23
Чет, Май
25 New Articles

Светът през 2013, според Stratfor

брой2 2013
Typography

В началото на всяка година частната американска информационно-аналитична агенция Stratfor публикува прогнозата си за основните тенденции в света през следващите дванайсет месеца. Така, в прогнозата си от началото на 2012, експертите на агенцията посочиха, че съвременният свят преживява поредната циклична трансформация, която се случва примерно на всеки двайсет години. Според тях, сегашният двайсетгодишен цикъл е започнал през 2008-2009, когато глобалната финансова криза удари с цялато си сила Европейския съюз и започна да ерозира експортно-ориентираната китайска икономика.

На свой ред, Близкият Изток започна да се отдръпва от модела на развитие, наложил се там след края на Втората световна война: налице са опити за възраждането на Иран, нарастване влиянието на радикалните ислямисти в региона и спад на влиянието и мощта на старите автократични арабски режими.

Промяната на поколенията ще изисква известно време за да утвърди окончателно новото състояние на нещата. Засега сме свидетели на своеобразен период на отрицание, в който всички сили на стария световен ред се опитва да запазят статуквото. През 2013 това състояние на отрицание ще продължи да съществува в много области. В същото време, светът вече четири години преживява процес на циклично разчупване на старите структури и промените стават все по-осезаеми и е все по-трудно да бъдат отричани.

Благодарение на приетите набързо мерки, Европа все още съумява да съхрани единството си, но тези мерки всъщност само прикриват дълбоките структурни пукнатини в доскоро стабилната конструкция на ЕС. Нарастването на безработицата и социалното недоволство, понижаването на конкурентоспособността и фундаменталните противоречия между интеграционните процеси и националните суверенитети да държавите-членки, след приетите мерки за икономии, ще станат още по-резки, дори ако еврозоната и ЕС успеят да оцелеят през 2013.

Днес Китай вече отрича, че се сблъсква със сериозни трудности и отчаяно опитва да се справи с драматичните последици от спада в износа, както и да съхрани устойчивото си развитие във вътрешнополитически план. В същото време, експертите на Stratfor посочват, че времето e малко и Пекин би трябвало да е по-активен в решаването на икономическите проблеми и нарастващото социално напрежение, застрашаващи позициите на управляващата Компартия. Властите все още имат достатъчно лостове за влияние върху ситуацията и през 2013, но нарастващата загриженост на САЩ за проблемите в региона, вътрешната нестабилност и проблемите с най-близките съседи изискват по-голямо внимание.

В същото време, изтичането на инвестиции от Китай създава невиждани перспективи за редица държави от Югоизточна Азия, Източна Африка и Латинска Америка, независимо от това, дали самите те ги осъзнават.

Развиващите се икономики от "посткитайския свят" се нуждаят от време за да реализират потенциала си, но именно през 2013 ще стане ясно, кои държави ще запълнят вакуума, възникнал след свиването на китайската икономика. Промените, които ни очакват през настоящата година, по самата си природа, ще бъдат насилствени, особено в Близкия Изток. Ислямистите могат да внесат нов импулс в региона, но преди това ще им се наложи да се сражават дълго и упорито с местните правителства, опитващи се да запазят досегашния модел. Безредиците в Сирия и Ливан ще доведат до кратковременно забавяне на регионалния възход на Иран, но няма да му попречат да се превърне в основния играч в Леванта, тъй като основен въпрос за Техеран ще стане защитата на иранските интереси в Ирак.

САЩ също не са застраховани от промените. В смутното време на смяната на епохите Вашингтон ще трябва да преосмисли ролята си в глобалната политика на баланса, като занапред САЩ ще бъдат принудени все повече да разчитат на съюзниците си по света и да поощряват стратегическата конкуренция в световните макрорегиони, опитвайки се по този начин да съхранят влиянието си.

Правилата на играта в света се променят и през 2013 ще се убедим, че никакво отрицаните не може да спре и отмени добиващите все по-реални очертания промени.

Кризата на европейския проект

Както е известно, през миналата 2012 ЕС предприе множество мерки за смекчаване финансовите последици на задълбочаващата се криза. Сред тях бе създаването на Европейски стабилизационен механизъм - постоянно действащ фонд за финансово подпомагане на нуждаещите се членки на Съюза. Друга, не по-малко важна мярка, беше предоставянето на допълнителни пълномощия на Европейската централна банка, позволяващи и да се намесва на облигационните пазари с цел подпомагане на кризисните държави. Тези мерки, които помогнаха на еврозоната да се удържи на повърхността през 2012, ще действат и през 2013, затова е много вероятно еврозоната да оцелее и тази година. Те обаче не решават три фундаментални проблеми на европейската криза.

На първо място, европейската криза е преди всичко криза на конкурентоспособността. Икономиките на южните държави от еврозоната, които имаха високи кредитни рейтинги преди кризата, днес не са нито конкурентоспособни, нито развиващи се. Те силно изостават от икономиките на Северна Европа и производствените клъстери, възникнали през последното десетилетие в Азия. Ако преди периферните европейски икономики можеха да се възползват от парично-кредитните механизми за да подобрят конкурентоспособността си, след въвеждането на общата валута тази опция стана невъзможна. Нещо повече, в резултат от това, единствено възможният изход за тези икономики се оказаха бюджетно-данъчните механизми на икономиите, които през последните няколко години се изразяват в болезнени съкращения на заплатите и социалните помощи.

На второ място, кризата има и ярко изразена политическа характеристика. ЕС не е федерация, а сбор от национални държави, обединени от различни международни договори. А това означава, че вземането на решенията в ЕС представлява процес на балансиране между европейската интеграция и националния суверенитет. Всички политически решения за борба с кризата, които се вземат в Брюксел, се базират на прехвърлянето на суверенитет към наднационалните институции, както в случая с оказването на финансова помощ за държавите, изпаднали в критична ситуация, така и при налагането на финансов контрол върху националните бюджети от страна на общоевропейските структури. Чрез своя наднационален характер, тези решения водят до появата на търкания между държавите, стремящи се най-вече да защитят собствените си национални интереси, както и до вътрешни конфликти в самите страни-членки (в средите на управляващите или сред населението).

На трето място, европейската криза застрашава обществената стабилност в някои държави, особено по периферията на еврозоната. Осъществяваните по искане на Брюксел мерки за икономия съдействят за нарастване на общественото недоволство, застрашаващо властта на традиционните политически партии и укрепващо позициите на радикалните леви и десни формации.

Всички тези три посочени по-горе проблеми, свързани с европейската криза, които силно се задълбочиха през 2012, ще продължат да влияят върху ситуацията и през 2013.

Кризата ще достигне и ядрото на еврозоната

Прем 2012 икономиките в северната част на еврозоната (Германия, Франция, Холандия, Австрия и Финландия) бяха засегнати по-слабо от кризата, отколкото южните им съседи. Те имаха сравнително ниско ниво на безработица, а някои дори демонстрираха, макар и малък, но някакъв растеж. Тоест, кризата се развиваше най-вече в периферията на еврозоната. През 2013 обаче, двете най-големи икономики от еврозоната (Германия и Франция) ще демонстрират минимален ръст или дори стагнация, което ще се отрази изключително негативно върху цяла Европа.

Париж ще опита да се бори с кризата чрез стартирането на структурни реформи, за да се повиши конкурентоспособността на френската икономика и да се стимулира икономическата активност. Тези мерки, сред които е и реформирането на трудовия пазар, няма да зарадват френските профсъюзи. Синдикалното недоволство и общото забавяне на икономиката ще доведат, през 2013, до най-големите от началото на кризата масови протести.

Икономическият застой в Германия едва ли ще доведе до радикални промени във вътрешната политика, отчитайки, че забавянето ще бъде постепенно, а нивото на безработицата ще расте бавно и със сравнително ниски темпове. Освен това, парламентарните избори, през септември или октомври 2013, съществено ще забавят и процеса на вземане на решенията в Германия, т.е. до изборите няма да има никакви фундаментални промени и в германската външна политика.

Изборите в Германия ще забавят и вземането на решения на общоевропейско ниво. Най-вероятно, лидерите на ЕС ще опитат да дискутират само няколко институционални реформи, включително преразглеждане на съюзните договори и пускането на евробондове, но през 2013 едва ли можем да очакваме съществени промени в ЕС. Все пак, съществува вероятност, че през настоящата година ще бъдат постигнати договорености по няколко важни въпроси, като техническите аспекти на банковия съюз и реформирането на бюджета на ЕС.

В същото време, икономическият спад в Северна Европа ще доведе до това, че държавите от този субрегион на еврозоната ще станат още по-малко склонни да оказват финансова подкрепа на държавите от европейската периферия. По-вероятно е все пак, такава помощ да бъде оказана.

Влошаването на икономическите условия в периферните държави от еврозоната

През 2013 кризата ще продължи да ерозира икономиките от периферията на еврозоната. Гърция, Испания, Португалия и Италия ще преживеят поредния икономически спад и нарастване на безработицата. Във всички тези страни ще нарастват социалните протести и ще станем свидетели на множество масови демонстрации и стачки.

Набиващият се на очи все по-дълбок разрив между жизнените равнища на управляващите елити и населението на държавите от европейската периферия ще бъде от ключово значение през 2013: има реална заплаха някои правителства да бъдат свалени (както вече се случи в България). Но, дори ако на власт дойдат опозиционни партии, те ще сблъскат със същите проблеми, които предшествениците им не са могли да решат. С други думи, смяната на политиците не води автоматично до смяна на политиката. През 2013 повечето от тези страни, при всички случаи, ще бъдат принудени да прилагат сурови мерки за икономии, но можем да очакваме и по-голяма сговорчивост и склонност към компромиси от страна на кредиторите им. Изправени пред заплахата от ескалация на кризата, европейските институции ще бъдат готови на остъпки.

Макар че радикалните и антисистемни партии стават все по-влиятелни в политическите дебати, те все още не са достатъчно силни за да дойдат на власт в която и да било страна от еврозоната. На всички последни избори популярността на традиционните партии непрекъснато пада, но старите елити ще се удържат на власт и през 2013.

Обществено-политическата нестабилност ще продължи да е особено остра в Гърция, но страната ще съумее да остане в еврозоната и през тази година: гръцкото правителство ще продължи да получава финансова подкрепа от ЕС и това ще спаси страната. Освен това, много е вероятно Атина да постигне отстъпки от Брюксел, включително преразглеждане или смекчаване на икономическите изисквания, при нужда. През 2013 Испания също ще се нуждае от финансовата подкрепа на ЕС. Експертите на Stratfor прогнозират, че Мадрид ще постигне компромис с кредиторите си, тъй като Брюксел е заинтересован от сдържането на последиците от испанската икономическа криза и предотвратяване на разпространението и в другите държави от еврозоната.

Единствената държава от периферията на еврозоната, в която през 2013 се провеждат избори е Италия (през февруари, те бяха спечелени с нищожна преднина от левицата). Ако новото италианско правителство не съумее да постигне политическа стабилност и да стартира икономическите реформи, Рим също може да поиска финансова подкрепа от Брюксел. Впрочем, ако се стигне до това, Италия и ЕС лесно ще се споразумеят.

Задълбочаващата се политическа раздробеност

Заради фундаменталните противоречия между националните интереси и външнополитическите приоритети сред държавите от ЕС, през 2013 европейската криза ще доведе до изостряне на политическата, дипломатическа и икономическа раздробеност на територията на Европейския субконтинент.

В допълнение към съществуващите различия между страните от еврозоната и тези извън нея, политическата фрагментация ще се усеща най-остро вътре в еврозоната. Франция ще започне по-активно да прокарва идеята за още по-тясна икономическа интеграция в Европа чрез пускането на евробондове и други аналогични механизми, което пък ще породи недоволството на Германия. В изборната за германците 2013, Берлин и Париж едва ли ще постигнат съгласие по тези въпроси.

На свой ред, Великобритания, която не влиза в еврозоната, ще продължи да защитава суверенитета си и ще опита да преразгледа статута си в ЕС. Лондон обаче няма да напусне ЕС през 2013. Държавите от еврозоната ще засилят сътрудничеството си за проеодоляване структурните недостатъци на валутния съюз. Източно- и централноевропейските страни пък ще балансират между стремежа си за по-активно участие в процеса на вземане на решения и предимствата, които ползват заради това, че не са част от валутния съюз. През 2013 Европа ще продължи да използва предимствата на същите механизми и инструменти, като през 2012, а единството на ЕС ще се запази. Европа обаче значително ще пострада от последиците на дълбоките политически и социални аспекти на кризата, които си остават нерешени.

Забавянето в разширяването на ЕС: ориентация към избирателно членство

Въпреки продължаващата икономическа криза, ЕС ще продължи да се разширява, макар и по-избирателно и бавно. Присъединаването към Съюза си остава важен външнополитически приоритет за някои държави, особено от Западните Балкани, но пред тях се очертават редица вътрешни институционални и политически препятствия. Още повече ще им попречи липсата на такъв интерес от страна на ЕС към тях, какъвто имаше към страните, които се присъединиха към Съюзи при предишните му разширявания. При всички случаи, политическата фрагментация силно охлади желанието на ЕС за по-нататъшно разширяване.

Както е известно, увеличаването броя на членовете му винаги е било приоритет за Съюза. От създаването си през 1957, като Европейска икономическа общност (ЕИО), досега, ЕС измина пътя от едва 6 члена, до цели 27, плюс още няколко на път. През юли 2013 към ЕС ще се присъедини Хърватска, а Исландия, Черна гора, Сърбия, Македония и Турция са със статут на кандидати. Освен това Брюксел назова Албания, Босна и Херцеговина и Косово като потенциални кандидати. Щом една страна стане кандидат за член, Европейската комисия стартира официални преговори с нея, целящи осъществяването на икономическите, политически и институционални реформи, необходими за пълноправното членство в ЕС. Статутът "страна-кандидат" не предполага някаков определен срок за приемане, впрочем преговорите също нямат ясно определени времеви рамки. Тоест, кандидатският статут не гарантира незабавното (и дори скорошното) присъединяване към ЕС. По време на целия този процес, ЕС предоставя на държавите-кандидати техническа и финансова помощ за провеждането на институционални и икономически реформи.

Разширяването на ЕС винаги е имало геополитически подтекст. Първият му етап се реализира през 70-те години, когато ЕИО се разпростира на север, включвайки Ирландия, Дания и, което е най-важното, Обединеното кралство, което, на свой ред, дълго време се смята за свързващо звено между континентална Европа и САЩ.

Вторият етап се осъществява в средата на 80-те. Този път, общността се разширява на юг, интегрирайки три държави, наскоро отървали се от диктаторските си режими: Испания, Португалия и Гърция. За тях, членството в ЕИО е начин да гарантират сигурността на демократичните си системи и да намерят съюзник в лицето на Западна Европа.

Падането на Берлинската стена и крахът на СССР в началото на 90-те променя политическата карта на Европа и дава началото на третия етап на разширяването. Този път Австрия и Финландия, които по време на студената война търсят начини да защитят неутралитета си, решават да се присъединят към току що създадения ЕС. Швеция, която също е неутрална, разчита да се справи с мъчещата я финансова криза и също се присъединява към Съюза.

Най-амбициозната фаза в разширяването на ЕС обаче е периодът 2004-2007, когато Съюзът почти удвоява броя на членовете си. Повечето от новите членове са посткомунистически държави от Централна и Източна Европа и Прибалтика. Това разширяване преследва три цели. Включвайки въпросните страни, ЕС разчита да изгради "защитна стена" срещу Русия, да "обкръжи" физически Западните Балкани и да получи достъп до пазарите им. Така, само за три години, ЕС нараства от 15 до 27 членове и би могъл да продължи да се разширява и по-нататък, ако заинтересованите държави реализират необходимите преобразувания - една нелека задача, имайки предвид вътрешните им проблеми.

Западните Балкани

Държавите, разположени в Западните Балкани, са сред най-заинтересованите от членството в ЕС. В исторически план, Западните Балкани се намират под влиянието на няколко големи държави или империи и, в частност, на Австрия, Турция и Русия. След разпадането на Югославия в началото на 90-те, голяма част от новите държави демонстрират горещо желание да се присъединят към ЕС и НАТО. Те виждат в ЕС "врата" към Запада, по-големи търговски възможности, потенциални чуждестранни инвестиции и финансова подкрепа от ЕС за реализация на инфраструктурни проекти и институционални реформи. На свой ред, ЕС се надява, че интегрирайки региона ще може да окаже благотворно влияние върху политическата стабилност и икономическото развитие на тази част на Европа.

Процесът е изключително сложен, тъй като многото териториални, етнически и политически проблеми затрудняват присъединяването към ЕС. Въпреки това, три държави от региона вече са получили статут на кандидат: Сърбия, Македония и Черна гора.

Сърбия, която е сърцевината на Западните Балкани беше властовия център на бивша Югославия и неин юридически правоприемник. След като Югославия престана да съществува, последвалите граждански войни възродиха старите вражди между Сърбия и съседите и. В момента, отношенията на Белград с тях остават хладни, особено с Хърватска. Между двете страни не са уредени напълно всички гранични спорове, не стихват и взаимните обвинения в геноцид. През последните години Белград си спечели по-благосклонното отношение на ЕС, особено след като предаде обвинените във военни престъпления сръбски военни на Международния трибунал в Хага. През 2012 Сърбия получи статут на кандидат-член на ЕС. Освен това Белград възобнови преговорите за нормализация на отношенията с Косово - страната, която след едностранната си декларация за независимост от 2008 е определяща за отношенията на Сърбия със съседите и, както и с ЕС. Статутът на Косово остава единственото сериозно препятствие по сръбския път към ЕС. Брюксел иска от Белград нормализация на отношенията с Прищина, като условие за приемането му, но това не е никак проста задача, тъй като сръбските управляващи се кълнат никога да не признават независимо Косово. Все пак, през миналата 2012 отношенията между Сърбия и Косово се подобриха. Те подписаха някои споразумения, облекчаващи както живота на етническите сърби в северната част на новата държава, така и на самите косовари. Занапред, преговорите между Белград и Прищина най-вероятно ще се фокусират върху нормализацията на отношенията и, в частност, статута на сърбите от Северно Косово. Силните националистически настроения и в двете страни обаче, не позволяват постигането на конкретни резултати.

Македония. За разлика от другите постюгославски републики, Македония стана независима по сравнително мирен начин. Тя подаде молба за членство в ЕС през 2004 и още на следващата година получи статут на страна-кандидат. В същото време, според експертите на Stratfor, има три основни препятствие за пълноправното и членство в Съюза. Първото е политическият и етнически конфликт вътре в страната, т.е. напрегнатите отношения между македонците (75% от населението) и етническите албанци. Конфликтите между тях са непрекъснати. В същото време постоянни дрязги между политическите партии не позволяват провеждането на необходимите икономически реформи в страната.

Второто препятствие пред влизането на Македония в ЕС е все още неизпълненото изискване за върховенство на правото, включително корупцията и зле функциониращите институции. Брюксел смята тези въпроси за ключови за македонското членство.

На трето място, Македония има дипломатически спор с Гърция (която е член на ЕС и НАТО). Атина се опасява, че една държава, наричаща се Македония, може да предяви териториални претенции към едноименната гръцка провинция, затова с всички сили се съпротивлява на присъединяването и към НАТО и ЕС. Паралелно с това, България също намеква на Скопие, че няма да подкрепи членството му в евроатлантическите структури, ако продължи да репресира българското малцинство. През декември 2012, Европейският съвет обяви, че преговорите за македонското членство могат да стартират в средата на 2013, но е нереално да мислим, че страната би могла да влезе в ЕС преди 2020.

Черна гора. Подобно на Македония, Черна гора също извоюва независимостта си сравнително безконфликтно. При това тя няма сериозни проблеми със съседите си. Освен това Черна гора е сравнително хомогенна в етническо отношение, затова, за разлика от съседните държави, не се опасява от избухване на етническо насилие. Тя подаде молба за членство в ЕС през 2008, две години след като стана независима, като формалните преговори по нея стартираха през юни 2012. През декември с.г. Подгорица затвори първата от 35-те глави на преговорите, посветена на науката и изследванията. Въпреки това, пред евроинтеграцията на Черна гора остават някои пречки. Основните сред тях са корупцията и организираната престъпност. В доклада на ЕК от октомври 2012 на страната се препоръчва да положи повече усилия за създаването на "прозрачна, ефективна и отговорна администрация" и засилване на съдебната отговорност. Не по-малко важно е, че Комисията определя корупцията като "широко разпространена" и пречеща на успешната борба с организираната престъпност.

Албания и Косово. Албания подаде молба за членство в ЕС през 2009, но Брюксел отказа да и предостави статут на кандидат, давайки на Тирана да разбере, че трябва да осъществи съдебна реформа, да се бори по-активно с корупцията и да увеличи прозрачността. Според доклада на ЕС от октомври 2012, ако Албания продължи да реализира институционални реформи и, ако съумее да проведе прозрачни парламентарни избори през юни 2013, Брюксел ще и предостави стату на страна-кандидат. Показателно е обаче, че липсата на подобни реформи не попречи на приемането на Албания в НАТО.

Ситуацията в Косово е по-сложна. Политическото бъдеще на страната пряко зависи от резултата от преговорите със Сърбия. Без оглед на това как ще приключат те обаче, пет държави от ЕС - Испания, Румъния, Словакия, Гърция и Кипър, отказват да признаят независимостта на Колосо. Що се отнася до Босна и Херцеговина, формално тя също е сред потенциалните кандидати, но все още не е подала официално молба за членство в ЕС.

Другите кандидати

Исландия традиционно поддържа тесни връзки с ЕС. Островът вече е част от Европейското икономическо пространство, което му гарантира достъп до единния пазар, както и до зоната на Шенген. Финансовата криза в Исландия през 2008 ускори вътрешните дебати за евентуалното присъединяване към ЕС. На последвалия референдум надделя позицията на привържениците му и през 2010 Исландия официално получи статут на страна-кандидат.

За разлика от западнобалканските държави, пред Исландия няма сериозни пречки на институционално равнище. Има обаче два други проблема. Първият са квотите за улов на риба. Рибната индустрия осигурява около 25% от целия БВП на страната, затова Рейкявик се опасява, че членството в ЕС ще означава тези квоти да се поделят с други държави-членки.

Вторият проблем е свързан с позицията на обществото. Членството в ЕС поражда много спорове в Исландия, като анкетите, проведени през миналата 2012 показват, че между 53% и 57% от гражданите са против присъединяването към ЕС. Основните политически партии са разделени по този въпрос, който беше ключов и в кампанията, предшестваща изборите на 4 април, след които ще започне и обществената дискусия по него. Впрочем, дори преговорите между Рейкявик и Брюксел да приключат успешно, членството на Исландия в ЕС следва да бъде одобрено на национален референдум.

Турция. Отношенията между Анкара и Брюксел са сред най-противоречивите елементи на външната политика на ЕС. По време на студената война Турция беше съюзник на САЩ и Западна Европа. Тя стана член на НАТО през 1952, асоцииран член на ЕИО през 1963 и член-основател на Организацията за сигурност и сътрудничество в Европа (ОССЕ) през 1973. Освен това, през 1995 Турция подписа договор за митнически съюз в ЕС и получи статут на държава-кандидат през 1999.

Всичко това обаче се промени в началото на 2000-те. Турската външна политика беше преосмислена от президента Реджеп Тайип Ердоган и Турция постепенно започна да се превръща в регионална сила. В същото време преговорите с ЕС на практика спряха, което доведе до охлаждане на отношенията между Брюксел и Анкара.

ЕС се опасява, че присъединяването на Турция би дебалансирало Съюза. С населението си от 75 млн. души, тя би се превърнала във втората най-голяма държава в него, а сравнително високата и раждаемост означава, че скоро може да излезе на първо място по този показател. Това би дало на Анкара съществено влияние при вземането на решенията. Освен това, държавите от Западна Европа и най-вече Франция и Германия, се боят, че приемането на Турция може да бъде последвано от масивна имиграционна вълна. На всичкото отгоре, Гърция и Кипър имат нерешени териториални проблеми с Анкара. Въпреки това, Турция поддържа тесни икономически връзки с ЕС, влючително по линия на търговията и туризма. Анкара и Брюксел имат сходни интереси по отношение на енергийната диверсификация и баланса на силите в Средния Изток.

В този контекст, формалното присъединяване на Турция към ЕС остава малко вероятно. В същото време, предвид продължаващият спад на политическото и икономическо влияние на ЕС и консолидацията на Турция като регионален лидер, сътрудничеството по редица икономически и политически въпроси най-вероятно ще продължи да укрепва.

Някои страни - особено от Западните Балкани, вероятно все пак ще влязат в ЕС, но този процес ще отнеме време (поне до 2020). За разлика от предишните периоди на разширяване, ЕС няма стратегически интерес от присъединяването на повечето сегашни кандидати, чиито икономики са малки и които вече са "обкръжени" от държави-членки на ЕС и НАТО. Освен това политическата фрагментация вътре в Съюза сдържа всеки стремеж към нова експанзия. След като почти удвои броя на членовете си в периода 2004-2007, ЕС ще бъде много по-предпазлив по въпроса за присъединяването на нови държави. В същото време, продължаващата криза ще направи Съюза по-малко привлекателен за потенциалните нови членове, които няма да искат да провеждат скъпоструващи структурни реформи, ако липсва сигурност, че ползите от членството в ЕС ще компенсират тези разходи.

Близкият Изток между две епохи

Според експертите от Stratfor, арабският свят е застинал между две епохи. Първата започва в региона след края на Втората световна война, когато арабските диктатури и монархии изтласкват западните империи и престават да бъдат техни (полу)колонии. Втората пък започна в наши дни, като отново ставаме свидетели на сходни процеси, но този път радикалните ислямисти се опитват (и успяват) да свалят светските арабски режими. Това свеобразно "арабско преустройство" вероятно ще се проточи с години, а външните играчи, преследващи собствените си интереси в региона, включително САЩ, Турция, Русия и Франция, ще се опитат да променят политическия пейзаж изключително в своя полза.

Гордиевият възел в Северен Левант

Най-забележимо ще бъде противопоставянето между двете епохи в региона на Северния Левант, където Сирия и Ливан ще продължат да се свличат към пропастта. Анализаторите на Stratfor смятат, че режимът в Дамаск на практика вече е паднал и властта постепенно минава в ръцете на различни бунтовнически групировки, всяка от които преследва собствени цели. Днес в Сирия не съществува политическа сила, способна да обедини под свой контрол цялата територия на страната и няма шанс такава да се появи в близко бъдеще. Все пак, сред противопоставящите се един на друг сирийски кланове, алауитската общност, подкрепяща президента Асад, е водеща сред онези, които се борят със сунитските си опоненти. На свой ред, сунитските групировки все още не са постигнали споразумение за общи действия срещу клана на Асад. Щом обаче президентът напълно загуби властта си, независимо дали в резултат от политическо споразумение или на военно поражение, сунитските групировки ще се разпаднат по идеологически, етнически и географски признак. Тогава джихадистите салафити ще стартират открита борба срещу по-умерените политически "Мюсюлмански братя" и светските сунити. На свой ред, християните-маронити, друзите, кюрдите, палестинците и другите малцинства, ще се окажат в опасна ситуация, опитвайки се по някакъв начин да защитят интересите си, създавайки собствени опълчения и сключвайки гъвкави съюзи, докато страната бързо ще затъва в хаос и беззаконие.

След като, на практика, загубиха Алепо, алауитите ще се опитат максимално да укрепят позициите си в Дамаск, подготвяйки се за масирано отстъпление към крайбрежието. Последиците от битката за Дамаск излизат далеч извън рамките на прогнозата на Stratfor, но експертите на агенцията все пак посочват, че с течение на времето за алауитите ще става все по-трудно да удържат сирийското крайбрежие под контрол, затова те вероятно ще се откажат от традиционната военна тактика и ще преминат към партизански действия, веднага щом осъзнаят, че вече не могат да удържат Дамаск. Вниманието им ще се насочи към предотвратяването (с иранска подкрепа) на консолидацията на новия управляващ режим след падането на Асад. На свой ред, САЩ, Турция, Франция и други държави, ще се опитат след свалянето му да формират ново преходно правителство и максимално да запазят съществуващите държавни институции за да смекчат неминуемия следвоенен хаос, но авторитетът на новото правителство няма да се висок, а стабилността му ще е под много сериозен въпрос, тъй като дезинтеграцията на Сирия ще продължи.

Без съмнение, загубата на контрола върху Дамаск от алауитите ще доведе до изключително силен конфесионален сблъсък в Ливан, особено в северните му гранични райони, след като вдъхновените от успеха на сирийските бунтовници местни сунити се опитат да оспорят влиянието на шиитите, а въоръжените отряди на Хизбула решат да защитят позициите си. Ливанските кланове вече се готвят за неизбежните сблъсъци и мобилизират бойците си, като паралелно с това, формират подходящите алианси.

Заплахата, че отчаялите се алауити могат да решат да използват химическо оръжие, може да ускори разрешаването на ситуацията. При подобно развитие, САЩ и съюзниците им ще се намесят под предлог да не допуснат използването на оръжия за масово унищожаване. Според анализаторите на Stratfor, Вашингтон не търси предлог за военна интервенция, обратното - американците ще положат всички усилия да не влязат в поредната война в ислямския свят през настоящата 2013.

Иранският проблем

Експертите на Strtatfor прогнозират, че през 2013 най-вероятно няма да има въоръжен конфликт между САЩ и Иран. Иран е в състояние да сее раздори в Сирия, Ливан, Сектора Газа и Афганистан, но не притежава достатъчно политическо влияние за да принуди Вашингтон спешно да използва военни средства срещу него. САЩ вероятно ще заложат на икономическите санкции и ще оставят иранците да си пробват късмета в Сирия и Ливан, тъй като смятат, че това би им вързало ръцете. При това положение, Вашингтон няма да има нужда да прави отстъпки на Техеран за да стане по-сговорчив.

Нарастващото напрежение в иранско-американските отношения все повече превръща Иран в своеобразна регионална "черна овца". Докато ислямската република е в състояние да създава проблеми за противниците си в региона, не може да се говори за нейния залез. Техеран ще изразходва значителни ресурси за оказване на политическа, икономическа и военна помощ на съюзниците си в Сирия и Ливан, затова ще играе ключова роля за задълбочаващата се нестабилност и разгарянето на граждански войни в Северния Левант. Освен това иранските оръжейни доставки ще позволят на Техеран да запази влиянието си в палестинските територии.

При всички случаи, основен приоритет на Иран ще бъде Ирак. Обединението на сунитските сили в Сирия няма как да не се отрази върху Ирак, където ще бъде оспорена сегашната доминация на шиитите. За да се случи това се изисква време, но за да не допусне подобно развитие Иран ще трябва да подсили иракските си съюзници, използвайки паралелно с това задълбочаващото се разцепление сред кюрдите, опитващи се да съхранят влиянието си в Ирак, в постоянно противопоставяне с шиитите и сунитите. Нарастващото напрежение между доминираното от шиитите правителство в Багдад и кюрдите, както и със сунитите, е в полза на Техеран и укрепването на влиянието му в страната, тъй като иракските шиити стават все по-изолирани и зависими от външната подкрепа. Удържането на своето влияние в Ирак, който представлява ключово звено в иранската контрабандна мрежа, е от критично важно значение за икономиката на Иран, имайки предвид изключително суровите международни санкции.

Иранските финансови ресурси планомерно се източват в резултат от инициираните от САЩ икономически санкции, но мощният държавен контрол над икономиката и умелото използване на правните вратички в режима на санкциите, както и наличието на заинтересовани от бизнеса с Иран партньори, ще предотвратят системния колапс на режима в Техеран. През 2013 политическото влияние на Ислямския революционен гвардейски корпус само ще нараства - тази сила представлява изключително важен инструмент за потушаване на опозиционните настроения вътре в страната и ефективен инструмент на външната политика, особено във военната сфера. Президентските избори през юни 2013 ще демонстрират спад на влиянието на религиозния елит и популистките кръгове около отиващия си президент Махмуд Ахмадинеджад. Политическият вакуум, който ще възникне след това, най-вероятно ще бъде запълнен от представители на Корпуса. Иранският върховен лидер аятолах Али Хаменей ще се опита да балансира влиянието им, издигайки на преден план представители на военните и специалните служби, както и по-лоялен в политически план и по-сговорчив кандидат-президент от средите на прагматичния консервативен лагер.

Промените в арабския свят

Египетските военни ще се опитат да се адаптират към новия ислямистки политически режим. Армията ще си остане главния арбитър в страната и ще се ръководи от множество фактори при формулирането на позицията си по отношение на "Мюсюлманските братя", включително юридическото закрепване на своя статут, външнополитическите лостове на влияние, икономическите и политически преференции. Нито военните, нито "братятя" обаче, ще предприемат смели и едностранни действия едни срещу други. И едните, и другите са заинтересовани да си сътрудничат в новите политически условия, затова ще се опитат да разграничат сферите си на влияние и да постигнат нови споразумения. Ето защо, през 2013 можем да очакваме ситуативно изостряне на ситуацията в Египет, но не и разрив между "Мюсюлманските братя" и армията.

"Братята" ще запазят сериозното си присъствие в парламента, но ще се сблъскат със съпротивата на представителите на интересите на стария режим, при опитите си да поставят под контрол държавните институции. Популярността им сред египтяните ще спадне, след като движението поеме в свои ръце всички лостове на държавното управление в условията на непрекъснато влошаващата се икономическа ситуация. Египет ще става все по-зависим от чуждестранната помощ, след като новото му правителство започне да прилага непопулярните и сурови механизми на бюджетни икономии, което несъмнено ще създаде опасност от дестабилизация на ситуацията.

Развиващите се в Египет процеси могат да провокират изблици на насилие на Синайския полуостров и в Сектора Газа, но не бива да очакваме рязко изостряне на противопоставянето с Израел през 2013. След като през 2012 за пореден път демонстрира военния си потенциал, през 2013 ХАМАС ще концентрира усилията си за легитимирането на своето присъствие в региона, най-вече за сметка на спадащата популярност на светските и конкуренти от Фатах. ХАМАС всячески ще се стреми да обуздае потенциалните си противници в Сектора Газа, което пък може да промени политическата траектория на групировката, опитваща се да разшири влиянието си на Западния бряг.

Йордания, което е друга жертва на "арабската пролет" (макар че за това почти не се говори), ще продължи и през 2013 тихомълком да се свлича към пълната дестабилизация. Хашимитската монархия разполага с все по-малко пространство за маневри в конфликта си с местния клон на "Мюсюлманските братя" и усилващите се племенни групировки. Нараства недоволството и сред йорданците от палестински произход в градовете. Подкрепата за противоборстващите групировки от арабските монархии от Персийския залив само би наляло масло в огъня и със сигурност ще направи позициите на управляващата в Йордания династия още по-уязвими.

Турция и Израел

Тектоничните промени в арабския свят ще продължат да оказват силно влияние върху Турция и Израел, имайки предвид, че и двете страни не разполагат с кой знае какви лостове за влияние върху ситуацията. Разбира се, двамата бивши съюзници ще се опитват да напипат пътищата за възстановяването на нормалните работни отношения в условията на заобикалящия ги перманентен стрес, но едва ли можем да очакваме официалното възстановяване на отношенията между Анкара и Тел Авив.

Израел ще се стреми да създаде вътрешни механизми за адаптацията си към новите външни условия, когато на старите съюзници вече не може да се разчита. Обратното, Турция вижда нови възможности в нарастващите ислямистки настроения в арабския свят, но Анкара разполага с много ограничени ресурси за активни действия отвъд границите си. Нещо повече, вакуумът във властта, който ще възникне в Сирия, допълнително ще ограничи шансовете на Турция да разшири влиянието си в чужбина. Тъй като сирийскити кюрди се стремят към автономия, сънародниците им в Ирак ще използват този коз в преговорите си с Анкара. Опитите на Иран да ограничи турското влияние в Ирак и Сирия, залагайки на кюрдския сепаратизъм, допълнително усложняват ситуацията, в която се оказва Турция. Нараствощото регионално влияние на кюрдите е източник на сериозни тревоги в Турция, особено на фона на забавящия се икономически растеж, и ще окаже силно влияние върху вътрешнополитическата ситуация в страната по време на изборната 2014, но въпреки това турската опозиция едва ли ще успее да ерозира популярността на управляващата партия.

Тревожната Саудитска Арабия

Саудитското кралство също ще се сблъска с проблеми, породени от ограниченото му влияние в "Сирия след Асад". Разбира се, управляващата династия може само да се радва на спада на иранското влияние в Леванта, но тя с тревога наблюдава нарастващата активност на Иран в непосредствена близост до собствените и граници. Саудитите са силно обезпокоени и от ръста на регионалното влияние на "Мюсюлманските братя" и се опитват по някакъв начин да го балансират, подкрепяйки джихадистите-салафити в Сирия и Ливан. По-агресивната саудитска политика в Сирия обаче, неминуемо ще доведе до ожесточаване на водещата се там гражданска война и сблъсък с другите регионални играчи - Турция, Катар и Йордания.

88-годишният саудитски крал Абдула има сериозни проблеми със здравето, което означава, че ако умре, ще станем свидетели на оттеглянето от властта на второто поколение саудитски монарси. Той ще бъде наследен от принц Салман бин Абдулазис, като са налице всички признаци, че с идването му на власт силно ще нарасне влиянието на третото поколение в управляващата династия. По периферията на Кралството, Бахрейн ще продължи да удържа вълненията на местните шиити на приемливо равнище, манипулирайки за целта умереното шиитско движение "Ал Уифак". В южната част на Арабския полуостров йеменското правителство ще се опита да прегрупира силите си в разгарящата се борба за власт, което, най-вероятно, ще провокира още по-голяма нестабилност.

Неспокойният Магреб

Докато слабите правителства на Либия и Тунис продължават да се борят за институционализацията на властта си по крайбрежието на Средиземно море, регионите на Южен Магреб и Сахел са застрашени от по-нататъшна дестабилизация: въпреки че регионалните подразделение на Ал Кайда претърпяха поражение в Мали, в резултат от въоръжената намеса на Запада.

Либия, Тунис и Египет все още са ангажирани с вътрешните сътресения, докато Алжир, който съвсем наскоро мина през кървава гражданска война, разполага с необходимите ресурси и енергоносители за да се превърне в регионален лидер на Магреб. Ключова за стабилността на Алжир обаче е способността му да сдържа въоръжените ислямисти и в този смисъл последната ислямистка акция в страната, довела до смъртта на десетки заложници, е симптоматична. Алжир ще се стреми да окаже влияние върху международното присъствие в Мали, съобразно собствените си интереси и ще се опита да използва всичките си миротворчески възможности и енергийния си потенциал за установяването на добри отношения със Запада, така че да получи от него признание за нарасналото си регионално влияние и съдействие за разрешаване на проблемите на своята сигурност.

Постсъветското пространство

Според експертите на Stratfor, въпреки, че през 2013 в Русия ще продължат спорадичните антиправителствени протести и противопоставянето между различните политически групировки и етнически групи, политическото напрежение, като цяло, ще си остане управлявано и няма да представлява сериозна заплаха за Москва. Със сигурност, през настоящата година, Кремъл ще засили борбата си с корупцията, чието острие ще засегне най-вече осъществяваните скъпоструващи национални проекти. Атаката срещу корумпираните държавни чиновници и представители на бизнеса ще бъде сходна с онази от началото на 2000-те години.

Промените в руската "близка чужбина"

В последно време Русия постигна впечатляващ успех във възстановяването на своето влияние сред държавите от бившата съветска периферия. След демонстрацията на твърдост във войната с Грузия през 2008, днес Москва се радва на по-благоприятно обкръжение, предвид падането на прозападните и антируски правителства в Украйна, Грузия и Киргизстан, дошли навремето на власт на вълната на т.нар. "цветни революции". Освен това Русия постигна по-тясна интеграция с Беларус и Казахстан, чрез създаването на т.нар. Митнически съюз, който Москва планира да трансформира през 2015 в Евразийски.

В същото време ръстът на руското влияние не се разпределя равномерно в цялото постсъветско пространство. Кремъл е принуден да се съобразява както с вътрешните национални елити на бившите съветски републики, които силно се различават помежду си, в зависимост от особеностите на конкретната държава, така и с външните играчи, опитващи се да оспорят влиянието на Москва в региона. Затова, според Stratfor, през 2013 Русия ще продължи да разширява присъствието си в някои региони, докато в други ще се сблъска със сериозни препятствия.

В качеството си на най-тясно интегрирани със Запада, държавите от Прибалтика и през 2013 ще продължат да полагат усилия за диверсификация на енергийните си доставки от Русия и увеличаване на икономическото и военното си сътрудничество с ЕС и НАТО, като цяло, и със скандинавските държави, в частност.

През 2013 най-важната точка във външнополитическия дневен ред на Русия вероятно ще бъде укрепването на отношенията с Украйна. Москва ще форсира интеграционните процеси с Украйна, включително поемайки контрола над нейната газотранспортна система и призовавайки Киев да се присъедини към Митническия съюз.

През 2012 Украйна се опита да ограничи прекалената си енергийна зависимост от Русия, значително съкращавайки вноса на руски природен газ, но това стана възможно само благодарение режима на строги икономии и топлата зима, а не на някакъв сериозен прогрес в диверсификацията на енергийните доставки (както беше в Полша и Прибалтика). Затова можем да очакваме, че през 2013 Киев ще бъде по-сговорчив и готов да търси компромис в отношенията си с Москва.

Екпертите на Stratfor смятат, че през 2013 Грузия ще продължи да бъде основния проблем за Русия в Кавказ. Появата на местната политическа сцена на милиардера Бидзина Иванишвили и партията му "Грузинска мечта - Демократична Грузия" укрепи руското влияние в страната, най-вече за сметка на антируския лагер, начело с президента Михаил Саакашвили. Президентските избори през октомври и влизането в сила на промените в конституцията ще позволят през 2013 на Иванишвили да концентрира властта в свои ръце. Според Stratfor, тъй като външнополитическият компас на Тбилиси вече не сочи на Запад и към НАТО, а по-скоро обратното - нещата вървят към нормализация на отрошенията с Русия, Грузия рискува да влоши отношенията си с други регионални играчи, разтревожени от ръста на руското влияние, като например Азербайджан.

На свой ред, Киргизстан и Таджикистан ще засилят икономическото и военното си сътрудничество с Русия и ще направят важна стъпка напред към реализация на плановете си да се присъединят към Митническия съюз през 2014. Узбекистан пък вероятно ще продължи да се съпротивлява на интеграционния натиск от страна на Русия, но (както прогнозират експертите от Stratfor) без особен успех, тъй като нищо не сочи, че е постигнат някакъв прогрес в сътрудничеството в сферата на сигурността между тази централноазиатска държави и Запада или Китай.

Русия и Западът

През 2012 Русия промени тактиката в отношенията си с Европа, опитвайки се да съхрани сегашното си присъствие на континента и да подготви нови лостове за влияние в бъдеще. Основният инструмент в това отношение е зависимостта на европейските държави от руските енергийни доставки, т.е. Москва е наясно, че влиянието и може да бъде ерозирано, ако нарасне пазарът на неруски енергоносители. Ето защо, през миналата 2012 Русия се ориентира към договарянето на компромисни цени за доставяните от нея енергоносители, опитвайки се да постигне дългосрочни договорни отношения, които да запазят руският дял в пазара на енергоносители на стратегическите и клиенти, като Германия, Италия и Турция. Русия ще продължи да се придържа към тази стратегия и през 2013, изграждайки директни тръбопроводи към Европа.

Освен това Москва ще се опита да намали зависимостта от европейския потребителски пазар, реализирайки няколко мащабни енергийни проекти в Източен Сибир с цел да доставя в бъдеще петрол и газ на азиатските пазари.

Основна цел на руската енергийна политика в Европа e формирането на стратегически съюзи, особено с Германия, така че Москва да може да влияе върху случващото се на континента. Въпреки това, през 2013, усилията на Русия в тази посока ще бъдат ограничени, на първо място, защото Москва и Европа все още не са постигнали обща визия относно енергийната и отбранителната политика, а на второ, защото през тази година Германия ще бъде заета с решаването на по-неотложни вътрешни проблеми.

Тъй като Русия се опитва да установи нормални отношения с най-големите европейски потребители на нейния петрол и газ, тя, най-вероятно, няма да се ориентира към агресивна стратегия по другите направления, включително във връзка с плановете на САЩ да разположат в Европа т.нар. система за ПРО. Според Stratfor, през 2013 не бива да очакваме нищо, което би могло да стопира преговорите по този и много други въпроси.

Сигурността в Централна Азия

Ниското ниво на стабилност и противопоставянията, които характеризираха ситуацията в Централна Азия през 2012, ще се запазят и през 2013. Според експертите на Stratfor, насилието и въоръженото противопоставяне в региона ще бъдат провокирани от политически фактори, например в Казахстан, където все по-остро се поставя въпросът, кой ще наследи сегашния президент Нурсултан Назарбаев.

Ще продължи противопостовянето между Узбекистан и Киргизстан, което може да провокира дори гранични въоръжени сблъсъци. Особено остра ще бъде обаче ситуацията в Таджикистан, тъй като през ноември 2013 ще се проведат президентски избори и има риск политическата нестабилност да възпламени тлеещите вътрешни вражди, довели през 90-те години до гражданска война.

Продължаващото регионално съперничество между тези страни (които си поделят неспокойната Ферганска долина) лесно може да доведе до възникването в някоя от тях на конфликт, който послу да се прехвърли и отвъд границите и. Очаква се и, че планираното за 2014 изтегляне на частите на САЩ и НАТО от Афганистан може да провокира допълни проблеми.

Триъгълникът Афганистан, Индия, Пакистан

В навечерието на изтеглянето, през 2014, на американските части от Афганистан, в хода на съпътстващите го консултации се засилват тенденциите, предполагащи участието на Движението Талибан в бъдещето правителство на страната. В тази връзка, през 2013 талибаните могат да се опитат да демонстрират "организационните" си възможности и своето влияние за да подчертаят, че действително са незаобиколим политически фактор. В зависимост от хода на консултациите е възможно те да създадат и легална политическа формация, която да представлява лидера им молла Омар в бъдещите преговори за подялбата на властта.

На свой ред, САЩ могат да отстъпят, признавайки политическия статут на талибаните и да използват нарастващия интерес на движението от привличането на международни инвестиции за да получат от него гаранции за неутрализиране влиянието на чуждестранните джихадисти. В същото време Вашингтон ще търси с кого да замени сегашния президент на Афганистан Хамид Карзаи, за да може по-добре да контролира действията на талибаните.

През 2013 обаче, преговорите ще се сблъскат и с многобройни пречки. Очаква се нова вълна на насилие - както в резултат от официално санкционираните атаки срещу терористите, целящи управляващите в Кабул да получат предимство в хода на преговорите, така и на нападенията на талибаните, съвместно с бойците на Ал Кайда, от двете страни на афганистанско-пакистанската граница. В самия Пакистан пък, 2013 е година на избори, които за първи път трябва да доведат до мирния и демократичен преход във властта от старото към новото правителство.

Освен това, в края на 2013 се очакват промени в пакистанското военно ръководство. Все пак, най-вероятно е, че в процеса на предаване на властта балансът на силите в гражданската и военната сфери няма да се промени, затова и не бива да очакваме сериозни промени във вътрешната и външната политика на Пакистан. Новото военно ръководство вече преговаря със САЩ за постигането на решение в Афганистан. Сложността на преговорите, както и политическите интереси в предизборния период, ще накарат Исламабад да повдигне пред Вашингтон и някои по-деликатни въпроси, особено ако имаме предвид, че властите се стремят да не допуснат вътрешната въоръжена опозиция да провали преговорите с американците.

Намерениете на Вашингтон да ограничи присъствието си в региона ще провокира регионалните играчи да се опитат да запълнят възникващия вакуум. Така, Пакистан ще засили сътрудничеството си с Русия, Централна Азия и Иран, за да бъде готов за предизвикателството на "постамериканския" Афганистан.

Индия, която която споделя загрижеността на другите държави от региона във връзка с проникването на радикалните ислямисти от Афганистан на територията на съседите му, също ще започне да отделя по-голямо внимание на споменатите по-горе регионални играчи, най-малкото за да съхрани своето, досега ограничено, икономическо и дипломатическо присъствие в региона и да се защити от неизбежното нарастване на нестабилността, генерирана от Югозападна Азия.

Индия и Пакистан продължават да се отнасят с подозрение един към друг, но вероятно ще стартират постепенен процес на нормализация на отношенията си, за да могат да координират своите планове относно Афганистан и да предотвратят нарастването на напрежението.

Освен това Делхи ще обърне поглед на Изток, където САЩ тихомълком се опитват да формират коалиция с регионалните си съюзници за да съхранят контрола над действията на Китай в Индо-Тихоокеанския басейн. Можем да очакваме, че една от основните политически битки за преразпределяне на влиянието в региона ще бъде в Мянма.

Индия ще избягва формалното блокиране, но ще намери общ език с Япония, Австралия и Югоизточна Азия, което ще позволи на Токио да разшири икономическото, политическо и военно присъствие в региона. Делхи не иска конфронтация с Пекин, освен това индийците не са склонни да бъдат въвлечени в американската политика в региона, особено когато става дума за такива държави, като Китай и Иран. Подобно на Пакистан, Индия ще положи усилия за нормализацията на отношенията си с Пекин. В същото време обаче, за индийското общество проблемите със забавянето на икономическия растеж и растящите потребности от енергоносители са по-важни от външнополитическите проблеми.

Източна Азия и Китай

Според Stratfor, през 2013 дневният ред в Източна Азия ще се определя от развитието на три важни процеса: стремежът на Пекин да запази социално-политическата стабилност на фона на спада в неговата експортноориентирана икономика, ускоряването на модернизацията на китайските въоръжени сили и непрекъснато нарастващата активност на Китай с цел да защити териториалните и икономическите си интереси в региона и опитите на другите регионални играчи, включително САЩ, да се адаптират към промените, извършващи се в Китай.

През 2013 китайската икономика ще продължи постепенния и болезнен процес на преход от модела, базиращ се на мощния ръст на експорта, към по-устойчив в дългосрочна перспектива модел. Китай ще намали ръста на своя износ на фона на спадащото търсене в Европа. Пречка пред нарастването на износа ще бъде и увеличаването на заплатите и производствените разходи в традиционно ориентираните към износ крайбрежни региони, което понижава конкурентоспособността на китайския износ спрямо този на другите регионални икономики, като Индонезия, Филипините и Виетнам например.

С наближаването на втората вълна на глобалната финансова криза, чиито мащаби ще бъдат сходни с тези през кризисните 2008-2009, съсредоточената по крайбрежието китайска експортна икономика няма да рухне веднага. Спадът в нея ще бъде постепенен. През настоящата 2013 още повече собственици на заводи, особено на тези с най-ниска норма на печалба, ще напуснат Китай. Други производители, отчитайки предимствата на отличната китайска транспортна система, развитата инфраструктура и утвърдените вериги на доставки, както и разширяващият се вътрешен пазар, ще останат в страната или пък ще се преместят във вътрешността и, където има изобилие от работна ръка, а заплатите са по-ниски.

Продължаващият постепенен спад на икономиката в крайбрежната зона на Китай, извоювала си репутацията на "световен производствен център", ще доведе, през следващите няколко години, до ръст на безработицата и социалното напрежение, в резултат от което 250 млн. китайски трудови мигранти ще започнат да се завръщат във вътрешността на страната, търсейки работа.

Затова, през цялата 2013, Пекин ще продължи да балансира между вътрешните си проблеми. Ще му се наложи да гарантира високо ниво на производство и трудова заетост, при положение, че заводите и фабриките по крайбрежието ще уволняват работници или ще прекратят производството си. В същото време, управляващата Компартия не може да си позволи да допусне дестабилизация в страната (като започнем с високата инфлация и свършим със спукания балон в сферата на недвижимите имоти), затова можем да очакваме втори етап на правителствената политика за стимулиране на икономиката, както това стана през 2009-2011.

Запазването на общото ниво на заетост ще бъде постигнато чрез инвестирането в мащабни инфраструктурни проекти (особено в развитието на транспорта и градското строителство във вътрешните провинции). Можем да очакваме също, постепенно отслабване на контрола върху пазарите на недвижими имоти. Пекин ще съхрани икономическия баланс, стимулирайки производствената активност във вътрешните китайски провинции и най-вече в тези, по долината на река Янцзъ и граничещите с крайбрежните региони.

С цел да бъдат урбанизирани вътрешните територии, китайското правителство вероятно ще предприеме ограничени реформи на системата за регистрация на гражданите и жителствто. В същото време, приоритетната задача за съхраняване нивото на трудова заетост ще спъва всички опити за реално преструктуриране на икономиката на страната с оглед повишаване на нейната ефективност, производителност и рентабилност. Държавното регулиране и монополът върху инвестициите ще продължат да определят облика на китайската икономика и през 2013.

Докато в средите на китайските износители нараства недоволството, правителството се опитва да пренасочи инвестиционните потоци от сферата на недвижимите имоти към по-устойчиви проекти. Затова то би трябвало да е готово да защити китайската финансова система от потенциалните заплахи, особено на фона на разрастващия се сектор на сенчестото кредитиране. "Сивите" банки вече са нещо "нормално" в Китай. Проблемът обаче е, че през последните няколко години ролята и тежестта им значително нараснаха: ако преди те представляваха географски изолирани неформални кредитни фирми в големите крайбрежни градове, днес формират сложна мрежа от квазиюридически лица, опериращи с кредитни средства в размер между 1,9 и 4,8 трилиона долара, при лихвени проценти от порядъка на 20%-36%, които се инвестират в хиляди малки и средни бизнеси, пръснати из цялата страна.

Всъщност, само по себе си, сенчестото кредитиране не е основния проблем. Нещо повече, то е необходимо в една икономика, в която официалното финансиране често се ограничава само с държавните компании. Само че ръстът на експорта се забавя, а неограниченото парично стимулиране (по-голямата част, от което отиде в строителството, повишавайки до небето вътрешнокитайското търсене на стомана, цимент, въглища и други материали в периода 2009-2011) също започва да се изчерпва. Това означава, че нараства броят на желаещите да получат "сиви" кредити. Пекин е в състояние да се справи с краткосрочните финансови рискове, ако през настоящата 2013 станем свидетели на криза в сенческата банкова система на Китай. Въпреки това, страничните ефекти от нея (от инфлацията и безработицата до протестите от страна инвеститорите на сенческия банков сектор, сред които между другото са и милиони обикновени китайски граждани) могат значително да влошат вътрешната социална и политическа стабилност в страната.

Задачите пред управляващата партия и правителството

През 2013 на Китайската компартия ще се наложи да реагира по някакъв начин на огромните социално-икономически промени, извършващи се на фона на смяната на поколенията на нейните лидери, както и да положи усилия за подобряване на публичния си имидж. Последният беше силно ерозиран от политическите скандали през миналата 2012, което засегна и цялата система. Смяната на поколенията в партийното и държавно ръководство може да даде шанс на Компартията да затегне редиците и да възстанови пълния си контрол върху вътрешнополитическите проблеми, като вътрешната сигурност, цензурата и военно-бюрократичния апарат, но поне засега тя не може да се чувства напълно сигурна.

Нарастващото усещане за опасност (както вътрешнопартийна, така и обществена) в средите на управляващата партия, което е свързано с тежката икономическа ситуация, най-вероятно ще доведе до втвърдяване на цензурата срещу онлайн-социалните платформи, като Weibo например, репресии срещу религиозните и други обществени групи, смятани за опозиционни, и увеличаване на китайската военна мощ с цел защитата на националните интереси в Южно- и Източнокитайско морета и в Югоизточна Азия.

Какво влияние ще окажат промените в Китай върху региона

През 2013 вълновият ефект от бавния преход от продължилата две десетилетия доминация на Китай като основен глобален доставчик на евтини стоки ще се усети най-силно в Източна Азия. Намаляването на крайбрежните монтажни производства в Китай ще разкрие огромни възможности пред страните от Югоизточна Азия, като Индонезия, Виетнам, Филипините и, евентуално, Мянма: всички те усилено ще работят за привличане на чуждестранните инвестиции, но не само за разработката на техните собствени природни ресурси и суровинните им отрасли, а и за изграждането на по-ефективна градска, транспортна, енергийна и преработваща инфраструктура и съответните отрасли.

В същото време спадът в Китай ще понижи общите темпове на растеж в регона и, в краткосрочна перспектива, ще се превърне в негов непосредствен проблем, тъй като китайското потребление на суровини, от което зависи по-голямата част от Югоизточна Азия, ще се стабилизира след постигнатия неустойчив максимум през 2009-2011. По-развитите държави от региона, като Южна Корея, Сингапур и Австралия, които също силно зависят от китайското търсене, ще се окажат сред губещите от изтичането на чуждестранните инвестиции от крайбрежните зони на Китай и ще трябва да положат много значителни усилия за поддържане на икономическия си растеж и нивото на заетост. Дори ако, вследствие на забавянето на китайскаат икономика, в региона настъпят някакви структурни промени и в резултат от това се изостри регионалната или глобална икономическа нестабилност, нарастващият военен потенциал и самоувереността на Пекин ще продължат да влияят върху поведението на другите държави от Югоизточна Азия.

В Североизточна Азия военната модернизация на Китай допълнително ще ускори милитаризацията на Япония, която ще положи още усилия за отмяната на конституционните ограничения върху използването на въоръжените и сили. Освен това, тя би могла да ускори експанзията на японския бизнес и инвестиции от Китай към развиващите се държави от Югоизточна Азия, тъй като дипломатическото напрежение и териториалните спорове все повече застрашават японските бизнес-интереси в Китай.

На Корейския полуостров, притиснат между китайската военна модернизация и възможната японска ремилитаризация, могат да започнат процеси на по-сериозно сближаване между двете Кореи, особено имайки предвид опитите на Пхенян постепенно да намали зависимостта си от китайската подкрепа.

Междувременно, Виетнам и Филипините, като най-последователни конкуренти и опоненти на Китай в Югоизточна Азия, ще продължат да се стремят към по-тясна интеграция в рамките на АСЕАН и да подкрепят американското икономическо и военно присъствие в региона.

2013 се очертава като решаваща за Мянма, тъй като страната полага усилия за укрепване на демокрацията и намаляване на зависимостта си от китайските инвестиции. Пекин, който оценява ръста на инвестициите и влиянието на Запада в тази страна като заплаха за собствените си стратегически и енергийни интереси в Югоизточна Азия и басейна на Индийския океан, може да опита да провали демократичния преходен процес в Мянма - или като усили икономическото си присъствие в тази стратегически важна държава, или стимулирайки етническото напрежение в зоната на границата си с нея. Това, което ще се случи в Мянма през 2013 ще определи бъдещето на АСЕАН и ще окаже сериозно влияние на връзките между АСЕАН и САЩ.

 

* Българско геополитическо дружество


{backbutton}