24
Съб, Авг
4 New Articles

Геополитическият сблъсък между САЩ и Китай и неговите морски измерения

брой2 2012
Typography

Както посочват мнозина авторитетни анализатори, 2011 беше доста тежка година за американско-китайските отношения. 2012 едва ли ще е по-лека, особено имайки предвид, че през есента в САЩ ще се проведат президентски избори. Както за демократите, така и за републиканците, нападките срещу Китай, който се превръща във все по-сериозно икономическо и военно предизвикателство пред Съединените щати, най-вероятно ще са сред основните аргументи в предизборната кампания. Фундаменталните въпроси – за протекционизма и изкуствено понижения курс на юана, продължават да фокусират недоволството на Америка.

Впрочем, както посочва анализаторът на „Ейша Таймс” Питър Ли,  напрежението ще се усили допълнително в резултат от обявеното от администрацията на Обама „завръщане в Азия”, или по-точно от усилията за „изпреварващото сдържане” на Китай, и нарастващото изкушение срещу Пекин да бъде използвана новата дестабилизираща доктрина на Вашингтон – т.нар. превантивна дипломация.

Несъмнено, налице е определен потенциал за задълбочаване на разногласията между Китай и САЩ. В същото време изглежда, че в годината на президентските избори тези противоречия се оказват повече от удобен инструмент за американците и те дори са склонни да ги провокират изкуствено.

По време на мандата на Обама и най-вече благодарение на екипа около държавния секретар Хилари Клинтън, САЩ направиха доста за да поставят Китай в неизгодна геополитическа позиция в Европа, Азия и Африка. Въпросът обаче е, дали дипломатическите и военни инструменти действително ще се окажат най-добрия начин за прокарването на американските интереси, т.е. начин за решаване насъщни икономически задачи на САЩ, а не просто гарант срещу различни хипотетични сценарии за развитие на събитията в сферата на сигурността, за което даде да се разбере в своето послание „Тихоокеанският век на Америка” (America’s Pacific Century) самата Хилари Клинтън: „Използването на растежа и динамизма на Азия е ключов фактор за икономическите и стратегически интереси на Америка… Твърдият ангажимент да се издигне на ново ниво изкуството на управление на държавата в икономическата сфера е в основата на американската външна политика. Икономическият прогрес все повече зависи от дипломатическите връзки, а дипломатическият прогрес, на свой ред, зависи от икономическите връзки. Естествено, концентрирането на усилията върху гарантирането на просперитета на Америка означава по-сериозен акцент върху търговското и икономическо „отваряне” в Азиатско-Тихоокеанския регион”.

На свой ред, президентът Обама обяви прехода към новата политика в региона на 17 ноември 2011, в обръщението си към Парламента на Австралия, в което изложи своято дръзка и „изключително опасна” (според известния американски политолог проф. Майкъл Клеър) геополитическа визия. От него стана ясно, че вместо да продължат да концентрират усилията си в Близкия Изток, както беше в течение на последните десетилетия, САЩ възнамеряват да съсредоточат мощта си в Азия и Тихия океан.

„Указанията ми са недвусмислени – обяви Обама в Канбера – В съотвествие с нашите планове и бюджета, в бъдеще ще отделяме необходимите ресурси за поддържането на силно американско военно присъствие в този регион”. Макар представителите на държавната администрация да настояват, че тази нова политика не е насочена срещу Китай, изводът е достатъчно ясен – оттук нататък във фокуса на американската военна стратегия вече няма да е борбата с тероризма, а „сдържането” на този икономически бързо развиващ се регион на всяка цена и с всички средства.

Новият притегателен център на планетата

Редица представители на Държавния департамент настояват, че новият акцент върху Азия и политиката на сдържане спрямо Китай са необходими, тъй като Азиатско-Тихоокеанският регион представлява „притегателния център” на глобалната икономическа активност. Те посочват, че докато САЩ бяха затънали в Ирак и Афганистан, Китай е имал достатъчно време за да разшири сферата си на влияние в региона.

За първи път след края на Втората световна война, Вашингтон вече не е основния играч в този регион. Ако САЩ искат да запазят статута си на световна супердържава, по тази логика те са длъжни да възстановят доминацията си в региона, ограничавайки влиянието на Китай. Нито една друга задача няма да е по-важна за Вашингтон през следващите десетилетия.

В съответствие с новата си стратегия, Държавната администрация предприе редица мерки, целящи да увеличат американската мощ в Азия, което би принудило Китай да премине в глуха отбрана. Тези мерки включват решението за разполагане на 250 морски пехотинци, чиито брой може да достигне до 2500, във военновъздушната база в Дарвин, по северното крайбрежие на Австралия., както и публикуваната на 18 ноември 2011 „Манилска декларация”, която е залог за по-тесните военни връзки между САЩ и Филипините.

В същото време Белият дом обяви за продажбата на 24 изтребители F-16 на Индонезия, както и за предстоящо посещение на държавния секретар Хилари Клинтън в изолираната Мянма, смятана за съозник на Китай (първото подобно посещение от 56 години насам). Междувременно, самата Клинтън декларира необходимостта от укрепване на дипломатическите и военни връзки със Сингапур, Тайланд и Виетнам – страни, разположени в близост до Китай или контролиращи ключовите търговски маршрути, по които Пекин разчита да внася необходимите му суровини и да изнася китайски стоки.

Според американската администрация, всички тези стъпки целят максимално да укрепят американските предимства в дипломатическата и военна сфери, при положение, че Китай вече доминира в икономическата. В спомената по-горе статия във Foreign Policy, Клинтън призна, че икономически отслабените Съединени щати не са в състояние да доминират едновременно в много региони на планетата. Затова те са длъжни щателно да подбират своите „бойни полета” за да разгърнат там ограничените си средства (предимно военни) за да си гарантират максимално превъзходство. Имайки предвид стратегическото положение на Азия, от гледна точка на глобалната доминация, става ясно, че САЩ ще концентрират ресурсите си именно там.

„През последните десет години – посочва Клинтън – вложихме огромни ресурси в Ирак и Афганистан. През следващите десет години следва да сме по-умни и да действаме по-систематично по отношение на това, къде влагаме времето и енергията си, така че да можем да продължим своето лидерство и да защитим интересите си… Затова една от най-важните задачи на Америка през следващото десетилетия ще бъде да постигне значителен ръст на инвестициите – дипломатически, икономически, стратегически и други – в Азиатско-Тихоокеанския регион”.

Подобен начин на мислене, което все по-отчетливо се концентрира върху военните средства за съхраняване на американската доминация, се оценява от мнозина анализатори в самите САЩ, като „опасен и провокационен”. Обявените от Белия дом стъпки водят до засилване на военното присъствие в прилежащите на Китай водни пространства и разширяване на военните връзки със съседите на тази страна – все действия, пораждащи тревога в Пекин и укрепващи позициите на онези среди там (особено в китайското военно ръководство), които се обявяват за по-активна и твърда реакция срещу американските „посегателства”.

Каквито и форми да приеме това американско-китайско противопоставяне, ясно е, че ръководството на втората по значение икономическа сила в света няма да допусне да изглежда  слабо и нерешително пред лицето на нарастващата мощ на САЩ в близост до границите на Китай. Което, на свой ред, означава, че Вашингтон, включително през цялата минала година, усилено засява семената на нова студена война в Азия.

Нарастването на американското военно присъствие и наличието на потенциал за мощен китайски контраудар са предмет на задълбочени дискусии в американските и азиатските медии. В същото време, важен аспект от този зараждащ се сблъсък сякаш остава без внимание: до каква степен изненадващите стъпки на Вашингтон са продиктувани от достатъчно ясен и обективен анализ на енергийния баланс, който предполага (поне според администрацията на Обама) наличието на нарастваща заплаха за Китай и нови предимства за САЩ.

Новият енергиен баланс

В продължение на десетилетия, САЩ бяха, до голяма степен, зависими от вноса на петрол, по-голямата част от който идваше от Близкия Изток и Африка. Китай пък, в значително степен, сам задоволяваше потребностите си от петрол. Така, през 2001, САЩ консумираха 19,6 млн. барела петрол дневно, а произвеждаха сами едва 9 млн. барела. Зависимостта от вноса на тези недостигащи 10,6 млн. барела, пораждаше огромна загриженост сред стратезите във Вашингтон и те реагираха, установявайки още по-тесни и „по-военизирани” връзки с петролните производители в Близкия Изток като дори предприеха преки военни намеси (Ирак) за да гарантират сигурността на доставките и транзита на енергоносители за САЩ.

От друга страна, през 2001, Китай консумираше едва 5 млн. барела дневно и, след като произвеждаше 3,3 млн. барела, се нуждаеше от вноса на само 1,7 млн. барела. Това обясняваше и значително по-малката загриженост на Пекин за надеждността на основните си петролни доставчици и позволи на китайското ръководство да избегне онези проблеми в международната политика, в които затъна през последните години Вашингтон.

Сега обаче, администрацията на Обама смята, че съперниците вече са сменили ролите си. В резултат от бурния растеж на китайската икономика и появата на значителна и увеличаваща се средна класа (мнозина, принадлежащи към нея, вече имат собствени автомобили), консумацията на петрол в страната рязко нараства. Ако през 2008 тя е била 7,8 млн. барела дневно, през 2020 ще достигне (според побликуваните наскоро прогнози на Департамента по енергетиката на САЩ) 13,6 млн., а през 2035 – 16,9 млн. барела.

От друга страна се очаква, че собственото производство на петрол в Китай ще нарасне от 4 млн. барела дневно, през 2008, до 5,3 млрд., през 2035. Не е чудно, че в резултат от това се очаква китайският внос да скочи от 3,8 млн. барела дневно, през 2008, до прогнозираните 11,6 млн., през 2035, когато той ще надхвърля петролния внос на САЩ. Междувременно, САЩ могат да разчитат на подобряване на собствената си енергийна ситуация. Така, благодарение на нарастващото производство в зоните на „труднодостъпен петрол” в самите Съединени щати, включително арктическите морета и Аляска, дълбоките води на Мексиканския залив и шистовите образувания в Монтана, Северна Дакота и Тексас, се очаква, че в бъдеше американският внос ще намалее, дори ако енергийното потребление нарасне. Освен това, възможно е в бъдеще повече петролни находища да се окажат достъпни в Западното полукълбо, а не в Близкия Изток или Африка. Което отново ще се дължи на разработката на „по-труднодостъпните петролни находища”, например битумните пясъци в Канада (Атабаска), бразилските петролни находища в дълбоководните райони на Атлантическия океан и богатите на енергоресурси региони в доскоро раздираната от въоръжени сблъсъци Колумбия. Така, по прогнозни данни на Департамента по енергетика, сумарното производство в Съединените щати, Канада и Бразилия ще нарасне до 10,6 млн. барела дневно, в периода между 2009 и 2035, което би било огромен скок, имайки предвид, че в повечето региони на планетата се очакват спад на добивите.

Битката за морските пътища

От геополитическа гледна точка, това би гарантирало много сериозно предимство на САЩ и то тъкмо, когато Китай става все по-уязвим заради несигурността на морските си маршрути до отдалечените доставчици на енергоносители. Което означава, че Вашингтон би могъл да се замисли за постепенното отслабване на военните и политическите си връзки с близкоизточните петролни държави, които толкова дълго време доминираха в американската външна политика и вкараха САЩ в поредица от скъпоструващи и разрушителни войни.

Наистина, както посочи и президентът Обама в Канбера, САЩ са готови да започнат прехвърлянето на военната си мощ в друга зона на света. „След едно десетилетие, в което водихме две войни, струващи ни немалко средства – посочи той – САЩ обръщат внимание на огромния потенциал на Азиатско-Тихоокеанския регион”.

За Китай, всичко това означава потенциален стратегически ущърб. Макар че част от внасяния от китайците петрол ще бъде доставян по суша, т.е. през тръбопроводите от Казахстан и Русия, по-голямата част ще продължи да се превозва с танкери от Близкия Изток, Африка и Латинска Америка по морските пътища, контролирани на практика от военния флот на САЩ. Истината е, че почти всеки танкер, превозващ петрол за Китай, минава през Южнокитайско море, което в момента администрацията на Обама се опитва да постави под ефективен американски военноморски контрол.

Стремейки се към военоморско господство в Южнокитайско море и прилежащите му води, Белият дом очевидно опитва да се сдобие през ХХІ век със своеобразен енергиен еквивалент на ядрената мощ, използвана толкова успешно през миналото столетие. Тоест, на Пекин се дава ясно да разбере, че ако продължи да „притиска” САЩ, претендирайки за статута на глобална суперсила, Вашингтон може да постави китайската икономика на колене, блоокирайки притока от жизненоважни за нея енергоносители.

Разбира се, никога нещо подобно не би било заявено публично, но трудно можем да си представим, че американските стратези разсъждават по различен начин. Налице са също достатъчно доказателства, че китайците са силно загрижени от наличието на подобен риск – от една страна това са отчаяните им опити да изградят изключително скъпооструваща система от тръбопроводи през цялата територия на Азия, достигаща до Каспийския басейн, а от друга – новата китайско военноморска стратегия, стремяща се да гарантира безопасността на морските маршрути за доставка на енергоносители, включително влизайки в пряка конфронтация със САЩ, които претендират за тотална доминация в Световния океан. Именно тази стратегия ще се опитам да анализирам по-долу.

Китайската стратегия на „перлената огърлица”

Значителните трансформации в зоната на Индийския океан през 90-те години на миналия и в началото на сегашния век, принудиха Пекин да формулира собствена стратегия за този регион. Американските анализатори я наричат „перлената огърлица”, обозначавайки като „перли” опорните пунктове на китайските военновъздушни и военноморски сили, разположени между остров Хайнан, в Южнокитайско море и Югозападна Азия.

Както вече посочих, сред основните (но не и единствения) мотиви за приемането на тази стратегия беше енергийният фактор. Персийският залив е и ще остане през следващите 20-30 години най-удобния и близък (в сравнение с Африка и Латинска Америка) петролен пазар. Все по-голямо значение за гарантиране на китайската енергийна сигурност придобива и Африканският континент, особено държавите от Гвинейския залив и Судан.

Над 85% от петрола и петролните продукти се доставят в Китай от Персийския залив и Африка през Индийския океан и тесния Малакски пролив, традиционно гъмжащ от пирати (неслучайно, китайския президент Ху Цзинтао говори за „малакската дилема”).

В тази връзка, редица китайски експерти, като преподавателя от Пекинския университет Чен Шаофън например, открито изразяват опасения във връзка с геополитическата доминация на САЩ в Световния океан и, особено, в Малакския пролив, който е жизненоважен за Пекин. Американците, сами или съвместно с японските си съюзници, могат лесно да „блокират” пролива.

Освен това, стратегията на „перлената огърлица” цели реализацията на старата китайска мечта за пряк излаз на Индийския океан през Бенгалския залив, заобикаляйки Малакския пролив. Постигането и стана още по-важно след приемането, през 2000, на програмата за ускорено развитие на югозападните китайски провинции – Юнан, Съчуан и др.

Изграждането на мрежа от пътища и тръбопроводи в тези провинции и във вътрешността на Китай, свързващи ги с пристанищата в Индийския океан, например в Мянма, ускорява и прави много по-евтина доставката на стоки и енергоносители.

В Пекин се тревожат и от това, че при сериозно изостряне на ситуацията в Тайванския пролив (което не се изключва от китайските анализатори и американските им колеги), далеч по-мощният и ефективен флот на САЩ може да блокира както самия пролив, така и най-важните морски пътища от Южнокитайско море до Югоизточна Азия.

Впрочем, Индийският океан играе важна роля за Китай и от гледна точка на космическата му програма. Така, на запад от Австралия се базира корабът за наблюдение и управление на космическите кораби и спътници „Юан Ван”, а в пристанище Карачи е разположена китайска наземна станция, изпълняваща същите функции. Под егидата на Пекин беше създадена и Азиатско-Тихоокеанска космическа агенция, в която участват Иран, Бангладеш, Пакистан и други.

Напредвай бавно

Реализирайки стратегията си в Индийския океан, Пекин се стреми не само да създаде верига от достъпни пристанища и обекти в редица приятелски държави (Мянма, Бангладеш, Малдивите, Шри Ланка, Пакистан, Иран т.н.). Следвайки популярната максима „напредвай бавно”, китайците умно и предпазливо укрепват влиянието и мощта си както по суша (където винаги са действали успешно), така и в морските простори (където не разполагат с чак толкова голям опит). За целта те използват търговско-икономическите си връзки, отпускането на заеми при изгодни условия, доставките на евтини оръжия и технологии, подготовката на кадри и предоставянето на квалифицирана работна ръка и т.н. Специално място заемат инфраструктурните проекти, чиято реализация е изгодна както за Китай, така и за държавите от региона.

Приоритетно място в тази китайска стратегия заема Югоизточна Азия. Освен всичко друго, този регион представлява своеобразна „врата” към зоната на Индийския океан. Така, Пекин подкрепи тайландския проект за изграждане на петролопровод през провлака Кра, на Малайския полуостров, от Пукет до Сонгкла. Между другото, проекти за прокопаването на канал през провлака са лансирани още през 1977 (тогава го оценяват на 23 млрд. долара) и през 1993. Те обаче се оказват безуспешни, заради опасенията на чуждестранните (включително китайските) инвеститори от нестабилната ситуация в южните провинции на Тайланд.

През 2005 Китай предприе сериозни усилия за изграждането на петролопровод през северната част на Малайския полуостров, от Ян (на Андаманско море) до пристанището Бачок (на Южнокитайско море). Той предвиждаше петролът да се разтоварва в Ян, после да стига по тръбопровода в Бачок и оттам, отново с танкери, да продължи за Китай. Стойността на проекта беше 6 млрд. долара, които трябваше да бъдат отпуснати от Иран, Катар, Саудитска Арабия и Китай. Той беше официално одобрен от малайзийското правителство през май 2007, но в началото на 2008 то се отказа от него заради високата цена и недостатъчната му рентабилност.

Малко преди началото на световната финансово-икономическа криза от 2008-2009, един от най-големите пристанищни оператори на планетата – Dubai Ports World, разполагащ със собствена инфраструктура на всички континенти, подкрепи китайското предложение за изграждането на канал на Малайския полуостров с мост над него, както и на пътища и скоростни жп линии между пристанищата в двата му края. Малайзия разчиташе да се включи в проекта, тъй като е заинтересована от изграждането на паралелни на канала тръбопроводи от Бенгалския залив до Южнокитайско море. Подобна транспортна мрежа, напомняща инфраструктурата на Панамския канал, би могла да се превърне в пътно кръстовище, от ключово значение не само за Малайзия, Сингапур, Индонезия и другите държави от Югоизточна Азия, но и за целия континент. Кризата обаче попречи на реализацията на проекта и той беше отложен.

„Перлите” в Индийския океан

Пекин все още не може да си позволи да поддържа постоянно и значително военноморско присъствие на голямо разстояние от собствената си територия, в Югозападна Азия и Африка. Засега Китай се задоволява с постепенното изграждане на „дъга на политическо влияние” в Южна Азия, покриваща Пакистан, Непал, Бутан и Бангладеш. За това съдейства полученият от него статут на наблюдател в Асоциацията за регионална сътрудничество в Южна Азия (СААРК), на ХІV среща на организацията, през април 2007. Пак тогава, по инициатива на Непал, беше направен опит за приемането на Китай за пълноправен член на СААРК, но той се провали.

„Перлената огърлица” започва от крайбрежието и зоната на Южнокитайско и Източнокитайско морета, т.е. от остров Хайнан, който е известен туристически център. През април 2011 там се проведе третата среща на държавите от БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и ЮАР). На острова се намира дълбоководна китайска военноморска база, която може да приема големи самолетоносачи. Тя има с четири входни тунела и подземен хангар, където могат да се разположат подводници с балистични ракети.

Базата се намира на около 2200 км от Малакския пролив и се превърна в изходна точка на веригата от китайски опорни пунктове, която се е проточила покрай северното крайбрежие на Индийския океан, достигайки до Югозападна Азия (виж картата).

Важно място в „Перлената огърлица” заемат пристанищата на Мянма, още повече, че разстоянието между океанското и крайбрежие и китайската провинция Юнан е по-малко от 1000 км. В Мянма, китайците осъществяват мащабна модернизация и строителство на морски пристани и пристанищни съоръжения, като се започне от северните райони, до границата с Бангладеш, в Ситуе, както и в Кьокпю, на остров Рамри. В архипелага Коко, който се намира в близост до индийските Андамански и Никобарски острови, китайците инсталираха радарна система за електронно следене на корабите, минаващи през Малакския пролив и осъществяващите се морски маневри. Други опорни пунктове се изграждат в Ханги и Мергуи (в района на Танинтари), както и в най-южната част на страната – в Задеджи.

През 1999, Китай предложи, съвместно с Бангладеш, Индия и Мянма, да реализира проекта „Кунмин” (столицата на китайската провинция Юнан) за модернизация и разширяване на местната инфраструктура (пътища, мостове, виадукти, тръбопроводи и т.н.). Реализацията на този проект би осигурила на югозападните китайски провинции достъп до Бенгалския залив, през територията на Мянма. След тежки преговори с правителството на тази страна, през 2004 китайците стартираха изграждането на тръбопровод с дължина 1250 км, свързващ Кунмин с дълбоководното пристанище Ситуе, на източния бряг на Бенгалския залив. Китай реализира и проекта за корекция на дълбочината на част от река Иравади и модернизира пистите на летищата Мандалай и Пегу така, че да могат да приемат големи самолети.

Тези мерки могат да помогнат за решаването на „малакската дилема”, утвърждаването на контрола в Южнокитайско море и укрепване на китайските позиции в Бенгалския залив. Така ще могат да бъдат заобиколени и разположените в района многобройни индийски острови, които, според някои китайски анализатори, могат да се използват като своеобразна „желязна верига”, блокираща Малакския пролив.

В Мянма, Пекин съумя да изпревари Делхи в острата битка за достъп до редица перспективни находища на природен газ. За целта Китай обещаваше щедри заеми, както и по-високи цени, а през февруари 2007 отказа да подкрепи проекторезолюцията за налагане на санкции срещу Мянма, заради нарушаването на човешките права от режима.

Междувременно, в Бангладеш се реализира проект за голямо контейнерно пристанище в Читагонг. Посещението на  президента на Шри Ланка в Китай, в началото на 2007, пък доведе до подписване на споразумение за съвместното изграждане на  пристанище Хамбантота, със складове и петролни резервоари. Изборът на мястото никак не е случаен, тъй като местното правителство предостави на Китай право да проучва и експлоатира петролните находища в района на Манара, като по този начин бе сложен край на монопола на индийските петролни компании на острова.

В резултат на двегодишни тежки преговори, през май 2001 Китай получи право да изгради военноморска база на Малдивските острови (в Марао). Благодарение на тази „перла” от огърлицата, китайските стратези не само увеличиха възможностите си в региона, но и ще могат в бъдеще да контролират действията на индийския флот.

Пристанище Гуадар, най-ценната перла от огърлицата

Най-ценната перла в китайската стратегия обаче е пристанището Гуадар, разположено на западното крайбрежие на Пакистан. Както е известно, първият етап от изграждането там на голямо дълбоководно пристанище и на наблюдателен пост на китайските военноморски сили (от който ще бъдат следени действията на американските кораби в Персийския залив и на индийския флот в Арабско море) стартира през 2002 и приключи през 2005. Китайците вложиха в него 198 млн. долара, а Пакистан – 50 млн. (цялата стойност на проекта е 1 млрд. долара).

Над три хиляди китайски работници и 500 инженери учасваха в изграждането на 12 дълбоководни пристана за големи кораби и в разширяване техническите възможности на пристанището. Специалната електронна апаратура, разположена в Гуадар, вероятно вече следи напрегнатия морски трафик в зоната на стратегическия Ормузки пролив. Междувременно, Пекин заплаши Пакистан, че ще спре реализацията на втория етап от изграждането на пристанището в Гуадар за да постигне демонтирането на разположеното в Гилгит американско електронно оборудване, следящо китайските ядрени опити в района на езерото Лобнор, в провинция Синцзян.

На 120 км източно от Гуадар се изгражда пристанището Пасни, като двете пристанища ще бъдат свързани с високоскоростна магистрала. Тази стратегическа връзка е много важна за Пакистан и Китай, макар че е разположена в опасна зона (заради терористичната активност в съседните пакистански провинции).

Някои американски експерти смятат, че Пекин планира да получи достъп до Аден или да се сдобие с база по крайбрежието на Кения. Между другото, китайците разчитаха и на изоставената от руснаците военноморска база във виетнамското пристанище Камран, но засега липсва точна информация за всички тези планове.

Търсенето на нови източници на суровини, пласментни пазари и инвестиции накараха Китай да активизира действията си и в Латинска Америка, където, след като бяха прекратени правата на САЩ върху Панамския канал, Пекин съумя да получи концесия за използването му. Тази изгодна сделка със срок 50 години сключи хонконгският милиардер Ли Кашън, който е сред най-богатите в света. Той е собственик на хонконгското пристанище, а също на акции на редица други китайски пристанища (например на 50% от шанхайското пристанище). Негови са няколко големи пристанища в Индонезия, Мянма, Бахамските острови, на контейнерен терминал във Великобритания, както и на редица компании които товарят и разтоварват търговски кораби в Европа и, в частност, в пристанището на Ротердам. Една от многобройните му компании доскоро беше на трето място по тонаж сред спедиторите в света. Всяка година, през Панамския канал минават до 200 кораба на Ли Кашън. Междувременно, още през 1997, той получи концесия за панамските пристанища Билбао и Кристобал, разположени в двата края на канала. Тези три опорни пункта дават на Китай възможност да контролира функционирането на стратегическия канал. Затова не е чудно, че преди няколко години на държавния секретар по отбраната на САЩ беше представен доклад, озаглавен „Китайският плацдарм в Панамския канал”, в който директно се акцентираше върху опасността за Съединените щати от китайската активност в зоната на канала.

Впрочем, Пекин постепенно „усвоява” и зоната на Суецкия канал. Така, в Порт Саид вече няколко години активно работят китайски компании.

Стратегията на „двете островни вериги”

Ефективността, демонстрирана от морските крилати ракети „Томахоук” срещу наземни цели, по време на осъществените от САЩ военни кампании през последните двайсет години, както и качествата на другите видове високотехнологични и свръхточни американски оръжия, убедиха китайските военни стратези, че предната отбранителна линия на страната следва да бъде изместена на стотици мили навътре в морето. Тази нова концепция е известна под името „стратегия на двете островни вериги” и е в пълен синхрон с концепцията за разширяване стратегическите граници на държавата отвъд географските и предели.

Въпреки че разполага с брегова линия дълга 18 хиляди км, достъпът на Китай до океанските простори е ограничен от може би най-дългата в света островна верига, в чиито център е остров Тайван. Той е изключително важен от стратегическа, икономическа и политическа гледна точка: ако островът бъде окончателно „отрязан” от континента, Китай завинаги би се оказал затворен от тази верига и би бил лишен от значително водно пространство и от огромните океански ресурси.

През 2004, командващият китайския военен флот адмирал Лю Хуацюн заяви, че в „първата верига”, в чиято зона следва да доминират военноморските сили на Китай, влизат Япония, с островите Окинава и Рюкю, Южна Корея, Тайван, Филипините и, отчасти, Индонезия (между остров Калимантан и намиращият се на северозапад от него остров Бунгеран). Според полковника от щаба на индийската военноморска група, разположена на Андаманските и Никобарските острови, Д.С. Сайни, стратегията на „първата  верига” вече се реализира на практика.

„Втората верига” е разположена на юг от Япония, минава пред океанската падина Идзу-Огасавана (Бонин) и обхваща Марианските (включително Гуам) и Каролинските острови, както и Индонезия. Морското пространство на „двете вериги” е разположено на 1800 км от китайските брегове, като включва също част от Източнокитайско море и уязвимите източноазиатски „тесни места” по основните морски маршрути в региона. Пекин планира да установи военно присъствие в зоната на „втората редица” до 2020.

Впрочем, в някои публикации се споменава и „трета верига”, в чиито център се намира американският Хавайски архипелаг с неговите военноморски и военновъздушни бази. Според американски анализатори, Пекин разчита да реализира тази фаза от стратегията си в периода 2020-2050, като паралелно разшири военноморското си присъствие до границите на „третата верига” и в Индийския океан. Някои китайски експерти пък лансират идеята за създаването на широка дъга от бреговете на Япония, през Филипините, чак до американската база на остров Диего Гарсия, в центъра на Индийския океан.

Интересно е, че и „втората”, и „третата верига” в значително степен съвпадат с американската концепция за предните линии на отбраната на САЩ и съюзниците им в Тихия океан, т.е. за „сдържането на Китай”. Така, според америсканската доктрина, за „трите островни вериги, представляващи три граници за сдържане на китайската експанзия”, към първата верига острови спадат Алеутските острови, Япония, Тайван, Корейският полуостров, Филипините и Сингапур, към втората – Марианските острови и островите около Австралия и Нова Зеландия, а към третата – Хавайските острови и малките тихоокеански архипелази.

Поставяйки си амбициозната цел да превърнат Китай от регионална в глобална сила, стратезите в Пекин очевидно са стигнали до извода, че това изисква той да стане велика морска държава, т.е. да излезе в просторите на Световния океан. Мнозина американски анализатори оценяват тези идеи като химера, която няма как да се реализира поне в близко бъдеще.

Други посочват, че в самото начало на ХХІ век Китай не разполагаше с военно-политически възможности, позволяващи му самостоятелно да гарантира собствената си енергийна сигурност при евентуално възникване на сериозен международен или регионален конфликт с висока интензивност. Нещо повече, Китай изпитваше остра нужда от увеличаване на флота си от големи търговски кораби и петролни танкери. Само малка част от петрола, внасян по онова време в страната, се доставяше с китайски танкери. Затова е поставена задачата нещата да се променят, още повече че Китай разполага с над 26 корабостроителници и е на четвърто място сред най-големите корабостроители в света. Освен това, китайците изграждат в Нинбо, Джушан, Куанджу и Маомин дълбоководни пристанища, способни да  приемат контейнерни кораби и танкери с водоизместимост 200-250 хил. т. В лансираната от китайския президент Цзян Цзъмин стратегия за развитие и модернизация на отбранителния потенциал, голямо внимание се отделя на укрепването на военноморските сили и създаването на флот, способен в близко бъдеще да действа не само в крайбрежната и 200-милната зони, но и в открития океан. Днес китайските военноморски сили разполагат с ескадрени минонсци „Люйхай”, стратегически атомни ракетни и ударни подводници тип 094 и 093, модернизирани подводници клас „Сун” и т.н. като в основата им са руски технологии.

В същото време, мнозина военни експерти смятат, че въоръжението на китайския флот не отговаря на съвременните изисквания. Наистина, китайските военни планират до 2025 да увеличат броя на по-ефективните (в сравнение със сегашните подводници, клас „Хан” и „Ся”) атомни подводници клас „Шан” от една, през 2008, до 10-15, а на тези от клас „Цин” - от две до 6-8. В средносрочна перспектива обаче, Пекин едва ли ще успее да съкрати изоставането си по отношение на високотехнологичните морски оръжия. Впрочем, Китай развива и съвременни сили за бързо реагиране, способни да дадат адекватен отговор на заплахите не само във „вътрешните райони”, а и в Тайванския пролив и Южнокитайско море. И все пак, на какво могат да разчитат китайците в евентуалния си бъдещ морски сблъсък със САЩ?

Китайската военноморска мощ

По данни на американската „Ранд Корпорейшън”, в момента Китай разполага с 29 подводници, въоръжени с противокорабни крилати ракети, докато през 2002 имаше само 8. През август 2011, китайците проведоха изпитания на първия си действащ самолетоносач.

Навремето, американските военни стратези смятаха Тайван за ключова точка на възможните разногласия между Китай и САЩ. Днес обаче в региона има и по-горещи точки. Нараства напрежението между Пекин и Токио за островите в Източнокитайско море. В същото време, тъй като се смята, че на дъното на Южнокитайско море има големи находища на петрол и газ, не е чудно, че Китай, Виетнам, Филипините и други държави издигат взаимноизключващи се териториални претенции. Така, през 2010 Виетнам обвини китайците, че са преследвали негов научно-изследователски кораб, а в отговор Пекин ултимативно поиска виетнамците да прекратят търсенето на петрол в спорните води.

Само допреди няколко години американските военни вероятно биха реагирали на всяко изостряне в отношенията с Китай, изпращайки един или няколко от 11-те си самолетоносачи за успокоят своите съюзници и да възпрат Пекин. Днес обаче, освен с ракети, китайските военни разполагат с подводници, способни да атакуват основния инструмент на военната мощ на САЩ.

„Ситуацията се развива много бързо – посочва Ерик Хигинботъм, отговарящ за сигурността в източноазиатския регион в „Ренд Корпорейшън” – през 1995 или дори през 2000 заплахата за нашите самолетоносачи наистина беше минимална. Днес обаче тя е доста сериозна. Всъщност, налице е цял комплекс от нови заплахи”.

Интересът на Пекин към създаването на противокорабни ракети, способни да атакуват американските самолетоносачи, се свързва от мнозина с кризата в Тайванския пролив от 1996. По онова време, опитвайки се да накарат тайванските избиратели да не гласуват за тогавашния президент, обявяващ се за пълна независимост на Тайван, Пекин осъществи серия ракетни изпитания в териториалните води на острова. Президентът Бил Клинтън реагира светкавично като изпрати в Тайван две ударни групи американски самолетоносачи, давайки да се разбере, че е готов да защити острова, което стана стратегически провал за Китай.

В отговор китайските военни стартираха модернизация на въоръжените сили, предназначени да „притъпят американското военно влияние в Тихия океан”, залагайки на технологии, които американските военни стратези, определят като „гарантиращи недопускането на САЩ в региона”. „Води се военна кампания, целяща да попречи на достъпа ни в региона – твърди бившият началник щаб на американските военноморски сили адмирал Гери Роухед – Спомнете си историята и Тихоокеанската кампания по време на Втората световна война, когато японците се опитаха да ни лишат от достъп до западната част на Тихия океан”.

През 2004, китайския президент Ху Цзинтао лансира нова военна доктрина, възлагаща на въоръжените сили да гарантират реализацията на „новата историческа мисия” за защита на националните интереси на страната. Китайските военни и анализаторите уточняват, че тези интереси включват гарантиране сигурността на международните морски маршрути, достъпа да чуждестранните енергоносители и защитата на китайските граждани, работещи в чужбина. В началото, осъществявяваната от Пекин „концентрация на силите” вървеше бавно. След това обаче, няколко предизвикателни заглавия в медиите провокираха реакцията на Вашингтон. Така, през 2007, по време на военни учения, китайците свалиха един остарял свой метеорологичен спътник, демонстрирайки възможностите си да унищожават в бъдеще и американските военни спътници, които осигуряват обмена на информация между военните кораби и самолетите на САЩ и им позволяват да държат на прицел военни обекти в континентален Китай.

Пентагонът реагира моментално, инсталирайки свръхсекретна апаратура за защита на американските спътници от атаки с ракети или лазерно оръжие. През 2008, САЩ демонстрираха на практика възможностите си като взривиха нефункциониращ шпионски спътник с модифицирана балистична прихващаща ракета.

През миналата 2011 оръжейната надпревара се ускори. Така, през януари, буквално няколко часа преди срещата между президента Ху Цзинтао и държавния секретар по отбраната Робърт Гейтс в Пекин, която трябваше да помогне за подобряване на отношенията между двете страни, Китай осъществи пробен полет на новия си „невидим” изтребител. Самолетът, известен като J-20, ще позволи на Китай да нанася въздушни удари на много по-голямо разстояние от собствената си територия, като вероятно ще може да достигне американските военни бази в Япония и Гуам.

Както е известно, първият китайски самолетоносач, въведен в експлоатация през август 2011, е изграден на базата на корпус, купен от Украйна. Пентагонът очаква, че Китай ще започне да разработва собствен модел самолетоносач, който може да влезе в екплоатация след 2015, т.е. малко след пускането на ударния американски самолетоносач „Джералд Форд”.

Американските военни стратези обаче, се притесняват повече от модернизацията на китайския подводен флот. Най-новите подводници могат да остават по-дълго под вода и да се придвижват по-безшумно от предишните китайски модели. През 2006 една китайска подводница се появи сред група американски бойни кораби, оставайки незабелязана от тях до момента, когато изплува на повърхността.

По-трудно е да се оценят възможностите на Китай в сферата на радиоелектронната борба. Пекин вложи значителни средства в различни кибертехнологии и експертите от Пентагова твърдят, че китайските хакери, които вероятно се ползват с известна подкрепа от държавата, нееднократно са атакували мрежите на Департамента по отбраната. Китайците обаче отхвърлят подобни обвинения.

Китайските технологични постижения се съпътстват и от промяна в реториката на част от местните военни. Някои от тях отдавна обвиняват САЩ, че се опитват да „сдържат” Китай в рамките на „първата островна верига”, включваща Япония и Филипините, с които Вашингтон има договори за съвместна отбрана, както и Тайван, свързан със САЩ чрез закона за подпомагане на отбраната му. В тази връзка, част от китайските военни и анализатори посочват, че американците следва да бъдат изтласкани почти до Хаваите, а китайският военноморски флот да получи свобода на действие в западната част на Тихия океан, в Индийския океан и дори отвъд него. „В рамките на първата островна верига САЩ разполагат с четирима силни съюзника, с чиято помощ Америка се опитва да умори от глад китайския дракон, превръщайки го в червей” – посочи на една пресконференция, провела се през септември 2011, известният китайски стратег генерал Ло Юан.

Ясно е, че независимо от укрепването на въоръжените си сили, Китай не е в състояние да нанесе поражение на американските военноморски сили в пряк сблъсък с тях. Според американските военни, в момента целта на китайската стратегия е да се забави максимално пристигането на американските въоръжени сили, така че китайците да могат да поставят под контрол спорните острови или водни територии.

Официално, хора като Робърт Гейтс или бившият шеф на Обединения комитет на началник щабовете админар Майк Мълън, дават да се разбере, че САЩ биха искали да развиват по-тясно военно сътруднчество с Китай. Неофициално обаче, Китай вече се смята за основния военен противник на Америка. Така, още през 2008, американските въоръжени сили проведоха редица учения под общото название “Pacific Vision”, чиято цел беше да се провери способността за противопоставяне на „почти равностоен съперник” в Тихия океан. Както е известно, с тази фраза условно се обозначава именно Китай.

Какви са китайските шансове

В състояние ли е Китай да реализира стратегията си, разполагайки внушителни военноморски сили в региона? Според китайските стратези, ако условията са благоприятни, след 2020 страната ще може да разгърне в Индийския океан оперативни военноморски сили, включващи два самолетоносача, две атомни подводници с балистични ракети, шест многоцелеви атомни подводници, 18 есминци и 30 фрегати.

Разбира се, прогнозите са нещо несигурно. Въпреки това, дори частичен успех на стратегията на „перлената огърлица” може да се окаже най-важното условие за постоянното присъствие на китайския флот в региона, макар и днес да е ясно, че практическата и реализация е изправена пред редица геополитически, геостратегически и геоикономически проблеми, които Пекин следва да реши.

Очевидно е, че в редица точки „огърлицата” никак не е стабилна, както и, че е необходима по-тясна взаимна връзка между практическите стъпки, които Пекин предприема в морската сфера, и програмата за изграждане на съответната инфраструктурат на сушата и, в частност, в провинция Юнан и в някои държави от Югоизточна Азия.

Дори според някои китайски експерти, осъществяваните от страната проекти за изграждане на канал през провлака Кра, на тръбопроводи в Мянма и Пакистан, както и на обиколни сухопътни магистрали в Югоизточна Азия едва ли ще могат радикално да решат проблема с потенциалната заплаха от страна на американския флот и тези на други големи държави по целия маршрут на петролния транзит за Китай. Те смятат, че докато китайските военноморски сили не постигнат поне частичен паритет с тези държави, проблемът за сигурността на доставките няма да бъде решен.

Не бива да се пренебретват фактите, говорещи за директен сблъсък между интересите на Индия и Китай в Югоизточна Азия. Показателен в това отношение е проектът за изграждане на т.нар. „Път на дружбата” между Индия и Мянма, когато след тежки преговори по детайлите на проекта, властите в Мянма ги прекъснаха и потърсиха помощ от Китай. Струва си да напомня също за съперничеството между Делхи и Пекин за концесиите за разработване на газовите находища в Мянма и т.н.

Почти всички опорни точки на Китай се намират в нестабилни региони, да не говорим, че запазването и функционирането им зависи от добрата воля на местните власти. Пекин няма официални споразумения с тях, макар че в някои случаи се предвиждат конкретни форми на стратегическо партньорство, като например съвместни военни ученния, подготовка на местни кадри, изграждане на пристанищни съоръжения и т.н. Това обаче не са особено сигурни гаранции.

Така,  пристанището Гуадар не успя да се превърне в китайска военна база. То има стратегическо положение край Ормузкия пролив, но интересите на Пакистан могат да го принудят да действа в разрез с китайските интереси, ако в региона възникне военна криза. Трудно можем да си представим, че Исламабад, който вижда в модерните пристанищни съоръжения, построени от китайците, само инструмент за подем на националната икономика, ще жертва тези планове, както и отношенията си с Вашингтон, независимо от влошаването им напоследък. Съдейки по това, че модернизацията на китайския флот не върви с темповете, на които разчитаха в Пекин, мащабното военноморско присъствие на Китай в региона все още е въпрос на бъдещето, макар че според известния американски анализатор Робърт Каплан., Китай купува и произвежда повече нови подводници от САЩ. По негови данни, китайските стратези наблягат на увеличаване броя на морските мини и балистичните ракети, способни да поразяват морски цели, а също на технологиите, заглушаващи сигналите на спътниците от глобалната навигационна система, от които зависят американските военноморски сили, и т.н.

В течение на дълги години, Пекин изразходваше милиарди долари за закупуване на руско въоръжение, включително и морско (модерни есминци, подводници, клас „Кило” и др.). От края на първото десетилетие на ХХІ век размерът на тези инвестиции сериозно намаля, тъй като Китай развива собствен военно-индустриален комплекс и е по-заинтересован от доставките на руско ноу-хау и свръхсъвременни технологични военни системи.

Програмата за изграждането на първия самолетоносач китайско производство все още е в начална фаза и се нуждае от допълнителна енергична подкрепа на властите, които обаче я смятат за твърде скъпа, макар и много престижна и отговаряща на статута на една световна сила. Според прогнозите, до 2020 Китай планира да изгради 4 самолетоносача от среден клас, с водоизместимост 65 хил. т. Смята се, че групите самолетоносачи ще бъдат разположени в Южнокитайско и Източнокитайско море. В същото време не е съвсем ясно, какъв тип самолети ще носят те. Преговорите с Москва за доставка на палубни изтребители СУ-33 се оказаха в задънена улица заради разногласията за размера на доставката. В същото време Пекин се опасява от негативната реакция на съседите си във връзка с програмата за укрепване на китайската военноморска мощ, която може да задълбочи синдрома на „китайската заплаха”.

Реализацията на тази програма е свързана и с обединяването на „двата бряга” на Тайванския пролив и разрешаването на териториалните спорове за островите в Южнокитайско море. При положително развитие, китайците ще се окажат с развързани ръце и ще могат да блокират прилежащите водни пространства със собствени сили, като в този случай необходимостта от самолетоносачи няма да е толкова голяма. В Пекин обаче са убедени, че липсата на самолетоносачи отслабва китайските военноморски сили, запазвайки предимството на Индия, която вече има един самолетоносач и ще получи втори през 2012, след проточилата се модернизация на „Адмирал Горшков”.

В момента, възможностите на китайските военноморски и военновъздушни сили в региона са ограничени, макар да се правят значителни инвестиции за превъоръжаването им. По същия начин не са достатъчно развити и системите за снабдяване и логистична подкрепа на китайските опорни пунктове, разположени далеч от Китай, например в Югозападна Азия или Източна Африка (Мадагаскар). Според индийския професор Срикант Кондапали обаче, възможностите на китайския морски и въздушен флот значително са нараснали през 2005-2006, по отношение зареждането на самолети във въздуха и строежа на спомагателни военни кораби. Това позволява провеждането на морски операции в Тихия и Индийския океан, а не само край китайските брегове.

Обоснована изглежда и гледната точка на професор Ни Лисин от Източнокитайския научно-технически университет, според който Китай не трябва да следва традиционната морска стратегия за укрепване на военния флот. Глобализацията на световната икономика дотолкова тясно обвързва интересите на различните държави, че ако някоя от тях иска да гарантира сигурността на жизненоважните си морски комуникации, може да го постигне само по пътя на сътрудничеството, а не на морската конфронтация със съперниците си.

Днес все още е трудно да се прогнозира, докъде ще доведе китайския флот стратегията на „перлената огърлица”. Според американския военен експерт Кристофър Пърсън, Вашингтон не би трябвало да изпада в крайности, т.е. да не бърза да удря камбаната във връзка с китайската „военноморска заплаха”, но и да не разчита прекалено на сегашното си господство в Световния океан, а внимателно да следи и своевременно да реагира на укрепването на китайските военноморски сили, като се стреми с мирни средства да ангажира Пекин в глобалната система за сигурност, като отговорен играч.

„Завръщането” на САЩ в Азия и китайската реакция

Колкото по-ясно се очертават скритите цели на новия стратегически план на Барак Обама за „голямото завръщане” на САЩ в Азиатско-Тихоокеанския регион, изчезват и последните съмнения, че в отговор китайското ръководство ще предприеме необходимите мерки за гарантиране сигурността зи жизненоважните енергийни комуникации на Китай. Някои от тези мерки несъмнено ще бъдат икономически и дипломатически, включително насочени към спечелване благоразположението на такива регионални играчи, като Виетнам и Индонезия, както и на големите петролни доставчици, като Ангола, Нигерия и Саудитска Арабия. Можем да бъдем сигурни обаче, че други ще имат военен характер.

Същественото укрепване на китайския военноморски флот, който все още е твърде малък и изостанал, в сравнение с този на САЩ и основните им съюзници, изглежда почти неизбежно. Освен това, практически гарантирано е установяването още по-тесни военни връзки между Китай и Русия, както и с държавите от Централна Азия – членки на ШОС (Казахстан, Киргизстан, Таджикистан и Узбекистан).

Освен това, Вашингтон може да постави началото на истинска напревара във въоръжаването в стил студената война на територията на Азия, каквато нито една държава от континента, в крайна сметка, не може да си позволи. Всичко това, вероятно ще доведе до още по-голямо напрежение и повишен риск от случайна ескалация на вероятни инциденти с участието на Китай, САЩ и кораби на съюзниците им, като този през март 2009 например, когато флотилия от китайски бойни кораби обкръжи разузнавателния кораб на САЩ за борба с подводници Impeccable, което едва не прерасна в открита схватка. Тъй като в тези води се появяват все повече военни кораби, които при това се държат все по-провокационно, рискът, че подобен инцидент може да доведе до нещо много по-опасно, само ще нараства.

При това потенциалните рискове и цената на тази милитаристична американска политика, насочена срещу Китай, няма да се ограничат само с Азия. В стремежа си да постигне по-голяма самодостатъчност на САЩ в енергийната сфера, администрацията на Обама с лека ръка одобрява такива производствени технологии, като сондажите в арктическите зони, дълбоководните морски сондажи и хидравличното разбиване на пластовете, което може да доведе до нови екологични катастрофи от типа на тази с петролната платформа Deepwater Horizon.

Големите надежди, възлагани на канадските битумни пясъци, които са „най-мръсните” енергоносители, ще доведе до повишаване емисиите на вредни парникови газове и много други опасни за околната среда фактори, в същото време, дълбоководният добив на атлантически петрол в крайбрежните води на Бразилия също е свързан със сериозни заплахи.

В резултат от това, САЩ ще се окажат в един още по-опасен, в екологично, военно и икономическо отношение, свят. Разбираемо е желанието на Белия дом да си затвори очите и да благослови очертаващите се катастрофални войни в Близкия Изток, разчитайки, че така ще може да реши ключовите проблеми, очертаващи се в момента в Азия, но изборът на стратегия, залагаща на военната доминация и провокациите, неизбежно ще провокира подобен отговор от противниците и конкурентите на Америка. Това едва ли е разумен път и той трудно ще помогне да бъдат защитени интересите на САЩ в момент, когато глобалното икономическо сътрудничество е от решаващо значение. Тоест, както посочва и американският професр Майкъл Клеър „вече няма смисъл да жертваме околната среда, опитвайки да си гарантираме някаква илюзорна енергийна независимост”.

Стартирането на нова студена война в Азия, както и сегашната енергийна политика на САЩ в Източното полукълбо, могат да поставят света пред много сериозна заплаха. Затова тя би трябвало да бъде преразгледана, преди свличането към конфронтацията и екологичната катастрофа да стане необратимо.

Както изглежда обаче, това няма да се случи през настоящата 2012, когато в САЩ предстоят президентски избори, а нестабилната икономика, все по-нервният електорат и обструкциите на републиканската опозиция могат да изкушат Обама да предприеме някаква авантюра в Азия, опитвайки се да отвлече вниманието от вътрешнополитическите проблеми на Америка.

Налице е много сериозна опасност в Пекин да възприемат това като доказателство, че САЩ са решили на всяка цена да продължат да „сдържат” възхода на Китай, както и, че го смятат за твърде зависим от глобалната търговия и твърде слаб във военно отношение за да може да им попречи. Възможно е вбесените от това китайски лидери да решат, че макар страната им да залага на една мирна и непрепятстваща търговията международна среда, ще и се наложи да използва други средства за да защити интересите си. Това обаче би било рисковано решение, имайки предвид, че САЩ също обявиха Азия за зона на ключовите си национални интереси, които, както изглежда, са готови да защитават с всички налични средства. Както подчерта държавният секретар Клинтън: „Използването на растежа и динамизма на Азия е ключов фактор за икономическите и стратегически интереси на Америка”.

И така, САЩ вече разполагат с доктрина, средства и мотивация за открит сблъсък с Китай. Единственото, което все още им липсва, е появата на удобна възможност, или на някоя фатална грешна, направена от едната или другата страна. Което пък означава, че 2012 ще бъде доста напрегната за отношенията между Вашингтон и Пекин.

* Българско геополитическо дружество

 

Поръчай онлайн бр.4/2017