17
Съб, Апр
7 New Articles

Демографският хаос в периода на българския "преход" 1990-2001

брой6 2012
Typography

Разпадането на Съветския съюз през 1990-1991 предоставя възможност България отново да бъде атакувана и изолирана на Балканите, не само заради участието си във Варшавския пакт (където бива принудително въвлечена, не без съдействието на западните съюзници от последната война), но и заради ревизионистките й претенции от 1939-1946, част от които продължават да са актуални до днес[1]. Някогашните участници във втория Балкански пакт (Турция, Гърция, Югославия) са в благоприятни позиции, за да предотвратят ново българско надигане при рухването на част от ялтенските ограничения. Опитите за възраждане на националистичните обществени движения у нас бързо са обуздани, не без външна намеса, но и с участието на подходящо инфилтрирани нихилистично ориентирани вътрешни групи, което предотвратява възможността решително да се потърсят национални резерви и нови перспективи (особено демографски) в българските земи, останали извън пределите на България.

Демографската тема в сянката на промяната на собствеността

Политическите лутания през първите години на българския преход към "демократично общество"[2] допринасят за забавянето на реформите и постепенното формиране на олигархична (прерастваща в плутократична) система на управление, игнорираща интересите и въжделенията на преобладаващата част от населението, поставяйки го в зависимо и непродуктивно състояние. Нестабилните градски (граждански) традиции и нагласи сякаш предопределят обречеността на идеята за истинско демократично (т.е. народно) управление.

Естествено е в такава обстановка реакциите на националния инстинкт за самосъхранение да бъдат игнорирани, а начинанията за самоорганизиране на неговите привърженици - осуетени. Още първите опити за формиране и консолидиране на пронационалистични политически структури биват саботирани и предотвратени. Създадените патриотични организации набързо са капсулирани, маргинализирани и дори профанизирани и лумпенизирани със средствата на бившите тайни служби. Перспективните лидери[3] на патриотичната алтернатива пък са изолирани. Така, за трети път в новата българска история пронационалните политически кръгове и обществени среди са пресирани и блокирани.[4]

С разпростирането на наложената отвън пропагандна теза, постулираща че “национализмът е последното убежище на комунизма”, постепенно задачите за укрепване на националните устои отстъпват в дневния ред на политическата активност пред необходимостта да се разработи и приведе в действие законодателната рамка за установяване на либерално пазарна стопанска среда, в която да се развият новите (предимно частни) икономически структури. Неуспешните инициативи в тази насока обаче се отразяват крайно неблагоприятно върху демографското състояние на нацията, грижите за което и без това са запуснати.

Все пак, при управлението на правителствата на Любен Беров и Жан Виденов, се предприемат някои стъпки за подпомагане на демографското развитие. Формираната още през 1992-1993 Агенция за българите в чужбина активизира работата си по обгрижване на българските общности извън България и привличането на имигранти от техните среди. Започва да се изработва нова държавна политика в тази област, но резултатите от нея в демографско отношение не са впечатляващи. Докато след краха на Източния блок Германия и Полша успяват да организират емиграцията към двете държави на стотици хиляди бивши съветски граждани от германски и полски произход, преселилите се за постоянно в България "външни българи" от постсъветските републики през последното десетилетие на миналия век са едва няколко хиляди[5]. Организационните слабости и финансовите ограничения препятстват формирането на действени структури на българите в чужбина, особено в условията на масова, паническа и натоварена с национален негативизъм емиграция навън.

В стремеж да се установят по-дълбочинни контакти с традиционните български общности и от тях да се привлекат млади хора, които да се заселят у нас, правителството приема ПМС № 103/31.05.1993 за осъществяване на образователна дейност сред българите в чужбина. И тук финансовите съображения обаче лимитират приема на българи от чужбина до сравнително незадоволителен обем. Все пак, след приемането на постановлението, всяка година стотици българи от околните страни пристигат за да получат образование у нас. За съжаление, неговото качество започва да спада и конкурентността му на международния образователен пазар намалява, с което и привлекателността му за по-състоятелните българи отслабва. Много от обучавалите се у нас остават завинаги в своето Отечество, което е и единствения съществен целенасочен имиграционен принос за населението на България от този период. Другите проекти за привличане на българи от Балканите и Северното Причерноморие пропадат.

Опитите за формулиране на демографска стратегия

В средата на 1995 се създава Национален съвет по социалните и демографските въпроси към Министерския съвет[6]. Със своите ограничени консултативни и съветнически функции обаче той не може да наложи изработването на нова национална политика на населението и фокусирана по отношение на демографското оздравяване програма за социално-икономическо развитие. Съществуването му в стеснен вид е показателно за мястото на тази проблематика в йерархията на правителствените приоритети, въпреки разбирането за нейната актуалност. Резултатите от работата му също не са особено забележими. По поръчка на съвета, през 1996 Институтът по демография към БАН изготвя “Демографска стратегия и политика за населението в прехода към пазарно стопанство”. Този труд има характера на комплексно проучване по проблематиката за неблагоприятното демографско състояние у нас, но препоръките и перспективните виждания са недостатъчно застъпени, за да се приема като стратегически документ. Първата демографска стратегия, която не е официализирана в достатъчна степен, не успява да повлие сериозно върху последващите действия на администрацията.

Междувременно, демографската обстановка продължава да се влошава със застрашителни темпове. Намалява раждаемостта, повишава се смъртността, задълбочава се отрицателният прираст на населението. Емигрирането на млади и квалифицирани българи продължава без изгледи за затихване. Необходимо е бързо и ефективно реагиране на катастрофалната демографска ситуация. Вместо това кризата се задълбочава.

Правителството на Жан Виденов най-после се заема да извърши масирана приватизация, но избира най-опасния й модел – масова приватизация по руски и чешки образец чрез нарочно сформирани приватизационни сдружения, които да акумулират книжата с права за участие в приватизацията на гражданите. На практика, приватизационните фондове (много от тях контролирани от кръгове, произлезли от номенклатурните среди на бившата държавна партия) усвояват огромна част от българската индустрия без участващите в тях дребни акционери да получат справедлив реален дял от тази собственост. Големият грабеж е в ход.

Тази промяна на собствеността е съпроводена с намаляване възможностите на държавата да лавира на икономическото поле, използвайки монополното си положение и способността да иззема или прехвърля средства между стопанските сектори. Същевременно, множество вътрешни и външни играчи в стопанско-финансовата сфера са заинтересувани от нов финансов колапс и предизвикване на хиперинфлация. В началото на 1997 този колапс провокира “гражданско” неподчинение, довело до падане на правителството (преди това се срива и националната валута). Социалната цена е ужасяваща. Най-лошите предсказания от небезивестният план “Ран – Ът” се сбъдват.

През първите години на прехода размерът на много от социалните плащания е замразен или обвързан с падащия социален стандарт. Сред тях са и различните видове помощи и премии от системата за насърчаване на раждаемостта[7]. Затрудненията в бюджетното финансово балансиране предизвикват хаос, протакане и отказ от получаване на символичните държавни “подаяния”. В средата на 1996, в опит да акумулира допълнителни средства и осигури регулярното изплащане на помощите за майчинство (много често изплащани със закъснение по общините), правителството създава Фонд “Подпомагане на семейството”[8]. Чрез него се централизира предоставянето на помощите и се гарантира равнопоставено третиране на правоимащите във всички райони на страната. Предвижда се постановлението да влезе в сила от 1 януари 1997. Сякаш се предусеща (или вече е било планирано?) какво предстои да се случи в началото на 1997.

Излъченото през пролетта на 1997 правителство на Иван Костов се заема да изпълни реформаторските начертания на либералната платформа, заложена в проекта “Ран – Ът”. Набързо се разпродава значителна част от останалата едра държавна индустриална собственост, а по-малките предприятия са включени в новите вълни на масовата приватизация. Най-после е приложен методът на раздържавяване в полза на управленския екип (на много места подменен с некомпетентни подставени лица на новата власт) и изпълнителския състав в тях срещу съответните следприватизационни задължения, контролът върху чието изпълнение обаче е занижен. Така окончателно се затвърждава българският модел на излизане от етатистката епоха. Само за една петилетка преобладаващата част от държавните промишлени активи са раздадени или несъобразно разпродадени на съмнителни по възможностите и перспективите си политическо-мениджърски групировки, които не само се оказват неспособни да изградят конкурентоспособни производствени и търговски комплекси, но и влошават българската икономическа среда с претенциите си за предимства и протекционизъм в един свят на отворени врати за свободна търговия и производство, за безпрепятствено придвижване на хора и идеи. Провалът на този порочен модел е предопределен. Последното десетилетие на ХХ век очертава още по-ясно низходящата крива на българския упадък след 1913, а демографското ни пропадане се оказва смъртоносния “свредел” към крушението, излизането от който вече е почти невъзможно.

Неравноправното разпределяне на стопанските активи и на приходите от тях води до бързо обедняване на мнозинството български семейства и срив на вътрешното потребление. Възстановяващата се българска икономика се задушава от недостатъчното потребителско търсене, но не по-зловредно влияние й оказват различните практики на нелоялна конкуренция – от контрабанда и спекулативна търговия до рекет и пране на пари чрез фиктивни стопански инициативи. Претенциите на бившата номенклатура за доминация в стопанския живот на страната препречват пътя за развитие и на по-способните измежду новите мениджъри. Така се преминава от интригански тип социализъм към интригантски тип капитализъм (ако въобще подобна обществена форма може да се определи като капитализъм).

Управлението на Обединените демократични сили продължава да полага усилия за привличането на българи от българските общности извън България. Разработва се стратегия за тяхното заселване, но тя така и не е довършена. Кампанията за образователното им приобщаване е по-успешна като сред първите актове на новото правителство е ПМС № 228/20.05.1997 за приемане на граждани на Република Македония за студенти в държавните висши училища на Република България. С ПМС № 73/15.04.1999 се разширяват възможностите и формите за обучение на българите от чужбина у нас. Чрез учениците и студентите, завършили образованието си в България с държавна подкрепа, българската държава и народ осъществяват по-непосредствена връзка с българските общности по света и особено с онези измежду тях, които са в съседство или близост до сегашните български граници. Много от тези младежи остават в своето Отечество и се включват в живота му.

Инициативите за развитието на просветна мрежа извън страната за изучаване на български език, история, култура и пр. е другата важна насока на възраждащата се грижа и подкрепа на българската държава към сънародниците, останали (или емигрирали) извън нейните предели. Образователната интеграция на българите от близката и далечна чужбина е най-успешния проект за тяхното съхранение и привързването им към България.

Процесът на демократизация, либерализация и отваряне към света също прави България привлекателно място за българите от чужбина и особено за тези от постсъветските републики. Сближаването с ЕС и процедурата за приемането й в него убеждават мнозина от тях, че страната ни ще се включи в цивилизационното пространство на Запада. Новият Закон за българското гражданство от 1998 им гарантира (твърде измамно, както ще се окаже по-късно) облекчена и бърза процедура за придобиване на българско гражданство. На следващата година визовите бариери за влизане в страните от ЕС са премахнати за български граждани. С това постепенно интересът към придобиване на българско гражданство нараства, дори сред сънародниците ни в Македония, подложени на систематична денационализаторска пропаганда, както и сред бивши български граждани от небългарски произход (евреи, арменци, български турци), които правят постъпки да възстановят българското си гражданство.

В последната година на хилядолетието Агенцията за българите в чужбина е трансформирана в държавна агенция, което увеличава възможностите и за координиране, с останалите ведомства, на политиките по отношение на българските общности извън страната. Пак тогава е приет Закон за българите, живеещи извън Република България, който обаче се оказва твърде нефункционален, формален и в крайна сметка не е приложен в своята цялост.

Още в края на 1997 е създаден Национален съвет по етническите и демографските въпроси към Министерския съвет[9]. За съжаление, въпреки заложеното в наименованието му разбиране за връзката между етническите и демографските проблеми у нас, демографската проблематика е застъпена съвсем скромно в дейността. През 2001 със закон е сформиран Икономически и социален съвет, “като консултативен орган, изразяващ волята на структурите на гражданското общество по икономическото и социалното развитие”, който включва демографската тематика в своите разработки и обществени дискусии.

Реформата на системата за социално осигуряване и подпомагане

Финансовата катастрофа от 1997, крещящата нужда от бързи и ефективни социално-икономически реформи и стремежът да се пренастрои стопанския организъм съобразно неолибералните правила и изисквания, подтикват кабинета на ОДС да реформира системата за социално осигуряване и подпомагане. Изработен е Кодекс за социално осигуряване, приет през 1999 и обхващащ уреждането на всички осигурителни рискове. Възприето е постепенно увеличаване на възрастта за встъпване в пенсия при общия случай на осигурителен стаж и възраст. С това се облекчава демографският натиск от застаряването върху социалната система, но съществено се влошава социалната обстановка, доколкото много от лицата, доближаващи се до пенсионна възраст, са принудени да работят (или поне да се осигуряват) още няколко години. Така се поддържа висока безработица, особено при младите хора, което се отразява и на раждаемостта, задържаща се на ниски нива, въпреки че в този момент би трябвало да се очаква компенсаторното й нарастване. Българската криза е повсеместна и продължителна, доколкото отлаганите през 80-те години неизбежни реформи, сега трябва да се осъществят набързо и в една катастрофална ситуация.

В кодекса е включено и осигуряването при бременност и раждане.  В него е отразена наложилата се през втората половина на 90-те тенденция обезщетението за бременност и раждане, както и помощите за деца да се изравнят, независимо от поредността на детето. Основание за това се търсят в международното законодателство, като експертите се позовават на Конвенцията за правата на детето, в която, според тях, е застъпено подобно изискване[10]. Дори да пренебрегнем факта, че в конвенцията липсва такъв текст за изравняване на всякакъв вид плащания за децата в семейството и предположим, че тази теза произлиза от нейния дух като препоръка, не може да се заобиколи противоположната теза, че за целите на пронаталистичната политика и за оптималното (доколкото изобщо е възможно) ориентиране на семейното планиране е нужно да се градират стимулите за раждане и отглеждане на дете според съответните цели и очаквани ефекти.

Конкретно, в Кодекса за социално осигуряване е изравнено обезщетението за бременност и майчинство, които стават 135 дни при раждането на всяко дете (същата промяна е заложена и в Кодекса на труда), докато дотогава, за първо дете, то е 120 дни, за второ – 150, за трето – 180 и за следващите поред отново 120 дни. Така започва ликвидирането на пронаталистичната политика, заложена в Указа за насърчаване на раждаемостта, а не след дълго и самият указ е изпратен в историята.

Междувременно през втората половина на 90-те години демографската обстановка силно се влошава. Отражението на националния упадък в края на ХХ век върху демографското състояние на нацията е поразителен. Значителен дял от младото и работоспособно население емигрира, други се преместват да живеят от малките населени места в големите градове, някои от които се пренаселват (и отново се засилва дефицитът на жилища), а обширни райони във вътрешността на страната се обезлюдяват. След отстъплението от полупланинските райони при колективизацията, това е втората голяма вълна на опустяване на българските земи. В сравнение с 1990, числеността на новородените спада с около 1/3, младите жени раждат във все по-късна възраст първото си дете и при повечето от тях то остава единствено. Бракът се разпада и преобладаващата част от младите семейства живеят в съжителство без формално да са уредили взаимоотношенията си. Смъртността нараства, паралелно със застаряването на населението.

Крах по всички стратегически направления

Пропадането на България през последното десетилетие на ХХ век върви по всички стратегически направления. Икономиката е в шок и неудържимо се съкращава, заедно със заетостта. Разгражда се системата на националната сигурност, и без това неефективна и обременителна заради масовизирането на армията, полицията и службите за сигурност в етатистката епоха, догматичната им идеологизация и автократична употреба, което ги профанизира. Разстроени са системите за социални грижи и услуги, което обрича българите на преживяване в условия, сходни с тези от началото на столетието. Просветната революция – несъмнено достижение на “социализма”, е проиграна чрез сгромолясването на българското образование в резултат от недофинансиране и корумпиране, като младежта е погълната от всеобщия нравствен разпад, дезориентация и липса на перспектива. Субсидираната “висока” култура колабира и наместо популяризирането й на нейното място се настаняват предимно ниски (примитивни) форми на поп-културата.

Тези крайни неблагополучия несъмнено са в резултат на престъпната и бездарно провеждана реконструкция на общественоикономическата система. Българският преход се оказва измежду най-неграмотните, некадърни, объркани и асоциални проекти за политическо, икономическо и социално преобразяване в Източна Европа след края на комунистическата епоха. Обществените сили, които го придвижват напред (и встрани), са обременени (освен в случаите когато умишлено се вреди на българските интереси) от политическа недообразованост и идеологическа ограниченост, произхождащи от изолацията на България от света и режима на политически и социокултурни ограничения, налагани цели четири десетилетия и лишили българския народ както от способен елит, така и от политическа култура, интуиция и далновидност.

Елегия за драматичния ромски възход към... гетата

След 1990 напрежението от насилствената асимилационна кампания срещу мюсюлманите в България започва да затихва. Много от българските турци (а и други мюсюлмани) се заселват временно или трайно в Турция и въпреки че в края на 1992 турските власти отново започват да препятстват преселването им, много от тях успяват да се установят там нелегално. В България резервоарът на етническото противопоставяне полека лека пресъхва, а обидата от насилието постепенно е притъпена от спомена за ситите години на етатисткия егалитаризъм, при който значителни инвестиции и социални субсидии са насочени към районите с мюсюлманско население. В този момент на крехко възстановяване на етническия мир и хармония внезапно (ала дълго подготвяно от неадекватните действия на живковисткия режим) избуява нова етническа социална криза, която компрометира курса на преход към либерално пазарно стопанство, поради неспособността на другата значителна етническа общност – циганската – да се приспособи по приемлив за останалите граждани начин към новите обществени отношения.

За повечето от циганите (по-това време се възприема те да бъдат назовавани със самоназванието на най-голямата група измежду тях – ромите) преходът от контролирана "сдържана" модернизация, провеждана от геронтофилския режим през 80-те години, във време на социална сигурност и предвидимост, към главоломните промени с неясна посока и бурно течение от 90-те, са драматично терзание, подобно на онова, съпътстващо упадъка на занаятите им и принудителното усядане на чергарските родове. Голяма част от тях е зависима от държавните субсидии в производството и услугите, в образованието, социалното дело и здравеопазването. Благодарение на държавната подкрепа за всички, те получават шанс да имат работни места, въпреки недостатъчната квалификация и явната им неконкурентоспособност на пазара на труда, ползват се от безплатно лечение и обучение (с незадоволителни резултати), получават различни социални помощи и премии, особено за традиционните им многодетни семейства. Мнозина по-находчиви намират законни (и не съвсем) пролуки за частно предприемачество. За повечето от тях това е достатъчно. "Нежната революция" не само не е поле за изява на циганите, но е и трагично недоразумение в "идиличния" им живот. Само година след превратния пленум на ЦК на БКП от 10 ноември 1989, мнозинството от тях се оказват без работа с несигурни и спадащи доходи, лишени от перспектива поради рехавите им връзки с властта, която се превръща в основен източник на благосъстояние.

 

Таблица 1. Население по етническа група и икономическа активност към 4.12.1992[11]

Етническа

група

Общо

Икономическа активност

Непоказано

Икономически активни

Икономически неактивни

Всичко

Заети

Безработни

Общо

%

8 487 317

100

3 932 468

46.33

3 286 655

38.72

645 813

7.61

4 546 368

53.57

8481

0.10

Българи

%

7 271 185

100

3 354 542

46.13

2 871 029

39.49

483 513

6.65

3 916 643

53.87

-

Турци

%

800 052

100

394 260

49.28

295 526

36.94

98 734

12.34

405 792

50.72

-

Цигани

%

313 396

100

138 252

44.11

84 120

26.84

54 132

17.27

175 144

55.89

-

 

Станали първа жертва на масовите съкращения на работни места, повечето от принадлежащите към тази група се оказват неспособни да се изхранват като самонаети и почти повсеместно се нареждат сред бедстващите. При преброяването на населението от 1992 малко над 1/4 от всички роми са заети и 1/6 са безработни (виж Таблица 1). Осем години по-късно, при преброяването от 2001, заетите роми са 41 054 от общо 370 908, тоест само 11.07 %, докато заетите българи са 2 324 458 (от 6 655 210, т.е. 34.93 %), а при турците заетите са 193 428 (от 746 664, т.е. 25.91 %)[12]. Видно е, че при етническите малцинства заетостта спада с по-високи темпове (при българите обаче делът на лицата в работоспособна възраст е по-голям и тези данни донякъде са несъпоставими), като при турците по-ниското ниво на заетост до голяма степен се дължи на безработицата при ромите, самоопределящи се като турци, но идентифицирани от останалите като роми.

Няма съмнение, че ниската заетост при ромската общност през прехода отчасти се дължи на дискриминационните нагласи към тях поради наличните културни и расови различия, които в кризисните условия предизвикват нарастване на предразсъдъците и общностно затваряне от двете страни на бариерата. Все пак, основната причина за игнорирането им на трудовия пазар е ниската квалификация и недоброто образование, дължащи се на традиционалисткото им пренебрежение към полидисциплинарната грамотност, но също и на пространствената обособеност на тяхното пребиваване, което се характеризира с висока степен на автосегрегация.

При социалистическата културна и образователна революция мнозинството от младите роми биват ограмотени и получават професионална квалификация на ниско и средно ниво[13]. Докато през 1946, от 170 хиляди цигани у нас, само една жена има висше образование, със средно са 17 мъже и три жени, а основно образование са завършили 1443 души, в края на тази епоха 1/3 от ромите над 7-годишна възраст имат основно образование. Със средно и по-високо образование е всеки един на 20 души. Независимо от този очевиден прогрес, в сравнение с останалите граждани на България, те остават на изключително ниско ниво на грамотност (виж Таблица 2).

 

Таблица 2. Население на 7 и повече години по пол, етническа група и образование към 4.12.1992[14]

Етническа

група

Общо

Образование

Незавър-шено

начално

Негра-мотни

Непо-казано

Висше

Полу-висше

Средно

специално

Средно

гимназиално

Основно

Начално

Общо

%

7 797 602

100

619 294

7.9

266 907

3.4

1 311 652

16.8

1 309 585

16.8

2 370 214

30.4

1 231 727

15.8

527 392

6.9

152 955

2.0

7876

0.1

Мъже

3 817 044

329 277

83 348

698 176

634 836

1 225 306

543 982

251 166

46 888

4065

Жени

3 980 558

290 017

183 559

613 476

674 749

1 144 908

687 745

276 226

106 067

3811

Българи

%

6 735 540

100

602 204

8.9

258 077

3.8

1 253 549

18.6

1 208 742

17.9

1 978 680

29.4

969 696

14.4

395 113

5.9

64 479

1.0

-

Мъже

3 288 179

321 677

80 044

665 650

575 109

1 021 235

418 286

186 686

19 492

-

Жени

3 447 361

280 527

178 033

587 899

633 633

957 445

551 410

208 427

49 987

-

Турци

%

708 107

100

2798

0.4

5523

0.8

38 416

5.4

73 527

10.4

287 891

40.7

171 741

24.4

75 612

10.7

52 599

7.4

-

Мъже

355 260

1814

2381

23 436

44 684

147 517

82 109

36 701

16 618

-

Жени

352 847

984

3142

14 980

28 843

140 374

89 632

38 911

35 981

-

Цигани

%

257840

100

464

0.2

274

0.1

4210

1.6

8514

3.3

83 410

32.3

80 179

31.1

51 892

20.1

28 897

11.2

-

Мъже

129 078

284

147

2564

5805

45 697

38 817

25 492

10 272

-

Жени

128 762

180

127

1646

2709

37 713

41 362

26 400

18 625

-

Други

%

88 239

100

13 828

15.7

3033

3.4

15 477

17.5

18 802

21.3

20 233

22.9

10 111

11.5

4775

5.4

1980

2.2

-

Мъже

40 462

5502

776

6526

9238

10 857

4770

2287

506

-

Жени

47 777

8326

2257

8951

9564

9376

5341

2488

1474

-

 

Невъзможността на повечето от ромите да поддържат предприемаческа дейност или да намерят високоплатена работа ги изолира и сегментира в най-ниската класа на съвременното българско общество. Спасението за тях е в сплотяването и все повече роми се стичат към гетоизираните ромски квартали, обикновено локализирани в покрайнините или в градоустройствената периферия на населените места[15]. Ако в началото на 80-те години в обособени цигански махали живеят 48% от циганите, през прехода там постепенно се концентрират 78% от тях[16].

Бедственото положение на ромите през 90-те години насочва към тяхната общност значителен дял от средствата на държавното социално подпомагане, само за да се поддържат етническият мир и социалното равновесие[17]. За много ромски съобщности, особено в малките населени места, социалните помощи и плащанията от системата за подкрепа на майчинството и децата са единствените постоянни и сигурни доходи. Преобладаващата част от ромските семейства се превръщат в постоянна клиентела на държавата и общините, разбирай на властта и на нейните явни и задкулисни представители.

Нереформираната система за насърчаване на раждаемостта през първото десетилетие на прехода (а и след това) се проявява с един основен порок – тя поддържа висока раждаемост при най-бедните прослойки, осигуряващи си издръжка за сметка на многото деца, лишени не само от достоен и осигурен живот в детска възраст, но повечето от тях не получават шанс за житейска перспектива поради липсата на добро образование. Твърде много “излишни” за тези семейства деца от високата раждаемост през 80-те години (продължаваща и през 90-те) се озовават на улицата, а оттам попълват криминалния контингент[18]. Криминализирането на множество групи и родове от ромската общност се превръща в най-тревожния фактор на несигурност за живеещите в съседство с тях граждани от неромски произход, особено когато в тази дейност са въвлечени деца.

Опити за решаването на проблема

През първите години на 90-те се появи идеята (споделяна и от автора на тези редове) политиките за насърчаване на раждаемостта временно, например до икономическото стабилизиране на страната, да се ограничат до стимулиране раждането на първите две по ред деца (разбира се, без да се ощетяват вече родените или заченати деца). Тоест, при раждането на следващите по ред деца не следва автоматично да се предоставят премии, а обгрижването и подпомагането им да се прехвърли към социалните служби, при необходимост. Подобна санитарна мярка можеше да предотврати раждането на стотици ”ненужни никому” деца, загубени сред загубеното поколение на прехода.

На това предложение се противопоставят правозащитници от неправителствени организации, ангажирани с догматично идеологизираната позиция за ненамеса в традиционните практики на възпроизводство при ромите. Неправилното съобразяване на обстоятелствата и погрешните интервенции обаче, само навреждат на интересите на защитаваната от тях общност. Приучването и привикването към семейно планиране и отговорно родителство са измежду най-важните инструменти за интегриране на ромите, за осигуряване на достоен живот на техните семейства и за постигане на равноправно отношение към децата им. Многото деца в ромските семейства възпират тяхното равностойно навлизане в модерните пространства и предпоставят изолацията им в собствен свят, отдалечен от романтичната представа за циганския свободен и весел живот от чергарското минало. Методологията на правозащитните активисти в тази сфера не бива да подминава тези съображения. Макар че отговорността, разбира се, е на държавата.

Деградацията в част от ромските гета по време на прехода е с толкова ужасяващи измерения, че те придобиват характера на същинските гета от Средновековието, със свойствения им дух на принуждение и ограничения, в съчетание с външния изглед на латиноамерикански "бидонвили". Съвместяването на множество неблагоприятни фактори с популационния им възход извежда българските роми сред най-неприспособените към модерния начин на живот европейски жители. Погрешната политика на българската държава половин столетие форсира ромската раждаемост за да се стигне, на прелома на хилядолетието, до състояние, при което българската държава не може да се справи със затрудненията, които сама е създала. Ромската проблематика се превръща в непреодолимо изпитание, което администрацията се опитва да заобиколи или неглижира, поне докато не се превърне в незаобиколимо препятствие. А по пътя към обединена Европа то се превръща именно в такова.

На 22 април 1999 правителството приема Рамкова програма за равноправно интегриране на ромите в българското общество, която предварително е одобрена от 75 ромски организации. Стратегическата й цел е премахване на неравностойното третиране на ромите в българското общество. Премахването на условията за проява на дискриминация спрямо ромите се извежда като един от основните политически приоритети на българската държава. Предвижда се създаването на държавен орган за предотвратяване на дискриминацията, чиято дейност да е публична.

В Рамковата програма се предвиждат спешни действия за:

- осигуряване трудовата заетост на ромите чрез разработване и реализация на програми за квалификация и трудова заетост, създаване на специален фонд с държавно участие, с цел отпускане на заеми, които да се използват за наемане на роми на работа;

-опростяване, активизиране и стимулиране на процеса по оземляване на безимотните и малоимотни роми;

- подобряване системата на социално подпомагане, чрез подобряване на гражданския контрол върху нея;

- подобряване качеството на образованието на ромските деца, като се изработи  и пристъпи към осъществяването на дългосрочна стратегия за десегрегация на т. нар. “ромски училища”, премахване на практиката нормално развити деца от ромски произход да бъдат насочвани към специални помощни училища, противодействие срещу проявите на расизъм в класната стая, осигуряване на възможност за изучаване на ромски език в училище, подготовка на кадри с университетско образование, както и програми за ограмотяване и квалификация на възрастни роми;

- постигане на задоволително равнище на здравния статус на ромите; защита на етническата им специфика и култура;

- гарантиране на присъствието им в националните медии;

- постигане равнопоставеност на ромските жени;

- подобряване жилищните условия на ромите, регулация и благоустрояване на ромските квартали, узаконяване на жилищния фонд.

Рамковата програма е началото на дългия път на администрацията при прилагане на комплексен подход за разрешаване на трудностите при интегрирането на ромите, придвижването по който и до днес остава мудно и дезориентирано. Все пак, през вече далечната предпоследна година от миналото хилядолетие се декларира поне желание да се тръгне по него.

 

Бележки:

1. Въпросите за търговскя излаз на Бяло море, за българския характер на славяноезичното население в Македония и нейните околнини, за обезщетяването на бежанците и изселниците от Източна Тракия и Мала Азия и за особено популярното сред националистическите кръгове връщане на Западните покрайнини след фрагментирането на Югославия, са измежду висящите или най-актуални пунктове на  позападналите български национални въжделения и щения.

2. В повечето страни извън Западния свят демократичните процедури и порядки са предимно фасадни  и са наложени, за да се осъществява по-ефективен контрол върху тях чрез възможността за системна промяна  на управляващия екип.

3. Най-изявеният измежду тях беше покойният голям български историк Николай Генчев.

4. След Първата световна война земеделското правителство на Александър Стамболийски предприема гонения срещу дейците на революционно-освободителите движения на българите от Македония, Тракия, Добруджа и Поморавието. След 9 септември 1944 пък мнозина български национални деятели са ликвидирани или подложени на тормоз от представители на чужди агентури, разправили се с тях под прикритието на осъществяваното “антифашистко” прочистване и последвалия комунистически терор.

5. Според експертни оценки, доколкото правдоподобна статистика липсва. Според официалните данни общо в България за периода 1993-2001  са се заселили 18 450 души. – Преброяване на населението и жилищния фонд през 2011.Том 1. Население. Книга 6. Миграция. София, 2012, с. 37; Според преброяването от 2001, към 1 март с. г. у нас са пребивавали 796 граждани на Молдова и 2283 на Украйна. Други 116 души, живеещи в България, са били с българско и молдовско (двойно) гражданство, а с българско и украинско. – 324 души. – Преброянане на населението, жилищния фонд и земеделските стопанства през 2001. Том 1, Население. Книга 1, Демографски и социални характеристики на населението. София, 2004, с. с. 218, 220.

6. ПМС № 123/14.06.1995 – Държавен вестник, бр. 57/23.06.1995, с. 17.

7. Виж напр.: Николова, Силвия. Семейните помощи за деца по време на прехода в България и влиянието им върху доходите на домакинствата. – В: Раждаемостта в България и държавната политика. София, 2009, с. с. 401-420.

8. ПМС № 177/18.07.1996 – Държавен вестник, бр. 62/23.07.1996, с. с. 12-13.

9. ПМС № 449/4.12.1997 – Държавен вестник, бр. 118/10.12.1997, с.  15.

10. На 11 април 1991 Великото народно събрание ратифицира Конвенцшя за правата на детето, приета от Общото събрание на ООН на 20 ноември 1989, публикувана в Държавен вестник, бр. 55/12.07.1991, с. с. 14-23. Конвенция за закрилата на майчинството от 1919 е публикувана едва през 1997, въпреки че е ратифицирана от България още през 1921.

11. Преброяване на населението и жилищния фонд към 4.12.1992. Резултати от преброяването на населението. Том ІІ. Част ІІ. Социално-икономически-характеристики. София, 1995, с. 190.

12. Преброяване на населението, жилищния фонд и земеделските стопанства през 2001.Том  1 Население. Книга 2 Икономически характеристики на населението. София, 2006, с. 194. Според други данни през 80-те години 84 % от ромите в работоспособна възраст са работили, докато през 2001 са едва 17.9 %; Томова, Илона. Ролята на етничността при завръщането на символното, политическото и икономическото господство на мъжете в посткомунистическия период, Социологически проблеми,  кн. 1-2, с. 210.

13. В Строителни войски ромите придобиват не само умения в различни специалности, но и влизат в по-близък досег със съвременните културни образци и порядки.

14. Преброяване на населението и жилищния фонд към 4.12.1992. Резултати от преброяването на населението. Том І. Демографски характеристики. София, 1994, с. с. 303-306.

15. За инфрастуктурната изостаналост на тези квартали принос имат и местните власти, които продължително време недоглеждат  необходимостта от тяхната реконструкция.

16. Томова, Илона. Цит. съч., с. 211.

17. Едно от основните изисквания на плана “Ран-Ът” за преходния период към либерално пазарно стопанство е лицата, изключени при преобразованията от стопанското разпределение и преразпределение на доходите, да се ползват от многоспектърна и широкообхватна система за социално подпомагане, която да предотврати трайното пауперизиране на обширни обществени слоеве и особено да се преодотврати гладуването и недохранването. При премахването на част от субсидиите за потребителските стоки и услуги ще е необходимо да се предоставят парични помощи на безработните, трайно безработните и други социално затруднени лица.

18. От 1995 до 2000 осъдените непълнолетни лица от ромски произход нарастват повече от десет пъти като почти се изравняват с осъдените непълнолетни лица от български произход и са почти седем пъти повече от турците. Виж, Населението на България през в началото на ХХІ век София, 2011, с. 173, фиг. 7.15. (по данни на Китанов, К.  Младежта като жертва и субект на престъпление – В: Новите млади. София, 269-279 и Престъплевия и осъдени лица, 1990-2007); Делът на осъдените  непълнолетни от семейства с три и повече деца, спрямо общата численост на децата в тези семейства е значително по-висок от дела на осъдените, произлизащи от семейства с едно и две деца. Пак там, с 176, фиг. 7.18.

* Авторът е бивш главен експерт по етническите и демографските въпроси към Администрацията на Министерския съвета, това е поредната му статия по темата

{backbutton}

Поръчай онлайн бр.1 и 2 2021