В политиката има само два наистина важни въпроса: кой решава и кой решава, кой да решава. Всяка държава има своите отговори на тези въпроси, както и начини за решаването им, независимо дали става дума за демокрация, автокрация или диктатура. Но, независимо къкъв е отговорът, в по-широкия контекст винаги възниква една и съща дилема. Кой има правото да определя дали една територия може да бъде призната за държава или не? През по-голямата част от човешката история националните държави, в познатия ни днес вид, просто не съществуват. Териториите се контролират от влиятелни местни лидери, които, на свой ред, дават клетва за вярност на отдалечени от тях владетели от по-висок ранг, предпочитайки онези, които повече ги устройват при едни или други обстоятелства. В Европа, противоречията на тази система с течение на времето водят до Трийсетгодишната война, в която загиват осем милиона души и която приключва през 1648 с пълното преразглеждане на взаимоотношенията между територията, хората и властта. Резултат от нея са поредица от договори, известни като Вестфалския мир. Заедно с него се раждат две нови идеи, а именно суверенитетът и териториалната цялост. Кралете и кралиците са сдобиват със "свои" народи и "свои" територии, обитавани от въпросните народи. Освен това те вече не могат да се месят, когато им скимне, в случващото се извън техните граници.
Появата на съвременната държава
В резултат от налагането на този модел възниква едно ново образувание - съвременната държава, между която и нейния владетел (ръководител) има ясно разграничение. Създава се гъста мрежа от норми и процедури на международното право. В нейния център, подобно на два дебнещи се паяка, кръжат един до друг два фундаментални принципа. Първият принцип е този за самоопределението, т.е. идеята, че конкретният "народ" има правото да решава своите проблеми в рамките на собствената си държава. Вторият е принципът за териториалната цялост, т.е. представата, че границите на съществуващата държава по принцип не могат да се променят. Самоопределението може да бъде динамично или турбулентно. Става дума за промяна на политическите условия, за които се смята, че противоречат на волята на местното население. Териториалната цялост пък е прагматично и твърде "предпазливо" понятие, функциониращо на принципа "познатото зло е по-добро от непознатото".
Държавите притежават мощен инстинкт за самосъхранение. Те не искат спорни промени на своите вече съществуващи граници и са склонни да ги приемат само при строго определени и контролируеми условия. Затова във всеки конкретен случай принципът за самоопределението много трудно може да надделее над този за териториалната цялост, тъй като не е ясно, до какво би могъл да доведе подобен прецедент. Въпреки това, бурният ход на събитията понякога води до това, че съществуващите граници престават да функционират. Когато възникне такава ситуация, оптималният начин нещата да продължат да вървят напред е постигането на общо споразумение между влиятелните местни лидери и по-широката международна общност относно необходимостта от нов ред. В най-добрия случай възникват нови граници, които се признават от всички държави. Така, конвулсиите и гибелта на европейския комунизъм доведоха до появата на 15 нови държави, които повече или по-малко мирно възникнаха върху руините на Съветския съюз. Чехословакия също съвсем цивилизовано се раздели на две нови държави.
Политическият натиск вътре в страната може да принуди нейните лидери да разгледат възможността за прокарването на нови граници. В разумната съвременна демокрация за целта съществуват определени правила и условия. Така, в Канада, гласуването на референдума от 1995 успя да възпре още в зародиша му надигащото глава сепаратистко движение в Квебек. През следващата 2014 референдум за независимост ще се проведе в Шотландия. Останалата част на Обединеното кралство не оспорва правото на шотландците да формират нова държава в рамките на традиционната шотландска територия. Всичко това дава (поне засега) на света модели и примери, как следва да се ре решават болезнените въпроси, пораждащи спорове и противоречия. В крайна сметка, ако ексцентричните британци решат да се разделят, защо някой трябва да възразява срещу това?
Кога възникват проблемите
Проблемът обаче става много по-сериозен, когато една или друга езикова или културна общност населява двете страни на вече съществуваща граница. В този случай предизвикателството срещу териториалната цялост касае не само една държава, а две или повече. В подобни условия губят дори големите общности, които имат пълно основание да претендират за самоопределение. Така, Испания и Франция съвместно държат под контрол баските, недопускайки претенциите им за независимост да излязат от контрол. Стремежът на 30 милиона кюрди да живеят в собствена държава изисква от Турция, Ирак, Иран, Армения, Сирия и, може би, Азербайджан да се съгласят с намаляването собствената си територия, което трудно може да стане.
Когато липсва ясен и адекватен начин за мирно споразумяване относно това, кой ще вземе решението, ситуацията може да излезе извън контрол, което да доведе до кърваво насилие. Така, при отделянето на Бангладеш от Пакистан през 1971 загиват почти милион души. Стотици хиляди са убити в провинция Биафра, при опита и през 60-те години на миналия век да се откъсне от Нигерия. Впрочем, има и по-пресни примери - така Москва изпрати войските си в Чечения за да не позволи на тази автономна република на Руската Федерация да стане независима. Южен Судан пък стана член на ООН след общонародния референдум през 2011, който трябваше да сложи край на продължителната и разрушителна гражданска война.
Напрегнатите и активни бойни действия невинаги водят до ясен и конкретен резултат. Двусмислените примирия могат да се проточат неопределено дълго време. Така, Тайван и 23-те милиона жители на острова съществуват в твърде любопитна сумрачна зона на международното право, доколкото са признати само от 22 малки държави и Ватикана. През 1974 Кипър се разцепи на две държави. Нагорни Карабах и Приднестровието се превърнаха в забравени зони на "замразени конфликти" в постсъветското пространство и своеобразни териториални отломки на съветския разпад.
Да не забравяме и Косово - областта, превърнала се в един от най-големите препъни камъни в съвременните международни отношения, в което можах лично да се убедя докато работех в британското посолство в Белград през 80-те.
Разположено в планинската зона между Черна гора, Албания, Македония и Сърбия, Косово заема площ от около 11 000 кв. км, т.е. два пъти по-малко отколкото Ню Йорк с предградията му. През август 2013 независимостта му вече беше призната от 101 държави-членки на ООН, т.е. от малко над половината страни в света, начело със САЩ, Япония, Нигерия и повечето членки на ЕС. Косово обаче не може да стане член на ООН, тъй като 92 държави-членки на ООН (включително две постоянни членки на Съвета за сигурност) не признават независимостта му.
Тези упорстващи държави представляват очевидното мнозинство от световното население, като сред тях са и такива световни сили като Китай, Индия, Русия и Бразилия, плюс четири членки на ЕС. Според някои, от тази задънена улица постепенно може да бъде намерен изход: най-голямата държава в арабския свят - Египет, призна косовската независимост през юни 2013. Но доколкото през 2013 само пет държави предприеха тази стъпка, докато през 2012 те бяха дванайсет, шансовете на Косово да стане член на ООН в обозримо бъдеще са много малки.
Балканската специфика
Защо възникна тази патова ситуация? За да разберем причините, трябва да се обърнем към несистемния и, до голяма степен, случаен характер на историята на Балканите. Както е известно, Югославия бива "сглобена" върху развалините на Австро-Унгарската и Османската империи, след края на Първата световна война. Новата държава обединява няколко различни етно-лингвистични групи. Втората световна война пък беше отражение на съществуващите там противоречия и съществено ги задълбочи. В онзи период, югославяни унищожават огромен брой други югославяни. В трескавата надпревара за властта побеждава комунистическият лидер Йосип Броз Тито, който лансира конституционно решение на югославския проблем. В рамките на местните граници той създава шест републики, притежаващи известен (макар и условен) исторически фон: Словения, Хърватска, Сърбия , Босна и Херцеговина, Македония и Черна гора. В рамките на Сърбия пък са формирани две "автономни области" - Косово и Войводина. В заключителния етап от югославската история президентската власт в страната се упражнава от странен "конклав" от осем души, които си поделят пълномощията, действайки от името на шестте републики и двете автономни области. Така Косово и Войводина получават свой собствен глас на най-високото държавно равнище. Тази система просъществува до смъртта на Тито през 1980. След това, когато вече го няма "великият диктатор", упражняващ стриктен контрол върху управлението, никой не може да каже, какво точно представлява страната: дали единна централизирана държава или някакви екзотична федерация.
През 80-те години, когато в цяла Европа настъпи крахът на комунизма, югославските противоречия станаха непоносими. Две републики - Словения и Хърватска - разиграха картата на самоопределението и излязоха от състава на Югославия. В отговор възмутената от това Сърбия, ръководена по онова време от Слободан Милошевич, изпрати срещу тях националната армия. Милошевич твърдеше, че не е справедливо държавата да се разделя по границите на съставляващите я републики, които, според него, са били определени в ущърб на сърбите. Защо живеещите в Хърватска и Босна сърби трябва изведнъж да се превърнат в малцинства в тези нови държави?
Милошевич привеждаше редица разумни и заслужаващи внимание доводи, но заради готовността му да използва сила срещу останалите републики дори онези западни държави, които бяха склонни да приемат неговата логика, с негодувание му обърнаха гръб. Във всеки случай международната общност нямаше особено желание да си изясни обърканата история на региона, опитвайки се да договори нови граници, които да гарантират достатъчна степен на самоопределение на всяка общност на Балканите. С какво трябваше да се започна? Как от този омлет можеха да се получат цели яйца? Обявявайки се в полза на най-простия (както им изглеждаше тогава) вариант, западните държави, заедно с посткомунистическа Москва, решиха да разработят план, базиращ се на съществуващите в момента граници на югославските републики.
Със Словения нямаше сериозни проблеми. Хората, говорещи словенски тотално доминираха в тази република и никой не оспорваше сериозно историческата и територия. В другите части на федерацията обаче ситуацията далеч не беше толкова еднозначна. Големите сръбски общности в Хърватска и Босна и Херцеговина искаха да останат в границите на Сърбия и този им стремеж получи активната военна подкрепа на Белград и Милошевич. В резултат избухна военен конфликт, като най-кървавото противопоставяне възникна между босненските мюсюлмани, сърбите и хърватите. Босненският конфликт се проточи от 1992 до 1995 и приключи с Дейтънските споразумения. Тъй като воюващите помежду си босненци не можеха сами да решат проблемите си, световната общност трябваше да го стори вместо тях. В крайна сметка американският пратеник Ричард Холбрук съумя да прокара споразумението, благодарение на европейската и руската подкрепа и активното участие на лидерите на Сърбия и Хърватска, което гарантира и широкото международно съдействие.
Новата босненска конституция представляваше своеобразен "миш-маш" от етнотериториални компромиси. Границите на новата държава бяха определени въз основа на толкова оспорваните принципи за териториалната цялост на тази югославска република, като исканията на босненските хървати и сърби за самоопроделение просто бяха игнорирани. Много е трудно обаче да се създаде жизнеспособна държава, ако половината население отхвърля самите основи на съществуването и. След осемнайсет години и въпреки колосалната финансова подкрепа от САЩ и ЕС, Босна все още не функционира като нормална съвременна държава.
Когато се прокарваха Дейтънските споразумения областта Косово още беше част от силно намалялата териториално "Федеративна република Югославия", включваща само две от бившите югорепублики - Сърбия и Черна гора. Косоварите обаче решиха, че най-сетне е дошло времето да се освободят от опеката на Белград. През 1996 самозваната Армия за освобождение на Косово предприе серия от нападения срешу полицейски участъци в областта. Белград моментално нанесе ответен удар, в резултат от който десетки хиляси албаноезични граждани на Сърбия напуснаха домовете си. В отговор НАТО бомбардира Сърбия, опитвайки се да принуди Милошевич да прекрати жестоките военни действия срещу обекти в Косово. През юни 1999, със своята резолюция №1244, Съветът за сигурност на ООН постави Косово под контрола на Световната организация и стартира политическия процес за определяне статута на областта. Сръбските военни се изтеглиха от територията на Косово. След продължилите няколко години дипломатически машинации и интриги и откритите и доста остри този път разногласия между западните столици, от една страна, и Белград и Москва - от друга, през февруари 2008 Косово се самообяви за независима държава.
Дипломатическата битка за статута на Косово
Днес вече не се водят военни действия, но борбата се прехвърли в друга плоскост, превръщайки се в дипломатическа битка за статута на Косово. Прищина акцентира върху правото си на самоопределение върху руините на разпадната се Югославия. Сърбия пък настоява, че следва да бъде съхранена териториалната и цялост. Все пак по отношение на Косово има нещо, с което са съгласни всички: по своята численост косоварите многократно превъзхождат сърбите. След Втората световна война, благодарение усилията на югославските власти за подобряване съдбата на албаноезичното население в страната, детската смъртност рязко намаля, а броят на децата в семействата не се промени. Бумът на раждаемостта при косоварите отекна няколко десетилетия по-късно. През последните години в Косово броят на новородените е с 15 000 повече от броя на починалите, докато в Сърбия ситуацията е точно обратната - там починалите са с 33 000 повече от новородените. Тоест балансът очевидно е в полза на Косово (50 000 души годишно).
Това демографско несъответствие изглежда незначително, но се натрупва. Само след едно поколение разликата в числеността на населението между Сърбия (където в момента живеят 7 млн. души) и Косово (където населението е близо 2 млн. души) може да достигне едва един милион души. Тази разлика е пределно ясна и разбираема. Косово е мърлява и суетяща се страна, пълна с млади хора, които работят в будките и малките работилници или просто се скитат по улиците. Достатъчно е да пресечеш границата и картината рязко се променя: плодородни ливади, стегнати малки ферми и отчайващо малко хора. Рано или късно косоварите ще се опитат да живеят и да работят отвъд тази граница. Тоест, на практика, "пространството на Велика Албания" ще започне да се разпростира и върху Сърбия.
Белградското ръководство в течение на десетилетия наблюдаваше развоя на тази демографска драма. Сръбският писател-националист Добрица Чосич, който по-късно стана президент на все по-свиващата се в размерите си Федеративна република Югославия, се опасяваше, че в резултат от тези демографски тенденции сърбите ще станат малцинство не само в Косово, но и в Сърбия, като цяло. Още през 1983 той сподели пред мен, че Косово трябва да бъде "откъснато" за да се избегнат още по-големи загуби: "Понякога се налага да ампутираш поразения от гангрена крак за да спасиш тялото". Нито един сръбски лидер обаче не дръзна да се нагърби с реализацията на една толкова страшна задача.
И сърбите, и косоварите настояват, че ако се подходи справедливо към проблема, ще стане ясно, че Косово е тяхно, като привеждат всевъзможни исторически и други свидетелства и примери в подкрепа на своите взаимноизключващи се претенции.
Сръбските експерти са съгласни, че числеността на косовското население по национален признак в течение на вековете постоянно се е променяла ту в едната, ту в другата посока. Въпреки това, старинните сръбски манастири и другите исторически места потвърждават претенциите на сърбите върху тези земи. Според сръбските декларации, не е справедливо сегашното албанско мнозинство да се изтъква като решаващ аргумент в полза на самоопределението, тъй като това предимство е изкуствено: в течение на десетилетия сръбското население в Косово е намалявало под въздействието на външни сили и манипулациите на комунистическия режим, в резултат от което балансът решително се е наклонил в полза на албаноезичното мнозинство. Те добавят и, че интервенцията на НАТО в края на 90-те е довела до бягството на десетки хиляди сърби и, че администрацията на ООН, поела управлението на областта след това, не е съумяла да разработи всеобхватна програма за репатриация, както стана в Босна след края на въоръжения конфликт. Както подчертава сръбската стран, в Босна дейтънското урегулиране, осъществено под ръководството на Холбрук, е станало възможно благодарение на ултимативното внушение към трите враждуващи групи незабавно да прекратят военните действия, да се споразумеят помежду си в рамките на общата държава и да осигурят възможност на бежанците да се върнат по домовете си. В Косово обаче, американците прокарваха точно противоположната политика, твърдейки че: "Ако косоварите искат да излязат от състава на демократична Сърбия, защо трябва да им пречим? Парите на данъкоплатците ни са достатъчно и няма да поставяме никакви допълнителни условия на Прищина. Връщането на сърбите в домовете им в Косово не е приоритетна задача". Когато някой поиска от западните политици да обяснят тази непоследователност в поведението им на Балканите, те обикновено предпочитат да гледат връзките на обувките си.
На свой ред, косовските експерти хладнокръвно отговарят на тези обвинения, че косовските албанци имат исторически претенции върху обширни територии в тази част на Европа. Според тях обаче, по-важно е друго. Сърбите трябва да признаят, че са претърпели поражение заради собствената си калпава политика, която толкова упорито провеждаха. В течение на десетилетия, ако не и на столетия, сърбите гледат на косоварите като на "втора категория хора". "Снегът е натрупал, нека шиптърите го почистят" - казват те. Редица епизоди показва, че сръбските лидери постоянно са пребягвали до насилие, когато косоварите са повдигали своите съвсем закономерни искания. Така през 90-те години Милошевич прогони от територията на Сърбия стотици хиляди косовари, които бяха нейни граждани. Самите косовари смятат, че сръбската мечта е идеализираната област Косово без нито един албанец. Този стремеж е толкова постоянен, колкото и непостижим, ако не се използват т.нар. "етнически прочиствания" разбира се. Предвид всичко това, твърдят косоварите, как бихме могли да живеем под сръбско управление? По време на комунистическа Югославия областта Косово притежава фактическия статут на отделна република и днес по-голямата част от населението и иска да последва примера на останалите републики напуснали Югославия и да се освободи от злобния и мрачен сръбски национализъм.
Малко над половината държави по света смятат тази позиция на косоварите за логична от политическа гледна точка и морално оправдана. По чисто демографски причини позицията на Сърбия изглежда обречена на провал. В днешния свят цифрите имат голямо значение, а те са на страната на косоварите.
Заключение
Държавите или получават международно признание и свое знаме пред централата на ООН, или не ги получават. Косово или е интегрална част от съвременна Сърбия, или не е. Когато Вашингтон, Лондон и други столици решиха да признаят Косово в рамките на границите му от времето на Югославия, възпреки мощната съпротива на Москва, Пекин и други важни силови центрове, всички варианти за урегулирането на проблема, запазвайки единната сръбска държава, бяха ликвидирани. Имахме възможност да потърсим в европейската и световна история прецедент, който да сработи в тази ситуация: например кантоните по швейцарски модел, разделянето на властовите пълномощия под егидата на ЕС, създаването на нови "образувания" по дейтънския модел за Босна, или обширната автономия, с която се ползва Гренландия в състава на Дания. Практическата реализация на така постигнатото ново споразумение би била улеснена от щедрата външна финансова подкрепа и техническо съдействие.
Ако пък, напук на всички усилия, страните продължат да демонстрират непримиримо нежелание да живеят под един покрив (и под един флаг), бихме могли да приемем тази реалност с необходимия прагматизъм (подобен подход обикновено се оказва най-правилния) и да предложим споразумение, в което принципът за териториалната цялост да отстъпи пред този за самоопределението. При подобно развитие Косово би получило пълна независимост, която да бъде призната от Белград, но само ако на някои негови общини, населени предимно със сърби, бъде предложено да останат в състава на Сърбия. В същото време, на албанците от Прешевската долина би могло да се предложи да влязат в състава на Косово. Разбира се, това би изисквало от двете страни да склонят да направят стратегически компромиси, а граничната линия щеше да бъде прекроена под международен контрол в съответствие с желанията на различните местни общини. При тези обстоятелства останалият свят вероятно би подкрепил подобна проява на благоразумие и здрав смисъл и би изчакал сключването на съответното споразумение.
През последните години Сърбия лансира тази, както и други сходни идеи. ЕС и САЩ обаче неизменно ги отхвърляха с презрение, квалифицирайки ги като "евтина уловка", целяща налагането на отвратителния според тях "моноетнически принцип" - сякаш косовската независимост, сама по себе си, не е резултат от самоопроделението на моноетничното, в голямата си част, Косово. В тази ситуация косоварите имат основание да искат максимално възможното, тъй като нито европейците, нито американците не използват огромното си влияние за тяхното сдържане. Затова Сърбия започва все повече да разчита на традиционно добрите си отношения с други ключови столици. При това тя изтъква доста привлекателния аргумент, че в наши дни е добре да следиш внимателно какво искат Вашингтон и Брюксел и да действаш напук на техните желания.
Това, в общи линии, е днешният дипломатически тупик, разделящ цялата ни планета. На практика, Косово налага вето на сръбското желание за присъединяване към ЕС. Сърбия пък ясно дава да се разбере, че без нейно съгласие Косово няма да влезе нито в ЕС, нито в ООН. Тази задънена улица, в основата на която е спорът за територията и за държавната принадлежност вероятно е била до болка позната на коварните принцове, херцози и графове, подписали навремето Вестфалския мирен договор.
За никой дипломат не е изненада фактът, че много столици по света отказват да следват необмисленото поведение на Вашингтон, Лондон и Брюксел по този деликотен въпрос. Огромното мнозинство от държавите, които упорито отказват да признаят Косово, всъщност не се интересуват нито от Косово, нито от Сърбия. За тях проблемът въобще не касае вътрешнобалканските междуособици, а е свързан със собствената им сигурност. Да, някои малцинства искат сами да определят съдбата си. Проблемът е, че териториалната цялост е в основата на всички онези механизми, благодарение на които съществува и функционира нашият свят. И най-голямата опасност е свързана именно с опитите за ерозиране на този фундаментален принцип, въпреки резките възражения на международната общност. Едно е, когато сам решиш да ампутираш поразения си от гангрена крак. Съвсем друго е обаче, която при теб идва НАТО, размахвайки ръждив трион. Защото веднага възниква естественият въпрос: кой ще бъде следващия?
* Авторът е британски дипломат от кариерата, бил е посланик на страната си в Сараево, Белград и Варшава, статията публикуваме с любезното съдействие на Aeon
{backbutton}
