03
Чет, Дек
10 New Articles

НАТО като препятствие пред формирането на Голяма Европа на нациите

брой 6 2013
Typography

След края на Втората световна война западноевропейските държави (Белгия, Франция, Люксембург, Холандия и Великобритания) се обръщат за помощ към САЩ, опасявайки се от нарасналото влияние на сталинисткия СССР. През 1948 те подписват Брюкселския договор. Пражката криза през март 1948 и блокадата на Берлин карат и други държави да проявят интерес към договора, около който започва да се оформя военен алианс. След приемането на поправката в Конституцията на САЩ, която отменя забраната за формиране в мирно време на военни съюзи извън пределите на Западното полукълбо (резолюция 239 на сенатор Ванденберг, одобрена през юни 1948), възниква Организацията на Северноатлантическия договор, въз основа на споразумението между западноевропейските държави, САЩ и Канада.

В преамбюла на договора се посочва, че НАТО се придържа към общопризнатите ценности, като мира, свободата, сигурността, върховенството на закона и уважението към Устава на ООН. Знаем обаче, как тези красиви щампи бяха интерпретирани впоследствие и как беше създадена идеологическата концепция, оправдаваща военната намеса във вътрешните работи на страни, които не са в състояние да дадат отпор на силите на НАТО. Военната намеса в работите на други държави стана възможна благодарение на Резолюция 688 на Съвета за сигурност на ООН от 5 април 1991, касаеща проблема с Ирак. Тя беше приета по инициатива на Франция и с подкрепата на САЩ и Великобритания.

След присъединяването на Западна Германия към Северноатлантическия алианс Съветският съюз и осем източноевропейски държави подписват Договор за дружба, сътрудничество и взаимна помощ, станал известен впоследствие като "Варшавският пакт". Това става на 9 май 1955 по инициатива на Никита Хрушчов.

След разпадането на СССР балансът в Европа беше нарушен. Влиянието на САЩ рязко нарасна. Въпреки изчезването на Съветския съюз, военният блок НАТО не само че не бе разпуснат, но и започна да се трансформира в инструмент за разширяване на американското влияние. То започна да се разпространява, включително и в европейските държави от бившия съветския блок, които си търсеха нов силен съюзник. Една след друга те попаднаха под американския "чадър за сигурност", стремейки се, паралелно с това, да влязат и в ЕС. Европейският съюз също рязко се разшири, провокирайки опасна промяна в стабилността на Европа, която, вследствие на прибързаното му разширяване, се отказа от принципа за формирането на общ политически съюз, заменяйки го с хлабава конфедерация.

Чак до идването на власт в Москва на Владимир Путин, Америка безпрепятствено продължи да налага своите ценности в света, включително на държавите, които традиционно са свързани - географски и политически - с Русия. Тази политика на САЩ срещна разбиране сред новите източноевропейски лидери, които ентусиазирано подкрепяха икономическия и политически либерализъм, изглеждащ им като единствената панацея за всички проблеми, възникнали след дългогодишното господство на провалилия се комунистическия модел. В непосредствена близост до руските граници - например в Украйна, избухнаха т.нар. "цветни революции" уж в името на свободата и човешките права, подкрепени от различни неправителствени организации, които до голяма степен се финансират от западни (европейски и американски) фондове. Русия все по-плътно бива обкръжавана от мрежа от враждебно настроени към нея държави. ЕС участва в реализацията на тази стратегия, предлагайки на целия континент да стане част от НАТО, която вече се представя като гарант за сигурността на всички онези, които искат да живеят свободно.

През август 2008, в хода на войната с Грузия, Русия на Путин ясно даде да се разбере, че тези американски амбиции са неприемливи за нея. Превръщайки се отново в силна световна държава, преживяваща период на политическо и икономическо възраждане, тя вече не позволява външна намеса в собствената си "зона на влияние".

Предвид възраждането на Русия и възхода на други световни сили, в обозримо бъдеще Америка вероятно ще бъде принудена постепенно да се откаже от стремежа си към глобална хегемония. През последните години, особено след преизбирането на президента Обама, САЩ все повече се ориентират към съгласуване с Русия на механизмите за разрешаване на кризите, което наблюдаваме и днес по отношение на "сирийския въпрос".

В същото време Русия формира нови алианси с естествените си партньори. Шанхайската организация за сътрудничество (Русия, Китай, Казахстан, Киргизстан, Узбекистан, Таджикистан) или Организацията на Договора за колективна сигурност (Русия, Китай, Казахстан, Киргизстан, Узбекистан, Таджикистан и Беларус) са организации, уважаващи националния суверенитет. Показателен е фактът, че Турция, която далеч не споделя всички позиции на държавите участнички в тези организации, получи статут на наблюдател в ОДКС.

Новото съотношение на силите

Очертава се ново съотношение на силите в глобалната политическа система. Именно благодарение на това могат да бъдат разрешавани конфликтите на интереси и да бъде съхранен мирът. Както е известно, ЕС използва желанието на САЩ да контролират европейската сигурност в свой интерес. Европейците оставиха въпросите на отбраната на Америка, разчитайки да използват освободилите се икономически ресурси за собственото си развитие. Държавите членки на ЕС бяха готови да съкратят военните си разходи в името на нарастването на общественото богатство.

В резултат от това обаче, Европа, като политически фактор, престана да съществува. Наднационалната химера за политическата интеграция не може да се реализира в ущърб на националния суверенитет. Европейската отбранителна система не прогресира, тъй като не интересува никого на континента, освен французите. Последните продължават да вярват в необходимостта от нея, въпреки отсъствието на силна политическа власт, способна да я изгради. Французите допуснаха грешка, когато повярваха, че връщайки се през 2009 във военната организация на НАТО (на срещата на върха в Страсбург/Кел) ще могат да участват в развитието на интеграционните процеси в рамките на НАТО, които трябваше да станат по-интензивни, отколкото тези в структурите на ЕС.

Фактите обаче са неоспорими и Дьо Гол беше прав, посочвайки, че "нациите не могат да се смесват, като картофите в пюрето". Както е известно, той се обявяваше за Европа на нациите "от Атлантика до Урал", въпреки желанието на мнозинството европейци по онова време, защото вярваше, че САЩ следва да останат съюзник на Европа, но нейното бъдеще трябва да се формира именно на европейския континент, т.е. съвместно с Русия.

Вече след като е напуснал властта, Дьо Гол споделя през 1970 с Андре Малро, че : "хората са обсебени от демокрацията откакто бяха лишени от нея. Но за каква демокрация става дума? Сталин, Гомулка, Тито, а довчера Перон? Или пък Мао? САЩ също имаха свой монарх в лицето на Рузвелт, който днес им липсва. Илюзиите на Кенеди са обречени. И вие, както и аз сме наясно, че пред Европа има два пътя - или да бъде постигнато споразумение между държавите от континента, или тя да престане да съществува. Въпросът вече не е, дали Франция е част от Европа, а че с изчезването на Европа Франция също е обречена на гибел".

Дьо Гол посочва: "Направих всичко, което можах. Ако ни е съдено да видим залеза на Европа, нека гледаме внимателно, защото такива неща не се случват често".

Макар и с горчивина, следва да признаем, че днес думите на генерала продължават да са актуални. Утопичната идея на Кенеди, че Европа може да се превърне в основната сила в рамките на НАТО, така и не беше реализирана. Американската доминация в алианса си остана негов неизменен принцип и нито една друга държава, освен Франция от времето на Дьо Гол, не дръзна да протестира срещу това. Меморандумът на Дьо Гол от септември 1958, адресиран до Айзенхауер и Макмилън и отхвърлен от тях, провокира, през март 1959 изтеглянето на френския флот от средиземноморската зона на НАТО, а през юни 1963 - и от атлантическата зона. Накрая, през пролетта на 1966, Дьо Гол окончателно прекрати френското присъствие във военното крило на алианса. Между другото, когато през същата година го питат, какво представлява интеграцията, генералът посочва като нейни основни характеристики "подчинението и автоматичната реакция".

Както посочва в книгата си "Външната политика", появила се през 1971, Морис Кув дьо Морвил (френски премиер през 1968-1969): "Излизането на Франция от Атлантическия алианс беше една от най-зрелищните, сложни и трудновъобразими операции на своето време. Двайсет години след края на Втората световна война уставът на НАТО поставяше Франция в ситуация, ерозираща самите основи на националния и суверенитет и можеше да окаже сериозно влияние върху нейната политиката при едно слабо правителство. Срокът на действие на устава, който беше съставен в един кризисен период, така и не беше определен. Впрочем, по онова време общественото мнение дотолкова беше свикнало с кризата, че никой не се учудваше от безсрочния характер на този документ. Всъщност, операцията по оттеглянето на Франция целеше коригирането на отношенията ни с Америка на основата на възстановената независимост на странато и без каквото и да било ерозиране на приятелството ни със САЩ. В крайна сметка, тази операция имаше изключително политически характер".

Грешките при изграждането на ЕС

Опитът сочи, че европейците допуснаха три основни концептуални грешки. Първата е свързана с изграждането на технократичния Европейски съюз, който ежедневно и постъпателно ликвидира националния суверенитет, придобива все повече диктаторски черти, все по-често бива отхвърлян от народите и се крепи на твърде нестабилни основи.

На второ място следва да посочим създаването на общата валута, чиято криза на практика вече е неуправляема. В същото време, именно валутата винаги е била и си остава отражение на икономиката.

Третата концептуална грешка е васалната зависимост от НАТО, която изключва възможността сериозно да се заемем със защитата на интересите, които можем да приемем за общоевропейски.

Свободните в своя избор европейци следва да градят Голяма Европа съвместно с Русия. Всичко показва, че именно съвместно с Русия трябва да решаваме на въпросите за енергийните доставки, транспортните връзки, телекомуникациите, сигурността и защитата от терористичните заплахи.

Всичко това не е пречка да продължим да поддържаме доверителни и партньорски отношения с американските ни съюзници по много международни проблеми. Но съществуването на НАТО, в сегашния и вид, вече е лишено от смисъл и дори пречи на формирането на Голяма Европа, като резултат от договора между суверенните нации, споделящи общи интереси и цели.

Новата стратегическа концепция на НАТО, приета в Лисабон през 2010 и потвърдена през 2012 в Чикаго, разширява влиянието на Алианса, дублирайки европейските споразумения, касаещи сигурността и общата отбрана. С други думи, очевидно се върви в разрез с очертаните по-горе идеи.

Дошло е време Европа да си припомни своята история и география. Това особено се отнася за Франция - западната граница на континента. Следва да обърнем поглед на Изток, където са основните европейски икономически интереси.

За целта обаче, Европа трябва да се откаже от наднационалните химери и да се опре на реалността. Несъмнено, Франция и Германия следва да играят водещата роля в новата Голяма Европа. Ако Германия разполага с добре развита индустрия и трудолюбиво население, Франция, на свой ред, притежава международно влияние, а интересите и се простират далеч отвъд нейните граници.

Франция е единствената държава на континента, която разполага със собствен ядрен арсенал, което я прави на практика неуязвима. В това отношение, с нея не може да се сравнява нито една европейска държава. И това е реалност, която ще бъде осъзната и приета от европейските страни, когато Франция отново стане силна, уверена в себе си и независима по отношение на собствените си решения държава с армия, способна да накара да я уважават в целия свят. Тя е призвана да се превърне в ядро на новата Голяма Европа на нациите от Атлантика до Урал, участниците в която ще си сътрудничат в сферата на своите общи интереси, дефинирани свободно, безпрепятствено и съвършенно независимо. Русия, несъмнено, вече е готова за това. Още преди няколко години Путин заяви, че Европейският съюз е отживелица от миналото и, че Русия ще води дилаг само с отделните европейски държави.

НАТО като пречка пред Голяма Европа

Отново ще цитирам Шарл дьо Гол, според който "съществува двайсетвековна взаимна зависимост между влиянието на Франция и свободата в света".

НАТО и ЕС демонстрираха неспособността да се противопоставят адекватно на съвременните предизвикателство и заплахи. Така, по време на операцията в Мали в началото на 2013, Франция реагира сама на заплахата от ислямистите, възнамеряващи да овладеят столицата Бамако, след като вече бяха завладели северната част на страната. Тогава Париж получи само словесната подкрепа на ЕС. Впрочем, НАТО също подкрепи на думи френските действия, но истината е, че алиансът, на практика, не присъстваше на бойното поле. Това показва, че ЕС не е в състояние да играе ролята на "световен полицай", докато Франция има собствени задължения, както и зони на интереси и влияние в света.

В момента НАТО е препятствие пред създаването на Голяма Европа на нациите, защото продължава да се позиционира като блок, враждебно настроен към Русия. Генерал Жан-Пол Паломерос, който заема длъжността шеф на Обединеното командване на НАТО по трансформацията, която беше предоставена на Франция като награда за връщането и в алианса (всъшност това е аналитична длъжност и заемащият я по никакъв начин не влияе върху провеждането на операциите), признава това, макар и използвайки дипломатичен език: „Въпросът за взаимоотношенията между Русия и НАТО е силно политизиран, той е много деликатен, като нивото на чувствителност във връзка с него е различно при отделните членове на алианса. Съществува Съвет НАТО-Русия, който работи задоволително, и в наш интерес е НАТО и Русия да укрепват сътрудничеството помежду си”.

Ще цитирам известния американски експерт по стратегия Джордж Фридман, президент на агенция Стратфор. През май 2012 той очерта един доста реалистичен и адекватен образ на НАТО. Статията му носеше знаковото заглавие „Носталгията по НАТО” и завършваше така: „Не знам, дали НАТО може да съществува извън студената война. Най-вероятно не. Което е минало няма да се върне. Знам обаче, че тъгата, която изпитвам по отношение на Европа, не е само спомен от младостта ми, но и спомен за епохата, когато западната цивилизация беше сплотена. Съмнявам се, че Европа отново може да бъде толкова тясно свързана с Америка”.

През ноември 2007, в изказването си пред Форума за Франция, посланик Габриел Робен не без съжаление отбеляза, че „международното право, част от което е идеята за ненамесата във вътрешните работи на държавите и за неприкосновеността на общопризнатите граници, беше нарушено от лидерите на глобалния свят. Тези революционери-постнационалисти смятат, че съществуването на националния суверенитет е неморално и неоправдано, че границите са пречка, че ООН е неспособна да налага и поддържа демокрацията, както и, че най-добрата алтернатива на ООН е НАТО, която оправдава използването на военна сила в името на защитата на либерализма и човешките права”.

Тази постнационална философия се превърна в разрушителна сила, тъй като се опитва да пренареди света по свой начин. Стреми се да изврати институциите, базиращи се на нациите. Тя обявява за неморално абсолютно всичко, което не е наднационално, и декларира монополното си право да решава, което е добро и кое е лошо.

Несъмнено е също, че тази пагубна идеология обслужва финансовата глобализация, която не търпи никакви препятствия пред неистовия си стремеж да засити своя неутолим апетит.

* Авторът е известен геополитик, полковник от резерва на френската армия

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн