20
Нед, Сеп
22 New Articles

Българската миграционна политика: локални геополитически проекции в ерата на глобализация

брой 6 2013
Typography

Независимо от социалното и политическо недоволство, заляло улиците в страната през февруари 2013, и множеството въпроси, стоящи остро пред действащата политическа и икономическа система, в предпоследната седмица преди преждевременното си разпускане на 11-ти март, 41-то Народно събрание решава да се занимае с и по спешност да приеме поправки в Закона за чужденците в Република България (ЗЧРБ), с цел „държавата да избегне глоби за неспазване на евродирективите”[1]. Дори ако на фона на напрегнатата вътрешнополитическа ситуация за мнозина от протестиращите този политически жест да е останал незабелязан или, може би, е изглеждал рутинен, почти бюрократично обусловен от сложната плетеница юридически актове на ЕС, той заслужава специално внимание.

Измененията в закона от 2013, наред с всичко друго, експлицитно предвиждат възможността за отказ от издаване на виза или влизане в страната на чужденец, когато са налице „основателни съмнения” за автентичността на приложените документи за издаване на виза, истинността на тяхното съдържание или надеждността на направените от въпросния чужденец изявления (ЗЧРБ, чл. 10 (1), т. 24). Като „основателни съмнения”, по смисъла на чл. 10, ал. 1, т. 24, биват дефинирани съмненията за риск от „незаконна миграция”. Наред с това, чл. 39, ал. 1, т. 4 постановява, че принудителните административни мерки, които могат да бъдат наложени на чужденеца по същия закон, включват „забрана за взлизане на територията на държавите-членки на ЕС, което придава на действието на принудителните мерки регионален обхват. Не на последно място, ЗЧРБ не се отнася до гражданите на други държави-членки на ЕС, на държави-страни по Споразумението за Европейското икономическо пространство, както и на Конфедерация Швейцария (ЗЧРБ, чл. 1 (3)). Без да се спираме на юридическата специфика на извършените промени в ЗЧРБ, те могат да ни послужат като свидетелство за силно открояващите се в политиката на ЕС противоречиви тенденции към преконтекстуализиране и консервиране на границите му, водещи до засилени диференциации и/или разделения спрямо външния (глобализиращ се) свят[2].

В допълнение, само четири месеца след приемането на цитираните законови поправки, на 30 юли 2013, близо 30 сирийски бежанци, от които 19 деца, обявяват гладна стачка срещу продължаващото им задържане в Специалния дом за временно настаняване на чужденци (СДВНЧ) в Бусманци и бездействието на Държавната агенция за бежанците (ДАБ) своевременно да ги освободи и регистрира молбите им за предоставяне на закрила[3] (оттогава насам, в резултат от рязкото нарастване на броя на бежанците, влезли в България през последните месеци, подобни протести, но вече много по-големи мащаби, са на път да се превърнат в ежеднение – б.р.). Протестни акции от подобно естество вече са били инициирани неколкократно в институциите за задържане на мигранти в България, макар и, също както и поправките в ЗЧРБ, тогава да не навлизат видимо в политическото полезрение на мнозинството. През есента на 2008 например, гладна стачка в Бусманци започна Саид Кадзоев след продължително двугодишно задържане, без да му е отправено каквото и да е обвинение.[4] През февруари 2010 гладна стачка обявяват други 25 задържани в Бусманци поради лошата хигиена там и неспазване на правата им като кандидати за убежище[5]. Гладни стачки вече са били организирани и в СДВНЧ в град Любимец, в близост до границата с Турция, като тази на 56-ма от затворените в центъра през януари 2012[6], или последвалият през август същата година гладен протест на 22-ма сирийци и иракчани, с искане по-бързо да бъдат освободени от дома[7]. Впрочем, примери за мигранти (кандидати за убежище), противопоставящи се на маргинализиращи ги материални и политически практики, прилагани вследствие на действащите гранични режими в ЕС, се наблюдават в преобладаващия брой държави-членки на Съюза.

Зачестявайки и придобивайки повсеместен характер, независимо от липсата на координираност или плановост, този вид протестни действия могат само да затвърдят основанието на мнозина изследователи на държавните политики за сигурност в условията на глобализация да настояват за едно тенденциозно, макар и не непременно съгласувано, прокарване на нелиберални практики в името на либерални режими[8]. „Тези практики говорят за идентифицирането на нараснал брой несигурности в глобален мащаб, които биват широко интерпретирани от властите като изискващи по-голяма строгост политики и, оттук, като необходимост от налагане на допълнителни ограничения върху принципите на свободата в рамките на правото и презумцията за невинност на индивидите”[9]..

Методологичните ограничения

Изхождайки от така очертаната философия на „втвърдяване” на миграционните практики в ЕС, настоящата статия се стреми да представи потенциалното място, отреждано на мигрантите в програмната рамка на българската миграционна/гранична политика, повлияна от членството на страната ни в общността на 28-те. Къде са поставени основните приоритети при формулиране на миграционните/граничните политики от управленските структури? По какъв начин бива конструирано присъствието на мигрантите по отношение на българското общество в заложените в съответната рамка стратегии? Как локалните геополитически проекции върху явлението миграция се вписват в саморефлективния дебат в рамките на теорията на международните отношения (ТМО) за характера и структурата на субектите и процесите в неравномерно глобализиращата се международна политика?

Изложението ще се базира по-конкретно върху Националната стратегия в областта на миграцията, убежището и интеграцията (2011-2020), Многогодишната национална програма 2008-2013 за ползване на Европейския фонд „Връщане”, брошурата „Ако си нелегален, си само сянка”, издадена от Глобус България ЕООД с финансиране от Европейския фонд за връщане и предназначена за разпространение на територията на България. От една страна, посочените документи/материали (в по-малка степен цитираната брошура, сама по себе си) са основополагащи за актуалните представи на управляващите институции за мястото на мигрантите в местната политическа общност.  От друга – дългосрочният обхват на изброените програмни ръководства може да ни послужи за улавяне на устойчивите направления при целевото „управление на миграционните процеси” от политическите елити. Конкретните политико-емпирични стъпки, предприети в унисон с принципните положения в българската миграционна/гранична политика, ще бъдат упоменати главно като илюстрация на последните.

За целта, съдържанието поставя основен акцент върху политическата, а не юридическата, в тесния смисъл, природа на разглежданите стратегически материали и непосредствено реализираните в техния дух практически проекти. Централна за предмета на анализ е концептуалната линия, определяща българската политика по проблемите на съвременните миграционни движения, произвеждаща специфични геополитически, геоикономически, геосоциални и геокултурни проекции за „включване” и „изключване” върху българското/европейското географско пространство (виж по-долу). Тя бива схващана като неделим компонент от „ретериториализирането”[10] на общоевропейските миграционни/гранични регулативни механизми в посока към новоприсъединилите се страни-членки, пограничните на общността региони в Северна Африка, Турция, Източна Европа и далеч извън териториалните води на европейските държави в резултат от дейността на Европейската агенция за външните граници „Фронтекс”, включително край бреговете на Мавритания.

В методологическия си подход текстът прави опит да предложи критически теоретико-емпиричен поглед върху тематиката. Въз основа на критическия дял предимно в ТМО (Andrew Linklater; Ken Booth; Richard Wyn Jones; Robert Cox) и по-малко в сферата на сигурността (Didier Bigo) и геополитиката (James Wesley Scott; John Agnew), изложението пледира за необходимостта от задълбочаване на интердисциплинарността в българските и чуждестранните изследвания на миграцията от перспективата на ТМО, както и за парадигматично преосмисляне на ежедневната политическа практика в същата насока.

В този смисъл, водещият изследователски интерес е насочен към фундаментални за учението на международните отношения теоретични въпроси, включително тези за дефиницията на субектите на тези отношения, упражняването на власт на международната сцена, въздействията на глобализацията върху международния живот и целите на научното изучаване на международните отношения (МО). Като особено контроверсно във всеки от изброените случаи критическите автори-международници открояват виждането на школата на реализма за „националната държава” като най-съществен, социално и културно хомогенен, автономен в своите решения от вътрешно- и външнополитически фактори и стремящ се към балансиране на силата на другите държави субект на МО[11] (виж по-долу). Въпреки сериозните транснационални дилеми пред днешните национални политически общности, породени от процесите на глобализиране[12] и фрагментиране в началото на ХХІ век, възможното трансформиране на тези общности и условията за упражняване на държавен суверенитет днес или нуждата от такова в бъдеще, не се смятат за приоритет от реалистите[13].

Определенията „европейски” и „общоевропейски”, както и наименованието „Европа”, биват употребявани като обозначаващи „Европейския съюз” в тесен географски и/или политико-организационен смисъл. Именно на тази основа настоящата статия прави опит да отсее геополитическите проекции, вложени във въпросните понятия при третирането на явлението миграция от европейските/българските политически елити. Маргинализиращите политически или културалистки интерпретации на понятията в ущърб на мигрантите, срещащи се в политическата практика, масовите медии или научната литература, не са взети под внимание.

В съответствие с по-горе формулирания изследователски интерес, термините „миграция” (доброволна или принудителна) и „мигрант” се употребяват като обобщаващи за трайно преминаващи националните (териториалните) граници индивиди и/или групи от индивиди. Макар и съзнавайки, че масовата миграция „едва ли е нещо ново в човешката история”[14], в настоящата разработка тя бива възприемана като исторически предпоставена от глобализацията. Проявявайки се, от една страна, като процес на задълбочаване, ускоряване и териториално разширяване на трансграничните социални взаимодействия в различни сфери на съвременния живот[15], глобализацията дава отражение както върху външната среда, в която оперират държавите, така и върху вътрешно-обществените развития в тях. В ситуацията на мигриращи хора и „глобализирани държави” (Ian Clark), политическата значимост/адекватност на „териториалните граници” и на традиционната релация „национална държава/нация – общество” се превръщат в дилема[16]. От друга страна, протичайки несиметрично за различните региони и/или групи от населението, вследствие разрастването на световното капиталистическо стопанство[17] и увеличения брой, вписващи се по един или друг начин в картината на глобалната политика, регионални конфликти[18], глобализацията се възпроизвежда в потоци от социално, икономически или политически „привилегировани” и „непривилегировани” мигранти, често и на полов признак[19] - допълнителна въпросителна пред разработването на критерии от (българската) държава за лоялност/нелоялност, като наложен нормативен признак за съотнасянето на мигранта (чужденеца) към партикуларната национална общност (ЗЧРБ, чл. 4), и за нейното реагиране спрямо глобалните проблеми.

В така застъпения аналитичен контекст, понятията „нелегален (и)мигрант” и „бежанец” също ще бъдат разгледани преди всичко в тяхната геополитическа, а не юридическа, импликация в епохата  на засилена миграция – като исторически и териториално обусловени от страна на държавните и междудържавните субекти на МО.

Разбирането за (национална) политическа общност: акценти от критическата школа в ТМО

Критическата теорията свързва предизвикателствата, пред които миграцията изправя държавните политики и, съответно, бъдещето на международната/глобалната система, с преобладаващото (под влияние на реализма) в ТМО дефиниране на националните политически общности като ексклузивни и унитарни и, в тази връзка, пренебрегването в международните анализи на механизмите на „включване” и „изключване” на национално и глобално равнище.

Критическите теоретици анализират съвременните национални държави, международни институции и формирования като проявление на по-дълбоки социални сили и, следователно, на разнородни и понякога намиращи се в конфликт помежду си форми на доминация: военна, национална, или пък етническа, класова, расова, полова[20]. В този порядък, включването и изключването намират израз в „три измерения: нормативно - отнасящо се до философската обосновка на изключването на определени лица от дадени социални констелации, допускайки едновременно с това други; социологическо - свеждащо се до практиките и поддържането на системите за включване и изключване; и практико-приложно - резултиращо в практическия ефект на тези системи върху човешката дейност”[21]. Формите на включване и изключване (доминация) не са естествено зададени. Те се наслагват и интернализират от членовете на една (национална) общност в конкретни исторически обстоятелства и могат да подлежат на промяна, асоциирана от критическия изследовател Робърт Кокс с модифицирането на свързаностите между начина на производство, държавните структури и световния ред[22]. За най-важна цел на подобно преобразуване критическата теория обявява реализирането на човешката еманципация – преодоляването на социалните, физическите, икономическите, политическите и други пречки, препятстващи индивидите и групите от индивиди да осъществят онова, което биха предпочели в условия на необременен избор[23].

Включването и изключването в контекста на миграцията и националните миграционни/гранични политики биват особено категорично адресирани в критическите анализи на Андрю Линклейтър. Авторът критикува най-вече принципа на „упражняването на суверенитет” на база включването на „гражданите” и изключването на „чужденците”, залегнал в концепцията за „обществения договор”. За Линклейтър тази теоретична постановка предпоставя, без експлицитно да се аргументира, териториалните граници на модерната държава като постановяващи обхвата на действие на обществения договор и, съответно, легитимността на суверена и рационалността на разделянето на човечеството на отделни суверенни държави[24]. Изследователят, който е привърженик на идеята за формирането на модерната държава вледствие воденето на война като широко практикувано политическо средство и транснационализирането на социалните и икономически сили на капитализма, счита, че парадигмите и на реализма, и на марксизма трябва да бъдат преодолени в името на практическия проект за разрастване на общностната единица отвъд националната държава като етическа партикуларност. В този смисъл, Линклейтър говори за морално своеволие/случайност на географските граници[25].

Характерен за научните търсения на Линклейтър и съмишлениците му е стремежът за търсене на емпиричните спънки пред и изгледи за установяване на „постсуверенни международни отношения”[26] чрез превъзмогването на разединяващата практика на „стратегическо” преследване на национална сигурност, прокарваща непълна и идеологизирана представа за МО[27].

Локални проекции на глобално изключване: Ban-optikon

В ерата на глобализация възгледите на критическата теория за националните държави и междудържавната система, като изначално кодиращи разбирането за международното общуване в параметрите на „включването” и „изключването”, придобиват още по-изразителни контури. Все по-интензивните презгранични придвижвания на хора подсилват мотивите в полза на историческото оспорване на възникването и стабилизирането на границите. От друга страна, формирането на „облагодетелствани” и „необлагодетелствани”, „предпочитани” и „непредпочитани” групи мигранти изостря необходимостта от системно-структурно и етично „претегляне” на последиците от наблюдаваните локални миграционни политики за гражданските свободи, политическите права и социалната кохезия[28] в и между обществата.

Дидие Биго обозначава избирателното проектиране на образа на „включените” и „изключените” върху глобалните миграционни вълни на местно равнище и опита за тяхното контролиране най-вече с помощта на новите технологии като „ban-optikon”[29] (англ. „ban” – „забранявам”). В тази връзка, „вan-optikon се заключава в упражняването на власт от извънреден характер (налагане на правила по повод възникване на непредвидени обстоятелства с тенденцията те да станат постоянно действащи), изключването на определени групи с мотив потенциалното им поведение (изработване на профили/досиета) и в начина на нормализиране на съществуването на „неизключените” чрез произвеждането на нормативни императиви, най-същественият от които е този на свободното движение (т. нар. четири свободи на движение в рамките на ЕС: стоки, капитали, информация, услуги и хора)”[30]. „Така действието на властта и противодействието срещу нея вече не са ограничени в политическата матрица на взаимодействие между държавата и обществото. Те надскачат размерите на представителността в рамките на националната държава, прерязват непосредствените отношения между държавата и индивидите отвътре и външната за националната държава среда, в която протичат контактите й с други държави, като коренно различна вселена”[31].

Българските миграционни/гранични стратегии

Очертаните дотук теоретични щрихи позволяват по-задълбочен поглед върху конкретиката на основните концептуални стратегии на българските власти, свързани с миграцията.

Близо до (военизираната) терминология на „извънредната ситуация”, Националната стратегия в областта на миграцията, убежището и интеграцията (2011-2020) разполага съприкосновението на примордиалистки схващаната местна политическа общност с оценения иначе като присъстващ в глобален мащаб феномен на миграцията в полето на една „миграционна обстановка”[32], изискваща „добра” интервенция. Документът проектира разбирането за последната в няколко емблематични геополитически параметъра: относително необходим ресурс за икономиката; потенциална заплаха за социалното единство и сигурността на страната; преимуществен ангажимент спрямо имигрантите от български произход; укрепване на границата с Турция и Черно море като външна за ЕС граница и непропускане на евентуални мигранти от трети страни и от небългарски произход.

В първия случай, за висококвалифицираните мигранти рестриктивно се допуска да бъдат третирани като конкуриращи се, захранващи националния трудов пазар или акумулиращи икономически растеж в ЕС сили. В контекста на икономизирането на глобалните миграционни потоци, от българските университети се очаква да се превърнат в притегателен център за „образовани мигранти” – за разлика от разбирането за модерния университет като институция, създаваща предпоставки за изграждане на универсални личности. От друга страна, постигането на пълен достъп до пазара на труда на всички държави-членки на ЕС за българските работници бива прецизирано като важен приоритет.

Противно на това, националната стратегия 2011-2020 развива неопределената идея за „латентната опасност”, която крие в себе си всеки имигрант, влязъл или имащ намерение да влезе на българска територия, на база своето първоначално нечленство в локалната политическа общност. Този подход намира потвърждение в поверяването на координацията на миграционните процеси и на развитието на миграционната политика основно на МВР (подобно на останалите държави в Съюза). Освен това, Стратегията, изтъква нарастналия брой наложени мерки на административна принуда по ЗЧРБ с 15% повече, в сравнение с наложените през 2009, включително забрана за влизане в страната, принудително отвеждане до границата, експулсиране, отнемане правото на пребиваване, забрана за напускане. Въведена е категорията „държави с повишен имиграционен риск” (Ирак, Сирия, Афганистан, Алжир и др.), повишеният брой откази за чиито граждани (с 30-40%), в синхрон с политиките на политически и икономически доминиращите в ЕС страни, бива подчертан.

За сметка на изложеното дотук, с безусловно превъзходство в диференциращия български миграционен/граничен подход се ползват „живеещите зад граница български граждани и лицата от български произход”, за които a priori се предвижда „трайно установяване или заселване в България”, в това число с цел прагматично овладяване на глобално обвързаните, негативни структурни икономически и демографски тенденции.

Справянето с „евентуалните рискове, които биха породили определени тенденции в динамиката на миграционната обстановка в България”[33] неизменно се разглеждат като елемент от „опазването” на също така примордиалистки изведеното „европейско” пространство от „незаконната миграция”. Ключова роля тук е отредена на присъединяването на страната ни към Шенгенското споразумение. Специално внимание е отделено на засиления външен граничен контрол с „високотехнологични технически системи”. Междувременно, в страната функционират две, споменати по-горе, институции за настаняване на чужденци (СДВНЧ), изградени с финансови средства на ЕС. През 2012 граждански мониторинг констатира, че сериозен проблем в тях представлява принудителното настаняване на чужденци, търсещи закрила у нас, в резултат от което нараства рискът от депресивни състояния и повишен стрес[34]. През 2004 в Бургас е създаден Черноморски координационен и информационен център с активно румънско участие, като подобни мерки са предприети и във Варна. Милитаризирането на границите се разраства и чрез увеличаването на граничния персонал и броя наблюдателни кули, интегриране на/или разширяване употребата на инфрачервени камери, термовизионни системи за денонощно наблюдение, цифрови клетъчни радиосистеми, хеликоптери с безшумен режим на опериране и други в механизмите за граничен контрол. Български полицаи участват в мисията на ФРОНТЕКС „Посейдон” по протежение на гръцко-турската граница. От март 2011 служители на ФРОНТЕКС пък присъстват непосредствено на българо-турската граница.

Следващият от анализираните в настоящата статия програмни документи, Многогодишната национална програма 2008-2013 за ползване на Европейския фонд „Връщане”, придава още по-дефинитивен оттенък на основния приоритет в българската миграционна/гранична политика – „връщането” на „незаконни”/„неподходящи” мигранти във формат „доброволно” и принудително връщане. С предимство се ползва „доброволното” връщане, в това число чрез провеждане на „индивидуални беседи с цел насърчаване нагласата за доброволно връщане” и активно кооптиране на локални неправителствени организации, като Български Хелзински Комитет, БЧК, Каритас България и Центъра за подпомагане жертвите на насилие – ACET, за подпомагане на такива консултации. Едновременно с това, следва да се оптимизират мерките по принудително връщане на лица. „Сътрудничеството със страни на произход и транзитни страни на международните миграционни потоци” е назовано като първостепенен приоритет на цялостната ни външна политика. В течение на последните години ЕС успя да наложи сключването на споразумения за реадмисия с много от своите погранични държави, въз основа на които да е в състояние да връща кандидатите за убежище в тях, съпроводени с изграждането на локални центрове за задържане. България възприема параметрите на Шенгенската информационна система за обмен между правителствата в общността, и тези на единната визова политика, разпореждаща снемането на биометрични данни на граждани на ЕС и чужденци (пръстови отпечатъци от 10-те пръста и дигитална снимка). На територията на съюза действат предписанията на регламента „Дъблин II”, според които един кандидат за убежище може да претендира за закрила само в онази държава-членка, чиято граница е прекосил първа. На практика, това води до задължителното му връщане в тази, обикновено периферна за ЕС, страна, при всеки опит за кандидатстване за закрила в друга държава-членка на Съюза[35].

De facto сме свидетели на процъфтяването на нова „гранична индустрия” – както по отношение усъвършенстването на военно-промишлените продукти, така и що се касае до каналджийството и трафика на хора. Само между 2009 и 2011 са инвестирани 160 млн евро за укрепване на българската граница, по-голямата част заплатени от ЕС[36]. По думите на тогавашния заместник вътрешен министър, Димитър Георгиев, „ползите от приемането ни в Шенген са откриването на нови работни места, стимулиране на чуждестранните инвестиции и сигурност за бизнеса”[37].

Частен случай на стратегиите, рзвивани за „осъществяване на достойно и трайно връщане” е брошурата „Ако си нелегален, си само сянка”, издадена с финансиране от Европейския фонд „Връщане”, „в съответствие с хуманните принципи и зачитането на достойнството”.В този смисъл, кратката листовка е категорична в посланието си към търсещите по-добър живот мигранти, че „няма по-добър вариант от доброволното завръщане в родината”, защото „докато те се лутат, родината им се модернизира”. Липсата на „документи и пари” бива отъждествена с изначалната непригодност да бъдат „някой” т.е. легитимен член на иначе постоянно трансформиращата се местна политическа общност.

Така фиксираната неолиберална рамка на стремежа за извличане на стратегически икономически „ползи”[38] от миграцията при налагане на рестрикции върху универсалните права на „свободно движение”, „свобода и лична сигурност” и равнопоставеност, „без оглед на раса, цвят на кожата, пол, език, религия, политически или други възгледи, национален или социален произход”[39], последователно води до изграждане на представата за имагинерна, но повсеместна опасност за сигурността на националната общност и абстрактното категоризиризиране на тези „отвътре” като „българи/европейци”, а на тези „отвън” като „небългари/неевропейци”. За разлика от така формираните геополитически проекции, не на последно място и заложената в разгледаните програмни документи „устойчива тенденция към повишаване броя на незаконно пребиваващите чужденци в България”, статистиките на ДАБ от 2000 до 2013. показват, че броят на лицата потърсили закрила силно варира, а след 2002, т.е. въпреки присъединяването на страната ни към ЕС, намалява. 2888 души са регистрираните кандидати за убежище през 2002, за 2007 – 975, 2008 – 746, 2009 – 853, 2010 – 1025, 2011 – 890, 2012 – 1387.[40] Порядъкът само на лицата, български граждани, които са декларирали пред българската администрация промяна на настоящия си адрес от страната в чужбина и от чужбина в страната за същия времеви период варира както следва: 2007 – изселени 2958, заселени 1561; 2008 - изселени 2112, заселени 1236; 2009 – изселени 19039, заселени 3310; 2010 – изселени 27708, заселени 3518; 2011 – изселени 9517, заселени 4722; 2012 – изселени 12147, заселени 7124.[41] Както исторически, така и понастоящем самите европейски граждани са енергични участници в световните миграционни потоци. Така например, между 1820. и 1930 55 млн. европейци напускат родните си места и се отправят към Америка поради социални, икономически или политически причини. Според Евростат, през 2009. почти 2 млн. души са напуснали някоя от страните-членки на Съюза, а 3 млн. души имигрират към ЕС (включително вътрешномиграционните процеси между страните-членки); като почти 1,6 млн. души от влезлите в ЕС не са били с европейско гражданство[42].

Заключение

Съобразно съдържанието на цитираните по-горе основополагащи за българската миграционна/гранична политика материали, интерпретирано през призмата на критическото течение в ТМО, изследванията за сигурността и геополитиката, може да бъде откроена тенденцията за осъществяване на целенасочено въздействие върху движението, развитието и реализирането на индивидите, мигриращи в посока България/ЕС – в полза на конструирането на диференциращи геополитически възприятия за тяхната „пригодност” или „непригодност” спрямо местната политическа общност чрез налагането на строг социален, икономически или (етно)политически ценз.

От гледна точка на актуалните теоретически търсения в ТМО, насочени към разрешаване на изконните за тази научна дисциплина въпроси за природата и ролята на субектите на МО в ситуацията на глобализация, в чиято перспектива е поставена и настоящата статия, предложеният текст затвърждава тезата на онези автори, които настояват за все по-трудното идентифициране на границата между вътрешна и външна политика, на обхвата и състава на една локална политическа общност днес. Глобалните миграционни процеси предполагат международни изследвания, подчинени на методологии отвъд изучаването на „държавата” като най-авторитетния, но партикуларен обект на международни изследвания, в посока към една универсална световна общност от индивиди или групи от индивиди, отчитайки най-вече аналитичната тежест на тяхното социално, икономическо и политическо позициониране или полова принадлежност в нея. За преодоляването на глобалното тесногръдие на парадигмата „ban-optikon” по линията на „притежаването” или „непритежаването” на определен паспорт в държавните политики за сигурност, в международен план по-убeдителна изява следва да намерят транснационално обособени, „bottom up” - инициативи в подкрепа на мигрантите, като се върви към преструктуриране на целите на международната политика към регулация, гарантираща социална и правна еманципация на индивида. От своя страна, науката за МО следва да продължи проучванията си в тази сфера.

Джеймс Уесли Скот асоциира тази необходимост с прогресивното „разбиране за геополитиката като анализ на условията за живот”[43], а Джон Агню я обобщава като „задълбочена оценка на обстановката за живеене, отчитаща влиянието на световната политика върху материалното съществуване и идентичността на хората в различните краища на света”[44].

Бележки:

* Преподавател в Софийски университет „Св.Климент Охридски”

 


[1] Люцканов, Я. Всеки депутат с номера си. – Тема, 4-10 март 2013, № 9 (588), год. XII, с.15.
[2] Dimitrovova, B. Remaking Europe’s Borders through the European Neighbourhood Policy. EU Neighbourhood Policy. CEPS Working Documents. No 327. March 2010. p.16, at: http://www.ceps.eu/book/remaking-europe%E2%80%99s-borders-through-european-neighbourhood-policy (01.09.2012), p.1.
[3] БХК, Прессъобщение: нелегално задържане на чужденци в Бусманци, 31.07.2013 <http://www.bghelsinki.org/bg/novini/press/single/pressobshenie-nelegalno-zadrzhane-na-bezhanci-v-busmanci/> (03.08.2013)
[4] АСЕТ: Продължава гладната стачка на Саид Кадзоев в Бусманци, 19.11.2008 <http://www.acet-bg.org/index.php?&lang=1&pid=2&sid=&tid=%&page=10&ammount=5> (03.08.2013)
[5] Енчева, С. Добри новини ... но не съвсем, 19.02.2010 <http://svetlaen.blogspot.com/2010/02/blog-post_19.html> (03.08.2013)
[6] Михова, М. Домът в Любимец – краят на 411 евромечти, 08.01.2013 <http://bit.ly/1cmGcOY> (03.08.2011)
[7] Христов, Н. Гладна стачка в дома за временно настаняване на чужденци в Любимец, 17.08.2012 <http://bnr.bg/archive/Horizont/Society/Bulgaria/2012/8/Pages/1708lubimec.aspx> (03.08.2011)
[8] Вж. Bigo, D., Sergio C., „Challenge”, Elspeth G. a. Rob J. Walker. The Changing Landscape of European Liberty and Security: Mid-Term Report on the Results of the CHALLENGE Project. 20.02.2007, at: http://www.libertysecurity.org/article1357.html (03.08.2013); Brown, W. Walled States, Waning Sovereignty. NY: Zone Books. 2010; Agamben, G. State of Exception. Chicago: The University of Chicago Press. 2005.
[9] Bigo, D. et. al. Op. cit.
[10] Scott, J. W., 2009, Bordering and Ordering the European Neighbourhood: A Critical Perspective on EU Territoriality and Geopolitics, Trames,13(63/58), 3, p.233, at: http://www.kirj.ee/public/trames_pdf/2009/issue_3/trames-2009-3-232-247.pdf (15.09.2012)
[11] Вж. Grieco, J. M. Realist International Theory and the Study of World Politics. In: Doyle, M. W. a. G. J. Ikenberry (Eds.). New Thinking in International Relations Theory. Boulder, Co, 1997, pp.164-168.
[12] Вж. Woyke, W. Globale Probleme und Weltoeffentlichkeit. In: Woyke, W. (Ed.) Handwoerterbuch Internationale Politik. 8nd ed. Opladen: L+B. 2000, pp.131-133.
[13] Вж. Linklater, A. Globalization and the Transformation of Political Community. In: Baylis J. a. S. Smith (Eds.). The Globalization of World Politics. An Introduction to International Relations. 2nd ed., NY: Oxford Univ. Press, p.629.
[14] Ападурай, А. Свободната модерност. Културни измерения на глобализацията. С.:ИК ЛИК. 2006, с.15
[15] Вж. Aleksandrova, B. Die Teilnahme eines Dritten bei der Bearbeitung von internationalen Konflikten: die USA und der israelisch palästinensische Konflikt (1993-1998). Ph.D. ULB Münster. 2008, p.35, at: http://miami.uni-muenster.de/servlets/SearchServlet?H_toPage=S_GLOBAL (22.03.2013)
[16] Вж. Clark, I. Gobalization and the Post-Cold War Order. In: Baylis J. a. S. Smith (Eds.). Op. cit. p.645.
[17] Вж. Smith S. A. J. Baylis. Introduction. In: Baylis J. a. S. Smith (Eds.). Op. cit. p.10;
[18] Вж. Kaldor, Mary цит. в Baylis, J. International and Global Security in the Post-Cold War Era. In: Baylis J. a. S. Smith (Eds.). Op. cit. p.269.
[19] Вж. Linklater, A. Globalization and the Transformation of Political Community. In: Op. cit. p.632.
[20] Вж. Linklater, A. The Question of the Next Stage in International Relations Theory: A Critical-Theoretical Point of view. In: Roach, S. C. Op. cit., pp.244-246.
[21] Ibid., p.244.
[22] Cox, R. Social Forces, States and World Order. In: Roach, S. C. Critical Theory and International Relations. NY: Routledge. 2008, pp.269-279.
[23] Вж. Booth, K. a. R. W. Jones. цит. в Baylis, J. International and Global Security in the Post-Cold War Era. In: Baylis J. a. S. Smith (Eds.). Op. cit. p.266.
[24] Вж. Griffiths, M. Andrew Linklater. In: Griffiths, M. Fifty Key Thinkers in International Relations. London: Routledge, pp.139-140, at: http://xa.yimg.com/kq/groups/23106968/639078494/name/0415162270.pdf (07.08.2013)
[25] Вж. Ibid., p.139.
[26] Вж. Linklater, A. The Question of the Next Stage in International Relations Theory: A Critical-Theoretical Point of view. In: Roach, S. C. Op. cit., p.256.
[27] Вж. Cox, R. цит. в Ibid., p.250.
[28] Вж. Bigo, D. et. al. Op. cit.
[29] Понятието е извлечено по аналогия с концепцията за “panopticon” на Джеръми Бентъм (ХVІІІ/ХІХвек), доразвита по-късно от Мишел Фуко (ХХ век). В разбирането си за “panopticon” Фуко адресира механизмите за наблюдение и контрол в съвременните либерални общества, дисциплиниращи индивида в социален конформизъм. За разлика от идеята за повсеместен надзор върху тези, намиращи се „вътре”, „ban-optikon” обозначава налагането на забрани спрямо тези „отвън” и възпрепятстването на техния достъп до „вътре” – при невъзможност за поддържане на кредитни карти, банкови сметки, жилища в охраняеми зони и т.н. Виж тълкуването на концепцията за „ban-optikon” на проф. Зигмунт Бауман в: Bauman, Zygmunt. A Lecture at Leeds Metropolitan University, uploaded on 17.12.2012, 03640 hrs., at: http://www.youtube.com/watch?v=uAx_IA9W35c (08.08.2013)
[30] Bigo, D. Globalized (in)Security: the Field and the Ban-optikon, p.35, 07.03.2006, at: http://www.people.fas.harvard.edu/~ces/conferences/muslims/Bigo.pdf (08.08.2013)
[31] Ibid., p.36.
[32] Националната стратегия в областта на миграцията, убежището и интеграцията (2011-2020), с.14.
[33] Многогодишната национална програма 2008-2013 за ползване на Европейския фонд „Връщане”, с.1.
[34] Вж. Институт ОО. Съобщение до медиите по повод извършено гражданско наблюдение в СДВНЧ на МВР, ян-юни 2011г., 07.02.2012 <http://www.osf.bg/downloads/File/2012/pressrelease_SDVNCH_Feb_2012pdf.pdf> (09.08.2013)
[35] Вж. Forum Réfugiés et al. Dublin II. Regulation & Asylum in Bulgaria. Guide for Asylum Seekers – 2012. <http://bulgarianprisonersassociation.files.wordpress.com/2012/10/brochurepravnaklinika2012.pdf> (10.08.2013)
[36] Вж. frognews.bg. Цветанов: технически сме напълно готови за Шенген, 15.03.2011 <http://frognews.bg/news_33182/TSvetanov_Tehnicheski_sme_napalno_gotovi_za_SHengen/> (10.08.2013)
[37] Цит. в vesti.bg. Коелю: Ако от утре границите ви станат външни за Шенген, ще се чувствам спокоен и сигурен, 24.02.2011 <http://www.vesti.bg/index.phtml?tid=40&oid=3639292> (10.08.2013)
[38] Националната стратегия в областта на миграцията, убежището и интеграцията (2011-2020), с.4.
[39] Вж. Всеобща декларация за правата на човека (1948).
[40] Вж. ДАБ. Статистика и отчети: Статистически графики, 30.06.2013 <http://www.aref.government.bg/?cat=8> (11.08.2013) Статистиките сочат възможно завишаване на кандидатите за убежище през 2013 поради конфликта в Сирия.
[41] Вж. НСИ. Външна миграция по възраст и пол: Динамичен ред, 18.04.2013 <http://www.nsi.bg/otrasal.php?otr=19&a1=367&a2=374> (11.08.2013)
[42] Вж. Александрова, Б. Политиката на „меката” сила на ЕС в Близкия изток (Средиземноморието). Предизвикателствата на „арабската пролет”. В: Пантев, П. Политиката за сигирност на Европейския съюз с опора на „меката” сила: актуални проекции и проявления, потенциални възможности и зависимости. С: УИ: „Св. Климент Охридски”. 2013, с.107.
[43] Scott, J. W. Op. cit., p.244.
[44] Agnew, J. цит. в. Ibid.

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.3 2020