Singh Robert. Barack Obama's Post-American Foreign Policy: The Limits of Engagement. 272 р., Bloomsbury, 2012.
Както е известно, Барак Обама получи от предшественика си доста тежко наследство: поразената от финансова и икономическа криза и затънала в неуспешните военни кампании в Ирак и Афганистан Америка се сблъска със последиците от свръхнапрягането на силите си и нарастващите антиамерикански настроения в света. Новият президент трябваше не само да се опита да реши социалните проблеми вътре в страната и да консолидира обществото, но и да ревизира външнополитическия курс на САЩ. Още по време на своята първа избирателна кампания, Барак Обама съумя да си изгради в очите на чуждестранната аудитория привлекателния образ на прогресивен и харизматичен политик, способен да преодолее имиджовия провал на Съединените щати и да подобри отношенията им с останалия свят. С името му се свързваха надеждите за промяна не само в САЩ, но и извън тях.
Дали обаче президентът успя да реализира на практика амбициозните си планове и да осъществи обещания външнополитически пробив - отговор на този ключов въпрос се опитва да даде в новата си книга "Постамериканската външна политика на Барак Обама: границите на ангажирането" професорът от Лондонския университет и член на един от най-влиятелните британски "мозъчни центрове" - Кралския институт за международни отношения (Chatham House) - Робърт Синг. Трудът му е своеобразно продължение на появилата се преди пет години монография "След Буш: аргументи в полза на приемствеността в американската външна политика", писана в съавторство с Тимъти Линч (1).
Синг разглежда външната политика на Обама през призмата на концепцията за "постамериканския свят", лансирана преди време от Фарид Закария. Според нея, намаляването на способността на САЩ да влияят върху международните процеси е свързано не толкова с отслабването на тяхната мощ, колкото с "възхода на останалите". Епохата на американоцентричния свят е към края си, но не може да се говори за пълен и необратим упадък на САЩ. Те продължават да имат всички шансове да станат "първи сред равни" в концерта на световните държави.
Промените, осъществени от Обама
И в САЩ, и в света, Обама беше приет не просто като инициатор на промени, но и като фигура, способна да ги осъществи на практика. От американския "президент на надеждата" се очакваха смели и решителни стъпки във външната политика. Самият Робърт Синг обаче смята, че най-смелата стъпка, която Обама е предприел, е да издигне собствената си кандидатура на президенските избори.
Съзнавайки факта, че светът се променя не в най-добрата за САЩ посока, Барак Обама си постави сложната задача, от една страна, да направи процеса на неизбежно относително отслабване на САЩ управляем и да адаптира външната им политика към новите реалности, а от друга - да осъществи промени, които да позволят на Америка да съхрани лидерските си позиции на международната сцена. При това президентът реши да търси решението и, опирайки се на нова външнополитическа стратегия, в чиято основа бяха заложени идеите за ангажирането и на други играчи в решаването на международните проблеми, като САЩ се опитат да "дирижират този процес иззад кулисите".
Администрацията на Барак Обама се отказа от едностранните силови действия, залагайки на дипломатическите инструменти, възстановяване ролята на международните институции и привличане ресурсите на другите държави за борба с глобалните предизвикателства и заплахи.
Президентът е убеден, че демонстрирането на по-голямо уважение към останалите важни и не толкова важни играчи и "стратегията за ангажирането им" в решаването на глобалните проблеми под американско ръководство ще позволят създаването на благоприятна геополитическа среда за възстановяване влиянието и авторитета на САЩ в света.
Значителна част от книгата е посветена на анализа на практическата реализация на тази нова стратегия и резултатите от нея. За целта авторът разглежда редица конкретни ситуации, позволяващи да се очертаят успехите и провалите на американската администрация по пет ключови външнополитически направления: Афганистан, Пакистан и войната с тероризма (глава 4), Иран (глава 5), Израел, палестинските територии и "арабската пролет" (глава 6), Китай (глава 7) и Русия (глава 8).
Обама съумя напълно да промени реториката и стила на ръководство, което съдейства за възстановяване имиджа на САЩ в света. Робърт Синг обаче стига до извода, че той не е успял да осъществи необходимите значими преобразувания, които биха позволили да бъде отворена нова глава в историята на американската външна политика. Предпазливият му външнополитически курс поражда множество съвсем заслужени критики както в САЩ, така и извън тях. Показателно е обаче, че авторът оценява критиката от страна на консервативните кръгове в американската експертна общност като прекалена и невинаги справедлива. Още повече, че при по-внимателния анализ става ясно, че стратегията на Обама не се отличава чак толкова от онази, която следва предшественикът му Буш-младши.
По един парадоксален начин, президентът-демократ постигна по-голям успех в приспособяването към новите условия на външнополитическата концепция на Буш, отколкото в създаването и реализацията на своя собствена стратегия. Цитираните от Робърт Синг примери и, в частност, продължаването на "войната срещу тероризма" в Афганистан с използването на безпилотни самолети, или политиката на САЩ в Азиатско-Тихоокеанския регион (чиято цел е да привлече Китай към по-тясно сътрудничество в икономическата сфера и, в същото време, да гарантира сдържането на военната му мощ), са достатъчно убедителни доказателства за приемствеността с външнополитическия курс на Буш-младши, както и, че Обама е променил само реториката, но не и начина на действие на САЩ.
Анализът на практическата реализация на политиката на "стратегическото ангажиране" по петте ключови направления, позволява на автора да заключи в последната глава на книгата си, че новата концепция има редица съществени ограничения. На първо място, тя се гради на погрешната предпоставка, че наличието на общи интереси между САЩ и другите държави гарантира, че въпросните страни ще приемат сътрудничеството с Америка като необходимо или желателно.
На второ място, ангажирането на други държави без предварителни условия, както например в случая с Иран, често се разглежда като свидетелство за слабостта на САЩ. На трето място, новата концепция не получава необходимата подкрепа дори в самата Америка. Скромните външнополитически успехи на Обама още повече затвърдиха в съзнанието на американците мисълта за неизбежния упадък на Съединените щати.
Накрая, липсата на ясно обозначени приоритети доведе до разпиляване на силите. Създава се впечатление, че САЩ нямат цялостна стратегия и проблемите се решават "на парче".
В редица случаи, стратегията на ангажирането породи повече проблеми, отколкото решения. Така, опитите да бъдат намерени нови партньори, доведоха до известно охлаждане на отношенията с традиционните американски съюзници, като Великобритания и Израел. Въпреки всички усилия за убеждаването на Техеран да се включи в преговори без предварителни условия, ситуацията с ядрената му програма стана още по-малко управляема, иранските шансове за създаването на атомна бомба допълнително нараснаха, а паралелно с това нарасна и вероятността от военен сценарий за решаването на проблема.
Що се отнася до политиката към Русия, авторът я определя като една от най-успешните, макар и с известни уговорки. Робърт Синг, в частност, смята, че Договорът за ограничаване на стратегическите настъпателни оръжия (СТАРТ 3) е бил по-изгоден за Русия и твърди, че подписването му е отстъпка на американската администрация за да си гарантира руската подкрепа за оказване на натиск върху Иран. Истината обаче е, че затоплянето на отношенията с Москва, реалното съкращаване на ядрените потенциали и гарантирането на транзита на невоенни товари през територия на Русия за Афганистан са от полза за САЩ.
В същото време, Синг не вижда предпоставки за по-нататъшното подобряване на отношенията с руснаците и по-тясно сътрудничество между Белия дом и Кремъл.
Заключение
Основният извод, до който стига в книгата си Робърт Синг е, че Барак Обама съумява да адаптира външната политика на САЩ към по-малко благоприятните условия на международната сцена, но, като цяло, той оценява външнополитическия му курс като нособено успешен, тъй като не води до необходимата трансформация на международната ситуация и не помага за възстановяването на американското лидерство. Колкото и парадоксално да изглежда, но опитвайки се да отложи настъпването на "постамериканския свят", Обама само го ускорява. Президентът успя да "замрази" нарастването на антиамериканските настроения и да възстанови, поне донякъде, имиджа на страната си света, но това не помогна за възстановяването на реалното политическо влияние, с чиято помощ САЩ биха могли да укрепят позициите си на международната сцена. Този извод е много важен не само от практическа, но и от теоретична гледна точка, тъй като поставя под съмнение концепцията за "умната сила" (smart power), на която американските демократи възлагат толкова надежди.
В заключение Робърт Синг прави доста неутешителната за САЩ прогноза, че Вашингтон е обречен да се примири с ограничаването на собствената му роля в света. Разбира се, за мнозина подобен извод изглежда малко преждевременен, тъй като, както предупреждава и Барак Обама, промяната в стратегията на САЩ може да се сравни със смяната на курса на голямотонажен танкер, а не на бързоходен катер, т.е.промените ще изискват повече време и търпение.
Бележки:
1 Lynch T., Singh R., After Bush: The Case for Continuity in American Foreign Policy. New York, New York: Cambridge University Press, 2008.
* Българско геополитическо дружество
{backbutton}
