04
Вт, Авг
4 New Articles

Наслагване на кризите: България на дъното на европейския демографски упадък

брой4 2013
Typography

Очакванията, че усвояването на европейските финансови инжекции за развитие и кохезионно интегриране в процеса на присъединяване към ЕС ще повиши бързо брутния вътрешен продукт и жизнения стандарт, подвеждат и управляващите, и сенчестия параелит за перспективите пред българската държава и социум. Ентусиазмът и прекомерните надежди за разширяване на производството и сферата на услугите, както и на печалбите от тях, са опровергани поради ниските нива на вътрешно потребление, още повече, че с въвеждането на т. нар. “плосък данък” значителна част от освободените от облагане доходи се насочват извън страната[1]. Въпреки навлизането на чужди инвестиции българският растеж не е така стремителен, както в някои други държави от Източна Европа. Усвояването на европейските средства се оказва мудно и затруднено, а междувременно световната финансова криза поражда рецесия и свиване на потреблението на повечето от пазарите на българския износ. През 2009 започва нов рязък обрат в развитието на българската национална общност след десетилетие на икономически възход и преструктуриране на производствените мощности и предприемаческите мрежи.

Ново понижаване на числеността на новородените

В края на управлението на правителството на Симеон Сакскобурготски раждаемостта постепенно се увеличава, най-вече в резултат от реализирането на отложените през кризисните години раждания. При управлението на Тройната коалиция се разширяват и усъвършенстват държавните политики за подкрепа на майчинството, семейството и децата (като ефектът на насърчаване е особено значим при високодоходните групи),  което окуражава много семейства да имат деца и раждаемостта, макар и временно, стремително се покачва. Паралелно с това, проблемите, породени от започналата световна криза, принуждават много българи, загубили работата си в страните от ЕС, да се върнат в България, като някои предпочитат да използват този период за да се сдобият с деца. При съчетаването на тези фактори през 2009 у нас е постигнат връх в раждаемостта за периода след 1991, а броят на новородените е рекорден за последните 15 години.

Стимулиращата роля на насърчителните мерки обаче бързо се изчерпва, а кризата обхваща и България. След 2009 във фертилна възраст навлиза поколението, родено през първата половина на 90-те, което е съществено по-малобройно, в сравнение с предходните генерации. Съвкупният ефект от неблагоприятните тенденции е нов бърз спад на раждаемостта. Негативният тренд вероятно ще се запази, още повече че тепърва във фертилна възраст навлизат младежите, родени през последните пет години на миналия век, които са най-малобройната петгодишна кохорта в българската история[2]. Все пак у нас се запазва средно за ЕС ниво на тоталния коефициент на плодовитост, което е показателно за поддържането на задоволително ниво на раждаемост сред младите хора.

 

Таблица 1. Живородени, умрели, естествен прираст и коефициенти на раждаемост, плодовитост, смъртност и естествен прираст през периода 2003-2012[3]

Година

Показател

2003

2004

2005

2006

2007

2008

2009

2010

2011

2012

Живородени

67 359

69 886

71 075

73 978

75 349

77 712

80 956

75 513

70 846

69 121

Коефициент

8.6

9,0

9,2

9,6

9,8

10,2

10,7

10,0

9,6

9.5

Плодовитост

1.23

1.29

1.31

1.38

1.42

1.48

1.57

1.49

1.51

1.50

Умрели

111 927

110 110

113 374

113 438

113 004

110 523

108 068

110 165

108 258

109 281

Коефициент

14.3

14,2

14,6

14,7

14,8

14,5

14,2

14,6

14,7

15.0

Естествен

прираст

-44 568

-40 224

-42 299

-39 460

-37 655

-32 811

-27 112

-34 652

-37 412

-40 160

Коефициент

-5.7

-5,2

-5,4

-5,1

-5,0

-4,3

-3,5

-4,6

-5,1

-5.5

 

При управлението на правителството на ГЕРБ възможностите за подобряване на семейните политики до голяма степен са изчерпани поради ограниченията на държавния бюджет в условията на рецесия и твърде предпазливата политика на кабинета, лавиращ между популистките обещания и очаквания и ограничените възможности за финансова интервенция. Влияние върху демографската ситуация оказва и пренебрежението на управляващите към демографската тематика, което проличава в промяната на институционалната уредба. Националният съвет за сътрудничество по етническите и демографските въпроси е преобразуван в Национален съвет за сътрудичество по етническите и интеграционните въпроси. Така демографската проблематика не само отпада от диалога между неправителствените организации и правителството, но е откъсната от обсега на етническите взаимоотношения, въпреки че именно тяхната обвързаност предизвиква безпокойство и представлява все по-ангажиращ проблем.

От структурата на Администрацията на Министерския съвет е премахната Дирекция ”Етнически и демографски въпроси”, изпълняваща функциите на секретариат на НССЕДВ и е сформиран секретариат към НССЕИВ. В Министерството на труда и социалната политика дирекцията, ангажирана с демографската политика, е понижена до отдел. Общото ограничаване на управленската и административна ангажираност торпилира намерението законодателната и изпълнителната дейност да бъде съобразена с усилията за възпиране на демографската катастрофа. Това остава само пожелание.

В процеса на реформиране на Българската академия на науките и оптимизиране на структурата и, Центърът за изследване на населението е обединен с Института по психология в “единен” Институт за изследване на населението и човека при БАН. Това сякаш е най-правилното решение – демографските особености и отклонения у нас да се изследват в съчетание с  личностните.

Неблагоприятното развитие на миграционния баланс след 2009 отново се задълбочава. Много български граждани се насочват към страните с развит пазар на труда, където намират ниши за собствената си изява при задоволяващо ги ниво на заплащане. Покачването на безработицата, спадът на икономическата активност и на жизнения стандарт осуетяват проектите за внос на чужда подходящо квалифицирана работна ръка. Възможността чрез прием на имигранти да се снижи темпа на намаляване на населението се оказва в задънена улица. Хиляди българи от Македония, Молдова, Украйна, Сърбия и пр. получават българско гражданство, но твърде малко от тях се заселват в България. И досега няма публична достоверна статистика за размера на този имиграционен прилив, макар че при преброяването на населението бяха набирани подобни данни. В документните масиви на МВР също има немалко информация по тези въпроси.

Между 2009 и 2012 числеността на живородените се срива с почти 12 хиляди, което е близо 15%-но съкращаване. Коефициентът на раждаемост пада до значително по-ниско равнище. Коефициентът на смъртност пък се увеличава. Икономическата криза е в ход, провокирайки ръст на социалните неблагополучия. Измежду малкото радващи факти са спадът на детската смъртност и на абортите. През 2012 у нас са починали 536 деца на възраст до една година, като коефициентът на детска смъртност е най-ниския в българската история – 7.8‰, като все повече се доближава до средноевропейското равнище. Постъпателното намаляване на детската смъртност през последното десетилетие свидетелства за бързото социално интегриране на бедстващите обществени прослойки, както и за повишаване грижите на държавните институции за децата на България. Намаляването на абортите говори за повишаване на жизнения стандарт и за подобрената полова култура на населението, особено при младите.

Нерешителната и пасивна политика на ГЕРБ в урегулирането на нормативната база, свързана с възпроизводството на населението, води до дисбаланси, заложени отпреди, но неовладени своевременно. Запазването на продължителния срок на обезщетение на майчинството (415 дни) в размер 90% от заплатата и задържането на размера на обезщетението за отглеждане на дете до 2-годишна възраст предизвиква финансов и психологически шок при много от семействата след навършване на първата година на детето поради рязкото спадане на средствата от социалното осигуряване. Изостава също размерът на месечните помощи от 35 лв. за деца, който не е актуализиран през целия мандат на правителството на Бойко Борисов. Остава и подоходният праг от 350 лв. на член от семейството, въпреки че това ощетява тези, чиито доход междувременно е преминал с малко над ограничението, а и не само тях. Политиките за социално подпомагане продължават да страдат от уравнителския подход, което не спомага за поощряването предприемчивостта на обикновените граждани.

Навлизането в пенсионна възраст на многобройното поколение, родено след Втората световна война, предизвиква нарастването на дефицита при общественото осигуряване, а паралелно с това приходите в условията на криза остават крайно недостатъчни за обслужване на пенсионните плащания. Финансовият министър  Симеон Дянков успява да прокара постепенно увеличаване на възрастта и необходимия стаж за пенсиониране в общия случай, както и за случаите на по-ранно пенсиониране. Направените корекции вероятно са крайно наложителни за поддържане баланса на системата на общественото осигуряване, но неблагоприятните ефекти са не по-малко влошаващи социалната обстановка. По-късното излизане в пенсия забавя оборота на трудовата сила и рязко увеличава младежката безработица. Слабата интегрираност на младите хора допринася за по-къснота им встъпване в семейни отношения и раждане на деца. Естествено, нараства и младежката емиграция. По-късното пенсиониране на възрастните хора пък ги възпрепятства да подпомагат децата си при отглеждане на внуците[4].

Преждевременната смъртност също се увеличава при нарастване на пенсионната възраст и изискуемия трудов стаж. Много от българските граждани изобщо не могат да достигнат до осигурени старини. На този фон пропиляването на пенсионните фондове преди и след 1989 може да се приеме като основен фактор за влошаване условията на живот и социалната сигурност на хората, живели и работили в условията на етатистката свръхексплоатация и осъществили индустриализацията на страната.

След парламентарните избори през 2013 парламентарно представените партии се ангажираха с различни позиции за увеличаване на обезщетенията при отглеждане на деца до двегодишна възраст, увеличаване на месечните помощи за деца и дори за замразяване на възрастта и стажа за пенсиониране на достигнатите нива. Независимо от нуждата от бързо подобряване на социалната обстановка чрез повишаване на социалните плащания, все пак именно сега, при застоя в кризата, е подходящият момент за реконструиране и преформатиране на социалните системи за осигуряване и подпомагане, така че те, освен да изпълняват привичните си функции, да бъдат вплетени в по-обмислена и целенасочена политика за демографско балансиране, оздравяване и възстановяване.

През последното десетилетие активността на дискусиите по демографските проблеми отново се повиши, като темата дори зае предно място сред националните приоритети. Засега обаче липсва ясна програма[5] и воля за постигане на обрат, който да гарантира националния суверенитет, виталността на българското общество и международната значимост на българската държава. Нещо повече, разноречието и противопоставянето по тези въпроси не работят за намиране на добрите решения и практики поради криворазбраната "политическа коректност", тягостната политическа атмосфера в условията на неособено прикрита олигархична криминална диктатура и, не на последно място, в резултат от остарелите неефективни административни процедури и порядки на управление на социалните процеси. Дебатът по демографската катастрофа трябва да се освободи от политическите ограничения на полицейско-олигархичната преса над обществото и в широката обществено-експертна дискусия да се потърсят спасителните решения за предотвратяване по-нататъшна ескалация на негативните тенденции при неизбежната демографска деградация през следващите десетилетия.

България се оказа в крайно неблагоприятна ситуация на многостранно международно осъждане, натиск и зависимост, поради провежданата в недалечното минало неблагоразумна насилствена асимилационна политика. Същевременно, основната народност бързо намалява и застарява, докато някои от малцинствените общности (предимно ромите, но също и турците, доколкото значителна част от ромите и българите-мюсюлмани се турчеят) увеличават относителното си присъствие и заемат опразнените от българите пространства, при което е много вероятно да поставят в недалечно бъдеще под съмнение унитарния характер на държавата[6]. Възможността България да се превърне в балкански Ливан (Македония вече пое по този път) и властта в нея да се разпределя според договорен баланс между етнорелигиозните общности става все по осезателна. Необходимо е внимателно, безконфликтно и толерантно да уредим правов и реален режим на равни права и равни възможности за всички български граждани, като тези от тях, които се намират в неравностойно положение, бъдат подпомогнати в професионалната и житейската си реализация. Либерализмът на българска почва не бива да предизвиква по-нататъшно рязко разслояване, доколкото силната социална и политическа поляризация в обществото може да има трагични последици.

Поясняващо отклонение: защо се случва всички това?

Какъв странен набор от фактори е налице в българския случай, за да прогнозираме възможно редуциране на българската народност до екзотично малцинство на Балканите, което след 100 години ще може компактно да се среща само в някои от котловините и високите полета, заобиколено от по-млади и експанзивни общности, някои от тях имигрантски, дошли от далечни земи? Изглежда почти невъзможно да се проникне до фактическата обусловеност на сложните обществени явления и процеси (ако въобще приемем парадигмата за наличието на такава обусловеност), но присъща част от познавателната игра е да се конструират представи за причинните връзки и следствия, за обвързаността на социалните и материалните съвкупности, за съвместимостта на развитието им във времето и пространството. Затова, в заключителната от поредицата статии, бегло анализиращи българските политики за регулиране на демографските процеси от средата на ХХ век насам[7], публикувани през последните две години на страниците на Геополитика, ще се опитам да откроя някои от последователно застъпените източници на българския национален упадък през последните столетия, довел в крайна сметка до числено и териториално свиване на българската народност, без да претендирам за изчерпателност.

Външнополитически, геостратегически и геоикономически съображения

Късното българско присъединяване към общоевропейския възход, свързан с Новото време и забавената модернизация обричат възстановената българска държава на зависимост и слаба инициативност при реализиране на националните й интереси. Междинното положение на българските земи между големите сили (и техните сфери на влияние) от Източна, Централна и Западна Европа я поставят в неблагоприятното положение да бъде ограничавана от основните политически играчи на континента, за да не придобие някой от тях предимства от обединяването на историческите и етническите български територии. За това лимитиране на българското възстановяване и разширение допринасят и съседните държави, които рискуват да останат в периферията на Балканите, ако България се разпростре в пределите на националното си землище. Те са подпомагани от различни етнически, културни и религиозни общности, населяващи българските земи, които също предпочитат българите да имат слаба и разколебана държавност. Прииждането на бежанци и преселници от загубените територии допълнително натоварва аграрното българско общество и още през 30-те години на ХХ век българите постепенно започват да ограничават демографското си възпроизводство.

След 1944 България попада в съветската зона и в значителна степен губи суверенитета и възможностите си да отстоява изгодните за нея варианти на развитие. При разпадането на Източния блок тя преминава към евроатлантическата сфера на влияние, но продължава да бъде оспорвана от Изток и да бъде ограничавана от всички посоки. Нейната демографска и етнодемографска дестабилизация са удобни за всички външни фактори. На ръба на ислямската зона, разпадащата се българска народностна общност може (както през ХІV век) първа да пострада от поредната ислямска вълна към ядрото на Стария континент. Разбира се, средищното й положение би могло да спомогне и за икономическата активност и демографска виталност, но това е постижимо само при правово, дисциплинирано и гъвкаво държавно управление.

България се намира в един от регионите (от гледна точка на Запада, страната ни влиза в т. нар. Близък и Среден Изток, простиращи се от Адриатика до Персийския залив), които вероятно ще са по-слабо поразени от глобално затопляне, застудяване или дори комбинация на затопляне и застудяване с възможно изреждане на засушаване и наводнения (дори при засушаване, страната ни ще разполага с достатъчно питейна вода). Предвид съвременните интензивни методи з подпомагане на аграрния прираст (капково напояване, биотехнологии, щадящи схеми на наторяване и защита на растенията и пр.), селскостопанското производство би могло да изхранва неколкократно по-голямо население от сегашното. Напълно възможно е земите ни вече да са набелязани като убежище, т.е. резервна резиденция за част от световния елит или за избрани общности от високоразвитите държави. Защо тогава да бъдем подпомагани да излезем от блатото, в което сами се навряхме? Намаляването на жителите само би улеснило бъдещото усвояване на полуопразнените територии, с примитивен елит и нискокултурно население.

Вътрешнополитически съображения

Точно преди век, в началото на юли 1913, започва крушението на българските национални стремления, съпроводено от перманентна вътрешнополитическа криза, изразяваща се в надигане на гражданското противопоставяне и невъзможност да се установи траен режим на разбирателство и стабилност поради последвалите външнополитически провали. След 1944 преобладаващата част от българския социум е пресирана от милитаристичното напрягане и полицейския болшевишки модел, но заедно с тях навлиза криминализирането на новия елит и най-вече на котериите около утвърдилия се в средата на 60-те години комунистически диктатор. Формират се прикрити квазипартии на частни и групови интереси, подготвящи се за бъдеща подялба на концентрираните от държавата промишлени мощности, капитали и други стопански и имотни активи. Службите за сигурност също са въвлечени в котерийните борби, особено след предотвратяването, през 1965, на военния заговор за възстановяне на вътрешнопартийните демократични порядки в БКП. Според наблюдение от извора[8], през 1969 Тодор Живков създава паралелна структура за вътрешна сигурност, подчинена само на него и предназначена да опазва личната му власт, а вероятно и да урежда някои частни въпроси. Формирането на личен режим при Фердинанд І, Борис ІІІ, Вълко Червенков и Тодор Живков е сред главните източници на кардиналните политически грешки, произтичащи от волунтаризма и авантюризма им, довел България до поредица от национални катастрофи и до демографското й изтощаване в резултат на груби и самоволни действия.

След 1989 българския квазиелит, произхождащ от криптопартиите на етатистката епоха, сякаш се стреми да докаже, че властта не му понася и набързо се компрометира с управленски провали и грабежи, довели до икономически хаос, деиндустриализация, масова безработица и трудова емиграция, социална несигурност и съкратено възпроизводство на населението. Разграбена е дори системата за национална сигурност (макар структурите й да остават дълго в зависимост от московския център), сякаш в потвърждение на отказа от суверенитет, заявен в края на 40-те и началото на 60-те години на ХХ век. На този фон е естествено, че службите за сигурност пропускат най-важния въпрос за оцеляването на държавата и националната общност – просъществуването на българския народ. Когато общественото възмущение все пак се надига, отговорът е повече от комичен:.възлага се на политически лаици да създават информационен шум около проблематиката.

Социоикономически съображения

Изоставането на България между двете световни войни предполага при индустриализирането й да бъде възприет етатисткия модел, както и включването и в усилията на множество неразвити държави ударно да приложат стратегии за догонващо развитие за да компенсират нарастващата разлика в просперитета и присъствието им на световния пазар. Страната ни е въвлечена в сталинския икономически модел на колективизация и извличане на капитали от аграрното производство, използвани за създаването на индустриални мощности.

През втората половина на 60-те години се очертава значителен стопански възход[9], но множеството грешни решения от средата на 70-те и нататък притъпяват ползите от новото "българско икономическо чудо". Основните фактори за пропуснатите възможности отново са волунтаризмът и некомпетентното управление на част от висшия ешалон, прокарването на чуждите (преди националните) интереси от съответната агентура и конкурентните неявни атаки от страни със сходна стопанска изява. Ограниченото нарастване на благосъстоянието на бързо урбанизиралия се български социум и препятствията пред личната професионална (предприемаческа) активност се отразяват пагубно върху нагласите за семейно възпроизводство.

Разпадането на Източния блок и СИВ праща българската икономика на свободния пазар, без тя да притежава необходимите качества, структура и връзки, за да се преориентира и интегрира бързо и безболезнено в глобалната търговия. Вътрешните боричкания за наследството, залежаващо в държавния стопански двор, още повече разстройва икономиката и понижава производителността на труда. Възприемането на постсъветския модел на полукриминално пролигархично раздържавяване води повечето от екссъветски републики и България до еднакъв резултат – демографска катастрофа.

Запазването на условията за свръхексплоатация  (липса на всеобхватна конкурентна среда, ниска производителност поради некомпетентност на мениджърските екипи[10], неспазване на трудовото законодателство и пр.) води до бързо и рязко разслояване на населението, според участието или неучастието му в криминалната революция и приватизация. Голяма част от обществото е оставена извън или в периферията на предприемаческата активност (след като четири десетилетия насилствено бива ограничавана частната инициатива) и при възстановяването на дребните и средните стопански формации не може да се постигне приемственост с традиционните занаяти и занятия от пред-етатистката епоха. Повсеместната концентрация на производството на потребителски стоки при социализма сега само помага за монополизирането на този сектор, който традиционно е източник на стопанска свобода и многообразие („комбинатите изядоха хората!”).

Институционални, юридически, социокултурни и народопсихологически съображения

Еднопартийната система, наложена с конституцията от 1947, подпомага мобилизирането на обществото за извършване на индустриализацията (със съмнителни резултати), но въвежда централизирана йерархична система, наподобяваща теократичните и сатрапски режими. Политическите умения и изяви на българските граждани са сведени до вписване в средата на всеобща казионност (освен слабоорганизираните опозиционни действия). Така се нагнетява всеобща и многостранна социална пасивност, която се отразява дори върху репродуктивното поведение.

Обществените организации след 1944 функционират под сянката на държавния и партиен контрол и не са в състояние да осъществяват разнообразна и широкообхватна дейност в подкрепа на местните и специализираните общности, включително в сферата на семейството, майчинството и отношенията между половете. Взривообразното възстановяване на неправителствения сектор през 90-те години не подобрява особено ситуацията. В много от неправителствените организации са внедрени експерти, свързани с бившите тайни служби, а някои от тези структури са създадени именно за да обслужват зараждащата се олигархична субкласа.

Особено неблагоприятно се отразява на обществения живот неглижирането на традиционната роля на общината като основен организатор и регулатор на социалните отношения и изместването й от местните организации на БКП, ОФ и др. Българите вече не се чувстват представени дори на махленско равнище, макар че глухият им ропот се надига именно оттам и поради това полицейският надзор се стреми да проникне сред приятелските, съседските и родствените среди. Способността на локалните общности да подтикват, насърчават и подкрепят раждането на деца в семейството е силно ограничена.

Поради битовия и поведенчески егалитаризъм на българите, при огражданяването и възприемането на еснафски модели на живот, семействата започват да приемат многодетството като реликва от предишната епоха и в стремежа си да изглеждат модерни и напредничави, се ориентират към раждане на едно или две деца.

Изтикано от официалните отношения е обичайното семейно право. Семейните взаимоотношения са объркани, разстроени и травматизирани поради промяната на ролята на жената и нейната еманципация при навлизането на модерни модели на семейно структуриране и функциониране. Раждането и отглеждането на много деца вече не са единственото призвание на омъжените жени. Навлизането на контрацепцията ги освобождава от многократното и непредотвратимо преминаване през цикъла на бременността, раждането и отглеждането на новороденото до социализираща възраст. Жените отделят все повече време за професионална реализация и личен живот извън семейството.

Ранният полов живот, като последица от сексуалната революция, последвала масовата контрацепция, води до повишаване на абортите и причиненото от тях безплодие. Жените, способни и желаещи да родят, стават все по-малко. Раждат все по-късно и все по-малко деца.

Промяната в режима на семейната имуществена собственост предразполага към нарастване на разводите и широко навлизане на съжителството без брак. Самотното родителство става все по-разпространено, а то обикновено предполага едно дете на жена. Разколебан е дори двудетният семеен модел като все повече двойки се ограничават до раждането на едно дете или въобще се отказват да имат деца.[11]

Неизбежната социална и национална деградация

В интервю от 2010 Иван Балев, по това време директор на дирекция "Демографска и социална статистика" в НСИ, констатира: “поне на мен не ми е известно някоя нация в света да е изчезнала по чисто демографски причини”[12]. Спекулативната половинчатост на подобно съждение е очевидна за историка (какъвто е и авторът на настоящата статия), доколкото демографската, политическата и икономическата криза на обществото се съпровождат и допълват по пътя на упадъка и твърде много държавни и народностни общности са изчезнали от полето на историята именно поради изтощаването им в резултат от демографски колапс. Неразбирането или прикриването на тази все по-разрастваща се опасност е сред парадоксите на българския преход, чиято тайна крайна цел изглежда е омаломощаването, съкращаването и дори закриването на българската държава и разпръскването на нейния народ (след като бъдат ограбени и унизени).

През ХХІ век в света се очертава промяна на центровете на глобална доминация[13], усилване на климатичните катаклизми и социалната несигурност. Демографските пулсации ще са измежду най-съществените елементи на мъчителните тласъци към нов световен ред. България принадлежи към зоната с най-значим демографски спад и ретроградни тенденции. Затова конкуренцията за привличане на население между страните в района нараства, а малките, бедни, неграмотни държави ще бъдат още по-уязвими заради отлива на населението им към центровете на заетост, богатство и култура. Интересът към младите, образованите и жените във фертилна възраст ще изсмуква тези групи към западноевропейските метрополиси и други развити райони на производство и услуги.

Това вече се случва от четвърт столетие насам, а българската държава не успява да защити своите интереси с разумни, далновидни и адекватни подходи. Не само политическото й устройство и поведение са отчайващо непригодни за хармонично съвместно съществуване на всички нейни граждани и общности в мир, разбирателство и сътрудничество, това се отнася и за правната уредба, структурата на собствеността и предприемаческия сектор, гражданските свободи и пр. За съжаление, секторът на социалната обезпеченост, защита и солидарност също е измежду тях. В значителна степен непригодна да подпомага националното развитие е и системата за насърчаване на раждаемостта.

Недостигът на средства, идеи и воля не позволява, чрез адекватни, стратегически и устойчиви форми на държавна намеса и социално инженерство, да се насочват демографските процеси  в руслото на балансирането на демографските пропорции и забавяне на преминаването към висока застарялост на населението, така че обществото ни да има време да се подготви за тази непредотвратима засега реалност на недалечното бъдеще, чиито отражения и последици са в значителна степен непредвидими[14].

Наслагването в десетилетията след 1989 на политическа, стопанска, социална, институционална и нравствена криза, съчетани с демографски срив, доведе българската държава до почти безизходното състояние на упадък на нейната жизненост и значимост. Приемането в ЕС и дава възможност да се свие в ъгъла[15] и да изчака в относителен мир, осигуреност и спокойствие развитието на събитията, свързани с общоевропейската стопанска и демографска криза. Но, ако те в крайна сметка доведат до дезинтеграцията на Обединена Европа, България ще се изправи пред фатални рискове. Бързото намаляване на населението й може само да фокусира и активира заплахите. Демографските неблагополучия генерират множество проблеми, водещи до постепенното ни национално угасване. В крайна сметка, всяка общност следва да намери необходимия режим, чрез който да гарантира въпроизводство на потомството си, защото в противен случай е обречена на изчезне.

 

* Авторът е бивш главен експерт по етническите и демографските въпроси към Администрацията на Министерския съвет, това е заключителната от поредицата му статии по темата

 


[1] Ниското ниво на преразпределение на доходите съществува още преди въвеждането на “плоския” данък, но това е поради укриване на действителните доходи, повечето от които все пак остават в оборот в националния обмен.
[2] При преброяването на населението от 1 март 2001 е установено, че децата от 0 до 4-годишна възраст са 324 862, от 5 до 9-годишна възраст са 386 025, а от 10 до 14-годишна възраст са 510 137. Преброяване на населението, жилищния фонд и земеделските стопаянства през 2001. Том І Население. Книга 1 Демографски и социални характеристики на населението. София, 2004, с. 145; При преброяването от 2011  тези и следващите ги кохорти (родени през първото десетилетие на новия век са съответно: 0-4 г. –343 163; 5-9 г. – 316 643; 10-14 г. – 315 466; 15-19 г. – 377 585; 20-24 г. – 488 807. По данни на НСИ. Ако се отклоним от десетичните календарни рамки, всъщност най-малобройната петгодишна кохорта новородени е за периода 1997-2001.
[3] По данни на НСИ
[4] Съществува научна хипотеза, според която индивидите от човешкия вид преживяват по-продължителен период от време от повечето животински видове поради по-дългото съзряване на децата, в чието отглеждане се налага да се включи и предходното на родителите поколение.
[5] Националната демографска стратегия е опит за обзор и обобщаване на състоянието на населението у нас, но от констатациите и препоръките й не личи да са изяснени същинската обстановка (поради политическа “свенливост”) и средствата за противодействие на демографския колапс, както и на влошаването на качеството на населението.
[6] Особено опасни и безотговорни са издиганите от някои т.нар. „националисти” дискриминационни предложения за предоставяне на премии, насърчаващи раждаемостта, според образователното ниво на родителите, което е не само противоконституционно и противозаконно, но е и открита провокация срещу нормалното футкциониране на българската държава, компрометираща стремежа й да се превърне в модерна, правова и демократична формация на единната българска нация. Държавната и общинската администрация трябва да подкрепят семействата, полагащи достатъчно грижи за образоването на своите деца, но това не бива да внася дискриминационен уклон в съответното социално обгрижване.
[7] Преди тази поредица публикувах в същото списание две статии за първите законодателни мерки за насърчаване на раждаемостта, предприети през първата половина на 40-те години на ХХ век. Всички публикации могат да се видят на www.demos.hit.bg .
[8] Солаков, Ангел. Председателят на КДС разказва. София, 1993, с. 117 – цитатът е по: Христов, Христо Станев. Тодор Живков. Биография. София, 2009, с. 174.
[9] До голяма степен той се дължи на съветското нисколихвено кредитиране и снабдяване със суровини, но и на повишаване международните цени на аграрните стоки и изграждането на модерни индустриални мощности с активното участие на български специалисти.
[10] Именно с тезата за ниската производителност и неконкурентоспособност на българския бизнес се поддържа ниско заплащане на работещите. Защо обаче не се приложи обратната  конфигурация на акцентиране при заплащането, като управляващите бизнес екипи получават ограничено възнаграждение докато не направят предприятието проспериращо, а работниците от производството получават нормални заплати за тяхна сметка? По сегашната схема на контрастни доходи се осъществява дълготрайно изтощаване на българския народ чрез свръхексплоатация, както и продължаващото източване на националното богатство.
[11] Ако в семейството има само едно дете, то получава повече внимание и грижи от родителите, материалните му задоволяване е по-добро и, в крайна сметка, наследява концентрирано имуществото им. Много семейства в желанието си да осигурят по-добри условия за живот и по-висок старт  при реализацията на потомството си се ограничават до раждането на едно дете.
[12] Монитор, бр. 3598/3.08.2009, с. 14.
[13] Все повече ще нараства влиянието на източноазиатския, южноазиатския и южноамериканския регион, в противовес на хегемонията на североатлантическия пояс.
[14] Твърде отрано, преди около пет години, експерти от МТСП заговориха за необходимостта след демографската стратегия да се изготви стратегия за приспособяване на обществото към неблагоприятните условия на демографската криза. Капитулантството не е добра практика, но рано или късно ще се наложи да съобразим целия си живот с демографското бедствие.
[15] Локацията ни има стратегическо значение при осъществяване на контактите между Изтока и Запада, но засега не успяваме да се възползваве от нея или сме изместени от съседните ни държави, присъединили ключови български земи, през които преминават оживени международни пътища.

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.3 2020