03
Сря, Юни
24 New Articles

Геополитиката на египетската криза

брой 5 2013
Typography

Когато, на 4 август 2013, държавния секретар Джон Кери предложи кандидатурата на Робърт Форд за нов посланик на САЩ в Египет, арабските социални мрежи бяха буквално залети с призиви "No to Robert Ford!" на английски и арабски език. Показателно е, че той бе квалифициран като "новия покровител на тероризма в Египет", "кошмар" и "шейтан" (т.е. дявол), като се напомняше, че през 2004 именно Форд, заедно с Джон Негропонте, създаде в Ирак т.нар. "ескадрони на смъртта". След като изпълни успешно задачата за превръщането на тази страна в руини, той се прехвърли в Сирия, където, в качеството си на посланик, се зае със същото - неслучайно именно през януари 2011, т.е. точно когато пое поста си в Дамаск, започнаха терористичните акции и протестните действия срещу режима на Асад, бързо прераснали в гражданска война. Мнозина египтяни се опасяват, че САЩ възнамеряват да използват същите методи за да провокират гражданска война и в тяхната страна.

Форд заменя в Кайро посланик Ан Патерсън, смятана за настроена положително към сваленото правителство на "Мюсюлманските братя". След провала на т.нар. "стратегия на ножиците" (Scissors Strategy) на президента Барак Обама и опитите за постигане на "модус вивенди" между "Мюсюлманските братя" и армията, сега се усилват позициите на онези кръгове от Републиканската партия на САЩ, които още след падането на Мубарак призоваваха властта в Египет да бъде поета от армията, а "братята" да бъдат смазани със сила.

Както е известно, американският сенатор Джон Маккейн се появи на два пъти в Кайро - преди и след военния преврат - за да се срещне с египетските генерали, докато Обама изпрати заместник държавния секретар Уйлям Бърнс да посети арестуваните лидери на "Мюсюлманските братя". Истината е, че официален Вашингтон не се отнася с особено доверие към египетската армия, въпреки, че нейното ръководство се контролира от Пентагона. Както е известно, немалка част от американската военна помощ от 1,3 млрд. долара годишно отива в джобовете на оръжейните производители от САЩ. Тази сума обаче изглежда нищожна в сравнение с 12-те милиарда долара, които египетските военни ще получат от Саудитска Арабия и ОАЕ за борбата си срещу "Мюсюлманските братя". Ако египетската армия бъде забъркана в някаква война (гражданска или с друга държава), местните военни никога няма да станат независими.

Кой печели и кой губи?

Саудитските уахабити, които са заклети врагове на "Мюсюлманските братя", укрепват позициите си в страната на пирамидите. И, ако съумеят да постигнат присъединяването на Египет към блока, който включва Саудитска Арабия, ОАЕ, Кувейт, Йордания и Мароко, това ще промени баланса на силите в пространството от Източното Средиземноморие до Персийския залив и ще вкара Иран в ъгъла.

В същото време, свалянето на президента Морси беше изключително силен удар за Турция. Мечтата на ислямиста Реджеп Ердоган за износ на турския ислямистки модел вече се превърна в кошмар за Сирия, където Асад продължава да удържа властта след две и половина години война, наложена му от арабските шейхове, турците, Израел и НАТО. На Ердоган очевидно ще се наложи да отложи завоюването на пазарите на някогашната Османска империя и, вместо това, да следи по-внимателно случващото се в собствената му страна, включително поведението на кюрдите, които, кой знае защо, не са особено склонни да вярват в добрите му намерения. При всички случаи обаче, турският премиер може да не се опасява от съдбата на Морси, тъй като наскоро изпрати в затворите поредната група от десетки висши военни, обвинени, че са подготвяли преврат срещу него. Основната му грижа в момента по-скоро е да върне по някакъв начин двата милиарда долара, вложени от около 250 турски компании в Египет.

Предвид развитието на събитията в Сирия, Иран, който е непримирим противник на Израел, очевидно е доволен от отслабването на Турция. Макар че в момента Техеран не поддържа дипломатически отношения с Кайро, между двете страни съществуват хилядолетни връзки (през VІ-ІV век пр.н.е. Египет е част от Персийската империя, а през 1939 египетската принцеса Фавзия Фуад става съпруга на иранския шах). Въпреки тези исторически връзки, САЩ поставят пред най-важната сунитска държава в арабския свят задачата да сдържа експанзията на иранските шиити. Междувременно, виждайки какво става в Египет, Техеран с основание се опасява, че механизмите за превръщането на мирните улични протести в гражданска война могат да бъдат използвани от Израел и САЩ за дестабилизирането на ситуацията в Ислямската република. При всички случаи, това би им излязло много по-евтино, отколкото евентуално военно нападение срещу Иран.

Най-голяма полза от хаоса в арабските страни, включително в Египет, има Израел. Доскоро Тел Авив се опасяваше, че укрепвайки позициите си в управлението,"Мюсюлманските братя", под натиска на основната маса свои членове, ще денонсират мирните споразумения от Кемп Дейвид. Междувременно силно отслабна и друг противник на Израел - движението ХАМАС. Още преди отстраняването на "Мюсюлманските братя" от властта в Египет, то изгуби подкрепата на Иран, Сирия и "Хизбула", тъй като се обяви в подкрепа на сирийските бунтовници. Нещо повече, новият емир на Катар Тамим ал-Тани се разграничи от "Мюсюлманските братя" и едва ли ще продължи да финансира ХАМАС.

Ето как прословутият план Oded Yinon (по името на високопоставен служител на израелското външно министерство,  публикувал през 1982 A Strategy for Israel in the Nineteen Eighties, т.е. "Стратегия за Израел през 80-те години на ХХ век"), в който се предлага да бъдат "раздробени" израелските съседи, превръщайки ги в управлявани отвън сателитни минидържави, като по този начин се формира широка сфера на израелско влияние в региона, внезапно започва да придобива реални очертания цели трийсет години след появата си: Ливан, Ирак, Судан, Сирия, а сега може би и Египет, се разпадат.

Израелската сфера на влияние в Близкия Изток според плана Oded Yinon

Израелската сфера на влияние в Близкия Изток според плана Oded Yinon

На свой ред, бившият главнокомандващ на въоръжените сили на НАТО в Европа генерал Уесли Кларк споменава доклада Clean Break, изготвен през 1996 от тогавашния (и сегашен) израелски премиер Бенямин Нетаняху и зам. държавния секретар по отбраната на САЩ Ричард Пърл. В него се поставя задачата, в рамките на следващите пет години, да бъдат разчленени седем държави от региона на т.нар. Голям Близък Изток: Ирак, Сирия, Ливан, Либия, Сомалия, Судан и Иран. Както изглежда, поне за момента, мястото на Иран в този списък се заема от Египет.

Така, тихо и незабележимо Израел трансформира своето стратегическо обкръжение, формирайки зона на влияние от Ефрат до Нил. Паралелно с това, той отслабва влиянието на САЩ в тази част на света, където постепенно укрепват позициите на Китай и Русия.

Москва и съветското наследство

Русия, която, също както и републиканските кръгове във Вашингтон, не осъди военния преврат в Египет, доколкото той беше насочен срещу ислямистите, се възползва от ръста на цените на петрола, скочили до 102,18 долара за барел заради безредиците в страната на фараоните и заплахите за петролния транзит през Суецкия канал (4 млн. барела дневно). Руският президент Путин има възможност да се нагърби с ролята на посредник в египетския конфликт и така да възстанови връзките които Москва поддържаше с въоръжените сили на Египет по времето на Гамал Абдел Насър, както и руското влиняие в Северна Африка. Вече изминаха 40 години откакто наследникът на Насър Ануар Садат (убит от ислямистите през 1981) изгони от страната хиляди съветски специалисти. Това беше началото на поврат в хода на студената война в полза на САЩ, които възстановиха контрола си над Суецкия канал, притежаващ ключово зцначение за реализацията на американските планове за глобална доминация. В момента обаче Русия осъществява мащабни инвестиции в петролно-газовата индустрия на Египет, чрез компаниите Лукойл и сингапурската Avatec.

Фаталното посещение на Морси в Китай

Посещението на вече бившия президент Морси в Китай през август 2012 беше изтълкувано от мнозина като знак за възможен обрат в египетската външна политика към сближаване с Пекин и намаляване на зависимостта от САЩ. Египет, който беше първата арабска държава, признала комунистически Китай през 1956, получи предложение за мащабна китайска помощ, инвестиции в икономиката, създаване на работни места и рязко нарастване на броя на китайските туристи в страната. В сравнение с унизителната американска помощ, срещу която на Кайро се поставя условието да прекрати подкрепата си за Палестина, взаимодействието с Пекин изглеждаше много по-изгодно за Египет. На свой ред, Китай също се нуждае от Суецкия канал за улесняване достъпа на китайските стоки до европейския пазар, тъй като в противен случай се налага те да заобикалят Африка.

Съединените щати, които водят безкомпромисна битка с Китай за природните ресурси на Черния континент, не искат в никакъв случай да допуснат укрепване позициите на основния си съперник в Египет, който е част от зоната на отговорност на Централното командване на САЩ (US CENTCOM), гарантиращо американските интереси в района, обхващащ Централна Азия, Персийския залив и Северна Африка. Ето защо Вашингтон ще се стреми да не допусне появата на независим Египет. Още повече пък, превръщането му в китайски съюзник.

 

* Преподавател в Националния университет за дистанционно обучение (UNED) в Мадрид, Испания

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.3 2020