28
Сря, Окт
6 New Articles

Постмодерната геополитика: държавите, държавното управление и сигурността през новото хилядолетие

брой4 2013
Typography

Терминът "геополитика" е на малко повече от сто години. Въведен през 1899 от шведския политолог и консервативен политик Рудолф Кьелен, той се използва през ХХ век за да бъдат описани широките взаимоотношения между географията, държавите и световната политика на силата. Според общоприетите представи, доминиращи през миналия век, геополитиката представлява всеобхватна форма на власт/знание, стремяща се да анализира състоянието на световните сили в полза на управляващите елити на великите сили. След като бива интегрирана в империалистическите проекти на различни държави в течение на целия ХХ век, геополитиката генерира разностранна визия за световната политика, като паралелно с това предлага конкретни стратегии за отделните страни, насочени срещу техните съперници. Доминиращото настроение на геополитическия наратив има декларативен ("така е устроен светът") и императивен ("така трябва да действаме") характер. Използването на "така е" и "ние" показва ориентация, от една страна, към прозрачен и разбираем свят, а от друга - към определена държава и нейната културно-политическа версия за истината в този свят. На свой ред, критичната геополитика представлява подход, който се опитва да проблематизира тези епистемологични предположения и онтологични ориентации на общоприетата (класическата) геополитика. Тя деконструира "окуляроцентризма" (критикувайки визуалната метафорика) и обективизацията на световната политика от страна на класическата геополитика и отправя предизвикателство към нейната обвързаност с държавноцентризма (т.е. с определени държавоцентрични политически практики). Така, самата критична геополитика се превръща във вид геополитика, ангажирана в "играта" с описанието на геополитическите условия, но в такава нейна форма, която се стреми да деконструира хегемонията на геополитическия дискурс и да постави под въпрос взаимоотношенията между силите в очерталите се геополитически практики на доминиращите държави.

От геополитика на модерна към постмодерна геополитика

ХХ век беше столетие, разделено от геополитиката - ера на две световни и заплахата от трета световна война. Настъпването на новото хилядолетие е произволен, но въпреки това полезен момент за критичен анализ на геополитиката. Какви процеси и тенденции характеризират световната политика и властта през новото хилядолетие? Как геополитическият дискурс и практиките на доминиращите държави отговарят на тези процеси и тенденции? На какви критични въпроси следва да бъде даден отговор относно тези геополитически дискурси и практики?

Всички тези проблеми пораждат объркване, затова целта на настоящата статия е да представи бегъл преглед на възможностите за решаването им. Централен аргумент в нея е, че съвременното геополитическо състояние се характеризира с нарушаващи границите процеси и тенденции, които ерозират държавноцентричните постановки на класическата геополитика. Това поражда развитието на нови форми на геополитическия дискурс и практика, изискващи критично изследване.

Реториката на администрацията на президента Клинтън (статията е писана през 2000, б.р.) е свидетелство за появата на нови форми на геополитическия дискурс. Първото обръщение на Клинтън към нацията даде знак за промяна във визията за формите на държавите, държавното управление и сигурността в света след студената войнеа. Той обяви, че "комуникациите и търговията са глобални, инвестициите са мобилни, технологиите са почти вълшебни, а стремежът към по-добър живот е станал универсален... Вече го няма разделението между чуждестранното и националното - глобалната икономика, глобалната околна среда, глобалната епидемия от СПИН и глобалната надпревара във въоръжаването са феномени, които засягат всички" (Клинтън, 1993). През двата си мандата в Белия дом Клинтън нееднократно се връщаше към темите за глобализацията, технологичните промени, изчезването на границите и разпространяващите се планетарни заплахи. Така, в обръщението си към Генералната асамблея на ООН от септември 1997, президентът даде ярко описание на шансовете и опасностите, които предлага сватът, в който националните граници са обречени да изчезнат. "Постепенно - подчертава Клинтън - информационната епоха ерозира преградите - икономически, политически и социални - които дълго време ограничаваха движението на хората, но не и на идеите" (Клинтън, 1997). Появата на един по-малко разграничен свят, макар като цяло да е позитивно явление, носи обаче и много опасности. "Всички ние - напомня в тази връзка президентът на САЩ - сме уязвими от необмислените действия на неконтролируемите държави и дяволската ос на терористите, наркотрафикантите и международната организирана престъпност. Тези хищници на ХХІ век се хранят с неограничения от нищо свободен поток от информация, идеи и хора, за които ние се грижим. Те злоупотребяват с огромната мощ на технологиите за да създават черни пазари за оръжие, да поставят под въпрос прилагането на законите с помощта на огромни подкупи, изплащани с незаконни парични средства, както и за да "изпират" огромни средства само с едно натискане на клавиша на компютъра. Всички тези сили са наши врагове" (Клинтън, 1997). Няколко месеца по-късно, през февруари 1998, Клинтън повтори същите тези в речта си към персонала на Пентагона в Северен Ирак, представяйки държавата на Саддам Хюсеин като "един от хищниците на ХХІ век", на който не трябва да бъде позволено да създаде собствен ядрен, химически или биологически арсенал (Клинтън, 1998). В новия, по-малко зависим от границите, свят, териториалната власт и военната мощ на Съединените щати все още ще бъдат необходими за поддържането на световния ред и обуздаването на "неконтролируемите държави и ядрените престъпници" (Клеър, 1995).

Визията на Клинтън за света на детериториализираните опасности, които обаче са свързани и с определени териториални "неконтролируеми държави", представлява важна разновидност на съвременната геополитическа представа. Джон Егню (1998) твърди, че съвременната геополитическа представа възниква с установяването на системата на националните държави през ХVІ-ХVІІ век в Европа. Сред отличителните черти на тази система той посочва "държавноцентричната оценка на пространството", характеризираща се с три географски предпоставки: държавите притежават изключителната суверенна власт над своята територия, "вътрешните" и "задграничните" области са отчетливо разделени една от друга зони и границите на държавата се определят от границите на "обществото". Тези традиционни представи за пространствения характер на световната политика винаги са били спорни, но именно те определят пределите на ограничената териториална представа, исторически "овкусена" от геополитическия дискурс и практики. През последните десетилетия обаче, тази териториална представа беше поставена под съмнение, тъй като материалните и технологични промени трансформираха пространствено-времевия режим, обуславящ световната политика.

Глобализацията, информатизацията и краят на студената война дадоха тласък на пространствени трансформации, които сериозно ерозираха държавния суверенитет, размиха границите между "вътрешното" и "външното" на държавите и доведоха до формирането на общо "глобално общество", сблъскващо се с опасности и заплахи, които не се генерират от някоя отделна държава, а от успехите и ексцесите на развития модерн. Доминирайки през един толкова продължителен период благодарение обединяването на идеологическата и териториалната представи, съвременният геополитически дискурс постепенно се придвижва към налагането на по-плавни, гъвкави и недържавноцентрични оценки на пространството и сигурността, територията и заплахите.

Тук е мястото да подчертаем, че глобализацията, информационализацията и рисковото общество формират условията за появата на постмодерната геополитика в рамките на световната политика. Тези взаимносвързани процеси отправят директно предизвикателство и ерозират границите на съвременната междудържавна система, формирайки нови режими на взаимна обвързаност между пространствата по цялото земно кълбо, трансформирайки скаларните взаимоотношения между локалното, националното и глобалното, налагайки безпрецедентни скорости на взаимодействие и комуникации и усилвайки неимоверно взаимната зависимост и уязвимостта пред опасностите в целия свят. В условията на постмодерната геополитика (или геополиката на постмодерна), границите, които традиционно са разграничени от геополитическата представа, преживяват криза. Приставката "пост" характеризира пространствената логика отвъд традиционната геополитическа представа за твърдо установените и непрозрачни граници и ясната разлика между "вътрешно" и "външно", национално и чуждестранно, Изтока и Запада, "нас" и "тях", т.е. отвъд самия модерн. Фактът че тази логика е все по-очевидна и артикулирана в дискурса, не означава обаче, че представите на съвременната геополитика вече са преодолени и са останали в миналото. Условията на постмодерната геополитика проблематизират пространствените съждения, свързани със съвременната геополитическа представа, но не прекратяват използването и. Не съществува никаква императивна несъвместимост между условията на геополитиката на постмодерна и съвременната геополитическа представа. В действителност, интензификацията на условията на постмодерната геополитика може да провокира ръст на претенциите към геополитическите представи на модерна и/или да доведе до появата на своеобразен хибрид на геополитическите представи, което води до смесването му с тенденциите за детериториализация на развития модерн и появата на нови форми на геополитическия дискурс.

Корените на съвременната геополитика на постмодерна могат да бъдат проследени в "радикалните промени в културните и политико-икономически практики, започнали да се проявяват примерно от 1972", т.е. по времето, което Дейвид Харви (1989) идентифицира като "свързано с появата на нови доминантни методи за изследване на пространството и времето". Датировката, която дава Харви на условията на постмодерна в началото на 70-те години, е свързана с някои ключови геополитически и геофинансови събития, като скока в цените на петрола, инспириран от ОПЕК, и отказа на Ричард Никсън от Бретънуудската система за изкуствено поддържан курс на валутния обмен, но в основата на оценката му е преходът в организацията на капитализма от фордисткия модел на регулиране към модела на "еластично натрупване". Но, докато тези процеси и тенденции, характеризиращи постмодерна, се коренят в случващото се през 60-те и 70-те години, възникването на феномена на постмодерната геополитика следва да се отнесе към края на 80-те и началото на 90-те, тъй като едва тогава споменатите три мащабни процеса се обединяват в един уникален път към формирането на качествено нова геополитическа "околна среда".

Първият от тези процеси е ускорената глобализация на корпорациите и пазарите в развития капиталистически свят от 60-те години насам. Многоизмерните процеси, стимулирани от транснационалните корпорации и променящото се икономическо разделение на труда - т.е. качествената трансформация на международната икономика, са белязани от задълбочаваща се взаимна обвързаност на най-големите световни икономики, разширяващи се търговски връзки (особено що се отнася до вътрешнокорпоративната международна търговия), разрастващи се чуждестранни преки инвестиционни потоци и развитие на глобалното производство и маркетинговите стратегии (Кастелс, 1996).

Вторият процес е свързан с разпространяването на новите информационни и комуникационни технологии, усилващи пространствено-времевото дистанциране и свиване, исторически свързано с модерна (Харви, 1989; Гидънс, 1990). Трансформирайки социалните връзки чрез изваждането им извън рамките на предишните социални местоположения и мащаби на взаимодействия, тази своеобразна информационна и комуникационна революция радикално съкращава географската дистанция, като в същото време ускорява социалните взаимодействия, давайки тласък на развитието на електронно опосредстваната постмодернистична култура в целия свят. Развитието на транснационалните медийни организации и мрежи от типа на Ted Turner’s Cable Nerwork News (CNN) помогна за създаването на ново "глобално медийно пространство", в което се играят световните политически спектакли.

Би могло да се каже, че тези два процеса олицетворяват променените международни отношения в началото на 80-те, докато определяща за третата група събития е колапсът на комунистическите диктатури в Източна Европа и последвалото разпадане на Съветския съюз, разчистили ново пространство за възникване на по-отчетливи условия за геополитическия постмодерн през 90-те години. Политиките за национална сигурност, които в течение на десетилетия бяха концентрирани въху "териториалните заплахи", се изправиха пред съвършено различни задачи, в сравнение с онази, с която трябваше да справя милитаризмът от епохата на студената война, а именно - със заплахата технологиите за масово унищожаване, създадени за разпространявяне властта и контрола на създалите ги големи сили, да попаднат в ръцете на малки държави или дори на недържавни играчи. С края на студената война, политиците постепенно осъзнаха, че ще им се наложи да се съобразяват с условията на глобалното "рисково общество", породено от военно-индустриалните комплекси на студената война (Бек, 1998).

Понятието за "геополитическите условия на постмодерна" не представлява "глобално" описание на световната геополитика през новото хилядолетие - обективизацията на тенденциите и сумирането на изискванията на подобна инициатива са проблематични по самата си същност. Това понятие е по-скоро опростено и поставено в определени условия, в смисъл, че всяко различие между модерна и постмодерна е, в крайна сметка, доста грубо и условно и може да бъде открито в критичния анализ на геополитическите дилеми, с които се сблъсква външната политика на САЩ (1). Тук използвам това понятие като евристично - за описанието на определени структурни трансформации и технологични условия, които преструктурират геополитиката в края на ХХ век; за да дам характеристика на някои съвременни геополитически дискурси и практики в САЩ, свързани с тези промени; както и за идентификацията на критичните геополитически въпроси, които задължително следва да бъдат зададени и които касаят въпросните геополитически дискурси и практики. Следващите три части от настоящата статия разглеждат как тези три процеса - глобализацията, информационализацията и рисковото общество - въздействат върху държавите и световния ред, практиката на държавното управление и осмислянето на безопасността в края на ХХ и началото на ХХІ век.

Държавите: двойнственият характер на глобализацията и кризата на държавното управление

Макар марксистите да са прави, твърдейки, че капитализмът винаги е бил глобален, истината е, че доминантната организационна структура на капитализма през първата половина на ХХ век е предимно статична. Всяка от великите държави разполага със своя ограничена и сравнително автономна държавна икономика, характеризираща се със специфични режими на натрупване (регулативни режими, взаимоотношения между капитала и труда, технологични и юридически парадигми) и доминирана от привилегировани "национални индустриални или финансови лидери". Ранните геополитици, като Макиндер, са склонни да подкрепят икономическия национализъм, недвусмислено препоръчвайки на британските фирми например, да наемат британски работници и да строят британски бойни кораби (макар че в този случай понятието "британски" означава "имперски", а не се отнася само за Британските острови). Днес, глобализацията окончателно се е утвърдила като определящ процес за края на ХХ и началото на ХХІ век, което прави неизбежен прехода от ерата на държавите на структурния капитализъм към тази на глобалния капитализъм.

В същото време, проблемът с реториката на "глобализацията" е, че тя се използва прекалено мащабно без да е добре осмислена. Глобализацията може най-добре да бъде осмислена като превъзходство над териториалността на държавния капитализъм, неговите граници, режими и хоризонти, но не и над териториалността, сама по себе си. Преместването и заместването на пространствата на държавия капитализъм олицетворяват последователността на наддържавната териториалност на капитализма, мрежите от институции, които все още се създават, и играчите, свързани от технологичните системи и комуникационните потоци.

Най-добре позната е взаимнообвързаната сфера на "глобалното финансово пространство", представена в глобалните градове и свързана с основните световни пазари и най-важните офшорни зони, разположени извън рамките на международната финансова регулация (Лейшон, 1996). Добре познато е също новото пространствено разделение на труда с неговите международни високотехнологични клъстери, разделението между административните и операционни поделения, договорите с подизпълнителите и гъвкавите производствени мрежи, кооперирането на производители, доставчици и финансови институции в конгломерати (т.нар. кейрецу в Япония) и мрежите на отрасловите пазари, експортно-индустриалните зони, както и със системите за управление на материалните потоци "точно навреме" и мрежите за разпределение (Кокс, 1997; Даниелс и Ливър, 1996). Често характеризирани като глобални, тези икономически и техно-териториални комплекси всъщност се намират в силно концентрирани и определени местоположения, заобикаляйки и игнорирайки огромни зони от земното кълбо.

Развитието на новите техно-териториални комплекси, свързани с финансите и производството, много сериозно промени условията на упражняването на геополитическата власт в края на ХХ век. Сегашната глобална финансова система възникна вследствие влиянието на множество различни фактори: колапсът на Бретънуудската система, възходът на офшорните финансови пазари, политическото решение за прекратяване регулирането на финансовите пазари, глобалното развитие на телекомуникациите и появата на ново поколение финансови инструменти и продукти (Корбридж и др., 1994; Лейшон и Трифт, 1997). Тези фактори доведоха до "детериториализацията" на старата международно финансова система, в която държавите бяха много по-могъщи регулиращи играчи, отколкото са днес, и формираха много по-гъвкава и променлива транснационална финансова мрежа, където доминират частни играчи и пазари, стоящи над регулиращата власт дори на най-могъщите държави. Благодарение на своята мощ и достъпност, тази мрежа представлява своеобразна "държава-фантом" (Лейшон и Трифт, 1997).

Геополитическите условия на модерна се характеризират с общото съответствие на държавната власт и капиталистическата териториалност. Всяка велика държава притежава своя специфична икономическа база и държавна форма на капитализъм (включително инспирирания тот Форд държавен капитализъм или т.нар. "социализъм" в Съветския съюз). Геополитическите условия на постмодерна, напротив, се характеризират с задълбочаващо се разделение между държавната власт и капиталистическата териториалност. Икономическите структури и финансовата власт се организират в мащаби, надхвърлящи властта дори на най-могъщите държави. Проблематичната дефиниция на геополитическите условия на постмодерната епоха не се изчерпва с преувеличената теза за "края на националната държава", а е свързана по-скоро с идеята за "глобализацията на държавата" (Оме, 1995). Това е процес, в чиито рамки националните институции, политиката и практиките са принудени да се приспособят към развиващата се динамика и търсенето на световната капиталистическа икономика (Херод и др., 1998). Процесът на глобализация обаче, се характеризира с наличието на множество неопределености, като по-долу ще изброя четири от тях, които смятам за заслужаващи внимание.

Първата неопределеност касае световните пазари, частните играчи и мрежи в контекста на международното регулиране. От една страна, международната финансова система, преките чуждестранни инвестиции и търговските отношения се нуждаят от прогнозируем и стабилен набор от правила за прозрачно и ефективно осъществяване на бизнеса. От друга страна, много от ключовите частни играчи в световната икономика се стремят да избегнат подобно регулиране, да продължат да действат непрозрачно, особено що се отнася до правилата за максимизация на потенциалната печалба. Като последица от това неистово търсене на свръхпечалба, се очертава тенденция към нарастване на структурната нестабилност и риска. В центъра на днешната световна икономика се намира "сложна, разраснала се, променлива и рефлексивна международна финансова система, която, на практика, непрекъснато се стреми да изпревари доминиращите държавни норми и правила" (Лейшон и Трифт, 1997). Именно това предопределя променливостта и нестабилността, които ще характеризират глобалната икономика и политика през новия ХХІ век.

Като цяло, през последните две десетилетия транснационалният капитализъм се характеризира с натрупването на огромни богатства в ръцете на изключително тесни прослойки и неравенство в доходите в целия свят, както и с изострящи се класови, екологични и регионални конфликти. Историческата тенденция на капитализма да генерира свръхпроизводство и криза на недостатъчното потребление, което, на свой ред, поражда дълбока институционална нестабилност, политически екстремизъм и масово насилие, създаде сериозни проблеми през ХХ век, ще се прояви с още по-голяма сила и със сигурност ще генерира опасна нестабилност и през новото столетие.

Втората неопределеност засяга т.нар. Вашингтонски консенсус между международните регулатори, транснационалните бизнес елити и националните политици от Г-7 (днес, Г-8), обединяваща водещите индустриални държави. Формиран около неолибералните принципи за свободната търговия, реформите на управлението и по-голямото отваряне на държавите в рамките на световната икономика, този консенсус винаги е бил елитарен, успешно приспособявайки се към новите сили, проблеми и дневния ред, свързан с предизвикателството на управлението на глобалната икономика през последното десетилетие. Въпреки това са налице признаци за уязвимостта на този консенсус. Това е очевидно по отношение на САЩ например, където популисткия едностранен подход традиционно се ползва със силната политическа подкрепа на Конгреса. През последните няколко години този подход принуди президента Клинтън да промени плановете си за оказване финансова помощ на Мексико, което би улеснило преговорите за подписането на търговско споразумение между двете държави. Фактът, че на президента на САЩ се налага постоянно да води борба за финансирането на такива международни институции, като МВФ и ООН, както и на международните миротворчески операции на американската армия, е доказателство за дълбокото нежелание на държавата-хегемон да играе ролята на глобален стабилизиращ фактор. Международните институции, опитващи се прокарват своя модел за нов световен ред, могат да създадат сериозни проблеми в бъдеще. Освен това, американската хегемония и доларовата дипломация се сблъскват с противодействието на много държави, както и на определени кръгове в международните институции. Всичко това означава, че "Вашингтонският консенсус" вече губи характера си на елитарен консенсус.

Третата неопределеност касае онези държави които се глобализират, но едновременно с това, се противопоставят на глобализационния процес в онези сфери, които засягат съществуването на специфичния им политически, икономически и културен модел. Политическите и икономически елити на такива държави като Мексико, Южна Корея, Индонезия, Тайланд и Китай се стремят да използват глобализацията за разширяване и укрепване на мощта си, но в същото време укрепват вътрешните властови структури и влиянието, което те гарантират. В резултат от това възниква феноменът на т.нар. "кланова глобализация", в рамките на която местните елити използват чуждестранните инвестиции и провеждат структурни реформи, насочени преди всичко към собственото им обогатяване, както и това на техните социални и семейни мрежи. Когато тези стратегии излязоха извън допустимите рамки, те генерираха финансова (а след това и законодателна) криза, както стана в Тайланд, Южна Корея и Индонезия, през 1997 и 1998. Способността на МВФ да "разрешава" бъдещите кризи от този тип изглежда съмнителна, при положение, че фондът продължи да прехвърля своите неолиберални задължения, да налага бюджетни ограничения и да обвинява за кризите "държавите", а не "пазарите".

Четвъртата неопределеност касае държавите, извън избраната група страни от първо и второ ниво, които не могат да се справят добре с предизвикателствата на съвременното развитие. За много от тях, глобализацията означава понижаване на жизненото равнище и ръст на задлъжнялостта им, задълбочаваща се деиндустриализация, а също нарастваща престъпност и корупция. Някои бивши комунистически държави от Централна Европа и Евразия се сблъскват със сериозни проблеми при прехода си от планова към капиталистическа пазарна икономика (Пикълс и Смит, 1998). Те са изправени пред необходимостта от институционални реформи, промени в управлението, демократизация и екологичен мениджмънт в условията на крайно недостатъчно обществено финансиране. Към тези предизвикателства следва да прибавим нарастващата власт на мафията, "сенчестата" капиталистическа икономика, както и потискането на малцинствата - взето заедно, всичко това създава условия за значителна геополитическа нестабилност (Фриймън и Андреас, 1999). В много подобни ситуации, геополитическите спорове за територии и граници се популяризират и манипулират от елитите за собствената им краткосрочна изгода, илюстрация за което е трагичната съдба на бивша Югославия. Неуспешните държави, като Сърбия, Северна Корея или Беларус се присъединяват към провалилите се страни от Третия свят - от Афганистан, до Хаити и Судан, превърнали се в геополитически "черни дупки", където политическата карта на съвременния свят се прекъсва и където цари хаос (Баяр и др., 1999). Това, че бившата супердържава Русия рискува да тръгне по пътя към превръщането си в "провалила се държава" (статията е писана през 2000, т.е. преди идването на Путин на власт - б.р.) е може би най-голямата геополитическа драма в историята, неслучайно мнозина американски анализатори в сферата на сигурността лансират сценарии за една "Ваймарска Русия”, подчертавайки опасността от крах на демокрацията в тази страна и възможния възход на един твърд национализъм.

Тоест, геополитическите условия на постмодерната епоха се определят от процесите на глобализация с техните системни противоречия, идеологическа уязвимост, политическа нестабилност и все по-ясно очертаващата се криза на държавното управление. За транснационалните елити и техните представители в правителството на САЩ, тези неопределености на глобализацията пораждат плашещи предизвикателства и проблеми. Опитвайки да се справят с тях, те разчитат, като минимум, на две достатъчно ясни групи от мерки и практики, съобразени с новия геополитическия дискурс.

Първата концентрира усилията върху опита за координиране на управлението (доколкото това е възможно) на все по-сложната и нерегулирана световна икономика. Американските стратези и хората, които вземат най-важните решения, вече са много по-добре осведомени за силата на финансовите мрежи и нестатичните играчи (мениджърите на взаимните фондове, агенциите за оценка на кредитния рейтинг, финансовите медии и спекулантите от застрахователните фондове) при формирането на глобалния ред (безредие). През 90-те години новите дискурси, в чиито рамки старомодната геополитическа реторика бива засенчена от новите геофинансови фактори, завоюваха доминиращи позиции, като се наложи представата за тясната взаимна обвързаност на случващото се в икономическата и политическата сфера в различните точки на света ("трябва да подкрепяме икономиката на Бразилия, за да гарантираме собствената си сигурност").

Тази смес от дискурси представлява елитни конструкции, които обикновено не са особено популярни и подкрепяни. Независимо от това, въпросът е, дали те могат да бъдат успешни при галванизацията на политическата активност по време на кризата, чието настъпване изглежда неизбежно? От гледната точка на критичната геополитика, тези дискурси са прекалено наситени с взаимоотношенията на властта, представляваща интересите на транснационалния икономически елит, за сметка на по-демократичните, егалитарни и жизнеспособни визии за световната икономика.

Втората група нови дискурси касае острите проблеми на "провалилите се държави" - от глада и генодица в субсахарския регион до етническите чистки в Югоизточна Европа и криминалните революции в Евразия. През новия ХХІ век критичната геополитическа динамика ще се определя от отговора, който развитите държави ще могат да дадат на "настъпващата анархия", породена от рушащите се държави и гангстерския капитализъм, който се интегрира в собствения им свят посредством имигрантските и бежански вълни, транснационалната престъпност и ежедневните белези на неуправляемия хаос (Каплан, 1994). Политическите импулси към отстъпление зад укрепените граници и съществуващата политика на сдържане ще влязат в открит сблъсък с по-интернационалистичната политика, разчитаща на "избирателния интервенционизъм", целящ създаването на международни протекторати и въвеждане на мерки за опека в обзетите от криза зони, както стана в Косово и Източен Тимор през 1999. Този отговор на богатия свят ще бъде силно повлиян от динамиката на "хаоса" и неговата интерпретацията в медиите.

Държавното управление: информационализацията, телевизията и геополитиката

В началото на ХХ век (1904) Хилфорд Макиндер описва, в най-общи черти, геополитическите условия на модерната епоха като "затворено пространство" и конкуриращи се териториални империи, говорейки за "пост-Колумбовата епоха", в която разширяващите се железопътни и комуникационни мрежи изместват силовия баланс към Хартленда на Евразия. В края на ХХ век развитите транспортни и комуникационни мрежи очертават новите геополитически условия, в които "киберпространството" и технологичните империи придобиват все по-голямо значение, а епохата на постмодерната информационализирана геополитика се олицетворява от междуконтиненталните балистични ракети, т.нар. "революция във военната сфера" и CNN. Информационализацията, както и глобализацията са удобното название за сложната и многоизмерна проблематика, променяща пространствените взаимоотношения между мащабите и местоположенията в края на ХХ век. Породена от сливащите се в едно компютърни, комуникационни и транспортни технологии, информационализацията е от ключово значение за геополитиката, макар това все още да не е достатъчно артикулирано (2). Също както и осъществяването на държавното управление от държавите-хегемони, геополитиката е обусловена от множество технологични системи - от апаратурата за събиране на данни до военните защитни комплекси и транснационалните телекомуникационни системи. В същото време обаче, геополитиката е нещо повече от практика на държавното управление в среда, доминирана от технологичните системи - тези високотехнологични системи сами по себе си представляват разширени държави и цивилизации. Те формират това, което можем да определим като "геоинформационни империи", покриващи глобалното политическо пространство с електронни мрежи и културни кодове, което, наред с държавното управление, има властта да определя и разграничава онова, което възприемаме като "реалност". Взаимоотношенията между тези геоинформационни империи и практиката на държавното управление в глобалната политика, са ключов аспект на геополитическите условия на постмодерната епоха. Сред изключително важните аспекти на тези условия през последното десетилетие (т.е. през 90-те години на ХХ век - б.р.) са взаимоотношенията между държавното управление в САЩ и т.нар. "глобална телевизионна мрежа".

Появата на телевизията като доминантен способ на масова комуникация между лидерите и населението за първи път оказва значително въздействия върху геополитическата практика по време на Витнамската война (макар че широките взаимоотношения между масовите медии и геополитиката съществуват още през ХІХ век). През 90-те години развитието на транснационалните телевизионни мрежи и възможността да бъдат отразявани в реално време горещите международни кризи, даде тласък на този импулс. Телевизията породи това, което Майкъл Игнатиев (1997), дефинира като "електронен интернационализъм", свързващ съзнанието на световните "цивилизовани зони" със страданията на световните "диви зони", където войната, анархията и гладът са правило. Това "съдейства за премахването на преградите на гражданството, религията, расите и географията, разделящи досега моралното ни пространство на части, за които бяхме в състояние да поемем отговорността, и части, които оставаха извън рамките на нашето разбиране", формирайки ново "глобално съзнание" (Игнатиев, 1997).

Концептуализиран обикновено като "ефекта CNN" (след появата на телевизионната новинарска мрежа на медийния магнат Тед Търнър), феноменът на "глобалната телевизия" оказа силно влияние върху подкрепата за войната в Персийския залив през 1991, решението на администрацията на Буш-старши да се намеси в гражданската война в Сомалия, последвалото решение на Бил Клинтън за изтегляне от тази страна, както и върху американските намеси в Хаити, Босна, Косово и Източен Тимор. В същото време обаче, анализите на "ефекта CNN", направен от самите журналисти, отхвърлят гледната точка на тази медия. Така, Уорън Стробъл (1996) твърди, че "ефектът CNN", дефиниран като "загуба на политическия контрол", не съществува, а взаимоотношенията между медиите и политиците са по-тънки и ситуационни. Той посочва, че при наличие на подходящи условия медиите могат да окажат мощно въздействие върху политическия процес, но "тези условия почти винаги се установяват от самите политици или от нарастващия брой играчи на международната сцена" (1996). Подобен аргумент, изтъкнат от хора, работещи вътре в геоинформационните империи, разглежда медиите по-скоро като значим канал за разпространяване на новините, отколкото като мрежови играч, определящ кое е новина, защо е новина и как следва да бъде представено като новина (Люк и О'Тоъл, 1997). В стремежа си да опровергаят ограничените линейни модели на влияние, тези анализатори не успяват да обяснят, как съвременните телекомуникации представят световната политика, съобразно собствената си медийна култура.

Възможностите на новите медийни организации да разполагат спътникови системи, които са в състояние да ретранслират в реално време картини от горещите геополитически точки, ускори темповете на дипломацията и държавното управление в края на ХХ век. Те предоставят на политиците и обществеността уникален интелектуален ресурс, позволявайки им по-добре да визуализират конкретните прояви на кризата в някой отдалечен регион (макар че обикновено не дават цялостна картина, отразяващи сложността на кризата). Тези образи и информационни потоци обаче придават на кризите онази непосредственост и близост, която може да ерозира ограничените стратегии и моралната география на политиците. Определени, постоянно налагани телевизионни образи могат да формират съответните императиви на ангажираност и отговорност, особено при наличието на вопиющи нарушения на човешките права в регионите, които са маргинални, в стратегически план, и отдалечени - в географски (Ротбърг и Уайс, 1996). Това може да постави политиците пред сложни дилеми, тъй като ги вкарва в капана на универсалната география на моралната отговорност, асоциирана с "хуманността", както и на много по-ограничената география на "жизнените национални интереси", базиращи се на стратегическите съображения и задължения (Най, 1999)

Докато телевизионните образи са в състояние да провокират и възбуждат "глобалното съзнание", "електронният интернационализъм" изтрива границите. Съвременните телекомуникации и мрежовите играчи демонстрират тенденция да представят геополитическия конфликт като телевизионни спектакли, в които определени ясно кодирани протагонисти са основните актьори в драматичния конфликт, развиващ се на локалната сцена. Концептуализацията и презентацията на геополитическата реалност демонстрира тенденция да бъде във все по-голяма степен визуална, залагайки на драматичните образи и острите сцени, управлявайки целия спектакъл и повдигайки "проницателни" въпроси пред аудиторията. Без наличието на подобна, достатъчно ярка визуалност - бежанци, кланета, концентрационни лагери, горящи къщи, масови демонстрации и танкове по улиците - определени събития не могат да бъдат представени на аудиторията като действително случващи се, т.е. "реални". Без наличието на лесна за разбиране сюжетна линия и съответните образи, определени спектакли трудно могат да бъдат концептуализирани и представени от масовите медии. Само кризи с подходящ, привличащ вниманието на публиката сюжет, могат да "пробият" на телевизионния екран и да бъдат осветени подобаващо от тях. Развлекателният принцип неизбежно оказва влияние върху начина на отразяването им и върху комуникацията, представяйки геополитическите конфликти като дълбоко драматични, с борещи се помежду си главни герои, високи залози и сериозен потенциал от високотехнологични специални ефекти. Съществено е и запълването на геополитическите конфликти, като сериозни дилеми на международната политика, със сензационни истории с участието на различни знаменитости. Делото на О Джей Симпсън, смъртта на принцеса Даяна или любовната история на Бил Клинтън и Моника Люински са пример за безумно манипулиране с помощта на подобни знаменитости, довело до превръщането на сравнително банални и незначителни събития в световни новини. В същото време, в сянката на тази преднамерено подавана и раздухвана информация, останаха такива вяло протичащи, но изключително значими геополитически събития като руската финансова криза от 1997-1998 или задълбочаващата се екологична деградация на планетата.

Силата и способността на телевизионните образи да обуславят геополитиката беше очевидна в еволюцията на американскатах външна политика срямо Босна и Косово. Войните в бивша Югославия, започнали през 1991, застрашаваха такива класически стратегически интереси на западните държави, като достъпа до петролните ресурси или силовия баланс. Следователно, САЩ и НАТО първоначално се придържаха към политика на ограничено ангажиране, представяйки кризата като "хуманитарна", а не "стратегическа". Но, когато Босна придоби символично значение за западните държави заради последователните провали на ЕС, ООН, а след това и НАТО, предприеха решителни мерки за прекратяване на етническите прочиствания в региона (О'Тоъл, 1999). Постоянните телевизионни репортажи и съобщенията в медиите за кланета и геноцид в този маргинален район на Европа ерозираха оправданията за разширяването на НАТО на континента. Така Босна се превърна в "стратегически знак", местоположение, станало важно заради вниманието на медиите към него, символичното си значение и относителната си географска близост до "Запада". В крайна сметка, през август 1995, НАТО (под ръководството на американците) предприе решителна намеса, бомбардирайки босненските сърби и войната приключи с подписването на Дейтънските споразумения.

Когато телевизионните репортажи за поредното клане на цивилни граждани в Косово бяха показани в целия свят, през 1998 и 1999, доверието към НАТО, като институция, способна да гарантира мира в Европа, отново беше поставено под въпрос. За западните политици, Косово беше от значение, като потенциално "етническо домино", чиято нестабилност застрашаваше и съседните държави. Така косовският конфликт "прескочи" от нивото на локален балкански сблъсък достигайки ниво на европейска криза и знак за целия свят, че геноцидът продължава да е актуален и в края на "века на Освиенцим". Подобно на Босна преди това, Косово беше "дебалканизирано" в дискурса на западната геополитика. Освен това то се превърна в "стратегически знак" и етническа пиеса, разиграваща се в "сърцето на Стария континент" и посветена на вековната борба за създаването на свободна, мирна и стабилна Европа. Косово стана сцена на една война, широко рекламирана като "хуманитарна акция". Това беше реална война, която обаче беше (и това е по-важното в случая) и символична война, целяща да затвърди кредита на доверие към НАТО, като ключов фактор за сигурността в Европа (както и да изчисти имиджа на американския президент, застрашен от импийчмънт заради аферата Люински).

Подобно на много други телевизуални драми, войните "със стратегически знак" бяха проектирани така че да се избегнат реалните жертви, особено в редиците на западните играчи. Взаимоотношенията между геополитическите практики и медиите повдигат множество критични въпроси за властта и значението на световната политика. Как и защо определени геополитически кризи се превръщат в глобални медийни събития, а други не? Как например Косово беше проектирано като глобална криза, изискваща организиран военен отговор, а събитията в Судан, Източен Тимор или Ангола, където убийствата бяха също толкова кървави и ужасни - не? Отговорът на този въпрос актуализира постоянното значение не само на континенталната география и геополитика, но и неявните културни географии на идентичността и информираността на общностите за това, как и кое се показва (или не се показва) от големите медии. "Стратегическите знаци" дължат символичното си значение на медийното внимание към тях, което пък зависи от географски и културни фактори, т.е. те не са само медиен продукт. Макар че са проектирани като "нямащи граници" и глобални, телевизионните образи и мрежите, които ги предават, принадлежат на определени държави, културни формирования и системи от идентичности. В най-добрия случай, те са "тясно глобални" и са ангажирани в упражняването на геополитическата мощ, независимо дали самите го искат (или съзнават).

Проблематиката, касаеща информационализацията на геополитиката е много по-значима от въпроса за връзката между телевизията и геополитическите кризи. Системите на информационните технологии - от военната "система на системите" С412 (команда, контрол, комуникации и компютри, разузнаване и способност за взаимодействие), до системата за глобално позициониране NAVSTAR и Интернет, са някои от техническите средства, благодарение на които САЩ съхраняват доминиращите си позиции в света. Докато мениджмънтът и манипулацията на информацията ще бъдат решаващи в геополитическата практика през новото хилядолетие, значенията и последиците от американската "информационна доминация" невинаги ще бъдат лесно разпознаваеми (Най и Оуенс, 1996). Информационализираните системи за командване и контрол могат да създадат възможност за безпрецедентна интеграция и координация в такива сфери като военната например, но в същото време трудно откриваемите компютърни "бръмбари" и "вируси" ще могат да извеждат от строя тези киберсистеми. Спътниковата мрежа за орбитално наблюдение може да помогне за засичането на възможно изстрелване на ракети, но дефектите в работата на тези системи (на каквито станахме свидетели нееднократно през последните двайсетина години) могат да провокират случайна война. В тези случаи проблематиката на информационализацията се размива в проблематиката на глобалното рисково общество.

Безопасността: глобалното рисково общество и детериториализираните заплахи

В съвременното геополитическо въображение преобладават наративите, касаещи баланса на политическите сили между конкуриращите се териториални държави. Безопасността е изцяло концептуализирана в рамките на териториалните понятия, съюзническите блокове и зоните, които трябва да бъдат защитени и обединени против външните заплахи от страна на вражески блокове и враждебни пространства. Териториалните размери и досегаемостта на противника трябва да бъдат „съкратени и сдържани”. Днес обаче проблематиката на сигурността, пред която са изправени държавите, е неизмеримо по-сложна, като експертите в този сектор говорят за „революционни промени в характера на заплахите” или за „нова парадигма на предизвикателствата пред сигурността”, възникнали вследствие на глобализацията, информационализацията и научно-техническото развитие (Картър и Пери, 1999; Краус и Уйлямс, 1996). Макар че териториалните измерения и императиви на сигурността не са изчезнали и западният истъблишмент в тази сфера смята за необходимо „неконтролируемите държави”, като Северна Корея, Ирак, Иран и Куба, да продължат да бъдат сдържани, а редица икономически и други рискове успешно „преживяха” глобализацията, заплахите вече не могат да бъдат формулирани само в рамките на пространствено-териториалната терминология. На практика, през последното десетилетие, станахме свидетели на шокиращ ръст на детериториализираните опасности и опити на доминиращите военни комплекси и алианси за сигурност да действат съобразно понятията за глобализацията на риска, породена от научно-техническия модерн (О’Тоъл, 1998). Бившият израелски премиер Шимон Перес (1993) посочва, че непрекъснато нарастват заплахите.от страна на различни нетериториални фактори, макар че и тези, свързани с териториалните противници също не са изчезнали, а президентът Клинтън смята, че нерядко между едните и другите съществува тясна връзка. Други анализатори в сферата на сигурността изследват спецификата на „постмодернисткия тероризъм”, подчертавайки, че днес основните заплахи са свързани с транснационалните терористични мрежи, а не с централизираните и йерархично структурирани държави, и застрашават не толкова териториите и границите, колкото „пространството на потоците”: стратегическите транспортни системи, жизнените икономически центрове и критичната инфраструктура (Грей, 1997; Лакьор, 1996). Призракът на терористите, притежаващи или създаващи оръжия за масово поразяване или „пробиващи” централизираната киберпространствена инфраструктура, карат някои експерти по сигурността да говорят за появата на „катастрофален тероризъм” (Картър и др., 1998). Много от тези опасности не са нови, но значимостта и специфичният им профил значително се разшириха в навечерието на новото хилядолетие.

Заплахата от детериториализацията, която най-много тревожи западните институции в сферата на сигурността, е свързана и с много по-лесния достъп до знания и материали, необходими за създаването на оръжия за масово унищожаване. Както посочва Ричард Бетс (1998), оръжието за масово унищожаване вече не представлява технологичен признак за водене на война. То все повече се превръща в оръжие на слабите, единствена надежда на маргиналните групи и бедните държави да отговорят на смазващото военно превъзходство на САЩ или другите доминиращи сили. За създаването на химическо, биологично и ядрено оръжие все още са необходими значителни технологични мощности и познание, но те вече са много разпространени и достъпни (включително „под наем”). Американските експерти в сферата на сигурността са силно обезпокоени за съдбата на „свободните ядрени заряди” на рухналия Съветски съюз, както и от потока бивши съветски оръжейни експерти, които усилено си търсят работа в чужбина (Сопко, 1996).

Ограничаването на нарастващата достъпност на знанията и ресурсите, необходими за създаването на оръжия за масово унищожение, е приоритет на западната система за сигурност, но то е свързано и с огромни проблеми. Анализът на Центъра за научни и международни изследвания към Харвардския университе на проблема с „ядреното изтичане” – т.е. продажбата, кражбата, диверсиите или злупотребата с ядрено оръжие или материали, свързани с някогашната съветска ядрена програма, показва, че докато вероятността за ядрена война между Русия и САЩ е намаляла значително, вероятността, че ядрено оръжие може да бъде използвано от различни, включително недържавни, играчи в Русия, Европа, Близкия Изток или САЩ, е нараснала. Вече станахме свидетели на редица инциденти с „изтичане на ядрени материали”, а икономическата трансформация и институционалната дезинтеграция в Русия през 90-те, превръщат бъдещите инциденти с използване на ядрени материали в напълно възможни. Авторите на анализа стигат до извода, че изтичането на ядрени ресурси „си остава изключително предизвикателство в епохата след студената война, което засега няма адекватен отговор” (1996). В рамките на днешния световен ред, където САЩ остават недосегаеми и ненадминати по отношение на военната си мощ, желанието на техните маргинализирани противници да получат възможност да нанесат адекватен ответен удар по Америка, може да стане изключително силно. Експертите посочват, че в тази ситуация политиката на сдържане вече не работи, тъй като в променливия свят на постмодерна вече не е ясно, кой може да предприеме подобна атака и къде точно се базира.

Добра представа за тази ситуация дава концепцията на Улрих Бек за „рисковото общество” (Бек, 1992). Според него, то олицетворява новия ред на модерната епоха и представлява своеобразен „втори модерн”, който следва класическата модерна епоха, породила индустриалното общество, в който „страничните ефекти” и непреднамерените последици от глобализацията се намират в постоянен сблъсък и противопоставяне. Това е същността на въведеното от Бек понятие „рефлективна модернизация” на индустриалното общество, т.е. втората вълна на модернизация, опитваща да се справи с безпрецедентните и непознати преди невидими рискове, породени от институциите, структурите и отношенията, характеризиращи класическия модерн. И макар че последният също генерира заплахи за индустриалните общности, под формата на различни социални и екологични странични ефекти, развитието и последвалите проблеми на ядрената и биохимичната технологии през втората половина на ХХ век бележат революционния, макар и останал незабелязан, преход към трансграничното глобално рисково общество, т.е. към такъв социален ред, в който опасностите вече не могат да бъдат сдържани от националните граници. Знаково събитие за този нов социален ред беше аварията в Чернобилската АЕЦ, отразила се върху екологичната ситуация в Европа и света.

Странно е, че Бек отделя толкова малко внимание на специфичните корени на глобалното рисково общество, но може да се каже, че началото му е поставено още през 1945, с появата на първите атомни бомби. Технологичният триумф на индустриалния модерн създава средства за унищожаването на съвременните градове и държави. Големият успех на модерната епоха генерира потенциала за собственото си унищожаване. Геополитическият конфликт провокира раждането на глобалното рисково общество, но драматичните последици от този факт временно биват ограничени, доколкото геополитиката на студената война измества на заден план въпросите за качествената промяна в природата на самата модерна епоха. Както посочва Бек (1998), студената война „налага определен ред в света, навлизащ в атомния век, който дава възможност вътрешните кризи да бъда изместени от външните противници”. Революционните последици от продължаващата научно-техническа модернизация така и не са осъзнати напълно. Дискурсите на „националната сигурност” оправдават развитието на някои от най-смъртоносните оръжия и вещества, създавани някога от научнотехническата цивилизация. Произведени „на сляпо” и лесно узаконени в периода на студената война, днес тези научно-технически постижения са широко разпространени, с помощта на индустриалния шпионаж и „нормалния научен прогрес, далеч извън лабораториите и държавите, в които бяха създадени.

В резултат от това съвременните геополитически условия налагат на такива държави като САЩ отчаяно да се опитват да противодействат на „страничните ефекти” на студената война, включително бумеранговия ефект от създаването на мощни смъртоносни оръжейни комплекси, които днес се превръщат в огромна опасност за своите създатели заради неконтролируемото си разпространение и/или необратимото си токсично въздействие. Фактът, че през сравнителното малкото десетилетия на студената война бяха създадени такова огромно количество смъртоносни оръжия и токсични вещества и бяха замърсени толкова големи територии, което застрашава населението на цялото земно кълбо, е по-общия и неизбежен ефект от случилото се (Кулец, 1998). За Бек, рисковото общество – това са обективните условия, в които държавите и обществата са принудени да се сблъскат със „страничните ефекти” на модернизацията, които вече не могат да се възприемат като „странични”, тъй като придобиват централно значение. Това обаче е и моментът, когато държавите и гражданите могат да осъзнаят, че множеството безпрецедентни рискове, създадени като нещо подразбиращо се от само себе си и опосредствани от такива уж рационални действия, които целят да гарантират „националната сигурност”, са довели до опасна дестабилизация и несигурност с глобални мащаби. Според Бек, рефлексивната модернизация може да бъде или просто отразяваща модернизация, поставяща под въпрос рационалността, полезността и безопасността на следването на определена модернизационна логика, или пък може да бъде модернизация, обединяваща инструменталната рационалност и търсеща „решение” на проблема с опасните „странични ефекти” на модернизационния процес. Структурата на рисковото общество на Бек, предлагаща избор между „добрата” рефлексивна модернизация и „лошата” отразяваща модернизация вероятно изглежда прекалено размита, но тя е полезна начална точка за дискусия относно съвременните измерения на националната сигурност и начините за защита от стратегическите ракети и химическо-биологичното оръжие (Фалкенрат и др., 1998). Независимо от това, дали политиката за гарантиране на съвременната „национална сигурност” разполага с все по-ограничени възможности, или пък става дума за задълбочаване и разпространяване на рисковете, това е един твърде уместен въпрос в края на най-жестокия век в човешката история.

В тази връзка, за привържениците на „критичната геополитика” изглежда уместен въпросът за структурата на детериториализираните заплахи и как те се осъзнават и представят от институциите на „националната сигурност”. Сред интересните характеристики на дискурса на детериториализираната заплаха – с целия му арсенал от глобални заговори, терористични мрежи и забранени оръжия за масово унищожаване, е тенденцията му да връща тези заплахи в рамките на териториалния регистър, т.е. да налива безформената смес от нови глобални заплахи в старите териториални бутилки. Така например, въпросът за управлението на заплахите, свързани с остаряващите военно-индустриални комплекси от времето на студената война, се изчерпва само с проблема за „ядреното изтичане” в Русия. По аналогичен начин, заплахата свързана с оръжията за масово унищожаване, се свежда до проблема за сдържането на „неконтролируемите държави” (макар че оборудването и учените, произвеждащи това оръжие обикновено са западни). Заплахите, свързани с транснационалния тероризъм, пък се свеждат до заплаха от определени държави, за които се твърди, че спонсорират тероризма (макар много често терористите да са местни, като това се отнася и за тези, действащи в западните държави). Тоест, обща тенденция е заплахата да се проектира като съществуваща „някъде там” и свързана с „тях”, без да се осъзнава, че тя всъщност е „тук” и сред „нас”. Заплахата, произтичаща от собствените ни остаряващи комплекси с химическо оръжие, рядко бива концептуализирана и адресирана към експертите по сигурността (3). Фундаменталните въпроси за генерирането, разпространението и управлението на рисковете от доскоро непознати и непроблематизирани продукти на собствената ни научно-техническа съвременност и студената война, все още не се поставят. Териториалната логика „тук” и „там”, както и етноцентричната гордост, породена от уж огромното превъзходство на „нас” над „тях”, все още определя рамките на множество съвременни дискурси за сигурността на Запада (Шапиро, 1997).

Заключение

Тенденциите към хиперболизация са обичайните проблеми на анализите, опитващи се да дефинират постмодерния свят. Това е важно, предвид стремежа ни да характеризираме геополитическата ситуация на постмодерна (определяйки самия постмодерн като отличителен момент в геополитическата история на модерната епоха, като цяло, а не като тотален разрив с нея). След като дълго време можеше да си позволи да избягва сериозната проблематизация и постановката на въпросите, свързани с очевидната криза на геополитиката на студената война, сферата на геополитическото изследване и теоретизация не беше достатъчно тясно обвързана с фундаменталните икономически, технологични, културни и политически промени, като започнем от последните три десетилетия на студената война насам.

Антиисторическата категоризация и идеологическите догми на студената война пречеха на модернизацията на класическите геополитически визии и обяснителни принципи. В геополитиката продължаваше да доминира териториалната и статична визия за световната политика, а използваните от нея методи бяха модернизирани само формално. Така, макар че нарастващото значение на икономиката, ерозията на имперската власт дори на най-големите териториална държави, разпространението на технологичното знание и нарастващата достъпност дори на най-опасните военни технологии беше отчасти признато през 70-те години, 80-те години се характеризираха с връщане на манихейската „черно-бяла” визия за световната политика, олицетворение на което стана управлението на президента Роналд Рейгън.

С краха на комунизма в Съветския съюз и възникването на нови кризи от Балканите до Азия обаче, геополитиката беше насилствено въвлечена в процеса на рефлексивната си модернизация, която и позволи да излезе извън рамките на геополитическите принципи и визии от времето на студената война. Днес геополитическата теоретизация и концептуализация активно се ангажира с проблематиката на глобализацията, информационализацията и разпространението на трансграничните рискове. Промените, които тази развиваща се динамика наложи в представите ни за пространството на глобалната политика, значението на националната сигурност и външнополитическата практика, форсираха геополитическата теоретизация (понякога против волята на самите геополитици), принуждавайки я да се откаже от прекалено опростените си и твърде статични идеологически/териториални представи. Новите геополитически дискурси, съобразени с бързите, променливи и безформени заплахи на късния ХХ век, бяха конструирани в резултат именно на тази рефлексивна модернизация, стремейки се да следват логиката на детериториализацията, без при това да се отказват от геополитическите представи, утвърдили се през модерната епоха.

Макар че днес проблематиката на геополитика неизбежно има постмодернистки характер, това не означава, че геополитическият дискурс и геополитическите практики също са станали постмодернистки. На практика, съвременните геополитически дискурси продължават твърдо да се придържат към методите на модерната епоха, опитвайки се да представят света като вече изпълнен със смисъл и да „дисциплинират” непослушната и сложна реалност, обръщайки се към непроблематизираните авторитети и знание и свеждайки детериториалните проблеми до познатите териториални регистри. Всички тези проблеми бележат и дискурса, възприет от администрацията на Клинтън, опитваща се да сведе новите постмодернистки заплахи до проблема с „неконтролируемите държави и ядрените престъпници” (Далби, 1998).

Ето защо е необходим такъв критичен постмодернистки подход към новите геополитически дискурси и практики, който да може да представи съвременните предизвикателства в цялата им сложност и да предложи решения за оцеляването или съхраняването на властовите позиции на съответните геополитически субекти. В качеството си на открита проблематика, касаеща държавите, държавното управление и сигурността в световната политика, и през новото хилядолетие геополитиката ще си остане прекалено важна за да бъде оставена в ръцете на „некритичните” (т.е. традиционните, непринадлежащи към създадената от автора школа на „критичната геополитика” – б.р.) геополитици.

Бележки:

1. Сложността на световната политика надхвърля категориите на конвенционалната и критичната геополитика. Понятията за "геополитиката на модерна и геополитиката на постмодерна" представляват груби етноцентрични категории, които определено се базират на опита на доминиращите държави в световната система. "Геополитиката на модерна", доколкото това понятие може да бъде дефинирано, е свързана с вестфалската идея за дискретните териториални държави и концептуализацията на отношенията между географията, идентичността и суверенната власт, която произлиза от Вестфалска Европа и впоследствие бива "експортирана" в целия останал свят. Тази евроцентрична схема никога не е могла да опише достатъчно адекватно хаотичните комбинации от територии, идентичности и множеството конкуриращи се суверенни властови структури, характеризиращи световната политика от ХVІІ век насам. На свой ред "постмодерната геополитика", доколкото това понятие може да бъде дефинирано, е свързана по-скоро с идеята за транснационалните потоци, а не с териториалните константи, то е характерно по-скоро за относително малките общности на развитите капиталистически държави, отколкото за цялата общност на държавите и народите в световната система. Тук концентрирам вниманието си върху дилемите на американската външна политика и макар че САЩ представляват само малка част от световното население, те влизат в новото хилядолетие като държава, която е primus inter pares ("пръв сред равни") в съвременната световна система.
2. Взаимоотношенията между "геополитиката" и "технологиите" никога не са били адекватно теоретизирани. Технологиите на войната, транспорта и комуникациите са решаващи за формирането на геополитическите условия, но нито „конвенционалните”, нито „критичните” геополитици обръщат сериозно внимание на взаимоотношенията между социо-техническите мрежи и геополитическите практики. За начало, вижте например Арман Мателар (Mapping World Communication: War, Progress, Culture, 1994).
3. В концепцията си за "нова стратегия за сигурност на Америка" Картър и Пери (1999) дефинират това, което според тях представлява "вътрешна заплаха". При това тук не става дума за някаква заплаха за американските граждани от страна на елита в сферата на сигурността или оръжейната индустрия. Става дума за заплахата от самоуспокояване, която може временно да накара САЩ да не изразходват достатъчно средства за модернизацията на въоръжените си сили.

 

* Авторът е професор по международни отношения в Политехническия университет на Вирджиния, САЩ и създател на концепцията за "критичната геополитика". Настоящата статия, която е публикувана през 2000, се смята за класическа, тъй като прогнозира много от процесите, определящи облика на съвременната постмодерна епоха.


{backbutton}

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн