракски провинции, където се добиват петрол и газ, както и на парламентарната комисия по петрола. На следващия ден губернаторът на Басра Маджид ал-Насрауи обяви, че е завел дело срещу Министерството на финансите, защото нарушава закона от 2013. Показателно е, че съветът на провинция Басра официално разреши провеждането на протести срещу действията на правителството и призова да бъдат удовлетворени "законните права на жителите на провинцията, която разполага с най-големи природни ресурси, но е на последно място по жизнено равнище".

Мнозина анализатори смятат, че личният авторитет, влиянието и политическата тежест на Нури ал-Малики и неговия блок "Държава на закона" значително са намалели. Обвиненията в авторитаризъм, мащабна корупция, неспособност да се гарантира сигурността дори в центъра на столицата (за последните три години средният брой на терористичните нападения с човешки жертви в Багдад е нараснал от 70 до 110 седмично), липсата на желание да се търси компромис, както и непрекъснатите опити да ликвидира (включително физически) опонентите си - всичко това рязко ограничава възможностите на Малики за трети път да стане премиер и върховен главнокомандващ.

Впрочем, истината е, че всички иракски политици, участвали в управлението през последните десетина години, не демонстрираха особено желание да обвържат личната си съдба с тази на страната. В престижните райони на Лондон вече са намерили убежище немалко функционери на "новата демократична власт", като започнем с първия военен министър след американската военна намеса Хазем Шаалян (обвинен, че само за година е присвоил 1,5 млрд. долара). С имоти в чужбина разполагат и мнозина от днешните управляващи. Така, по данни на парламентарната комисия за борба с корупцията, общата сума на присвоените от хазната и прехвърлени в чужбина средства е около 200 млрд. долара.

Съзнавайки, че събитията могат да се развият по опасен за тях начин, властите в Багдад предприемат отчаяни усилия за запазването на статуквото (под лозунга за "гарантиране на приемственост в реформите") за да не допуснат управлението на страната да премине в ръцете на противниците им. В тази връзка напоследък сме свидетели на трескави опити за излизане от кризата, включително чрез лансирането на доста неочаквани инициативи.

Така, официално се твърди, че властите са склонни да прекроят административната карта на страната като увеличат броя на провинциите от 18 до 30. Това беше потвърдено от редица мерки в тази посока, една от които (от 21 януари за образуването на 4 нови провинции) беше изненада дори за жителите на община Фалуджа, да не говорим за ръководството на провинция Анбар.

Прикритата цел на това "раздробяване" на страната е едновременно да бъде нанесе удар в няколко посоки:

- Ще бъдат раздробени "бунтовническите" провинции с преобладаващо сунитско население, като, паралелно с това, на власт в тях бъдат поставени представители на клановете,  участващи в племенните милиции "Сахуа" ("Пробуждане"). В частност, беше взето решение за трансформирането на редица общини в провинциите Анбар, Салах ад-Дин и Нинава в самостоятелни провинции.

-  Да бъдат отнети част от козовете, с които разполага ръководството на Иракски Кюрдистан, чрез преобразуването на 4-5 общини в самостоятелни провинции, като се разчита, че това ще доведе да намаляване на територията и населението на сегашния автономен регион и ограничаване на неговата тежест и влияние на иракската политическа сцена. При това става дума не само за спорните територии в провинциите Уасит, Дияла, Нинава и Киркук, но и за "изконно кюрдските" Дахук и Сюлеймания.

- Да се промени общото разположение на силите в страната чрез прокарването на свои хора на ръководни постове в новосъздадените провинции. На местните избори през 2013 управляващата коалиция загуби губернаторските постове дори в такива стратегически важни провинции, като Багдад и Басра, и вече разполага с по-малко от половината губернатори (и то с известни уговорки).

В същото време, предвид слабостта на държавния апарт и усилващите се центробежни стремежи на местните власти, процесът може да излезе от контрол, т.е. преразпределянето на територията да доведе до обратен резултат, включително до обособяването на цели региони и създаване на автономии (по примера на Кюрдистан). Така, губернаторът на провинция Нинава вече обяви, че ако бъдат предприети официално обявените практически стъпки за изваждането на определени общини от състава на провинцията, тя ще се самопровъзгласи за автономна зона. Декларацията му получи широка подкрепа, включително в богатия на петрол иракски Юг. В провинциите Басра и Майсан бяха организирани демонстрации в подкрепа на предоставяне статут на провинции на няколко общини, включително намиращи се в богатите на петрол райони, които по-късно да формират автономна "конфедерация на Юга" по модела на Кюрдистан.

Тоест, на практика, вече са налице предпоставките за трансформирането на Ирак във федеративна държава с десетки провинции, групирани на племенна, религиозна или икономическа основа в 3-4 автономни района (условно - шиитски, кюрдски и сунитски) като, паралелно с това, бъдат драстично ограничени властовите пълномощия на централната власт.

На пръв поглед това изглежда трудно осъществимо, тъй като за законодателното оформяне на подобни решения следва да бъдат създадени съгласувателни парламентарни комисии, комитети, подзаконови актове и т.н., да не говорим, че ще трябва да се промени и конституцията на страната. На практика обаче, ако нещата бъдат анализирани по-внимателно, става ясно, че това най-вероятно е в интерес на ключовите играчи, влияещи върху развитието на ситуацията в Ирак.

Заключение

Според повечето анализатори, сегашното изостряне на военната ситуация в Ирак е свързано с опитите на уахабитско-сунитската ос, начело с Риад, да използват сложната ситуация в страната за разпалване в целия регион на шиитско-сунитските противоречия и да ги използват не само за да попречат на опитите за намиране на мирно решение на сирийската криза, но и за да провалят очерталото се сближаване между Техеран и САЩ и Запада. Управляващото кралско семейство в Саудитска Арабия не е склонно да се раздели със статута си на основен стратегически партньор на Вашингтон в региона и използва всички възможни средства, включително провокации, организирани от саудитските специални служби, за да запази привилегированата си роля в регионалната игра на американците. Още повече, че има реална възможност след 5-7 години Ирак да повиши петролния си износ до 8-9 млн. барела дневно, т.е. колкото е и този на Саудитска Арабия, а Иран ще изнася до 3-3,5 млн. барела дневно. Това означава, че има реална опасност ухабитското кралство да загуби позициите си на основен петролен износител в Близкия Изток, което силно ще намали привлекателността му за Запада, като цяло.

В момента много зависи от това, как ще действа Белият дом: дали там са вече наясно за необходимостта от изместване на акцентите в американската близкоизточна политика към Иран, Ирак и "шиитския полумесец", като цяло, или ще продължат да залагат на ретроградните арабски монархии, както и на прословутата си "стратегия на управлявания хаос" в региона.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.3 2020