28
Сря, Окт
6 New Articles

Сирийската криза и голямото завръщане на Русия на световната сцена

брой 6 2013
Typography

Ходът на събитията около Сирия показа, че независимо от твърденията за непоколебимата глобална хегемония на САЩ и относителната слабост на Русия, именно руснаците съумяха да наложат своя сценарий за разрешаване на сирийската криза, макар той сега да се представя пред световната общност като "американско-руска инициатива". Разбира се това развитие не означава, че проблемите и противоречията в света вече не се решават със сила и натиск, а и руското поведение по-скоро потвърждава тази констатация. Освен това, беше ясно, че балансиращата на ръба на нова криза (без напълно да е излязла от блатото на предишната) глобална либерално-капиталистическа система в никакъв случай не се нуждае от голяма война.

Тук е мястото да напомня и, че Москва, на практика, беше единствения реален защитник на режима на Асад от външна военна намеса. Разбира се, против нея се обявяваше и Иран, но едва ли САЩ биха се съобразили тъкмо с него. Китай също декларираше, че ще блокира евентуална резолюция за военна интервенция в Съвета за сигурност на ООН, но е много съмнително, че би предприел нещо по-сериозно ако Западът и най-вече САЩ действително се бяха намесили пряко в сирийската гражданска война.

Печелившият риск

В тази сложна ситуация единствено руснаците си позволиха да рискуват и спечелиха. Нека напомня, че формулата за разрешаване на кризата в Сирия беше предложена от Москва и включваше отказ от американски бомбардировки срещу предаването на целия химически арсенал на Башар Асад под международен контрол и последващото му унищожаване на територията на Сирия или извън нея. За самия Асад това решение беше най-доброто възможно. За режима му химическото оръжие беше като бомба със закъснител не само, защото отровните вещества в условията на гражданска война стават стократно по-опасни, тъй като никой не може напълно да ги контролира, но и защото докато се смята, че то остава в ръцете на правителството, може да бъде използвано за всякакви провокации от неговите противници, а вероятно и от някои чужди специални служби, които да се опитат по този начин да ускорят външната военна намеса. Затова Дамаск моментално склони да подпише международната Конвенция за неразпространяването на химическото оръжие, макар че отказваше да го стори в течение на десетилетия, и няма никакво съмнение, че ще гледа максимално бързо да се отърве от него.

Да се върнем обаче към случилото се в Женева. Русия съумя не само да прокара лансирания от нея сценарий, но и тотално да наложи собствената си позиция. Както е известно, най-ожесточени спорове породи въпросът за последиците от евентуално нарушаване на споразумението от някоя от силите в сирийския конфликт. Така, американците настояваха отговорността за това да носи единствено режимът на Асад, в съответствие с чл.7 от Устава на ООН, предвиждащ възможността при подобно развитие срещу него да бъде използвана военна сила. Беше ясно, че ако предложението им бъде прието рисковете от евентуална провокация на неконтролируемите и враждуващи помежду си опозиционни групировки, щяха да нараснат неимоверно.

На свой ред, руснаците държаха отговорност за евентуален провал на плана да поеме и опозицията, като при това категорично възразяваха против каквито и да било "автоматично налагани санкции". И, в крайна сметка, съумяха да наложат позицията си. В заключителния документ беше посочено, че руският план, който вече се смята за "руско-американски", ще бъде предаден на Организацията за забрана на химическото оръжие за да се оформи юридически, а ООН ще приеме специална резолюция, в която няма да се споменава чл.7 от устава и. Ако процедурите бъдат нарушени и някоя от петте постоянни членки на Съвета за сигурност сметне за необходимо да използва санкции или въоръжена сила, ще се наложи приемането на още една резолюция. В същото време руските дипломати категорично дадоха да се разбере, че Москва би подкрепила подобна резолюция само, ако "е на 200% сигурна", че нарушението е именно по вина на режима в Дамаск.

Впрочем, по време на руско-американските преговори в Женева станахме свидетели и на друг интересен обрат. Както е известно, САЩ настояваха, че цялото налично химическо оръжие в Сирия се намира в зоните, контролирани от правителството, докато Русия отказваше да приеме това. В крайна сметка държавният секретар Джон Кери беше принуден да признае, че опозицията също разполага с бойни отровни вещества (което отдавна беше известно на американците).

Според американско-руския план, сирийското химическо оръжие следва да бъде ликвидирано до средата на 2014. По чисто технически причини, въпросът за това, къде ще бъде унищожена онази част от този арсенал, която не може да бъде ликвидирана в Сирия, остава открит. Затова пък Вашингтон и Москва се споразумяха да финансират този процес, като необходимата за целта сума е 150 млн. долара. В тази връзка, руският външен министър Сергей Лавров изрази надежда, че във финансирането ще се включат и други държави, иронично отбелязвайки, че "след като се намериха страни, готови да платят войната срещу Сирия, би трябвало да се намерят и такива, които са склонни на платят за мирното решаване на проблема". Както изглежда, Лавров визира не толкова западните държави, колкото тези от Персийския залив, оказващи мощна финансова и оръжейна подкрепа за противниците на Асад. По този повод си струва да припомня появилата се преди време в някои медии информация, че един от катарските принцове е посетил в Москва с предложение руснаците да се откажат да поддържат режима в Дамаск, гарантирайки им срещу това огромни икономически преференции от петролните монархии от Залива.

Много показателен е фактът, че единствената страна, недоволна от мирното решаване на сирийския въпрос, е местната опозиция, макар че тя никога не е била една "страна", а включва много "страни" някои от които са в крайно враждебни отношения (без да броим ислямските радикали, близки до Ал Кайда).

Завръщането на Русия

И така, Русия успя да наложи своя сценарий и дори собствените си формулировки в плана за мирно разрешаване на сирийския въпрос. Тя запазва единствената си военна база в Средиземноморието и едва ли не единствения си съюзник в Близкия Изток. При това, за първи път от доста години насам, Москва се изявява в ролята на "миротворец", особено на фона на декларираното доскоро желание на САЩ и част от съюзниците им да бомбардират Сирия. Най-важното обаче е, че Русия, на практика, се върна в групата на великите сили, с чиито позиции са принудени да се съобразяват всички, включително и САЩ. Сред доказателствата за това са и думите на американския държавен секретар Джон Кери, който за първи път беше принуден публично да признае, че САЩ и Русия са "двете най-могъщи държави в света".

Опитвайки се да запази поне отчасти имиджа на страната си, Барак Обама заяви, че споразуменията от Женева са станали възможни най-вече заради твърдата позиция на САЩ и заплахата им да използват военна сила. Освен това президентът декларира, че не се отказва от ударите срещу Сирия и със сигурност ще ги нанесе, ако режимът на Башар Асад наруши женевските договорки. Естествено, руснаците предпочетоха да игнорират тези твърдения.

Фактът, че войната беше избегната несъмнено е положителен, тъй като евентуална военна намеса нямаше да донесе нищо добро на Сирия, региона и света, като цяло. В този смисъл, руският външен министър Лавров беше прав, заявявайки, че "значението на споразуменията по този изключително сложен въпрос трудно могат да бъде подценявано. Реализацията им ще позволи да се избегне военния сценарий, който би имал катастрофални последици за региона и за международните отношения". Основният извод от случилото се обаче е съвсем друг. И той е свързан с факта, че поемайки ролята на "миротворец", Москва се придържаше към откровено силово поведение. Така, наред с американските самолетоносачи и ракетни крайцери, в региона се появиха и руски военни кораби. Те едва ли щяха да влязат в сражение с американците, но можеха сериозно да затруднят техните действия - дори и само, ако бяха прекъснали радиокомуникациите им, защото това би поставило под въпрос ефективността на въздушните удари срещу Сирия. Много се спекулираше и със слуховете, че руснаците са доставили на Асад зенитно-ракетни комплекси С-300. Не е ясно, дали това е вярно, но самата възможност сирийците да разполагат с подобно оръжие породи известен страх на Запад, той като то може успешно да бъде използвано дори и срещу най-модерните бойни въздушни средства.

Нещата обаче не опираха само до евентуална руска военна помощ за Асад непосредствено на сирийското бойно поле. Не бива да забравяме, че Русия си остава една от най-мошните във военно отношение държави. Освен това, тя, наред със САЩ, притежава най-големия ядрен потенциал в света, което е достатъчно сериозен аргумент. Ето защо се оказа достатъчно руснаците да проявят по-голяма твърдост за да накарат американците да се откажат (поне засега) от войнствените си планове и да приемат условията на Москва, които впрочем бяха достатъчно разумни.

Съществува, разбира се, и друга причина за американската отстъпчивост и тя е свързана с това, което известният историк Пол Кенеди нарича "проблемът с имперското свръхнапрягане на силите", посочвайки, че ако една държава-хегемон допусне свръхнапрежение на военните си ресурси това, в крайна сметка, само би ускорило нейния упадък. Това означава, че хегемонът носи отворността за избягването на ненужните намеси в различни международни конфликти, тъй като ако не го прави ограничава възможностите си да се намесва в бъдещи конфликтни ситуации, които са тясно свързани с реалната международна стабилност. Това се превръща в източник за упадъка на хегемонията, който, в съответствие с теорията за хегемонистичната стабилност, може до доведе до големи глобални войни.

Разбира се, не може да се твърди, че евентуални американски военни действия в Сирия щяха да доведат до Трета световна война, както наивно твърдяха някои леви медии в самите САЩ. Ясно е обаче, че след двете големи (и неуспешни) войни в Ирак и Афганистан, след либийската кампания и на фона на обявения от Вашингтон стратегически завой към Тихия океан (който означава концентриране на вниманието на САЩ и съюзниците им върху "сдържането" на Китай), а също отчитайки продължаващата война с глобалния тероризъм в Сомалия, Йемен и други точки на света, военното нападение срещу Сирия можеше реално да изтощи американските военни ресурси до степен, САЩ силно да подкопаят способността си да гарантират международната стабилност в бъдеще.

В тази връзка някои американски анализатори, като Робърт Мъри например, лансираха екстравагантната хипотеза, че президентът Обама съзнателно ерозира хегемонията на САЩ. Това, разбира се, не е вярно, факт е обаче, че Америка на практика се намира в състояние на война от 2001 насам и както обществото, така и военните са вече уморени от нея. Дори да приемем, че държавният секретар Джон Кери е прав и, че не тази умора е причината за отказа от военната намеса в Сирия, последиците от "имперското свръхнапрежение" могат да се появят много скоро. Имайки предвид силната международна съпротива срещу евентуалните военни удари, това очевидно е въпрос, на който американските политици и стратези следва да отделят сериозно внимание, тъй като той очевидно касае неизбежния упадък на хегемонията на САЩ в бъдеще.

Впрочем, първоначалната позиция на Вашингтон и лично на Обама относно Сирия действително изглеждаше, меко казано, неадекватна. Тя се свеждаше до това, че режимът трябва да бъде ударен без значение, дали е виновен или не за използването на химическо оръжие, просто защото е авторитарен и "ужасен". Очевидно е, че на този фон руската позиция изглеждаше много по-балансирана и приемлива в очите на световната общност, както и за народите от близкоизточния регион, уморени от безкрайните войни и революции, а също за жителите на Западна Европа, които не искат нови войни, особено в сегашните времена на тежка финансово-икономическа криза.

Разбира се, освен чисто военния аспект, има и дипломатически. Като и в това отношение руската дипломация се оказа на висота, от гледна точка на общия анализ на ситуацията. Руснаците очевидно са отчели и психологическите особености на носителя на Нобелова наград за мир Обама, и изключителната непопулярност на евентуалната нова военна намеса както в Европа, така и в самите САЩ, и възможните изключително тежки последици от избухването на мащабна война в Близкия Изток за глобалната икономика, и опасността от гигантски неконтролирани имигрантски потоци към Европа, и възможната дестабилизация на целия близкоизточен регион, и тежките последици за вече съществуващите конфликти (например в Ирак и Либия) и доста други неща. Всичко това беше взето предвид от руската дипломация, която го използва достатъчно грамотно за да спечели сложното надиграване със САЩ.

Последиците от сирийската криза

Отказът на Белия дом от военната намеса в Сирия следва да се разглежда като повратен момент в глобалната политика. За първи път от военната интервенция на САЩ в Ирак преди десет години, стремежът на Вашингтон и част от съюзниците му от НАТО да започнат поредната война в името на западните "демократични идеали" се сблъска със съпротивата на обединен "фронт" от държави, начело с Русия и Китай, които очевидно вече не са склонни да се примиряват с откровения диктат на Запада.

През последнит десетина години Белият дом интерпретираше международните отношения по крайно опростен начин, свеждайки ги до борбата между "силите на доброто" (Западът и съюзниците му, включително консервативните режими от Персийския залив) и тези на "злото" (Китай, Русия, Изтокът, като цяло, и ислямският свят, като изключим уахабитските режими и сателитите им). В същото време бързо укрепващите своите икономически и политически позиции на световната сцена "възходящи сили", които не са свързани със Запада, започнаха все по-настойчиво да противопоставят на тази концепция своята по-традиционна и логична геополитическа визия, базираща се на собствените им стратегически интереси и на такива ключови понятия като съюзник/противник, баланс на силите, заплаха за националните интереси, намеса във вътрешните работи, нарушаване на суверенитета и т.н.

Така или иначе, но по време на интервенцията в Ирак и Либия, да не говорим за Афганистан и Мали, тези възходящи държави изглеждаха безсилни пред войнствената реторика и поведение на Запада. Редовните заплахи да използват правото си на вето и неколкократното им изпълнение от страна на Русия и Китай, в най-добрия случай, само забавяха плановете за поредната „цивилизационна” война на САЩ и съюзниците им. В такъв случай, как можем да си обясним внезапното отстъпление на Вашингтон (а след него и на Париж) по сирийския въпрос? Разбира се, негативната обществена реакция и в двете държави изигра определена роля, но решаващият фактор, принудил Барак Обама да даде заден ход несъмнено бе изключително твърдата позиция на руската дипломация, опираща се на единния антивоенен "фронт", формиран от ключовите "възходящи сили" (от Бразилия до Индия и Южна Африка).

Естествено възниква въпросът, защо точно сега САЩ за първи път отстъпиха на натиска на Русия и държавите от Третия свят? Възможно е, американската администрация най-сетне да е осъзнала, че в съвременния свят се извършват фундаментални промени и епохата на хегемонията на единствената световна свръхсила върви към края си. В новия многополюсен и глобализиран свят Вашингтон е принуден да се съобразява с партньори, които невинаги са и негови съюзници, а в някои случаи да се примирява с пораженията.

Все повече анализатори, включително и американски, стигат до извода, че "самотната суперсила" от края на ХХ век постепенно се превръща в илюзия. Впрочем, това до голяма степен се отнася и до т.нар. "обединена Европа" в лицето на ЕС. Днес 1/4 от държавния дълг на САЩ е собственост на Китай, а по-голямата част от производствените им мощности са прехвърлени в развиващите се държави. В резултат от това, САЩ вече разполагат с много по-малко инструменти за натиск върху държавите, с които са "взаимнозависими".

Въпреки това, за разлика от някои европейски страни, като Франция и Великобритания, които и досега се смятат за „глобални играчи” в международните отношения, Вашингтон разполага със свръхмощни въоръжени сили, макар че дори и те вече не са достатъчни за налагането на американската визия за световния ред. Освен това, отстъплението на президента Обама по сирийския въпрос свидетелства, че само военното превъзходство не е достатъчно за успешното противопоставяне на бързо развиващите се държави от Третия свят, които постепенно осъзнават собствената си мощ. И, ако сравним показателите на икономическия растеж на Запад и в тези региони на света, не остава никакво съмнение, че през следващите години тази тенденция само ще се задълбочава.

Упадъкът на едни (т.е. САЩ и ЕС) и усилването на други, следващи политика на ненамеса, страни (най-вече Китай, Русия, Бразилия, Индия, Индонезия и редица други развиваши се държави), се оказва от полза за превърналите се в американски (и на Запада, като цяло) мишени държави, давайки им възможност да укрепят позициите си в противопоставянето със САЩ и съюзниците им.

В тази връзка си струва да напомня, че още преди началото на гражданската война в Сирия, САЩ и основните им европейски съюзници, с неумелите си действия и погрешната си стратегия, сами превърнаха одиозни фигури като Робърт Мугабе, покойния Уго Чавес или Махмуд Ахмадинеджад в „герои и борци с империализма”. Още по-показателно за сегашното състояние на САЩ и европейските им съюзници е тяхното поведение по отношение на Сирия – след като западно-уахабитската ос гръмогласно обяви началото на военната си намеса срещу режима на Асад, веднага след това даде заден ход, виждайки, че общественото мнение в САЩ, Европа и арабския свят е против тази война. Подобно поведение ерозира позициите на установените от въпросната ос през последните години режими, срива легитимността им и създава благоприятна почва за безкрайни граждански войни и вътрешни конфликти, както стана например в Ирак, Афганистан, Либия, Египет и т.н.

Сега остава да видим как ще се развие сирийският конфликт. Ако режимът в Дамаск се задържи, това може да се окаже важен момент в процеса на формиране на нов силов баланс в света по осите Изток-Запад и Север-Юг. САЩ и Западът, като цяло, ще бъдат принудени да се ориентират към политика на изолационизъм, ограничавайки намесата си в глобалните конфликти за да не претърпят нови поражения. Тоест, в момента в Сирия до голяма степен се решава каква ще бъде бъдещата схема на новия световен ред, в чиито рамки Западът вече няма да играе доминираща роля, нито пък ще може да реализира целите си, откровено нарушавайки нормите на международното право и без да се соъбразява с позицията на новите, набиращи политическа, военна и икономическа мощ глобални играчи.

 

* Българско геополитическо дружество

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн