22
Пет, Ян
23 New Articles

Румънизацията на Молдова и съдбата на българското малцинство

брой3 2013
Typography

В началото на април 2013 българското малцинство в Молдова поиска от правителството в Кишинеу да му предостави автономен статут. Това предвижда законопроект на съветниците от Районния съвет на Тараклия, който обаче може да бъде ликвидиран в хода на набелязаната за 2015 териториална реформа в страната. Законопроектът предлага Тараклийският район да получи статут на административна автономия в рамките на своята територия и да стане център на национално-културната автономия на българската общност в Молдова. Обръщението на съветниците за приемането му е свързано с 200-годишнината от основаването на Тараклия.

В тази връзка местните медии цитират кмета на града Сергей Филипов, според когото този статут по същество ще стане бранд на района и негова идеология, като ще му помогне да се придвижва последователно към превръщането си в най-конкурентоспособния в страната. В същото време, Филипов подчертава, че районът, населен предимно с българи, следва да се развива е в рамките на Молдова. Българите в областта настояват тя да се нарича

Тараклия - национално-културен квартал на Република Молдова. Както е известно, Тараклия е национална културна област, включваща географски селища с компактно българско население, с някои специфични икономически и социални връзки, исторически, културни и езикови традиции.

Българите започват да се заселват в околностите на Тараклия по време на руско-турските войни през 1769-1791, като този процес продължава до 60-те години на ХІХ век. Днес в Тараклийски район живеят около 70% от всички молдовски българи. За разлика от много други емигранти (поляци, германци, евреи) българите запазват и традициите, и езика си и притежават ясно изразен национален облик, въпреки че от няколко века живеят в чуждоезична среда.

Панрумънският проект

Искането на молдовските българи беше отправено почти веднага след острата декларация на депутатите от Народното събрание на Гагаузия, в която се посочва, че предложеният от прорумънската Либерална партия Законопроект № 135 „За езиковата политика в Република Молдова” е несъвместим с човешките права и демократичните устои. Въпросният законопроект забранява официалното използване на руския и молдовския език в Гагаузия (автономна територия на Молдова, в която българите са 6% от населението), като за единствен официален език се обявява румънският (1).

Управляващите в Кишинеу предприемат неуспешни опити за румънизацията на Гагаузия поне от двайсет години насам. Противодействайки, съвместно с жителите на т.нар. Приднестровие (район на Молдова, населен предимно с етнически украинци и руснаци, който от началото на 90-те, де факто, е откъснат от останалата част на страната), на тези усилия на румънските и молдовски „юнионисти”, гагаузите и днес виждат в Тираспол (административния център на Приднестровието) съюзник и обвиняват Кишинеу, че поощрява претенциите на румънските експанзионисти и е склонен да се отрече от собствената си история, държава и идентичност. Нестабилната политическа ситуация в страната беше един от аргументите на съветниците в Районния съвет на Тараклия по време на дискусията за предоставяне на национално-културна автономия на района. При това значителна част от тях настояват бъдещата автономна територия официално да бъде обявена за българска.

Тази рязка политическа активизация на българското малцинство, чиято численост в Молдова е около 65 хиляди души, беше обусловена от нарастващите му опасения за бъдещето на своята култура и език. Идеолозите на „Велика Румъния” (обединяваща Румъния, Молдова и други „изконни” румънски територии) не признават нито съществуването на молдовски език (приравнявайки го с румънския, въпреки съществуащите различия), нито на молдовска нация (молдовците се обявяват за „чисти румънци”), нито на самата Молдова (обявена за втора румънска държава). При положение, че самите молдовци, които са най-близката до румънците по език и култура етническа общност, биват подлагани на подобен високомерен остракизъм от страна на панрумънистите, очевидно е, че малцинствата от немолдовски произход не могат да очакват нищо друго, освен асимилация и насилствена румънизация.

Проблемът на Кишинеу обаче е, че Тараклийският район не е заобиколен отвсякъде с молдовска територия, а граничи с Гагаузия и Одеската област на Украйна. И Гагаузия, и Украйна са заинтересовани от неутрализацията на великорумънския проект, затова тараклийските българи разполагат с географски близки съюзници в тяхно лице. Още повече, че като славяно-тюркски етнос, българите имат много общо, по отношение на традициите и културата, с гагаузите, а на езика и националния характер – със славяните. Освен това, Тараклийският район е единственият в Молдова, където молдовците са абсолютно малцинство.

В началото на 90-те нееднократно бяха лансирани предложения за създаването на съвместна българско-гагаузка автономия, но тогава властите в Кишинеу успяха да потиснат активността на молдовските българи и автономия получиха само гагаузите (през 1994). Ако сега обаче се появи и българска автономна територия, можем да очакваме, че тя ще поддържа много тесни и приятелски културно-икономически отношения с Гагаузия, което никак не се харесва на панрумънистите в Кишинеу. Защото освен, че с автономия ще се ползват два етноса, които открито се противопоставят на идеята за „Велика Румъния”, но и опозиционно настроената Гагаузия ще се сдобие, чрез Тараклия, с пряк достъп до Украйна, което със сигурност ще направи гагаузите още по-независими в икономическо отношение.

Тук е мястото да отбележа, че проектът за „Велика Румъния” никога нямаше да се възроди, ако не се ползваше със скритата подкрепа на ЕС и САЩ. Тъй като е ориентиран на Изток, този проект позволява ва Букурещ да претендира за същата роля, която играе и през ХІХ век – т.е. да бъде преграда пред развитието на връзките между Русия и Югоизточна Европа. Тъкмо поради това, вместо да осъдят действията на кишиневските „юнионисти” (защото и българите, и гагаузите, и руснаците в Молдова свързват заплахите за техните езици и култури именно с румънско-молдовския шовинизъм), Брюксел и Вашингтон предпочитат да критикуват Русия, Приднестровието и Гагаузия. Напоследък тази критика се насочва и към молдовските българи, обвинявани, че уж координират действията си срещу правителството в Кишинеу с гагаузите.

Българите обаче не са забравили, че привържениците на идеята за „Велика Румъния” винаги са мечтали за включването в нея и на т.нар. български „квадрилатер” (четириъгълник) Русе – Шумен – Варна – Силистра. Представяйки се за преден пост на романската цивилизация, заобиколен от унгарско-славянско „море”, те възнамеряват да се „оградят” от него по линията Тиса – Дунав –Днестър. По-късно идеята за българския „квадрилатер” минава на заден план (доколкото значението му е не толкова стратегическо, колкото символично, тъй като той представлява част от Добруджа, управлявана от София, докато останалата част от Добруджа се контролира от Букурещ от 135 години насам), но споменът за него остава.

При положение, че броят на принципните противници на проекта за „Велика Румъния” в Молдова неотклонно нараства (като сред тяха са не само жителите на отцепилата се Приднестровска област и националните малцинства – гагаузи, руснаци и българи, но и значителна част от самите молдовци), курсът на прорумънските националисти би могъл да провокира разпадането на Молдова. Така, вместо някога проспериращата република, Букурещ може да се сдобие с политическа и икономическа „черна дупка”.

Бележки:

1.«Съюзът на гагаузите в Приднестровието обсъди проблемите на развитието на гагаузкия език и култура», http://gagauzinfo.md/index.php?newsid=7395

 

* Авторът е украински геополитически анализатор


{backbutton}

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн