06
Чет, Авг
4 New Articles

Сирия като илюстрация за провала на новата източна стратегия на Анкара

брой 6 2013
Typography

През втората половина на октомври турската армия поднови обстрела си срещу цели в съседна Сирия, но този път (за изненада на мнозина) тяхна мишена не беше редовната правителствена армия, а бунтовническата групировка "Ислямска държава в Ирак и Леванта", която е филиал на Ал Кайда.

Както е известно, в опитите си да ликвидират режима на Башар Асад, САЩ и техните западни и близкоизточни съюзници (и най-вече Турция и арабските монархии от Залива) заложиха на сили, които сега се оказват опасни за самите тях. В момента Ал Кайда в Близкия Изток изглежда по-силна от всякога. В Сомалия, групировката "Аш-Шабаб" (която през септември изби няколко десетки души в един мол в кенийската столица Найроби) обяви, че изцяло и безусловно се присъединява към мрежата на покойния Бин Ладен. В Либия пък нейни членове си позволиха дори да арестуват министър-председателя на страната. В Йемен, Ал Кайда на практика управлява цели провинции. В самата Сирия, освен нея, вече почти не са останали сериозни въоръжени формации, борещи се срещу режима.

Неслучайно все повече сериозни американски анализатори задават въпроса, как това можа да се случи на тринайстата година от началото на глобалната "война срещу международния тероризъм". И, както обикновено става в подобни случаи, започват да се търсят виновни.

Турция - основният виновник за "ренесанса на Ал Кайда"?

Така, в голяма статия, публикувана в началото на октомври в авторитетното американско издание "Уолстрийт Джърнъл", Адам Интоус и Джо Питърсън посочват като основния виновник за ренесанса на Ал Кайда не друг, а Турция и по-точно шефа на турското разузнаване (МІТ) Хакан Фидан, който е нарочен (ни повече, ни по-малко) за "основния организатор" на бунта срещу режима в Дамаск. Фидан е само на 45 години и гледа да избягва публичните изяви. Той оглави МІТ през 2010, превръщайки го в послушен инструмент на политиката на Ердоган. Две години по-късно Фидан получи и контрола над военното разузнаване, голяма част от чието ръководство беше пратено в затвора по подозрение, че е участвало в заговор срещу ислямисткото правителство. Турските медии го обявиха за "втория човек в страната", поставяйки го дори над президента Гюл. На свой ред, бившият американски посланик в Анкара Джеймс Джефри смята, че Хакан Фидан "олицетворява новия Близък Изток". Вашингтон, който традиционно поддържа много тесни връзки с турските служби за сигурност, оценява по достойнство качествата на Фидан, но гледа на него с известно подозрение. Твърди се, в частност, че за да получи определени сведения от Техеран, той е предал на иранците важна разузнавателна информация, идваща от САЩ. В Израел също смятат, че Фидан има "прекалено добро отношение към Иран" и затова не заслужава доверие. Фактът, че участва в отстраняването на прозападно настроените турси генерали - противници на Ердоган, също не го прави по-симпатичен на Запада. От статията в "Уолстрийт Джърнъл" става ясно, че във Вашингтон смятат Фидан за автор на турската стратегия за национална сигурност и не са доволни от това, че "в някои отношения тя се разминава с интересите на САЩ". Както изглежда, целта на тези американски нападки срещу Турция е, от една страна, да се свали отговорността от Белия дом за случващото се в Сирия, а от друга - да бъде дискредитиран очевидно неудобният шеф на турското разузнаване.

Американците посочват, че под ръководството на Фидан, МІТ е действало като "корумпиран пътен полицай", пропускайки през граничните пунктове неограничени количества оръжие и помощи за сирийските бунтовници. Впрочем, според представители на умерената сирийска опозиция, основните доставки от Турция още в самото начало са били насочени не към тях, а към ислямистите. Твърди се също, че още през май 2013, по време на посещението на Ердоган във Вашингтон (където го придружаваше и Хакан Фидан), Барак Обама е отправил критики срещу турската страна, че доставя оръжие на "неправилните бунтовници”, включително на антизападно настроените джихадисти.

Турските анализатори смятат, че американската медийна атака е насочена не само срещу Фидан, но и (косвено) срещу самия Реджеп Ердоган, като и двамата са обявени за основни виновници за възхода на Ал Кайда в региона. Да не забравяме обаче, че доскоро американците предпочитаха да си затварят очите за активността на джихадистите в Сирия, съзнателно умаловажавайки мащабите и. Позицията им изглежда още по-лицемерна и, защото те продължават да доставят оръжие на групировките, които наскоро обявиха, че се обединяват с "Джабхат ан-Нусра" в обща "ислямска коалиция". Истината е, че американските специални служби през цялото време бяха наясно за контактите на турските си колеги с филиалите на Ал Кайда, в качеството им на едва ли не единствената реална военна сила, противопоставяща се на сирийската армия.

В същото време опозиционните турски медии твърдят, че обявяването от "Ислямската държава в Ирак и Леванта" (ISIL) на т.нар. "ислямски емират" на границата с Турция е пряко следствие от политиката на Анкара и директно обвиняват правителството на Ердоган, че "за да не допусне обща граница с автономния район на сирийските кюрди, е допуснало обща граница с Ал Кайда". Както посочва в тази връзка известният турски експерт Чингис Чандар, отдавна вече никой не вярва на декларациите на правителството, че не оказва никаква подкрепа на поделенията на Ал Кайда в Сирия, както и на своя територия (за пореден път подобна декларация направи външният министър Ахмед Давутоглу в средата на октомври).

Добре известно е например, че организацията "Джабхат ан-Нусра", която впоследствие се обяви за част от Ал Кайда, беше създадена именно с подкрепата на турското разузнаване. Впрочем, Анкара дори квалифицира решението на Държавния департамент на САЩ от декември 2012 да обяви въпросната формация за терористична, като "неоправдано и преждевременно". Тоест, опитите на Ердоган и Давутоглу да внушат, че турските управляващи нямат нищо общо с фронта "Джабхат ан-Нусра" са напълно несъстоятелни.

Както е известно, над половината от членовете на най-радикалния в момента филиал на Ал Кайда в Сирия - ISIL, са дошли в страната от чужбина, при това най-вече с турска помощ. Последният доклад на Human Rights Watch показва по достатъчно убедителен начин, че всички радикални ислямистки формации в Сирия се ползват с подкрепата на Анкара. Според Чингис Чандар, тази политика на турското правителство до голяма степен се обяснява със стремежа му да отслаби сирийските кюрди, но в резултат от нея те се превръщат в негови яростни противници. В тази връзка ще припомня, че в началото на октомври бойци на ислямистката съпротива убиха в близост до турската граница сина на водача на сирийските кюрди Салех Муслим, който също обвини Анкара, че оказва военна подкрепа на частите на "Джабхат ан-Нусра", сражаващи се с кюрдите, включително като обстрелва кюрдските позиции от територията на Турция.

Твърденията на правителството на Ердоган, че подкрепя само умерената опозиция в Сирия и местното крило на "Мюсюлманските братя" не издържат сериозна критика. Според професор Юмит Йоздаг, директор на Института "Турция през ХХІ век", въпросните групировки не разполагат със стабилни позиции в Сирия, където срещу режима се сражават предимно организации, свързани с Ал Кайда и "няма никакви основания да очакваме, че те ще сътрудничат с подкрепяната от Запада опозиция". Той обвинява правителството в Анкара, че е вкарало Турция в "сирийското блато".

На свой ред, известният експерт по Близкия Изток Робърт Фиск подчертава в британския "Индипендънт", че Турция се е превърнала в канал за снабдяване и тренировъчна база за сирийските джихадисти, т.е. изпълнява същата роля, каквато и Пакистан за афганистанските талибани. Автоматично възниква въпросът, дали Турция не е застрашена от съдбата на Пакистан?

Политиката, която Анкара провеждаше през последните две и половина години спрямо Сирия, не само се провали напълно, но вече застрашава и самата Турция. Така, действащият в Сирия филиал на Ал Кайда ISIL заплаши премиера Реджеп Ердоган, че ако не бъдат отворени контролно-пропускателните пунктове на турско-сирийската граница (затворени след като ислямистите превзеха граничния сирийски град Азаз, прогонвайки оттам частите на опозиционната светска Свободна сирийска армия), ще организира серия от терористични нападения в Истанбул и Анкара. Между другото, контролно-пропускателния пункт Азаз е сред най-големите, през които се прехвърлят оръжия и друга помощ за бунтовниците. След като той беше завзет от ислямистите, снабдяването на Свободната сирийска армия с оръжие и хуманитарна помощ силно се усложни.

Турция очевидно не е имунизирана срещу разпространението на радикалния ислямизъм. По някои данни, в момента поне 500 млади турци се сражават в Сирия. Нелегалните клетки на Ал Кайда на турска територия активно вербуват нови членове. За тях Анкара е само временен съюзник, а режимът на Ердоган е прекалено умерен за да го смятат за легитимен и е само въпрос на време да се обърнат срещу него. Между другото, следи от химическото оръжие, с което разполага сирийската опозиция, вече бяха открити и в Турция, затова не може да се изключва, че при по-сериозен опит за пресичане на активността им, местните клетки на Ал Кайда могат да го използват и срещу турската държава. Мнозина (включително и турски) експерти предупреждават, че провежданата от турските управляващи политика в Сирия в крайна сметка ще доведе до това, че вълната на хаоса ще залее и Турция.

Страничните ефекти от "флирта" на Анкара със сирийския ислямисти

Както вече посочих по-горе, фактът, че между висшето ръководство на турските специални служби, ангажирани с различни операции в Сирия, и ръководството на местните филиали на Ал Кайда съществуват тесни контакти е съвършено очевиден и едва ли е някаква тайна. Основната причина доскоро да не се говори за това беше, че големите западни медии, де факто, подкрепят бунтовниците срещу режима в Дамаск и, в същото време, участват в кампанията срещу "международния тероризъм", олицетворяван именно от Ал Кайда. Напоследък, обаче нещата започнаха да се променят и за тази връзка вече се говори все по-открито. При всички случаи си струва да анализираме по-подробно взаимоотношенията между управляващите в Анкара "умерени ислямисти" и радикално-ислямистката въоръжена сирийска опозиция, както и пагубните странични ефекти от тях за самата Турция.

Турският максимализъм по сирийския въпрос (израз на който бяха непрекъснатите антисирийски декларации на външния министър Давутоглу) вече изправи Анкара пред сериозни външнополитически проблеми. Напоследък става все по-очевидно, че Западът и Саудитите успяха да "изиграят" Ердоган и да се възползват от него за целите на собствената си игра в Сирия. Отказвайки се от негативното наследство на Буш-младши в американско-турските отношения и подкрепяйки на думи претенциите на Анкара да играе ключова посредническа роля в диалога между Запада и ислямския свят, същият този Запад (и най-вече САЩ) умело тласна сегашното турско ръководство към това да се превърне в "острие" на антисирийската коалиция. Както посочва в тази връзка старшият изследовател от Института за близкоизточна политика във Вашингтон Сонер Чагаптай: "Анкара вече не се противопоставя на САЩ по цял ред въпроси, а използва членството в НАТО за да си сътрудничи тясно с американците в усилията им за решаването на близкоизточните проблеми и, в частност, на тези, касаещи Иран и Сирия". На практика, от "ключов автономен посредник" (към какъвто статут се стремеше Ердоган), Турция се върна към предишното си положение на младши партньор на САЩ, на който е предоставено почетното право да вади кестените от врящия близкоизточен котел.

Истината е, че Турция беше умело вкарана в сирийската криза срещу обещания за дипломатическо "прикритие" от страна на Вашингтон и арабските петролни монархии. Именно под влияние на тези обещания и на ласкаещите турското самочувствие фалшиви внушения, Анкара разреши създаването на команден център в Истанбул, координиращ доставките на оръжие и провеждащ редовни консултации с командирите на въоръжените опозиционни групировки на територията на Сирия. Последваха мащабни доставки на оръжие от Саудитска Арабия и Катар в складове на турска територия и последващото им изпращане в Сирия, беше създаден т.нар. "турски коридор" за "моджехидините" от Либия, Тунис, Алжир, Кувейт и Чечения и беше разрешено вербуването на турски военнослужещи за участие в сраженията срещу сирийската армия. Впрочем, истината е, че нито Ердоган, нито Давутоглу оказаха някаква съпротива на тази откровена манипулация, очевидно уверени, че сценарият на "арабската пролет" успешно (и бързо) ще се реализира и в съседна Сирия. И, ако (за изненада на мнозина) режимът на Асад не се бе оказал толкова устойчив, нещата вероятно щяха да се развият точно както ги бяха планирали в Анкара. Само че предварителните сметки на турските стратези претърпяха грандиозен провал, а Анкара, намираща се на острието на атаката срещу управляващите в Дамаск внезапно се оказа съвсем сама, като тази самота постепенно се трансформира в пълна дипломатическа изолация на Турция по сирийския въпрос.

Сред последиците от подобна недалновидна политика е изострянето на отношенията на Анкара с Москва, които , както посочва директорът на турския Център за близкоизточни изследвания (ORSAM) Хасан Канболат, до този момент "се намираха в най-блестящия си период за последните петстотин години", а също провалът на опитите за установяване на "специални отношения" с Техеран, критичното изостряне на кюрдския въпрос и нарастването на вътрешнополитическите противоречия в самата Турция, чиито израз беше и т.нар. "турска пролет" през 2013.

Напред по пътя към Ада

Както е известно, на 3 октомври турският парламент удължи мандата на правителството за изпращане на войски на сирийска територия след напрегнато заседание, на което опозиционните партии остро разкритикуваха управляващите за тяхната войнствена външна политика и толерантността им към присъствието на свързани с „Ал Кайда” групировки по турската граница. Това поражда въпроса, защо управляващите в Анкара толкова упорито продължават да си играят с огъня в един толкова взривоопасен регион, рискувайки пожара, който бушува на територията на съседите, да обхване и Турция? Те очевидно не се опасяват от нападение на сирийската армия. Режимът в Дамаск никога (най-малко пък днес) е разполагал с ресурси за да предприеме подобна самоубийствена стъпка. Всъщност, основната причина за опасните действия, които продължава да предприема премиерът Ердоган е, че той и оглавяваното от него правителство сами се вкараха в ъгъла.

Провали се стратегията, за чиято реализация Турция хвърли толкова сили и която целеше свалянето на Башар Асад и установяването в съседна Сирия на контролиран от Анкара квазидемократичен режим. Нещо повече, сирийския конфликт доведе до съвършено непредвидени на анкарските стратези последици, превръщайки се в заплаха за самата Турция.

Продължава процесът на разпад на контролираната от центъра в Истанбул т.нар. Сирийска национална коалиция. Тя беше напусната от редица големи групировки, като всички те декларират, че ще продължат "джихада" срещу режима. Тоест, светската опозиция на практика загуби възможността сериозно да влияе върху ситуацията в страната, затова пък силите на радикалните ислямисти, пряко или косвено свързани с Ал Кайда, значително нараснаха. В крайна сметка, усилията на Ердоган доведоха до това, че в основна сила на сирийския бунт се превърна терористичната ислямистка мрежа, която е също толкова враждебно настроена към Анкара, колкото и към Дамаск.

За това как би могла да се развие ситуацията свидетелства поведението на групировката ISIL, която публикува на интернет-сайта си декларация със заплахи за терористични нападения в Истанбул и Анкара, ако турското правителство не отвори контролно-пропускателните пунктове "Азаз", "Баб ал-Хауа" и "Райханли" на границата със Сирия. Както вече споменах по-горе, те бяха затворени веднага след като (на 19 септември) въоръжените ислямисти завзеха граничното сирийско селище Азаз, изтласквайки оттам частите на Сирийската свободна армия. Азаз е сред основните пунктове през които върви транзита на оръжие и друга помощ за сирийските бунтовници. В резултат от случилото се, турското правителство започна допълнително да укрепва границата със Сирия, бяха въведени засилени мерки за сигурност в Истанбул, Анкара и други големи градове. В провинциите Килис, Газиантеп и Хатай пък бяха изпратени още войници, танкове и друга бронирана техника, както и боеприпаси.

За това, че сирийските "джихадисти" нямат никакви проблеми с финансирането говори в частност фактът, че следвайки призива на Ал Кайда и Ан-Нусра, от югоизточните турски провинции към Сирия се насочват големи групи млади (включително и турски) наемници. Паралелно с това нарастват опасенията на турските власти във връзка с химическото оръжие, с което разполагат сирийските ислямисти и което може да бъде прехвърлено (и използвано) на територията на Турция.

Нарастват и проблемите, свързани с непрекъснатия поток от сирийски бежанци в Турция, които страната вече не може да поеме и започва съзнателно да насочва към съседните и държави, включително към България. Лозунгът на външния министър Давутоглу за "нулеви проблеми със съседите" отдавна е забравен, а процесът на интеграция на Турция в ЕС на практика е замразен. В отношенията на Анкара със САЩ и Израел продължават да съществуват определени проблеми, доказателство за което станаха и публикуваните в американски медии критични статии за "сирийската политика" на Турция. Темповете на икономическия растеж в страната намаляват, което се отразява върху обществените настроения. Мнозина смятат, че управляващата Партия на справедливостта и развитието вече е загубила голяма част от популярността си и прогнозират нови протести, като тези през пролетта и лятото на 2013, когато на улиците излязоха милиони турци. Отслабването на режима в Анкара укрепва стремежа на турските кюрди за автономия и, паралелно с това, активизира подкрепата на сирийските кюрди за правителството в Дамаск.

Ердоган не може да не осъзнава, че пожарът, който беше подпален с негово участие в съседна Сирия, вече наближава собствената му страна. Впрочем, самият турски премиер в момента се намира между два огъня. От една страна, той в никакъв случай не иска оцеляването на режима на Асад, който е крайно враждебно настроен лично към него. Така, в едно скорошно интервю за турската телевизия Halk TV Башар Асад директно обвини Ердоган, че е основния виновник за продължаващата война в Сирия, че ръцете му са окървавени и, че рано или късно ще си плати за стореното. От друга страна, не по-малко опасно за Анкара е евентуалното идване на власт в Дамаск на радикалните ислямисти. За последните Ердоган е почти толкова голям "неверник", колкото и Асад, затова обръщането им срещу Турция са само въпрос на време.

Впрочем, тук има един интересен момент - преди време в щаба на НАТО си затвориха очите за намерението на една от държавите членки на пакта да води, de facto, война на чужда територия. В същото време, всички държави от НАТО са свързани с договора за взаимна отбрана, т.е. евентуално обявяване на война на Турция от страна на Сирия, автоматично би означавало, че Дамаск обявява война на целия Северноатлантически пакт. Възможно ли е Ердоган да разчита на подобно развитие, особено, имайки предвид, че в Йордания продължават да са разположени американски части (по някои данни до 5 000 морски пехотинци), а също зенитно-ракетни комплекси "Пейтриът" и изтребители-бомбардировачи Ф-16? Струва си да напомня и, че американските самолетоносачи от Червено и Арабско морета не са изтеглени, а военновъздушните сили на САЩ в Персийския залив продължават да са в бойна готовност.

Не бива да се забравя също, че Вашингтон не се е отказал напълно от идеята Дамаск да бъде "наказан" с военни средства. Така, в едно свое скорошно изказване, американският представител в ООН Саманта Пауър намекна, че отнемането на химическото оръжие от престъпния режим в Дамаск, който го е използвал като "оръжие за терор", е само началото.

Впрочем, трудностите, които Вашингтон изпитва по отношение на Сирия, са доста сходни по своя характер с тези на Анкара. Надеждите за "демократизацията" на Сирия очевидно се провалиха. В същото време, тъй като не искат по никакъв начин да се примирят с оставането на власт на Башар Асад, САЩ и Турция са принудени да търсят други начини за да обърнат хода на гражданската война в страната без да се намесват пряко в нея. Това обаче може да доведе до разпространението на "джихада" в целия регион, включително и на територията на американските съюзници - Израел, Йордания и монархиите от Персийския залив.

САЩ и Турция биха могли да се опитат да не допуснат подобно развитие, например като тласнат напред преговорите на конференцията за мирно разрешаване на сирийската криза (т.нар. Женева-2), насрочена за края на ноември 2013. Ясно е обаче, че сирийската опозиция е разединена и не е в състояние да участва в преговорите като единна сила, да не говорим, че не гледа сериозно на тях. Според някои анализатори, това означава, че пред Вашингтон и Анкара остава само един реален вариант за разрешаването на сирийския въпрос - въоръжената намеса на страната на бунтовниците с активното участие на Турция и на целия блок НАТО.

При всички случаи онези, които смятат, че решението на турския парламент да удължи мандата на турската армия да извършва операции на сирийска територия е просто елемент от продължаващото информационно противоборство в региона, очевидно недооценяват драматизма на очертаващата се ситуация. Съобщенията за първите обстрели на действащите на сирийска територия радикални ислямисти от страна на турската армия говорят за това, че Турция, която доскоро подкрепяше джихадистите, сега е принудена да отговори на отправеното и от тях предизвикателство. Този факт, наред с критичните статии в американските медии, говорят за нов и непредвиден обрат в сирийската криза.

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.3 2020