През последните месеци, в анализите си на събитията в Близкия и Средния Изток, световните медии все по-рядко използват характерния за отразяаването на„арабската пролет” от 2011 оптимистичен тон. Очевидно еуфорията, породена от поредната „световна революция” (този път ислямска) вече е отминала, но проблемите, свързани с нея, си остават.
Както прогнозираха песимистично настроените експерти, авторитарните режими в арабския свят не бяха заменени от либерално-демократични в нито една от страните, където „революцията” победи. Дестабилизацията засегна не само постреволюционните арабски, но и съседните им държави, особено в Африка. Разширяващата се зона на военно-политическа и икономическа криза може да покрие целия Близък и Среден Изток, включително района на Персийския залив. При това, нито една от страните, съперничещи си за влияние в огромния регион и в ислямския свят, като цяло, досега не е съумяла (въпреки всички усилия) да си осигури решаващ превес, т.е. силовият баланс между Турция, Иран и арабските монархии се запазва.
Риад и Техеран: двамата основни съперника
Противопоставянето между Саудитското кралство и Ислямска република Иран нараства и остава главния фактор, който в перспектива може да доведе до избухването на война в Залива. Ирак, Йемен, Бахрейн, Ливан и (в момента на първо място) Сирия са основните бойни полета на схватката между Риад и Техеран. При това, Саудитска Арабия може да разчита (с известни уговорки) на съседните малки монархии, на Мароко, Йордания и Турция, а Иран – само на собствения си потенциал. Наистина, саудитската династия е отслабена от проблема с остаряването на управляващия страната роднински кръг. Тази страна и досега се ръководи от синовете на основателя и Абдел-Азиз ибн-Сауд, като възрастта им е около и над 80 години (така, след смъртта през юни 2012 на принц Найеф бен Абдул Азиз, за престолонаследник беше обявен 76-годишният принц Салман). Поколението на внуците (сред най-активните му представители е шефът на саудитските специални служби, а според някои и „архитект” на Ал Кайда, принц Турки бин-Фейсал) засега не се допускат до висшите постове във властта.
Освен противопоставянето с Иран, изострило традиционната вражда между сунити и шиити, най-вече в арабския свят, претенциите на Саудитите за формирането, под егидата на Риад, на обновен ислямски халифат провокират Катар да се впусне в скрито съперничество със Саудитска Арабия. Активно прокарваният от Риад проект за сближаване, в рамките на Съвета за сътрудничество на арабските държави от Персийския залив (ССАДПЗ) буди опасения у потенциалните „младши партньори”. Те са породени от възможността в бъдеще техните национални институции да се окажат подчинени на саудитските структури или просто да бъдат погълнати от тях. На свой ред, Иран открито заплашва с война, в случай че подобно обединение действително стане факт, мотивирайки се с необходимостта да бъде прекратено потискането на шиитите, включително в Източната провинция на Саудитска Арабия, където те са особено многобройни.
Друг фактор за нестабилността в региона е декларацията на Риад за „огледалното”, спрямо Иран, развитие на саудитската ядрена програма. Появата на саудитско ядррено оръжие, след иранското (или по-скоро получаването му от Пакистан, което от няколко десетилетия насам е обществена тайна) ще стартира ядрена надпревара с глобални мащаби, поставяйки Вашингтон, който е основния гарант за сигурността на Саудитска Арабия, в изключително сложно положение. Подобно развитие би могло да се предотврати само при евентуално разпадане на Кралството на няколко части, всяка от които, сама по себе си, ще бъде твърде слаба за да претендира за ядрена статут. Колкото и фантастичен да изглежда в момента подобен сценарий, навремето той се разглеждаше не само в Иран, но и в САЩ, чиято способност при нужда да предават съюзниците си беше демонстрирана за пореден път през 2011 със свалянето на египетския президент Хосни Мубарак.
Иранският политически елит е значително по-млад от саудитските управници и дори само заради това е по-ефективен и работоспособен, но пък е разединен. Консервативното крило в иранското ръководство постигна необратим превес над либералите, изтласквайки ги от официалното политическо „поле” в зоната на извънсистемната опозиция, известна като „зеленото движение”. Само че и самият консервативен лагер е нееднороден. Привържениците на „рахбара” (върховния духовен водач на Иран) аятолах Хаменей успешно оспорват властта на „неоконсерваторите”, т.е. привържениците на президента Махмуд Ахмадинеджад, които претърпяха поражение на последните парламентани избори. Битката за президентския пост, която ще се разиграе през 2013, актуализира и за двата лагера във властта провеждането на агресивна външна политика на ръба на войната.
В същото време, и управляващите, и опозицията се придържат към едни и същи позиции по отношение на иранската ядрена програма: те я смятат за абсолютен приоритет за бъдещото развитие на страната, гаранция за осъществяване на технологичен пробив и своеобразна „членска карта” за клуба на световните лидери. Претенциите на Иран да играе роля на регионална свръхдържава могат да бъдат подплатени само с наличието на ядрено оръжие, тъй като статута на „държава, намираща се на прага на придобиването на такова оръжие” не гарантира нищо на Техеран: в съвременните войни дори и сравнително непродължителния отрязък от време, необходим за придобиването на ядрено оръжие, може да изиграе фатална роля за съдбата на подобна държава.
Иранците вече разполагат с необходимия материал за производството пет ядрени бомби, съпоставими с онази, използвана от САЩ в Хирошима. Скоростта с която се развива иранският комплекс за обогатяване на уран и изграждането на подземни ядрени обекти в Ислямската република оставя на Израел не повече от година за евентуалното осъществяване на военна операция срещу Иран, със средствата, които имат евреите. В същото време, иранските ВВС разполагат предимно с остарели самолети, Техеран не притежава и компактни ядрени бойни глави за ракетите си „Шехаб-2” и „Шехаб-3”. Това прави иранското ядрено оръжие, във вида, в който то вероятно ще бъде създадено в близко бъдеще, опасно само за Саудитска Арабия.
Според израелски експерти, след около три години Иран може да разполага с ядрено оръжие, което кара Израел да усилва натиска върху Вашингтон, въпреки че от този натиск няма кой знае каква полза.
Кой е готов за война и за каква война?
Барак Обама не изключва войната с Иран и американската армия разполага със съответните планове. Президентът на САЩ обаче смята определянето на времето за нанасяне на удара срещу Иран за изцяло собствен прерогатив и изглежда по-загрижен за резултата от изборите през ноември 2012, отколкото от иранската ядрена програма. За Обама, Иран е на първо място стратегически доставчик на енергоносители за Китай, който беше признат за най-голямата заплаха за САЩ в новата американска доктрина за национална сигурност, изработена от сегашната администрация. Обама разчита на евентуалната смяна на политическото ръководство в Техеран, но тази задача е неразрешима, дори при военен удар срещу Иран, ако след това не последва и окупация на иранската територия.
Само че нито САЩ, нито НАТО възнамеряват да влизат в Иран и след това да оставят свои окупационни части там – опитът от Афганистан и Ирак доказа, че подобни сухопътни кампании не са по силите на Северноатлантическия алианс. Неслучайно в Либия, освен с въздушни удари, обучаване на бунтовническите отряди и снабдяването им с оръжие, НАТО се ангажира само с отделни „точкови” операции на специалните си части и то едва в заключителния етап на гражданската война.
Заплахите за военна намеса в сирийските междуособици на страната на противниците на Башар Асад все още са само в сферата на психологическите операции. Това в още по-голяма степен се отнася за Иран. Следва да посочим, че всички политически групировки в Иран, по принцип, са готови да преговарят със Запада, но (както действаше навремето и Съветският съюз) само при предложените от самите тях условия и във формат, който не би могъл да застраши реализацията на иранската ядрена програма. Но, докато не се проведат президентските избори, никой в Техеран няма да се съгласи на подобни преговори, тъй като незабавно ще бъде обвинен в национално предателство от съперниците си, което само задълбочава кризата в отношенията между Иран и Запада. Освен това, то поставя Израел и Саудитска Арабия пред избора: или да ударят първи (в саудитския случай – да провокират удара), или да се изправят лице в лице с противник, който е способен на всичко.
Синайският полуостров
Опитът от войните на Израел с Хизбула, през 2006, и ХАМАС, през 2008-2009, показа сериозната опасност, която тези, действащи под покровителството на Иран, групировки представляват дори за еврейската държава, с основание смятана за военната суперсила в Близкия Изток. Днес и двете вече са възстановили загубите си, увеличили са ракетния и кадровия си потенциал и са в състояние да окажат още по-сериозна съпротива на израелската армия.
За Израел, ситуацията се усложнява допълнително от липсата на достатъчно стабилно управление в Египет. Кайро, на практика, не контролира Синайския полуостров, където активно действат ислямските терористи и всевъзможни радикали, включително привърженици на Ал Кайда. Оттам минават и иранските канали за доставки на оръжие в Газа. 14-те (досега) взривявания на газопровода през Синай, прекратиха доставките на природен газ от Египет не само за Израел, но и за Йордания. Изострянето на ситуацията на полуострова, мащабното прехвърляне там на оръжие и военна техника от Либия, правят възможна, в средносрочна перспектива, войната между Израел и Египет, която е изцяло в интерес на Иран.
Израелските управляващи са готови за подобно развитие и смятат, че конфликтът, на практика, е неизбежен, въпреки звучащите в Йерусалим и Кайро декларации за привързаността на двете страни към мирните споразумения от Кемп Дейвид. Широката коалиция, сформирана в началото на май 2012 от Бенямин Нетаняху, която се подкрепя от 94 депутата в 120-членния Кнесет, дава на премиера неограничени възможности и му осигурява необходимото пространство за маневри във всяка ситуация.
Що се отнася до евентуалния въоръжен конфликт между Иран и Израел, в случай на египетско-израелска война, той, вероятно, ще се ограничи с размяна на удари между разузнаванията на двете страни и сблъсък в киберпространството (например, използвайки вируса Stuxnet). Оказалият се в задънена улица заради разпадането на Палестинската автономия на два враждуваващи анклава процес на мирно урегулиране на отношенията между израелци и палестинци, след началото на „арабската пролет” беше изместен дори не на втори, а на трети план. Нито Фатах, нито ХАМАС се опитват да изграждат палестинска държава, тъй като са изцяло заети с „усвояването” на бюджетите, които им отпускат външните спонсори. Газа се развива самостоятелно, като полукриминално териториално образувание, препитаващо се с контрабанда.
Присъединяването към Израел на Юдея и Самария – т.е. на Западния бряг на река Йордан, с неговата оформена инфраструктура и утвърдилото се икономическо сътрудничество между арабските градове и еврейските селища, се стопира от нежеланието на израелската държава да поеме формалната отговорност за палестинското население, наред с тази за израелските араби. Единственият, повече или по-малко приемлив, изход от тази ситуация, който би позволил на всички страни (включително „ко-спонсорите на мирния процес”) да запазят имиджа си, е обявяването на Палестинската автономия, по модела на Пуерто Рико, за асоциирана с Израел държава. За което напоследък лобират водачите на израелските заселници от Западния бряг и палестинските им партньори, свързани с местните бедуински племена и уседналите кланове – т.нар. „хумули”, а не с върхушката на Организацията за освобождение на Палестина, която е заинтересувана от процеса на държавно строителство, но не и от постигането на реален резултат от него.
На фона на краха на управлявалите в продължение на десетилетия режими, разпадане на държавността в цяла група страни и гражданските войни, обхванали арабския свят, „палестинският проблем” се превърна в „най-малката от всички злини”. Днес палестинските бежанци са най-добре устроената и осигурена група в света, в сравнение с афганистанските, пакистанските, суданските, сомалийските или иракските бежанци и преместени лица, чиито брой е в пъти по-голям, а положението им – в пъти по-лошо. Не може да се изключва, че събитията на Сирия, които заплашват да „прелеят” и в Йордания и оказващи много силно влияние върху Ливан, окончателно ще закрият „палестинския въпрос” и то по съвсем естествен начин.
Какво се случва в Сирия
Междуособиците в Сирия вече излязоха от периода, когато можеха да бъдат приключени с минимални загуби. Раздробената и неспособна да се обедини местна опозиция, получи от „Групата на приятелите на Сирия” и монархиите от Залива достатъчно средства за „воденето на война до победа”. Става дума за около 750 милиона долара, което прави прекратяването на борбата срещу режима на Асад и постигането на компромис с правителството в Дамаск, възможно само на теория.
Конфликтът допълнително се разпалва от мащабния внос на оръжие на сирийска територия, осъществяван от Саудитска Арабия, включително през Ливан. На свой ред, Катар разполага и плаща за престоя в Йордания и Турция на либийските „моджехидини”, които формално са там на лечение, а на практика се подготвят за проникване в Сирия. Което пък означава, че дори ако Лигата на арабските държави откаже да подкрепи военна интервенция в Сирия (тази идея се отхвърля от Алжир, Ирак, Ливан и редица по-малко значими играчи), „уахабитската ос” ще продължи активно и последователно да работи за свалянето на Асад. Не бива да се изключва, че ако не съумеят да реализира в Сирия либийския сценарий, Доха и Риад ще концентрират усилията си за физическото ликвидиране на сирийския президент и най-близкото му обкръжение или ще се опитат, с посредничеството на Запада, да ги принудят да „доброволно” да се оттеглят, подобно на йеменския президент Салех. Струва ми се, че шансове за ликвидирането на Асад действително съществуват. Инцидентът с убийството на зетя на сирийския президент генерал Асиф Шаукат, сред последиците от което (според редица експерти) е и „прочистването” в Хула (като своеобразно кръвно отмъщение), доказва, че това е възможно.
На свой ред, режимът следва курс на оказване на твърда съпротива срещу опитите за овладяване на властта в отделни райони от бунтовниците (и, на първо място, от „Мюсюлманските братя”), помнейки, че тъкмо подобни анклави бяха използвани през миналата година в Либия за свалянето и убийството на Кадафи. Парламентарните избори през май, в които абсолютна победа спечели проправителственият блок, сложиха кръст на възможността за привличане в системата на управлението на конструктивно настроената част от вътрешната опозиция. В същото време, оттеглянето на Бурхан Галюн от лидерския пост в Сирийския национален съвет (ръководния орган на външната опозиция), означава, че в него вече тотално доминират привържениците на силовия сценарий. Впрочем, т.нар. Свободна сирийска армия разполага само с няколко хиляди бойци на територията на Турция. Много по-значителните групи от дезертьори от сунитските правителствени части, разположени на границата с Израел, не участват в борбата срещу режима.
Що се отнася до евентуалното доброволно оттегляне на Асад и съратниците му от властта, примерът на бившите президенти на Египет и Тунис – Мубарак и Бен Али, не помага за вземането на подобно решение от управляващите в Дамаск.
Както прогнозираха експертите, планът на Кофи Анан се оказа мъртвороден (както впрочем и всичките му проекти през по-голямата част от неговата кариера в ООН). Макар че вълненията се прехвърлиха и в Алепо, в резултат от „престараването”на криминализираните проправителствени „щурмоваци” (т.нар. милиции „шабиха”), значителна част от населението продължава да е вярно на режима на Асад. Кюрдите, които твърдо се противопоставяха срещу него в продължение на десетилетия, сега получиха от Дамаск всичко, което искаха, включително свобода на действие за Кюрдската работническа партия, и в резултат от това прекратиха оръжейната контрабанда и инфилтрацията на ислямски радикали през иракската граница, превръщайки се в сериозна заплаха за Турция. Християните, мнозинството от шиитите и умерените сунити се опасяват от разпадането на страната или възникването на хаос по иракски модел. Още повече, че ислямистите, които в началото на вълненията овладяха Хама и други селища, възкресиха спомените за клането от началото но 80-те.
Няколкото десетки преврати и метежи, изпълващи политическата история на Сирия от края на 40-те до 60-те години на ХХ век, когато на власт в страната идват алауитите, начело с Хафез Асад, карат онези, които още помнят „старите времена”, ако не да подкрепят режима, да остават неутрални, тъй като, независимо от всичките му недостатъци, смятат Асад за най-малкото зло. Което, разбира се, не означава, че режимът е вечен – примерът на Ирак и Либия говори за обратното. В същото време военната интервенция на западните държави, въпреки войнствената им реторика, изглежда малко вероятна – тя просто няма как и с какви сили да бъде осъществена. Фактът, че Франция и Великобритания изчерпаха още в средата на 2011 запасите си от свръхточни боеприпаси (поради което им се наложи, в разгара на либийската кампания, да ги вземат назаем от Германия), е сред доказателствата, че без САЩ блокът е недееспособен. Доколко обаче президентът Обама ще е склонен да започне война (при това изключително скъпа и с големи жертви за атакуващата страна, което е неизбежно предвид опита, който арабите получиха в Ирак и Либия) в разгара на изборната кампания е под въпрос. Още повече, че тази война може да се окаже не просто репетиция за по-мащабната схватка с Иран, а самостоятелна военна операция, в далечните подстъпи към него. При всички случаи атаката срещу Сирия, най-вероятно, ще означава за Техеран, че императивно следва да подкрепи Асад с военни средства, нещо от което засега иранците (въпреки всички обвинения срещу тях) се въздържат: на територията на Сирия наистина има инструктори от Корпуса на стражите на ислямската революция, но няма никакви редовни военни части на Иран. Между другото, именно липсата на такива минимизира риска от пряк военен сблъсък между Русия и Запада, при положение, че твърдата позиция на Москва (и Пекин) в ООН отново я превърна в сериозен играч в близкоизточната полиптика.
Позицията на Ирак
Иракският премиер Нури ал-Малики, който поддържа стабилни отношения с Иран, разшири „шиитската солидарност” и върху Сирия. Това се улеснява от факта, че иракските кюрди действат в синхрон със сирийските. Изтеглянето на американските войски от Ирак значително усили сепаратистките тенденции в страната – от Басра, която се е превърнала в нещо като отделен петролен емират, до Иракски Кюрдистан, който се намира в продължителен конфликт с официален Багдад за разпределянето на печалбата от петролния износ през неговата територия и експлоатацията на собствените му петролни ресурси. При това, ако на територията на Иракски Кюрдистан (основен инвеститор в чиято икономика е Турция) САЩ могат да разчитат на дългосрочно военно присъствие, останалите региони на Ирак, на практика, са загубени за тях. Същото ще се случи и в Афганистан, където американците могат да се закрепят само на територията на някогашния Северен алианс, в отделни стратегически бази в пущунските зони и в централноазиатската постсъветска периферия. При това, за разлика от Нури ал-Малики, който удържа властта, балансирайки между Турция, арабския свят и Иран, афганистанският президент Хамид Карзаи няма никакви шансове режимът му да бъде подкрепен от съседен Пакистан. А това е ключовият играч в региона, лобиращ за връщане на власт в Афганистан на талибаните, особено на тези от спонсорираната от пакистанското разузнаване (ISI) т.нар. Кветска шура (талибанска групировка, начело с молла Омар, чиято централа е в пакистанския град Квета – б.р.). Ръстът на производството и износа на хероин и леки наркотици от Афганистан е най-голямата заплаха, свързана с тази страна, за Иран, Пакистан, ЕС и постсъветското пространство, като борбата с него силно напомня битка с вятърни мелници.
Опитите да се наложи присъствието на Индия в Афганистан, като алтернатива на Пакистан, които се предприемат напоследък от Държавния департамент на САЩ, усложниха отношенията между Исламабад и Вашингтон не по-малко, отколкото ударите по обекти на пакистанска територия, осъществявани от американски безпилотни самолети, или операциите на специалните части на САЩ (като тази по ликвидирането на Бин Ладен). Коридорът за транзит на военните товари за частите на НАТО в Афганистан и обратно, през пакистанска територия, на практика е блокиран заради претенциите на Исламабад за безпрецедентно повишаване на заплащането. Така Централна Азия и Русия се оказват единствения маршрут, по който САЩ и съюзниците им могат да осъществят този трафик. Което, освен всичко друго, означава нарастване на заинтересоваността на ръководството на НАТО и най-вече на САЩ от сътрудничеството с Москва.
За Пакистан с неговата разпадаща се икономика, слабия президент Зардари, и стратегическото партньорство с Китай, загубата на американския транзит засега не представлява заплаха: страната и без това не разчита на западната помощ, защото проблемите и са прекалено тежки за да бъдат решени от Европа или САЩ, обременени от последиците на глобалната икономическа криза. Взаимодействайки с Техеран, включително за доставките в Пакистан на ирански газ, Исламабад става все по-зависим икономически от монархиите от Персийския залив, тъй като представлява техен военно-технологичен „тил”, а нерядко директно предоставя инструктори и офицерски състав за армиите на държавите от Арабския полуостров. Ядреният потенциал, който играе ключова роля за Пакистан в системата за взаимно сдържане с Индия, също представлява стратегически интерес за държавите от ССАДПЗ.
Мястото на Турция
Регионалната суперсила – Турция, се сблъска с откритото нежелание на арабския свят да съдейства на нейния премиер Реджеп Ердоган за изграждането на нова Османска империя. Действително, в страните, засегнати от т.нар. „арабска пролет”, лидерите на местните ислямски партии с удоволствие говорят за „турския модел на развитие”, когато се обръщат към светски настроената част от населението и западните инвеститори и партньори, но твърдо се противопоставят на опитите на турския премиер да ги поучава, как точно да следват този модел. Освен това, след случилото се в Либия стана ясно, че арабските монархии, които използваха Турция срещу Кадафи и са готови да я използват и срещу Асад в Сирия, съвсем не го правят за да върнат центъра на сунитския свят отново в Истанбул (както беше до 20-те години на миналия век). Превръщането на Саудитска Арабия от дълбока провинция, чиито религиозни функции по време на турското господство се свеждаха до организацията на ежегодния „хадж”, във влиятелен и самостоятелен световен религиозен център е необратимо, поне според управляващата в Риад династия. Религиозното влияние беше успешно трансформирано от тази страна в политическо и икономическо.
Конкуренцията между Саудитска Арабия и Катар – друга уахабитка държава, която се опира във външнополитически план не на салафитските групировки, а на „Мюсюлманските братя”, използвайки авторитета на живеещия в емирството шейх Кардауи, може да се окаже просто разпределение на функциите между Риад и Доха. Тоест, подялба на сунитския свят между консервативния саудитски салафизъм и катарската му разновидност „с човешко лице”. Според арабите, за Турция, с нейния вариант на исляма, тук просто няма място. Освен това, Анкара поддържа взаимноизгодни отношения с Техеран, включително за доставката на енергоносители (както за турския, така и за европейския пазар), и, за разлика от Риад, е заинтересована от силовия баланс между прозападните арабски и антизападния ирански режим.
Северна Африка
Алжир, където парламентарните избори за пореден път демонстрираха, че армията продължава да контролира избирателната система, е последната (след Сирия) светска държава в арабския свят. Тя обаче продължава да е своеобразно „буре с барут”, заради натрупания там протестен потенциал. В съседно Мароко изходът беше намерен в смекчаването на официалната позиция към исканията на населението: въведената от краля конституция му гарантира подкрепата на берберите и умерените ислямисти.
В целия регион – от Тунис до Египет, нараства натискът на салафитите, опиращи се на финансовата подкрепа на държавите от Залива. Така, президентските избори с Египет се оказаха поредния етап на ислямската революция, като директно сблъскаха интересите на ислямистите и армията за висшия държавен пост. Накрая, Либия, която де факто престана да съществува като единна държава, със самия факт, че Муамар Кадафи с неговите проекти и инвестиции вече не е фактор на африканската сцена, оказва нарастващо дестабилизиращо влияние върху Черния континент. Негов отзвук е и разпадането на Мали и отделянето на туарегската квазидържава Азауад, и очертаваща се война между Судан и Южен Судан. Всичко това нагледно демонстрира, как насилственото налагане на „демокрацията” в Близкия и Среден Изток, всъщност води до дестабилизацията на региона.
* Авторът е президент на Института за Близкия Изток и преподавател по геополитика в Института за Азия и Африка към Московския университет. Бивш президент на Руския еврейски конгрес.
