В Европа винаги е имало голям брой сепаратистки огнища: Северна Ирландия, Шотландия и Уелс във Великобритания, Ломбардия в Италия, Корсика и Бретан във Франция, Каталуния и Страната баските в Испания, Трансилвания в Румъния или Фландрия, в Белгия. Напоследък обаче, сепаратистките лозунги могат да се чуят не само от устата на откровени екстремисти и маргинали, а и от представители на традиционни местни партии и уважавани бизнесмени. Така например, митингите в подкрепа на отделянето на Каталуния от Испания събират по 1-1,5 милиона души, като идеята се подкрепя и от повечето местни партии, включително управляващата "Конвергенция и съюз". "Новите сепаратисти" идват на власт в своите провинции по напълно демократичен път, а подкрепата за тях (включително извън рамките на соътветните общности или региони) непрекъснато нараства.
В същото време френските медии пишат за наличието на взаимодействие между сепаратистите от Корсика и Бретан, както и за все по-големия интерес към местните диалекти и езици в Бургундия, Лангедок, Прованс и Елзас. На последните парламентарни избори в Шотландия победи Националната партия на Алекс Салмънд, която се обявява за конфедерация или за пълно отделяне от Великобритания. На 14 октомври, Салмънд и британският премиер Дейвид Камерън се споразумяха за провеждане на референдум по въпроса през 2014. Подобни тенденции се очертават и в Уелс.
В същото време, мнозина смятат, че Белгия се намира на ръба на разпада, заради дълбокото разделение между местните фламандска и валонска общности. В съседен Люксембург пък има силни настроения за обединение с едноименната белгийска провинция. През октомври, премиерът на Каталуния Артур Мас обяви пред местния парламент, че областта иска да стане независима държава-член на ЕС, тъй като за нея би било "най-добре да има статут на отделен щат в Евросъюза".
Впрочем, не по-малко силни са сепаратистките стремежи в източната половина на ЕС, както и в страните, които все още са извън Съюза. Така, през май 2011 непризнатата Секуйска област в Румъния беше официално презентирана в Европейския парламент като "унгарски регион" (в рамките на програмата на Дома на унгарските региони в Брюксел). В полската област Шльонск (Силезия), която в продължение на столетия се контролира от германците, нарастват настроенията за автономия в рамките на Полша. Доказателство за опасенията, които това предизвиква във Варшава, е решението на полския парламент да изключи силезийците от списъка на етническите групи, живеещи на територията на страната, макар че според последното преброяване броят им в Полша е поне 200 хиляди, а според някои те са над милион. Междувременно, самата Полша (също както и Унгария и Румъния) масово раздава свои паспорти на гражданите на Украйна, въз основа на новоприетите закони за гражданството. Накрая, премиерът на Молдова официално определя отцепилата се Приднестровска област (чиито икономически потенциал е два пъти по-голям от молдовския) като "страна".
Всичко това свидетелства за укрепването на регионалното ниво на властта в почти всички държави в Европа. След подписването на Договора от Лисабон, предвиждащ значително увеличаване на пълномощията и представителството им в Европарламента, регионите постепенно изземат все повече пълномощия от своите национални държави. В тази връзка, Комитетът на регионите се превръща във все по-важна институция в системата за управление на ЕС.
Историческите корени и идейната основа на регионализма
Според някои анализатори, т.нар. "балканизация" на Европа е добре обмислена и дългосрочна стратегия на брюкселските "еврократи", стремящи се към постепенното размиване и дори окончателната ликвидация на националните държави, чрез прехвърляне на функциите им към наднационалните и регионални структури, изразяващи интересите на транснационалния финансов елит. В тази връзка, мнозина посочват като "духовен баща" на концепцията за Европа на регионите основателя на т.нар. Паневропейско движение - австрийския граф Рихард Куденхоф-Калерги (1894-1972), смятан за един от стратезите на съвременното европейско строителство. Основните тези на неговия европейски проект, изложени в книгата му "Паневропа" (1923), са следните:
- Съединените европейски щати са шестия поред (този път демократичен) проект за обединяването на Европа, след империите на Александър Македонски (елинистичния проект), Юлий Цезар (римския), Карл Велики (германския), папа Инокентий ІІ (католическия) и Наполеон (френския). Между другото, Куденхоф смята за част от Европа и Русия, като посочва, че тя само "временно се е откъснала от европейската демокрация" и, че в бъдеще културните граници между Европа и Азия няма да минават по Уралските, а по Алтайските планини. Според него, "Шестата Европа ще се простре толкова далеч на Изток, докъдето достигне демократичната система".
- Политическото и икономическо обединяване на Стария континент е възможно само на основата на общата европейска култура, даваща основание да се говори и за "единна европейска нация", която самият Куденхоф-Калерги разбира като духовна общност. Той смята европейските нации за изкуствени образувания и предлага, без да се посяга на езиковите и културни различия, да се "отделят нациите от държавите" (по същия начин, както преди това църквата бива отделена от държавата), като по този начин въпросът за националната принадлежност се превърне в личен въпрос. Куденхоф-Калерги прогнозира, че "понятието гражданин на своята държава постепенно ще престане да бъде актуално, отстъпвайки място на принципа свободна нация в свободна държава".
- Тъй като въпросът за гражданството ще стане второстепенен, това ще реши проблема с държавните граници, които постепенно ще бъдат ликвидирани. "Европеецът трябва да насочи цялата си енергия към премахването на националните и икономическите граници... Държавните граници ще се сведат до регионални и ще загубят значението си".
Любопитно е, че в книгата си Куденхоф-Калерги така и не изяснява понятието "духовната общност на европейците". Практическото му схващане по въпроса е изложено обаче в появилата се през 1925 книга "Практически идеализъм", която излиза в нищожен тираж и очевидно е била предназначена само за ограничен кръг негови съмишленици.
Разбирайки по доста специфичен начин йерархичната структура на обществото, той разграничава от основната маса европейци (наречени от него "хора на количеството"), т.нар. "хора на качеството", имащи специфична висша мисия (към тях той причислява представителите на родовата и финансова аристокрация) и формиращи ядрото на бъдещия европейски елит. При това, вътре в това ядро, с предимство се ползва именно финансовата аристокрация, която Куденхоф-Калерги нарича "духовна аристокрация”, заемаща лидерските позиции в борбата за управление на човечеството. Според него, "човекът от далечното бъдеще ще бъде със смесена кръв. Расите и класите ще изчезнат в резултат от преодоляването на пространството, времето и предразсъдъците. Бъдещата евразийско-негроидна раса, която външно ще прилича на древноегипетската, ще замени сегашното разнообразие от народи с разнообразие от личности".
Тези идеи на Куденхоф-Калеги очертават достатъчно ясно пътищата за създаването, както и контурите на т.нар. обединена Европа, но това не означава, че реализирането и би могло да стане лесно и безпрепятствено. Най-вече защото в основата и е отказът от принципа на националните държави, който е възможен само при условие, че бъде създадено единно финансово-икономическо пространство с общ център за управление, слагащ край на националните геополитически проекти на европейските държави и налагащ на европейците наднационалната имперска визия за собственото им бъдеще и на идеята за общоевропейското правителство като безалтернативна. Между другото, някои смятат, че първият опит за практическата реализация на европейския проект на Куденхоф-Калерги е направен от нацисткия Трети Райх, обединил Европа в общ финансово-икономически механизъм, в чиито рамки националните сегменти на бизнеса биват поставени под стриктния контрол на германския финансов капитал и се разработват проекти за "денационализацията" на Европа чрез раздробяването и по етнически принцип на исторически провинции (с възстановяване на старите им имена, съществували в периода на Ранното Средновековие), разполагащи с широка културна автономия.
Приемствеността на днешния възходящ европейски регионализъм с тези идеи може да се проследи доста добре и не е никак случайно, че много етнонационалистически регионални формации се зараждат именно през 30-те години на миналия век с подкрепата на германските политици (или дори по тяхна инициатива).
След Втората световна война, Паневропейското движение, вече доминирано от американския елит, но запазило част от "германското си наследство", активно работи за утвърждаването начело на европейските държави на проатлантически елити, които предпочитат да разсъждават не в национални, а в общоевропейски категории. Неутрализирайки военно-политическия потенциал на Германия, но запазвайки финансово-икономическата и мощ, САЩ съумяват (на фона на пълната дискретидация на германската национална идея) така да трансформират съзнанието на немския елит, че да мобилизират цялата му енергия за реализация интересите на транснационални финансов елит. Така, постепенно започват да се осъществяват и идеите на Куденхоф-Калерги за замяната на германската "военна аристокрация" с наднационалната финансова "духовна аристокрация".
Тоест, формиралата се в десетилетията след Втората световна война "обединена Европа" действително е плод на усилията най-вече на германския елит, който обаче е стриктно контролиран от транснационалните финансови кръгове.
Днес голяма част от идеите на Куденхоф-Калерги успешно се реализират на практика. Буквално пред очите ни в Европа се осъществява своеобразна "демографска революция", като намаляващата численост на коренните европейци се "компенсира" с мащабна миграция от Изтока и Юга, консолидира се новият управляващ финансов "духовен елит", ускорява се процеса на ерозия на европейските национални държави с ликвидирането на националните граници и прехвърлянето на все по-голяма част от националния суверенитет към наднационалните структури на ЕС. Като процесът се опростява и улеснява от факта, че всички местни и локални фактори (включително етносите, регионите и различните малцинства) се превръщат в съюзник и опора на наднационалните елити, работейки съвместно с тях за ерозията на националния суверенитет и максимално отслабване позициите на централната държавна власт.
Парадът на регионалните суверенитети
Своеобразният парад на регионалните суверенитети в Европа, на който ставаме свидетели днес, очевидно е в интерес на централната бюрокрация в ЕС, но е крайно неизгоден за управляващите елити в отделните национални държави-членки на Съюза. Регионализацията раздробява териториите им, което пък ерозира влиянието на по-големите и развити държави и води до "изравняването им" като административно-териториални единици на Евросъюза. Освен това, така бива ограничено влиянието на управляващите елити във водещите европейски държави, съдействайки за укрепването на централната бюрокрация в Брюксел. За "еврократите" е много по-лесно да ръководят конгломерат от 70-100 регионални образувания (т.нар. "Европейски съединени щати"), отколкото 20-30 държави, които силно се различават по икономическите, военните и политическите си възможности. Тъкмо поради това, твърдят някои анализатори, напоследък толкова упорито в съзнанието на европейците са прокарва идеята, че Брюксел, в качеството си на отделна административно-териториална единица, не е столица на Белгия и белгийците, а на единния Европейски съюз и на всички европейци.
От една страна, автономизацията на икономически развитите региони отслабва влиянието на отделните държави, от друга пък това позволява оптимизирането на разходите, благодарение на което Европейската централна банка все повече се превръща в самостоятелен политически субект. Истината е, че сепаратистките стремежи на регионалистите се базират на доста сериозна икономическа основа. Именно на подобна основа навремето стана възможен възходът на италианската Северна лига, обявяваща се за отделянето на индустриалните северни региони на Италия от изостаналия аграрен Юг и създаването на т.нар. Република Падания. Същото може да се каже, впрочем и за случващото се в редица други европейски държави.
В Белгия например, мнозина фламандци са убедени, че икономически по-развитата Фландрия носи на гърба си "изостаналата" франкофонска Валония, затова нерядко палят белгийски знамена на митингите си и искат от своите лидери да прокламират независимостта на провинцията от "валонските търтеи". Както се посочва в един коментар на "Уошинтгън таймс": "крехкият белгийски държавен механизъм, създаден вследствие на революцията от 1830 и съхранил се благодарение на постоянните компромиси, сега се разпада. Днес това, което доскоро трудно можехме да се представим - разделянето на държавата, неочаквано се оказва съвсем реално". На свой ред, фламандският християндемократ Ерик ван Ромпой (брат на председателя на Европейския съвет Херман ван Ромпой) директно посочва, че "Белгия е в кома, т.е. в състояние на клинична смърт".
Разликата между френски и холандски говорещите белгийци се проявява и в отношението им към структурата на държавата - така, първите подкрепят централизираната държава, а вторите - децентрализацията. Според последните проучвания на обществените настроения, 49,7% от фламандското население на Белгия искат отделянето на Фландрия. Тук е мястото да напомня, че част от историческата провинция Фландрия днес принадлежи на Холандия, но фламандците не се смятат за един и същи народ с холандците (още повече, че последните са протестанти, докато фламандците са католици).
Белгия винаги е заемала ключово място в проектите за регионализацията на Европа, доколкото се разглежда от авторите им като своеобразно опитно поле за усъвършенстване на модела за федерализацията на континента. Неслучайно тук са съсредоточени основните институции на ЕС, които на практика отдавна са изместили федералните белгийски власти и това превръща страната в идеалния модел на бъдещата "Европа на регионите", където държавното ниво на управление ще бъде сведено до минимум, а автономните образувания ще са обвързани и ще се управляват от общоевропейските институции. Белгия постоянно е разтърсвана от дълбоки и продължителни правителствени кризи, които до такава степен ерозират и дискредитират централната власт, че при определено развитие на ситуацията управляваното разпадане на страната може да се реализира изключително бързо. Още повече, че политическите позиции на "регионалистите" непрекъснато укрепват. Така победилият на общинските избори, провели се във Фландия в средата на октомври, Нов фламандски алианс, начело с Барт де Вевер (избран за кмет на Антверпен), твърдо подкрепя идеята за "Европа на регионите" и е част от политическата фракция на "Зелените - Европейски свободен алианс" в Европарламента, смятана за "знаменосец" на регионализацията и обединяваща партии, които открито се обявяват се за политическата автономия на представляваните от тях "недържавни етноси" (влизащите в тази група Републиканска партия на Каталуния и Шотландската национална партия активно участват в управлението на регионалната политика). Сред прокарваните от тази група цели е превръщането на Европейския парламент в двукамарен, осъществяването на обща външна политика, прехвърляне управлението на структурните фондове към регионалните власти и т.н. От 2010 насам, лидер на Европейския свободен алианс е един от създателите на Новия фламандски алианс Ерик Дефоорт.
В много провинции на Испания регионалистите също доминират. Те са силни в Каталуния, Страната на баските, Галисия, Андалусия, Валенсия и дори на Канарските острови. Преди няколко години, в страната за пореден път се активизираха стремящите се към пълна независимост на Страната на баските радикали от ЕТА (Euskadi Ta Askatasuna - Баско отечество и свобода). Както е известно, от средата на 60-те години на ХХ век насам, ЕТА води въоръжена борба за създаването на независима баска държава, включваща трите баски провинции на Испания, както и част от населените предимно с етнически баски испанска провинция Навара и някои департаменти в Южна Франция. На свой ред, т.нар. "андалусийски национализъм" ("андалусизъм") възниква след края на франкисткия режим, тъй като конституцията, приета след смъртта на генералисимус Франсиско Франко, дава частично самоуправление на всички испански региони. Дори и получаването на още по-голяма автономия обаче, (до нивото на тази, с която се ползват Каталуния и Страната на баските) не се оказва достатъчна за регионалните сепаратисти, които не крият, че искат андалусийците да получат статут на "нация".
Галисия (друга автономна общност в рамките на Кралство Испания) също претендира за по-голяма автономия, а радикалната част от движението на "галисионистите" открито призовава за независимост.
В Каталуния, която вече разполага със собствена полиция и получи нов статут, който значително разширява автономията и, 81,5% от местните жители искат провеждането на референдум за независимост, въпреки отказа на испанския премиер Рахой. Както е известно, това е най-развития икономически испански регион. Жителите му са 16% от испанското население, но произвеждат 23% от БВП на страната.
Що се отнася до жителите на автономната област Валенсия, част от тях се смятат за каталунци и подкрепят тамошните сепаратисти. Друга част - т.нар. blaveros ("сини", какъвто е цветът на знамето на областта) пък смятат каталунците за "предатели", ерозиращи състоянието на собствения им регион и претендират за още по-голяма автономия на Валенсия.
Накрая, доста сериозно регионално сепаратистко движение съществува на Канарските острови. Архипелагът за първи път изявява претенции за автономия още през 1933 (т.е. по време на Испанската република), но самото сепаратистко движение се заражда доста преди това.
В Италия, освен големите регионални движения на Севера и Юга, съществуват и множество не чак толкова големи регионалистки/автономистки партии. Много от тях са част от Северната лига, но повечето нямат нищо общо с паданските сепаратисти, а преследват собствени интереси, които са преди всичко икономически. Така, в най-малкия италиански регион Вале д'Аоста (с население около 130 хил. души), който е част от някогашното Савойско кралство, а днес е сред центровете на италианския туризъм, действа т.нар. Валдотански съюз (Union Valdôtaine, UV), претендиращ първо за финансова, а след това и за политическа автономия (т.е. за статут, сходен с този на Сицилия).
В автономната област Трентино - Южен Тирол (население 1 млн. души) също функционират множество регионалистки/автономистки движения и партии, което е свързано и с близостта до австрийската федерална провинция Тирол, част от която до 1918 е и въпросната италианска област.
Сред останалите регионални сепаратистки движение в Италия, най-силни са тези в Сардиния и областта Венето. Последното е най-активно през 60-те и 70-те години на миналия век, когато Венето преживява икономически бум, а част от данъците събрани там се пренасочват към бедните южни провинции. Най-голямата партия в региона е Венецианската лига (Liga Venеta), която е сред основателите на Северна лига. Претенциите на привържениците и включват политическа и финансова автономия и признаването на венетския диалект за официален език в региона, а най-радикално настроените призовават за независимост.
Във Великобритания особено активна дейност развива Шотландската национална партия, която от няколко години насам упорито настоява за провеждането на референдум за отделянето на Шотландия от Обединеното кралство (в крайна сметка, такъв референдум беше насрочен за 2014). Както е известно, Шотландия разполага с едни от най-големите в ЕС петролни и газови запаси, намиращи се в нейния шелф в Северно море. Въпреки това, тя получава дотации от Лондон, но според местните сепаратисти, това се дължи на факта, че приходите от добива на петрол и газ (около 20 млрд. долара годишно) се "присвояват" от британското правителство. Затова и лозунгът на местните националисти е "Това е шотландски петрол!". Случващото се в Шотландия, внимателно се наблюдава от населението на Уелс и Ълстър (Северна Ирландия). Според анализаторите, цитиращи данни от последните социологически анкети, показващи, че идеята за независимост се подкрепя от 60% от шотландците, те са недоволни "най-вече от външната политика на Лондон, британското участие в иракската и афганистанската кампании, превръщането на Великобритания в мишена на международния тероризъм и поддържането на статута и на велика държава чрез скъпоструващата програма за модернизация на нейния ядрен арсенал". Тревога предизвиква и фактът, че населението на Шотландия постоянно намалява заради постоянната емиграция (особено на младежите) към Англия.
Силни настроения за окончателно скъсване с Дания има в Гренландия (с население от 56 хил. души), като основната пречка за това доскоро беше, че по-голямата част от бюджета на острова се формира от субсидиите, отпускани му от Копенхаген. Но, след като климатът в Гренландия започна да се затопля, противниците на разполагането на елементи на глобалната американска система за противоракетна отбрана на острова все по-активно настояват за пълно отделяне от Кралство Дания. Както е известно, в резултат от проведения през 2008 референдум, от юни 2009 Гренландия се ползва с много широка автономия (подкрепена от 75% от населението), след близо 300 години датско управление. Още преди това островът си извоюва правото самостоятелно да се разпорежда с полезните изкопаеми, включително тези в прилежащата му морска икономическа зона. Това обаче не е достатъчно за местното население (предимно ескимоси-инуити), което вече претендира и за онази част от Северния Ледовит океан, която досега се смяташе за "датска зона". Всъщност, става дума за близо 40% от територията на океана, където има значителни запаси от петрол и особено от природен газ. Не е изключено и отделянето от Дания на автономните Фарьорски острови (в Норвежко море), около които също има петрол и газ.
Възможно е и отделянето на норвежкия остров Шпицберген (където има петрол, газ и въглища), чиито власти напоследък постоянно изразяват недоволството си от "прекалено малката" финансова подкрепа от страна на Осло и недостатъчните грижи за интересите и екологията на Шпицберген. Между другото, през 2011 сайтът "Уикилийкс" публикува секретна кореспонденция на чиновници от Държавния департамент на САЩ (участващи в подготовката на поредното заседание на Арктическия съвет), от която става ясно, че според американските дипломати "независимостта на Гренландия би била в интерес на петролния сектор на САЩ".
За кого е изгодна регионализацията на Европа
И така, на практика, ставаме свидетели на своеобразната икономическа балканизация на Европа. Очевидно е също, че за Германия, която днес изпълнява ролята на икономически "локомотив" на ЕС, трансформацията на Съюза, посредством неговата регионализация, в единна Европейска федерация, е повече от изгодна. Канцлерът Ангела Меркел неведнъж декларира, че прехвърлянето на националните суверенитети на наднационално (общоевропейско) равнище е единственото възможно средство за спасяването на еврото и на целия валутен съюз.
Визията на Берлин за "задълбочаване на евроинтеграцията" чрез взаимното сближаване между страните-членки и разширяването и укрепването на наднационалните органи не среща разбиране у всички европейци. Най-големите опасения в случая са свързани с разширяването на германското влияние до мащабите на проектите за т.нар. Mitteleuropa, лансирани още от Втория Германски Райх преди и по време на Първата световна война. Реанимацията на тези проекти, този път с помощта на финансово-икономически средства, не е чак толкова фантастична, както може би изглежда на пръв поглед. Благодарение на сътрудничеството си с такива нови "държави" като Каталуния, Фландрия, Падания и т.н. Германия действително би могла да се превърне в политически хегемон в ЕС, при това без нито един изстрел. В тази връзка е любопитно, че анализаторите на някои испански медии твърдят, че зад активизацията на движението за независимост на Каталуния стои именно "дългата ръка на Берлин".
Подобна подкрепа за най-развитите региони в страните-членки на ЕС несъмнено би била от голяма полза за Германия. На първо място, тяхната "автономизация" дава възможност за по-рационално преразпределяне на разходите, ограничавайки размерите на бюджетните дотации от структурните фондове на Съюза към по-слабо развитите селскостопански региони. На второ място, именно тези "депресивни" в икономическо отношение региони са обект на периодична критика от страна на германския канцлер Меркел заради стремежа им да останат под военния и политически "чадър" на САЩ и НАТО, вместо да увеличат разходите с цел създаване и развитие на собствените въоръжени сили на Европейския съюз. Това дава основание на някои да смятат, че ключовата роля в трансформацията на европейското пространство принадлежи на Германия, в основата на чиято стратегия е превръщането на автономните региони в опорни структури на евроинтеграцията. Според тях, тази трансформация се реализира по три основни направления: децентрализация на държавната власт и прехвърляне на максимални пълномощия към регионите; формиране на трансгранични региони, ерозиращи и размиващи държавните граници; предоставяне автономия на етническите малцинства и създаване на самостоятелни етнически региони. За установяването на преки контакти между автономните региони и етническите общности, от една страна, и наднационалното ръководство на ЕС - от друга, са създадени множество организации, работещи за това именно местните власти да играят водещата роля в реализацията на европейското обединение.
Тоест, поне на пръв поглед, и активизацията на сепаратистите, и слабото евро, и другите сегашни проблеми на ЕС дават възможност на Берлин да осъществява политика за преодоляване на изкуствените ограничения пред нарастването на германското военно-политическо влияние, наложени след Втората световна война. Истината обаче е, че освен германския, има поне още два сценария за икономическото раздробяване на ЕС - британския и американския, които си приличат по това, че според тях съзнателно раздробяваната "отдолу" континентална Европа следва да се превърне в хлабав конгломерат от регионални образувания, зависим от големите морски сили (т.е. от САЩ и Великобритания). И Вашингтон, и Лондон не желаят да допуснат икономическият потенциал на Германия да я превърне във фактор заздравяващ единството на Европейската федерация, а биха предпочели той да продължи да се "разпилява" за подпомагане на "депресивните" региони в ЕС по линия на безвъзмездната помощ и в името на запазването на европейското единство. Тоест, на практика, става дума за стимулиране на центробежните процеси, които не позволяват на Европа да се избави от натрапчивата опека на САЩ и, в същото време, дават възможност на Великобритания да продължи собствената си геополитическа игра на Стария континент.
Така или иначе, но движението за автономия на "малцинствата" очевидно се ползва с достатъчно мощна подкрепа, т.е. можем да очакваме, че добре координираният процес на раздробяване на европейските (национални) държави на отделни етнорегиони ще продължи да се задълбочава, пораждайки нестабилност, локални конфликти, а при необходимост - и хаос. При това, както изглежда, основният залог е създаването на нов наднационален и наддържавен мрежов модел на управление, благоприятстващ експанзията на транснационалния капитал и концентрацията на основните управленски функции в ръцете на глобалния финансов елит.
* Български клуб "Европа на нациите"
{backbutton}
