03
Сря, Юни
24 New Articles

Стивън КОЕН:Администрацията на Обама допусна груби грешки по отношение на Русия

брой4 2013
Typography

Известният американски историк и специалист по Съветския съюз и Русия Стивън Коен е роден през 1938. Завършва икономика и публична политика в Университета на Индиана, а докторската си дисертация защитава в Колумбийския университет. Коен е съветник на американския президент Джордж Буш-старши и член на изключително авторитетния Съвет по международна политика (CFR).

В края на 70-те Стивън Коен прогнозира промените в Съветския съюз, настъпили в хода на т.нар. „преустройство” през 80-те. Днес той преподава „История на Русия след 1917” в Ню Йоркския университет. Автор е на редица книги, по известни от които са: „Преосмисляйки съветския опит: политиката и историята след 1917”, „Провалът на кръстоносния поход на САЩ и трагедията на посткомунистическа Русия” и „Бухарин и болшевишката революция: политическа биография”. Съпругата му Катрин ван ден Хювел е главен редактор на известното списание The Nation.

Интервюто с професор Стивен Коен публикуваме с любезното съдействие на Terra America.

 

- Господин Коен, какви според Вас са причините за промяната в отношенията между Русия и САЩ при управлението на президентите Буш-младши и Путин (първите му два мандата)? Както е известно, в началото тези отношения бяха почти приятелски, а после се влошиха до такава степен, че някои експерти дори започнаха да ги определят като „малка студена война”.

- Отговорът на въпроса ви е сложен, по няколко причини. На първо място, защото историците невинаги осъзнават разликата между субективните и обективните фактори. На второ място, вие очевидно смятате, че историята на това влошаване в руско-американските отрошения започва някъде от 2003. Това е важно и донякъде е вярно – през 2001 и 2002 действително изглеждаше, че отношенията между двете страни могат да бъдат добри, но след това те силно се влошиха. Само че началото на това влошаване не трябва да се търси през 2003, нито дори през 2001, а още през 90-те години на миналия век. Американците трудно могат да го разберат. За разлика от тях обаче, руснаците разсъждават исторически – може би, защото имат толкова „страшна” история. Американците традиционно са склонни да мислят, че „историята е започнала вчера”, докато руснаците винаги разсъждават, че всяка история започва дълго преди да се случат конкретните събития – понякога дори много преди тях.

Затова, ако се опитваме да разберем, защо, повече от двайсет години след разпадането на Съветския съюз, американско-руските отношение отново започнаха да напомнят за студената война, ще се наложи да си припомним, какво се случи през предишните десетина години. Сред поуките от онези събития е разбирането, че „новата студена война” действително е възможна. Аз вероятно бях първият, който лансира тази теза на Запад. Започнах да пиша по темата в списание "Нейшън" още в началото на 90-те години, а след това многократно го коментирах и по различни телевизии. Тогава, през първото десетилетие на новия век, мнозина спореха с мен, дори държавният секретар Кондолиза Райс публично заяви, че не съм прав. Аргументите на онези, които твърдят, че нова студена война е невъзможна, обикновено се свеждат до следното: на първо място, Русия отдавна вече не е световна сила, каквато беше Съветският съюз, а на второ – днес между САЩ и Русия вече не съществува идеологическо противопоставяне.

Всъщност, и двата аргумента са погрешни. Те са погрешни, както от гледна точка на фактите, така и на историческата логика. Ще го разберем, ако се замислим, какво точно означава „студена война” между две държави. Да вземем например тази между Москва и Вашингтон – първата студена война между тях започва след 1917, като от 1918 до 1933 САЩ въобще не поддържат дипломатически отношения със Съветска Русия. Какво може да бъде „по-студено” от това? След това Рузвелт установява дипломатически отношения със СССР и може да се каже, че от този момент между двете страни започва период на „затопляне”.

Смисълът на този пример е да покажем, че съществуват няколко разновидности на студената война. Първата студена война между Москва и Вашингтон през ХХ век не е съпроводена от надпревара във въоръжаването и не засяга други държави – Съветска Русия поддържа търговски отношения с Германия, Великобритания и дори с Франция. Тази първа студена война много силно се отличава от студената война през 50-те години на ХХ век.

От всичко това можем да направим заключение, че студената война представлява тип отношения, при които конфликтът става по-важен от сътрудничеството, като надпреварата във въоръжаването може да стане част от нея, но това не е задължително. Между другото, без оглед на това, дали искаме да ги определяме като „студена война”, руско-американските отношения от края на 2008 например, притежаваха подобни характеристики.

Връщайки се към вашия въпрос, ще напомня, че става дума за американската политика към постсъветска Русия през последните над двайсет години. Както е известно, съществуват различни позиции относно това, кога точно настъпва краят на студената война. Когато Рейгън напуска президентския пост, през януари 1989, пише в дневника си: „сложихме край на студената война”. Тоест, той вярва, че студената война е била прекратена от него и от Горбачов. Буш-старши и Горбачов пък официално обявяват края на студената война след срещата си в Малта през декември 1989. Напомням всичко това, за да подчертая, че политическите лидери на Америка и Русия смятат, че студената война е прекратена две години преди разпадането на Съветския съюз. След краха на СССР обаче, позицията на американците се променя и, когато Клинтън идва на власт през 1993, започва да провежда спрямо Москва политика, базираща се на тезата, че Русия е загубила студената война. Тук не става дума само за дълбоко погрешна интерпретация на историята, а за фалшиво твърдение, оказало и продължаващо да оказва огромно влияние върху вземането на политическите решения в Америка.

Ако приемем, че в студената война има победена страна, а именно – Русия, това означава, че САЩ могат да се държат с нея като държава-победител, т.е. че имат повече права от Русия, която е длъжна да приеме унизителното си положение и да подчини интересите си на тези на Америка, а Москва да се съобразява със съветите на Вашингтон в своята външна и вътрешна политика. В политиката на Клинтън към постсъветска Русия могат да се изтъкнат четири основни компоненти, които и днес, двайсет години по-късно, представляват основния проблем в диалога между двете държави.

Първият компонент на тази политика е експанзията на НАТО. Прието е да се смята, че тя започва едва по времето на Буш-младши, но това не е вярно. Още администрацията на Клинтън работи в тази посока, така че този процес продължава вече двайсет години. Ще напомня, че системата за противоракетна отбрана също е сред проектите на НАТО.

Вторият принцип на американската политика към Русия може да се характеризира с понятието „избирателно сътрудничество”. То много често беше използвано от Хилари Клинтън, а сегашният посланик на САЩ в Москва Майкъл Макфол го употреби, опитвайки се да осмисли близкото минало на Русия. Какво означаваше понятието „избирателно сътрудничество” през 90-те години и какъв е днешният му смисъл? То означава, че Москва трябва да се съгласи да направи много сериозни отстъпки пред САЩ, докато те не са готови да направят никакви отстъпки пред нея. С други думи, диалогът между двете страни очевидно не е равнопоставен. Можем да посочим маса примери, свидетелстващи за този аспект на американската политика към Русия.

Третият компонент на тази политика е „прокарването на демокрацията”. Хиляди американци се отправиха към Русия (с помощта на федералното правителство и на различни частни фондации) за да демонстрират нагледно на постсъветска Русия, как да се превърне в капиталистическа и демократична държава. Американците буквално заляха Русия, прониквайки дори в администрацията на Елцин – хора като Джефри Сакс например, имаха собствени кабинети в различни руски министерства. Те пишеха закони за страната, при това не само в сферата на финансовата политика, но и на образованието. На практика, бяхме свидетели на мащабна инвазия в Русия и опит на САЩ да трансформират посткомунистическа Русия, така както смятаха за необходимо и за нея, и за себе си.

Четвъртият компонент беше игнорирането на интересите на руската национална сигурност. В продължение на двайсет години Америка не се съобразяваше с тях. Вашингтон не смяташе за нужно да попита Москва „Съгласни ли сте с това? Не засрашава ли то националната ви сигурност? Не е ли проблем за вас?”. Разбира се, всичко започна с вече споменатата експанзия на НАТО. Последва нахлуването на САЩ в Ирак и събитията, станали известни като „арабската пролет”, а след това – войната в Либия. Най-ярката проява на философията на този подход стана разполагането на системата за противоракетна отбрана в Европа.

В очите на Москва всичко това изглежда по един и същи начин – Америка предприема действия, отговарящи изключително на интересите на собствената и сигурност, отделен въпрос е, колко широки са тези интереси и доколко разумна е подобна политика. Именно това е основния и естествен подход на Вашингтон към всички преговори с Москва от 90-те години насам. Смятам, че именно той породи всички проблеми в отношенията между двете страни.

Нещо повече, според мен, войната с Грузия през август 2008 беше (макар и косвено) американско-руска война. САЩ създадоха грузинската армия, а американските военни съветници съпровождаха придвижването на грузинските части. Тоест, това беше класически конфликт в рамките на една студена война – не истинска война, защото американците и руснаците не стреляха един в друг. Но руснаците стреляха по грузинците, а грузинците стреляха по тях. Това беше изключително опасен момент. Почти двайсет години след краха на Съветския съюз, това бе ярко доказателство, че определени процеси в отношенията между Русия и САЩ се развиват съвършено неправилно.

Как обаче САЩ интерпретират тази ситуация? Как Америка обяснява, защо днес, двайсет години след разпадането на СССР, когато нашите две страни би трябвало да са партньори, отношенията между Русия и Америка изведнъж толкова заприличаха на нова студена война, дори ако не искаме да ги определяме по този начин? На практика, единственият отговор на този въпрос, който дават във Вашингтон – без значение в коя медия и кой точно го казва – анализатор, журналист, политик или чиновник – е „за всичко е виновен Путин”, или „нещата тръгнаха на зле при Путин”. С други думи, влошаването на отношенията между Русия и САЩ се представя като „следствие от политиката, която Путин провежда в страната и извън нея”.

Подобен отговор обаче, тотално зачерква от историята предишните десет години – от 1993 до 2003. Когато всичко това действително започна – по времето на Елцин и Клинтън – никой дори не беше чувал за Путин. Ето защо обвиненията срещу Путин водят до две неща – зачеркват от историята 90-те години, т.е. периода, когато започна всичко, и снемат всяка отговорност за случващото се от САЩ. Затова версията, че всичко ще се промени, когато Путин се оттегли, е съвършено погрешна, това е нежизнеспособно в аналитичен план твърдение.

Бихте ли коментирал ключовите събития от последния период – войната в Афганистан, войната в Ирак, т.нар. „цветни революции” и войната в Южна Осетия. Как се отразиха те върху отношенията между Русия и САЩ?

-  Ако се замислим и осъзнаем, че цялата история съвсем не започна през 2003, всяко от тези събития може да бъде анализирано в правилния контекст. Да започнем например, от 2001, когато, на 11 септември, САЩ бяха атакувани от терористи. Смятам че това събитие е най-важното в цялата верига, защото именно случилото се след него и това, как действаше Америка, породиха впоследствие у Москва усещането, че Русия е била предадена. На 11 септември 2001, новият руски президент Путин се оказа първия държавен глава, обадил се по телефона на Буш. За този период със сигурност знаем две неща. Първото са думите, които той е казал на Буш: „Джордж, ние сме с вас. Готови сме да направим всичко за да ви помогнем”. Второто е, че когато няколко месеца по-късно започна войната в Афганистан, Русия много помогна на Америка, буквално спасявайки живота на стотици американски войници. Днес тази история е почти забравена, но е важно да помним, че Путин предостави . на САЩ авиация, превъзходната разузнавателна мрежа, останала на руснаците след изтеглянето им от Афганистан, както и помощта на т.нар. „Северен алианс” – коалиция, подкрепяна от Русия още от 90-те години. Тоест, в тази война Москва помогна на Вашингтон повече, отколкото която и да било държава от НАТО.

В Америка приеха това като нещо нормално. Помня, че тогава ме бяха поканили, заедно с Робърт Лангфорд, в едно телевизионно шоу и той каза следното, изразявайки мнението на мнозина американци: „Всичко това е много впечатляващо. Напомня ми за зараждането на съюза между СССР и САЩ в началото на Втората световна война. Всичко отлично се нарежда и вече ще бъдем партньори с руснаците”. Отговорих му: „Почакайте, днес сме наясно само, че Путин направи много за САЩ. Но от 90-те години насам, в отношенията ни има един проблем, който се казва „избирателно сътрудничество”. Как Буш ще се реваншира на Путин? Защото партньорството означава взаимна подкрепа. Двама души не могат да се смятат за партньори, ако единият дава всичко на другия, а той не прави абсолютно нищо за него. Това вече не е партньорство, а нещо съвсем друго”.

Какво обаче се случи след нападението от 11 септември и войната в Афганистан? Путин разчиташе, че между двете държави ще бъдат установени истински партньорски отношения и ще успее да разреши създадения от Елцин проблем. Само че се случи точно обратното. През следващите две години Буш разшири още повече зоната на НАТО, която плътно се доближи до руските граници. Освен това той денонсира споразумението за противоракетната отбрана, което беше в основата на ядрената безопасност на Русия. Припомняйки си това, и Путин, а впоследствие и Медведев нямаше как да се удържат и да не използват думата "предателство".

В крайна сметка, Путин стигна до извода, че политическите принципи на САЩ от 90-   те години, отреждащи на страната му подчинено, спрямо Америка, положение, продължават да са в сила и, че при новия президент, т.е. десет години по-късно, Русия няма шанс да стане равноправен партньор на САЩ. Руският лидер беше категорично против военната интервенция в Ирак и американците го знаеха. Според него, нямаше никакви доказателства, че Саддам Хюсеин действително разполага с оръжия за масово унищожаване (тук е мястото да напомня, че руското разузнаване в Близкия Изток по нищо не отстъпва на американското). На второ място, Путин смяташе, че конфликтът ще дестабилизира целия близкоизточен регион. Русия също разполага с ракетно оръжие, освен това на територията и живеят около 20 млн. мюсюлмани. След началото на войната в Ирак нарасна потенциалната заплаха за Русия в Северен Кавказ, в Чечения. Руският лидер категорично не искаше да допусне подобно развитие, но САЩ не се съобразиха с мнението му и нападнаха Ирак.

- Да се върнем към въпроса за другите събития, разделили Русия и Америка - терористичното нападение в Беслан, т.нар. "цветни революции", войната в Южна Осетия и т.н.

- Ако си припомните публикациите за терористичното нападение в Беслан в западните медии, ще видите, че само няколко дни след трагедията те започнаха да обвиняват за нея не друг, а президента Путин. Твърдеше се например, че операцията за освобождаване на заложниците е била осъществена неправилно, вместо да се използва момента и да бъде заявено, че Русия, подобно на САЩ преди това, е станала жертва на терористично нападение и, че двете страни имат общ враг - терористите. Процесът на демонизацията на Путин отиде твърде далеч. Затова, когато руският президент отмени преките избори за губернатори в Русия, беше обвинен, че се е "възползвал" от ситуацията. Истината е, че корените на проблема с губернаторите могат да се открият още през 90-те години, когато въпросните губернатори, без значение дали бяха избрани или назначени, се оказаха толкова корумпирани, толкова много крадяха и не се съобразяваха със законите, приети в Москва, че възникнаха сериозни съмнения, дали Русия ще успее да оцелее като единна държава. Затова лично аз смятам, че решението на Путин да назначава губернаторите за да гарантира лоялността им към централната власт в Москва беше разумно.

- Как бихте характеризирал политиката на "презареждане" в отношенията с Русия, прокламирана от президента Обама? Какво се промени с идването му в Белия дом?

- Още веднъж ще повторя, че американската политика спрямо Русия от 90-те години на миналия век твърде малко се е променила до днес. При това тя има надпартиен характер. Буш просто реши да продължи да я следва, същото прави днес и Обама. Защо обаче сегашният американски президент реши да преразгледа политическите си тези? За това има както субективни, така и обективни причини. Като цяло, идеята за "презареждането" беше лансирана от Джо Байдън, който предложи на Обама да я използва по време на първата си предизборна кампания. Той обяви, че руско-американските отношения вървят към задълбочаваща се криза и това следва да се промени.

Струва ми се, че войната в Грузия през 2008 беше своеобразен шок за американската политическа класа. На практика, за първи път от Карибската криза насам, се заговори за използване на ядрено оръжие. Твърдеше се, че вицепрезидентът Чейни е препоръчал изпращането на американски ракетни установки в Грузия. Говореше се също, че руснаците вече са прекарали през тунела и са разположили свои ракети (макар и без ядрени заряди) в Южна Осетия. И макар че това бяха само разговори за евентуална ядрена конфронтация, самият факт беше многозначителен и означаваше две неша. На първо място, че отношенията между Русия и САЩ действително са се влошили. А на второ, че са се влошили дотолкова, че двете страни сериозно са обмисляли използването на ядрено оръжие. Не забравяйте, че тези събития бяха пряко свързани с разширяването на НАТО и т.нар. "цветни революции, които, сами по себе си, нямаха никакви политически последици за Русия, но все пак представляваха известна заплаха за нея. Ако "цветните революции" се бяха оказали успешни, Грузия и Украйна щяха да станат членове на НАТО. Всъщност, само германското противопоставяне стопира опитите за ускореното им интегриране в пакта.

В тази връзка ви предлагам да си представите нещо, което за нас, американците изглежда като чиста фантастика. Преставете си например, че събуждайки се един прекрасен ден, открием, че в Канада и Мексико са разположени огромни руски военни бази. Вероятно само няколко часа по-късно би стартирала процедура по импийчмънт на президента на САЩ. В същото време обаче, ние, самите смятаме, че можем да постъпваме по подобен начин към Русия. Приемахме за съвсем нормално да създадем военни бази на НАТО в Украйна и Грузия. Именно така виждаха нещата в Москва и тъкмо това беше главната причина за войната в Грузия. Не е правилно всички тези събития да се изваждат от историческия контекст. Юшченко непрекъснато повтаряше, че Украйна трябва да стане член на НАТО, т.е. в очите на Москва това беше съвсем реална заплаха, още повече, че Вашингтон открито подкрепяше украинската интеграция. Нещата опираха до самата логика на разширяването на НАТО в сърцето на постсъветското пространство. Балтийските държави вече бяха влезли в НАТО, така че защо разширяването да не продължи с присъединяването на Украйна и Грузия към пакта?

Малко преди да почине, Джордж Кенън заяви, че разширяването на НАТО е било най-голямата грешка в американската политика след разпадането на Съветския съюз. Джордж беше прав и днес виждаме последиците от тази грешка. Но, да се върнем към темата за "презареждането". Шокът от случилото се по време на войната в Южна Осетия, накара мнозина да осъзнаят необходимостта от промени. Освен това, всички отлично разбираха, че сътрудничеството с Русия е изключително необходимо, предвид продължаващите войни в Ирак и Афганистан. Както и, че Иран се е превърнал в огромен проблем и всички преговори без руско участие са обречени на провал.

Що се отнася до Афганистан, вече беше станало ясно, че пътищата през Пакистан са ненадеждни и американците се нуждаят от помощта на руснаците за да гарантират доставките за своите военни части. Само че администрацията на Обама възприе изключително погрешен подход по въпроса за взаимодействието с Русия и сама развали всичко.

На първо място, Белият дом реши, че вече си е гарантирал руската подкрепа, макар мнозина от нас, експертите да му казвахме, че това е нонсенс. Нещата бяха задвижени съвместно с Медведев. По онова време всички говореха за двамата млади президенти, които могат да ползват Twitter, а Путин беше представян като "лошото момче" в тази компания, като мнозина не подбираха особено квалификациите по негов адрес. Държавният секретар Клинтън например си позволи веднъж да обиди Путин, заявявайки, че "няма душа". Отговорът на самия Путин беше: "затова пък имам мозък". Блестящ отговор, поне според мен.

Нещо повече, Макфол и Клинтън публично се държаха така, сякаш Путин е останал някъде далеч в миналото, а Медведев е бъдещето на Русия. Тоест, цялата политика на "презареждане" придоби прекалено личностен характер. Вместо да превърнат установяването на партньорски отношения между двете държави в основна цел на двустранната политика на Вашингтон и Москва, този процес се представяше като базиращ се на личното приятелство между Обама и Медведев. Смятам, че това беше голяма грешка.

На второ място - и това е изключително важно - по думите на Макфол, "презареждането" беше пример за "избирателно сътрудничество". Впрочем, Макфол започна да използва този израз по отношение на политиката на "презареждане" още докато беше част от администрацията в Белия дом. Той заяви, че САЩ няма да дадат на Русия, това, което иска, а само ще се възползват от помощта и за постигането на собствените си цели. С други думи, целта на "презареждането" беше получаването на помощ от руснаците по иранския въпрос и в Афганистан. По този начин, принципът, че с Москва може да се постъпва несправедливо, който определяше американския курс към Русия през 90-те, беше заложен и в политиката на "презареждане".

На какво разчиташе Москва от това "презареждане"? Тя разчиташе да бъде сложен край на разширяването на НАТО, но тази цел не бе осъществена. Тя искаше да постигне компромис със САЩ по въпроса за разполагането на ракетни установки в Чехия и Полша, което също не се случи. На трето място, Москва искаше да бъде прекратено агресивнотго прокарване на демокрацията в Русия. Вече споменах, че всички тези особености на американското поведение по отношение на Москва се коренят в началото на 90-те години, когато на власт в САЩ беше администрацията на Клинтън. Истината е, че тъкмо това е типичната линия на поведение на Америка, която Москва не може да разбере. Разширяването на НАТО продължи, не бе постигнат компромис по въпросите за раполагането на системата за ПРО, а това, което продължава да върши Макфол (вече като посланик на САЩ в Москва) е "да налага с всички средства демокрацията" в Русия.

Тоест, "презареждането", още от самото начало, беше обречено на провал, то не засегна основите на американската политика към Русия, която се провежда от разпадането на Съветския съюз насам, вече 22 години. Не можем да разчитаме да се промени нещо в отношенията между двете страни, докато не се промени тази американска политика.

- Как виждате бъдещето на руско-американските отношения в светлината на такива събития, като приемането на т.нар. "Закон Магнитски" и ответните мерки на Москва, като забраната за осиновяване на руски деца от американци и финансовите санкции срещу някои неправителствени организации, спонсорирани отвън?

- Лично аз съм настроен доста песимистично. През по-голямата част от дългия си живот не съм бил привърженик на руско-американското "приятелство", тъй като САЩ въобще не са "приятели" на Русия, т.е. не могат да бъдат неин приятелски настроен партньор, особено когато става дума за сериозни проблеми. Често изглеждаше, че приятелството между двете страни е постижимо, но всеки път надеждите се оказваха илюзорни.

Според мен, основната причина за това е американската политика към Русия. В собствената ми страна подобно обяснение се приема като "непатриотично". Самият аз се смятам за американски патриот, но в същото време съм учен и историк, занимавам се с анализи. И това, което казвам, е резултат от изводите, направени от мен в резултат от внимателния анализ на историята и политиката през последните двайсет години.

Възможно е негативната ми оценка за бъдещето да е свързана с това, че в цяла Америка има само неколцина човека, които са в състояние да влияят върху формирането на общественото мнение, или, ако искате, на обществената мода, в необходимата посока. Надявам се да разбирате, какво имам предвид под обществено мнение: ние се появяваме по телевизията, радиото или в медиите и се опитваме да се борим за формулирането и провеждането на нова американска политика спрямо Русия. Така например, през февруари 2013 публикувах във "Вашингтон поуст" статия, озаглавена "Как Обама може да провокира още една студена война", в която анализирам възможните промени на американската политика. При това не бива да забравяме, че "Вашингтон поуст" е издание, което по-активно от другите провежда политиката, способна да доведе до нова студена война, но то все пак публикува статията ми, като алтернативно мнение. За съжаление обаче, нашата малка група от експерти, опитващи се променят американската политика към Русия, не може да направи почти нищо.

Що се отнася до т.нар. "Закон Магнитски", следва откровено да признаем, че той е идиотски. Той е изцяло нелигитимен и не съдържа никакви обосновани правни процедури. Той е по-лоши дори от прословутата поправка Джексън-Ваник. Това, което направи руската Държавна дума по отношение на сираците обаче, беше също толкова идиотска постъпка. Тя само влоши ситуацията за двете страни, което можеше да се предвиди. Редица експерти предупреждаваха конгресмените, че ако приемат "Закона Магнитски", руснаците просто напук ще предприемат някакви ответни действия и ситуацията ще се усложни и за двете държави. Никой обаче не се вслуша в думите им.

Песимизмът ми е породен и от това, че в САЩ темата за историческите взаимоотношения с Русия на практика не се обсъжда, което пък означава, че не можем да очакваме и някакви промени на световната сцена. Освен това не виждам сред днешните ограничени лидери на Демократическата или Републиканската партии някой, който да може да реализира на практика подобна нова политика.

Възможно е обаче, някои неща в днешна Москва да са се променили. Политиката на Путин за "деофшоризация" (самият той дефинира курса си с този английски термин, вероятно защото няма руски еквивалент) въобще не беше разбрана в САЩ и послужи като повод за поредни нападки от страна на Вашингтон. Този нов курс на Путин следва да се разглежда като реакция на същите онези събития от вече далечните 90-те години на миналия век. Както вече споменах, по онова време Вашингтон се ползваше със значително политическо влияние в Русия, а голяма част от руските капитали (включително откраднатите) бяха прехвърлени в офшорните зони.

Преди пет или шест години тогавашният зам. ръководител на руската президентска администрация Владислав Сурков заяви, че "нашият политически елит представлянва своеобразна офшорна аристокрация и бъдещето на Русия изисква национализацията на руските политически и икономически елити". Тоест, виждате, че тази идея се лансира във висшите управленски среди на страната от доста години насам.

При положение, че висшите руски чиновници влагаха всичките си пари в чужбина, пращаха там семействата си, а американските политически организации и банки играеха неестествено важна роля в живота на Русия, нещата стояха именно по начина, за който говори Сурков: "Русия беше на ръба да загуби своя сувернитет". Именно в тази връзка той лансира навремето и термина "суверенна демокрация".

Аз самият не знам, дали терминът "суверенна демокрация" може да се противопоставя на "демокрацията", в традиционната и интерпретация, но със сигурност знам, какво имаше предвид Сурков. Той заяви, че ако Русия иска да бъде демократична държава, върху нея следва да могат да влияят само собствените и традиции, лидери и организации. "Западът не може да играе значима роля в нашата политическа система" - подчертаваше той. Тази идея скоро ще стане на десет години и днес Путин я реализира под формата на "деофшоризацията". За мен, това е единствения възможен път за развитието на съвременна Русия.

Днес в Русия се води активна дискусия относно капиталите в руския Стабилизационен фонд. В него има милиарди долари, като практически всички тези пари са под формата на ценни книжа на американската хазна, които не носят никакви доходи (аз самият имам няколко такива облигации, които ми носят около 2% годишно, което е срамно).

Спорът между експертите се върти около това, дали в този фонд не са съсредоточени прекалено много средства, както и, дали трябва да бъдат върнати в Русия капиталите на руските бизнесмени, намиращи се в чужди банки, за да се инвестират в руската икономика. Именно тези два въпроса представляват същността на "деофшоризацията".

Но, при положение, че част от бюджетните средства на руския държавен апарат се намират в офшорните зони, а друга част - в ценни книжа на американската хазна, как може да се иска от олигарсите да изтеглят средствата си от офшорните зони? Затова става все по-очевидно, че е необходима незабавна промяна на икономическия курс на страната, както се вижда и от публикуваните наскоро доклади по темата на експерти като Руслан Гринберг и Сергей Глазев. Не знам нищо за Елвира Набиулина, която беше назначена през април 2013 за ръководител на руската Централна банка. Сигурен съм обаче, че онзи, който я е назначил е наясно, че ако реши да обяви нов икономически курс тя ще го реализира. Независимо от репутацията и - либерална или нелиберална - тя работи в тази структура от много години и, ако бъде дадено указание за промяна на икономическия курс на страната, тя ще го изпълни като шеф на Централната банка.

Причината да смятам, че политиката на "деофшоризация" ще окаже влияние върху международните отношения е, че в САЩ въобще не можаха да разберат същността на този феномен, възникнал в резултат от хода на историческите събития в Русия, а не в резултат от личното решение на "диктатора Путин", както смятат повечето американци.

В Америка не разбират проблемите на Русия, не разбират историята и съвременната ситуация в страната. Впрочем, по времето на Брежнев и в определен период от управлението на Горбачов, също липсваше разбиране за руските проблеми. Имаше обаче една американска институция, където бяха съвсем наясно с тях - ЦРУ. При това нямам предвид шпионите на Управлението, защото то се занимава и с много други неща, включително с анализи. Именно там работеха група хора, изучаващи Русия през целия си живот - те получаваха огромна информация, анализираха я и след това пишеха доклади. Последните, естествено, бяха засекретени, но по времето на Брежнев имаше кратък период, в който някои от тях станаха публично достояние. Така стана ясно, колко много умни и информирани експерти има в тези среди, способни да правят изключително прецизни анализи и да дават политически препоръки, които по-късно бяха използвани от американските политици. Нямам представа, дали и днес в ЦРУ има подобен отдел, но в момента не виждам нито една организация, която да е в състояние да окаже влияние върху американската политика към Русия и това е много лоша новина. Самият аз съм песисимист относно бъдещето на отношенията между Русия и САЩ. Защото дори и ние, експертите, които ще продължим да се борим и да се опитваме да окажем някакво влияние върху американската политика към Русия, разяснявайки в медиите нашите позиции, не сме сигурни в успеха на собствените си усилия.

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.3 2020