09
Пон, Дек
4 New Articles

Голямото завръщане на САЩ в Азиатско-Тихоокеанския регион

брой4 2012
Typography

Напоследък САЩ демонстрират повишена активност в зоната на Тихия океан. Въпреки че Държавният департамент я обяснява с нарастващото икономическо значение на региона, мнозина смятат, че интересът на Вашингтон е свързан с плановете за изграждането на т.нар. «нов световен ред». Както e известно, в началото на 2012 Збигнев Бжежински лансира идеята САЩ да поемат функциите на «регионален балансьор» в Азия, действайки като посредник за разрешаването на конфликтите и премахвайки съществуващия днес военен дисбаланс. С други думи, макар и да не са азиатска държава, Съединените щати искат едновременно да постигнат «разоръжаването» на региона и укрепването на собственото си (включително и военно) присъствие в него.

Китайската «мишена»

Китай е сред очевидните цели в тази игра, като САЩ, използвайки всяка възможност, се опитват да преформатират отношенията си с всички играчи в източноазиатската зона – от Малайзия до Австралия. Както посочват в тази връзка анализаторите на «Business Insider» Елоиз Ли и Робърт Джонсън, «Австралия ще приеме до 2000 американски морски пехотинци, а на Филипините американските военни ще поемат обучението на местните си колеги. В момента, по молба на филипинското правителство, там временно са разположени военни части на САЩ, но се обсъжда възможността за създаване на постоянна съвместна база. Освен това, заради активността на местните клетки на Ал Кайда в южните острови на архипелага, филипинските военновъздушни сили получават техническа помощ от САЩ. На остров Гуам пък се планира да бъдат разположени 4700 морски пехотинци – толкова много военни там не е имало от Втората световна война насам».

При това, Вашингтон умело се възползва от търканията и противоречията между отделните държави от региона. Така, наличието на спорни акватории в Южнокитайско море вече доведе до това, че в лагера на противниците на Китай може да се окаже цяла коалиция от държави – от Виетнам до Филипините.

Наистина, Пекин успя да се споразумее в виетнамците по редица въпроси. През октомври 2011 двете държави създадоха работна група за делимитацията и подялбата на Тонкинския залив, около спорните Параселски острови. Въпреки това, през март 2012, китайците за пореден път задържаха два виетнамски риболовни кораба, което провокира острия протест на Ханой. Малко по-късно (на 10 април) се случи поредният инцидент между Китай и Филипините, като китайски боен кораб навлезе във филипински води за да не допусне задържането на китайски рибари. Това ескалира напрежението между двете страни: Китай изпрати в зоната на конфликта патрулни катери, а Филипините – кораб на бреговата охрана.

На 25 април пък се проведоха съвместни американско-филипински маневри, включващи овладяването на остров в Южнокитайско море. За да се създаде максимално близка до реалната ситуация, те се проведоха на остров Палаван, който граничи с конфликтната зона. Като правна основа за този тип учения, САЩ и Филипините изтъкват подписаното през 1951 споразумение за оказване на взаимна помощ за защита от външна агресия или по време на война.

Струва си да посочим и последната среща на Асоцията на държавите от Югоизточна Азия (АСЕАН), която се проведе в камбоджанската столица Пномпен в началото на април 2012, но не постигна никакви резултати по въпроса за спорните територии в Южнокитайско море. Тоест, останалите претенденти за различни морски територии не разполагат с дипломатически инструменти за по-бързото решаване на проблема.

Тук е мястото да спомена, че китайските претенции изглеждат достатъчно обосновани, защото няма как да се отричат усилията на САЩ за милитаризацията на региона. В момента, американците модернизират самолетните писти на Кокосовите острови, между Австралия и Шри Ланка. Което означава, че се подготвя плацдарм за евентуална бъдеща атака. В същото време, според американските стратези, новата база на Филипините би осигурила на САЩ редица предимства, като основното е ограничаване опитите на китайскиия военен флот да разшири параметрите на морската отбрана на страната. Което, на свой ред, би улеснило бързата и широкообхватна американска военна реакция в случай на конфликт с Тайван, а пък самото присъствие на американските военни ще балансира китайската мощ в контактите с другите държави, имащи достъп до Южнокитайско море, включително с Виетнам.

Сред най-удобните бази за бъдещото американско присъствие в региона е Австралия, където местните консерватори отдавна залагат на темата за «китайската заплаха». Наскоро в австралийското пристанище Дарвин, където има военна база, пристигнаха първите поделения на американската морска пехота. При това не беше официално обявено създаването на нова американска база, но правителствата на двете страни потвърдиха, че въоръжените им сили ще поддържат постоянно взаимодействие. В статията си «Пет поуки от плана за постоянно американско военно присъствие в Австралия», публикувана в «The Atlantic”, Макс Фишер очертава основните мотиви на новата стратегия на Вашингтон:

-          необходимостта да бъде „сдържан” Китай: разполагането в Дарвин на американски военни ще разшири възможностите на САЩ в Тихия океан и, което е най-важното, ще гарантира военното им присъствие в западната му част;

-          облекчаване на процеса на постепенно изтегляне на САЩ от Близкия Изток и Централна Азия, обхванати от антиамерикански настроения, и концентриране на усилията им в Източна Азия;

-          стремежът на Обама да се изтегли от Афганистан;

-          стремежът да се компенсират търканията заради американската база в Япония: базата в Дарвин ще играе ролята на „резервна площадка”, позволяваща да се запазят приоритетите при гарантиране на регионалната сигурност;

-          възможността за превръщането на Австралия в нов „клиент” на САЩ (по аналогия със Саудитска Арабия), имайки предвид австралийската подкрепа за всички войни на Америка от Виетнамската насам.

На свой ред, Тайван и Южна Корея, традиционно следват течението на американската политика. Анализирайки ситуацията в Южна Корея, известният геополитик Джордж Фридман аргументира военното присъствие на САЩ в тази страна с нейния северен съсед (Корейската народно-демократична република). Според него, Китай е отлично прикритие за Пхенян и сътрудничеството помежду им е изгодно и за двете държави. Пекин използва Северна Корея като буферна зона, а пък Северна Корея в редица случаи, включително и за ядрената си програма, търси дипломатическа подкрепа от Китай. Като цяло обаче, Пхенян следва предпазливо поведение спрямо Южна Корея и затова, според Фридман, американското военно присъстве в южната част на Корейския полуостров не е чак толкова необходимо.

Сред ключовите държави за проникването на САЩ в Азиатско-Тихоокеанския регион е Мянма. Достатъчно е да погледнем географската карта и ще ни стане ясно защо. Макар че Мянма няма излаз на Тихия океан, дългата и брегова линия в Бенгалския залив и общата граница с Китай позволяват да я разглеждаме като тилов плацдарм за американската експанзия по китайското направление. Както е известно, през Втората световна война, САЩ се опитват да изградят т.нар. Бирмански път за да стигнат до китайскатка провинциа Юнан и да снабдяват армията на Чан Кайши. Заради изключително трудния терен, тогава това не им се отдава, днес обаче съвременните военно-технически средства позволяват постигането на много повече неща. При това не е задължително да се стига да пряка военна интервенция. Евентуалното разполагане там на американски радарни системи, ракетни комплекси или военни бази с ударни военновъздушни групировки, със сигурност ще парализира Китай.

Освен това САЩ планират да осигурят достъп на своите неправителствени организации, които да разширят активността си в Мянма. Още преди време Джордж Сорос декларираше намерението си да основе постоянна мисия в Мянма за да създаде там „необходимите условия за преход към отворено общество”. Тоест, съвместната игра на Уолстрийт, Белия дом и американските транснационални корпорации, спокойно би могла да постави (след известно време) тази страна под контрола на Вашингтон.

Освен „демократизацията”, сред инструментите за натиск върху управляващия режим в Мянма, са проблемите със сигурността (например нападенията на бунтовници, принадлежащи към различни етнически малцинства, които могат да дестабилизират граничните райони с Тайланд, Индия и Китай), както и подозренията за внос на ядрени технологии от Северна Корея. При това, сред претенциите на САЩ към управляващите в Мянма е прекратяването на военното сътрудничество с Китай. Американските анализатори подчертават значението на Мянма за САЩ, заради запасите и от петрол, газ и друти природни ресурси, както и като потенциален пласментен пазар. В момента, основните печеливши отрасли на нацоналната икономика, като започнем с добива на дървен материал и свършим с този на скъпоценни камъни, се контролират от военната хунта, но развитието на ситуацията може да позволи активната намеса на външни играчи в Мянма и преразпределяне на сферите на влияние. Под лозунгите за демократизация, пазарни реформи и всевъзможни блага за 48-милионното население на страната, чуждестранните ТНК биха могли да приватизират ресурсите и да поемат контрола над цялата и външна търговия. Освен това, Мянма е световен лидер по призводството на ориз, т.е. при прогнозираната от ООН заплаха от глад в региона, тя се оказва ценна и в това отношение. В по-широк план, наличието на общи граници с Индия, Бангладеш, Тайланд и Лаос може да я превърне в основния „генератор на процеса на демократизация” в цяла Югоизточна Азия, както наскоро посочи и Робърт Каплан, на сайта на агенция „Stratfor”.

Впрочем, Китай и Русия също демонстрират засилен интерес към региона. Съвместните им военноморски учения „Морско взаимодействие 2012”, провели се в края на април 2012 в Южнокитайско море, са доказателство за това. Истината е, че Вашингтон все още не е наясно за по-нататъшните планове, касаещи руско-китайското взаимодействие, при това американците са объркани от добрите отношения между Москва и Ханой и, в частност, от подписаното наскоро споразумение между виетнамската компания PetroVietnam и руската Газпром, за съвместната разработка на две находища в спорната акватория на Южнокитайско море. В тази връзка, известният американски политолог Майкъл Ослин задава въпроса: „За какво става дума? За опит да бъдат сплашени Токио и Сеул? Или за отварянето на своеобразен нов фронт в противопоставянето между авторитарните и демократични държави в района на Тихия океан? За претенции на Китай и Русия за монополно господство в региона, което би им позволило да блокират морските комуникации на всички оставали държави? Или пък, напротив, става дума запревантивна мярка срещу това, от което се опасяват и искат да предотвратят Пекин и Москва?”.

Новата тихоокеанска стратегия на Америка

Разбира се, отношенията между Китай от САЩ от доста години насам се определят от екпертите като ключови за силовия баланс не само на регионално, но и на глобално равнище. Изместването на центровете на световното индустриално производство към Източна Азия е очевиден факт. Въпреки това, политиката на САЩ в региона по времето на Буш-младши не се характеризираше с особен динамизъм. Борбата с международния тероризъм и военното присъствие едновременно на два фронта (Афганистан и Ирак) не оставяше на Вашингтон кой знае какви възможности за маневри в Източна Азия.

Видими промени в американската политика настъпиха едва след идването на власт, през 2009, на Барак Обама, прокламирал нов стратегически курс на САЩ в региона. Първите дипломатически стъпки в тази посока станаха посещенията на самия Обама, както и на държавния секретар Хилари Клинтън в Китай, Япония, Индонезия, Индия и Южна Корея, утвърждаващи американското партньорство с ключовите регионални играчи.

Така, в отношенията с Китай, през 2009 стартира т.нар. «стратегически и икономически диалог». По това време вече беше станало ясно, че външноикономическата политика на източноазиатските държави и, на първо място, на Китай също е допринесла за дестабилизацията на финансово-икономическата ситуация в света. Именно китайците осъществяваха през последното десетилетие значителни финансови инжекции в икономиката на САЩ, изкупувайки американските дългови задължения. На свой ред, сериозният приток на долари в американската икономика се отрази зле върху макроикономическата ситуация в страната. В отношенията между Вашингтон и Пекин възникна необходимост от постоянно действащ формат за водене на преговори, който да позволи обсъждането на въпросите, касаещи нарастващата взаимозависимост между китайската и американската икономики.

По отношение на държавите от АСЕАН пък, САЩ се ориентираха към подновяване на взаимодействието както с Асоциацията, като цяло, така и с отделните и членове. Конкретни стъпки в тази посока станаха назначаването на специален американски представител към АСЕАН, подписването на Договор за приятелство и сътрудничество в Югоизточна Азия и присъединяването на САЩ към Източноазиатската среща на върха (към която доскоро американците не проявяваха особен интерес).

Освен традиционните партньорства на двустранно равнище, сериозно внимание започна да се отделя на отношенията с Индонезия, Виетнам и Мянма, както и с Лаос и Камбоджа. През 2008, САЩ и Индонезия стартираха програма за всеобхватно сътрудничество, в такива сфери като търговията и инвестициите, сигурността, образованието, здравеопазването, енергетиката, климатичните прочени и борбата срещу ядреното разпространение. За Вашингтон, отношенията с тази най-голяма мюсюлманска държава, където доминира умереният ислям и демокрацията се развива сравнително успешно, придобиват специално значение. Както вече споменах по-горе, ново направление в стратегията на САЩ в Югоизточна Азия е „прагматичното ангажиране” на Мянма (след началото на прехода от военно към гражданско управление в страната).

Квинтесенцията на новата американска стратегия в Азиатско-Тихоокеанския регион се съдържа в статията на държавния секретар Клинтън „Тихоокеанския век на Америка”, публикувана във „Foreign Policy”, в навечерието на срещата на организацията Азиатско-тихоокеанско икономическ сътрудничество (APEC), провела се под председателството на САЩ в Хонолулу през 2011. Според Клинтън, необходимостта от разширяване на американското присъствие в Азиатско-Тихоокеанския регион следва да се обвърже с две ключови задачи. Първата е гарантиране на стабилността и сигурността в региона, където старите заплахи (ситуацията на Корейския полуостров, проблемите с ядреното неразпространение) се запазват, а се появяват и нови (природните катаклизми и териториалните спорове в Южнокитайско море). Втората е гарантиране на благоприятни външнополитически условия за американската икономика, включително на експортни и инвестиционни възможности в региона.

Хилари Клинтън отбелязва, че въпреки изолационистките лозунги на някои американски политически кръгове, САЩ не бива да се отказват от външнополитическите си ангажименти, а да осъществят стратегическо преразпределяне на приоритетите си. Имайки предвид трудната икономическа ситуация в страната, гарантирането на по-широк достъп до пазарите на азиатско-тихоокеанските държави би могло да стане добра основа за създаването на допълнителни работни мести и нормализацията на американската икономика. Освен това, поставената от президента Обама задача за удвояване износа на САЩ до 2015, също изисква по-голямо внимание към Азиатско-Тихоокеанския регион, чието значение като търговски партньор на Америка само ще нараства. По мащабите на търговско-икономическите връзки, азиатското направление вече надмина трансатлантическото. В тази връзка, подчертава Клинтън, САЩ следва да изградят здрава транстихоокеанска политико-стратегическа обвързаност, по модела на трансатлантическата.

В основни елементи на регионалната стратегия на САЩ в Азиатско-Тихоокеанския регион следва да се превърнат:

- укрепването на двустранните военно-политически алианси и адаптирането им към новите условия;

- укрепване на диалога с бързо развиващите се държави (и най-вече с Китай);

- активизиране на дейността в многостранните организации за сътрудничество;

- разширяване на търговията и инвестициите в региона;

- укрепване на мащабното американско военно присъствие;

- прокарване на демокрацията и защита на човешките права.

Ако доскоро САЩ не разглеждаха многостранните механизми като приоритет във взаимодействието с държавите от региона, днес се очертава процес на тяхната трансформация с активно американско участие.

В същото време, САЩ обръщат специално внимание на проблемите, касаещи свободната търговия в региона. Така, в контекста на критиката си срещу действията на АРЕС в сферата на либерализацията на търговията, Вашингтон се опита да измести фокуса на дискусията към преговорите за Транстихоокеанското партньорство (ТТП). Самият механизъм на последното започна да се позиционира като най-ефективния за създаване на качествени условия за свободната търговия в региона, а АРЕС се разглежда по-скоро като място за съгласуване на интересите, но не и за постигане на практически споразумения.

Корените на формирането на ТТП са свързани с американската инициатива от 1998, когато САЩ предложиха на Австралия, Нова Зеландия, Чили и Сингапур да започнат преговори за подписване на преференциално търговско споразумение. На практика обаче, тези преговори стартираха едва през 2003, като в тях се включиха само Нова Зеландия, Чили и Сингапур. През 2005, желание да се присъедини към ТТП демонстрира Бруней. Официално, ТТП започна да функционира година по-късно.

Разразилата се през 2008 икономическата криза попречи на САЩ да се пресъединят към ТТП и американската администрация реши да използва този механизъм едва, когато и се наложи да предприеме конкретни действия за „завръщането” на Америка в Азиатско-Тихоокеанския регион. В този момент, в региона вече се реализираха два паназиатска проекта за многостранни зони за свободна търговия (АСЕАН+3 и АСЕАН+6), без участието на САЩ.

Привържениците на ТТП акцентират върху това, че Азиатско-Тихоокеанския регион, на практика, е „затънал” в различни двустранни споразумение от „преференциален” тип. При това, само някои от тях бяха подписани по икономически съображения, много повече преследваха по-скоро политически цели. В резултат от това, множеството взаимноизключващи се правила и принципи на търговията само увеличават разходите за правенето на бизнес и управление на производствените процеси в региона. Дори многостранните договори, като Зоната за свободна търговия на АСЕАН (ASEAN Free Trade Area - AFTA) и подобните и споразумения във формат АСЕАН+1, не се различаваха особено от двустранните формати, защото всеки от участниците в тях действаше съобразно собствения си тарифен график.

По логиката на американската администрация, регионът се нуждае от такъв механизъм за либерализация на търтовията, който наистина да има многостранен характер, да премахне противоречията, заложени в съществуващата система на двустранните отношения и да реши цял куп нови задачи (например защитата на интелектуалната собственост), в съответствие с принципите на „СТО плюс” (СТО – Световна търговия организация, б.р.).

Форсирането на процеса на Транстихоокеанското партньорство демонстрира наличието на два принципно различни подхода към формирането на нормите и правилата на международната търговия в региона. Те отразяват интересите на държавите, намиращи се на различни нива в развитието си. Така, Китай и редица държави от Югоизточна Азия, въпреки развиващата се сфера на услугите, спадат по-скоро към групата на индустриалните държави. В същото време, в САЩ доминират третичният сектор и иновационната сфера. Както показва опитът на зоните за свободна търговия АСЕАН и АСЕАН+1, Китай и държавите-членки на Асоциацията са склонни да сключват по-малко сложни споразумения за свободна търговия. За разлика от тях, в интерес на САЩ, Япония и Южна Корея са такива споразумения, които не само позволяват възприемането на принципите на свободната търговия по отношение на готовата продукция, но и гарантират вътрешнодържавното икономическо регулиране и създават оптимални възможности за функциониране на сложните производствени вериги. Последните са необходими на държавите от технологично развитото ядро на глобалната система за да могат да осъществяват внос на производство без да рискуват за загубят лидерството си в сферата на иновациите.

Тоест, позицията на САЩ е за пълна либерализация на търговията със стоки и услуги, създаване на благоприятни условия за инвестиране и защита на интелектуалните права. По отношение на последните, Вашингтон възприема като своеобразен образец условията на споразумението за създаването на зона за свободна търговия с Южна Корея (KORUS): то гарантира правата върху интелектуалната собственост не в рамките на 50 години (каквито са изискванията на СТО), а на цели 70. Интересите на Китай пък изискват той да получи достъп до технологиите и, разбира се, да разполага с необходимата защита в търговията с готови стоки. Не е чудно, че развитието на Транстихоокеанското партньорство беше възприето от Пекин, като ограничаващо китайската икономическа активност. Що се отнася до другите, по-малки играчи, те, както изглежда, предпочитат да следват тактика на приспособяване, опитвайки се да извлекат полза и от двата подхода.

Военните аспекти на американската стратегия в региона

Във военно-стратегически план, САЩ са силно заинтересовани от гарантиране свободното корабоплаване в цялото пространство от Индийския до Тихия океан, включително Южнокитайско море. Основните постановки, обосноваващи необходимостта от запазване на американското присъствие в тази акватория са формулирани в два стратегически документа „Стратегия за морската мощ през ХХІ век” (2007) и „Концепция за военноморските операции” (2010). Става дума, на първо място, за защита на интересите на САЩ в това пространство (като целта е да не се допусне появата там на евентуални конкуренти или противници), а на второ – за гарантиране възможността на САЩ да маневрират свободно по цялото протежение на морските маршрути от Европа и Близкия Изток до Тихия океан. Въпреки решението за общо съкращаване на американските военни разходи, заради последиците от кризата, военните ангажименти на САЩ към държавите от Азиатско-Тихоокеанския регион не се огрначиват съществено. Напротив, налице е технологично усъвършенстване на мощта на американските военноморски сили в региона.

В споменатите по-горе документи, сред потенциалните заплахи за САЩ се споменават действията, предприети както от отделни държави, така и от недържавни играчи. Към първите се отнася, в частност, териториалният спор между Китай и държавите от Югоизточна Азия за архипелага Спратли. Тук е мястото да напомня, че изострянето му, през 2010, стана не без американско участие. След като кораби на САЩ се появиха в изключителната икономическа зона на Китай, това провокира Пекин да предприеме съответните действия, декларирайки „стратегическите” си интереси в Южнокитайско море, което пък, на свой ред, ескалира противоречията между Китай и Филипините и Китай и Виетнам.

Тоест, „голямото завръщане” на САЩ в Азиатско-Тихоокеанския регион, на практика, съдейства за изострянето на редица противоречия, които или изглеждаха почти решени, или бяха в латентен стадий. В икономическата сфера пък се очертава очевидно разделение на регионалните механизми на „стари” – т.е. тези, които (като АРЕС например) възникнаха още по време на разпадането на двуполюсната система или пък се формираха през 90-те,и онези, породени от промените в регионалната система, глобалната икономическа криза и активизацията на САЩ в региона.

Стратегическо ограничаване или стратегическа адаптация

На фона на икономическия спад в САЩ по време на кризата от 2008-2009, редица американски анализатори отново се обърнаха към концепцията за „стратегическото ограничаване”, опитвайки се да прогнозират възможната външнополитическа стратегия на глобалния хегемон, намиращ се във фаза на упадък. Според тази концепция, най-разумното за подобна държава-хегемон, постепенно „свличаща се” към категорията на великите или доминиращите държави, е отказът и от най-рисковите международни ангажименти, прехвърлянето на част от тях на съюзниците и съкращаването на военните разходи.

Анализът на новата американска политика спрямо Азиатско-Тихоокеанския регион показва обаче, че външнополитическата активност на САЩ може да се характеризира не толкова като „стратегическо ограничаване”, а по-скоро като приспособяване към новата международна ситуация.

В момента, много от основните политически цели, които Вашингтон си поставяше в Близкия Изток, на практика, вече са постигнати. Ключовите авторитарни режими в региона са деконсолидирани или са в период на деконсолидация и вече не представляват сериозен проблем. Следователно, на този етап американската външна политика може да бъде коригирана така, че да отговаря не само на политическите цели, а и на задачите за икономическото възстановяване на САЩ след кризата.

Съединените щати разглеждат Азиатско-Тихоокеанския регион като подходящ за създаване на външнополитическите условия за това възстановяване. Според Вашингтон, възходът на региона следва да продължи, но не за сметка на отслабването на САЩ, а точно обратното – икономическият възход на Америка пряко се обвързва с подема на Азиатско-Тихоокеанския регион. При това с него е свързан и основният политическо-икономически проблем пред САЩ, а именно отношенията им с Китай. Опитвайки се да постигнат политическите и икономически цели, които са си поставили, Съединените щати, най-вероятно, ще търсят начини за тактическото ограничаване на Китай навсякъде, където това е възможно. Като сред възможните регионални „ограничители”, наред с тайванския въпрос, следва да посочим сегашната ситуация в Южнокитайско море, позволяваща да бъдат задълбочени противоречията между Пекин и съседите му, както и спецификата на китайската политическа система, която, както изглежда, все по-често ще бъде критикувана отвън, във връзка с неспазването на човешките права например. Независимо от всички съществуващи между двете страни разногласия обаче, рязкото отслабване на Китай или евентуални непредсказуеми политически промени в тази страна съвсем не са в интерес на САЩ.

 

* Българско геополитическо дружество