24
Съб, Авг
4 New Articles

Възможно ли е ново прекрояване на границите в Западните Балкани?

брой2 2012
Typography

Дискутираната през последните седмици в балканските столици идея за разделянето на Косово, като евентуално условие Белград да признае самопровъзгласилата се за независима държава бивша сръбска област, е първото, от средата на 90-те години насам, публично признание на факта, че национално-държавното строителство на Балканите все още не е приключило.

В Сърбия към подобна гледна точка се придържа първият вицепремиер и министър на вътрешните работи Ивица Дачич. Той я изрази особено ясно в интервю за излизащия в Прищина албански вестни „Зъри”, обяснявайки, че „единственото реално решение е частта населена със сърби, да остане в Сърбия, а другата част, където живеят албанци, да се отдели. Това ще бъде действен механизъм, позволяващ бързото решаване на проблема. Другите варианти са просто загуба на време” (1). Според косовските медии, цитиращи собствени източници в Белград, в случая не става дума за лична позиция на Дачич, тъй като той „открито потвърди сръбската позиция в полза на разделянето на Косово” (2).

Подялбата на Косово

В подкрепа на това предположение свидетелстват и изявленията, направени през миналата 2011 от Борислав Стефанович, който ръководи делегацията на Белград на преговорите с Прищина, течащи в Брюксел под егидата на ЕС. Пред депутатите в сръбската Народна скупщина той подчерта, че преговорите с косовските албанци не нарушават интересите на Сърбия, затова пък „дават съвършено нов подход” за урегулиране на ситуацията около Косово и се ползват с подкрепата на международната общност. Отговаряйки на въпрос на депутат от опозиционната Сръбска радикална партия, дали водената от него делегация има пълномощия да преговаря за разделянето на Косово, той добави, че подялбата на Косово е само една от темите, които Белград е готов да обсъжда, и пълномощията му за това са достатъчно (3).

Както е известно, в преамбюла на действащата Конституция на Сърбия, Косово и Метохия са дефинирани като „интегрална част от сръбската територия” (4). Излизащият в Прищина вестник „Коха диторе”, който цитира редица водачи на косовските сърби (и, в частност, Марко Якшич), посочва, че зад идеята за разделянето на Косово наистина „стоят външният министър на Сърбия Вук Йеремич и президентът Борис Тадич” (цитатът е на Марко Якшич) (5).

На същото мнение са и редица водачи на албанците от намиращата се в Южна Сърбия Прешевска долина, където, в трите местни общини (Буяновац, Медвежа и Прешево), живее смесено сръбско и албанско население. Председателят на община Прешево и лидер на Демократичната партия на албанците в Сърбия Рагми Мустафа се обяви за „обмен на територии” между Белград и Прищина. Според него, трите общини „трябва да се присъединят към Косово”, докато „Северно Косово следва да се присъедини към Сърбия”. По думите му, съответното предложените трябва да бъде направено на преговорите в Брюксел. „Мисля, че това ще определи бъдещето на нашия регион” – подчертава Рагми Мустафа (6).

Още през пролетта на 2011, в косовския град Гниляне се проведе съвещание на политически представители на албанците от Косово и от Прешевската долина, в което, в частност, участваха Рагми Мустафа, заместникът му Орхан Реджепи и председателят на община Буяновац Йонуз Муслиу. На него беше решено да „се съдейства за връщането” на общините от Прешевската долина в „независима Република Косово”, включително чрез ангажирането на международната общност с този въпрос. Според участниците в съвещанието, тя трябва да накара сръбското правителство „да не пречи на свободното волеизявление на населението в Прешевската долина” (7). По данни от последното преброяване на населението в Сърбия, на териториите на трите южносръбски общини живеят около 90 хил. души, като съотношението между сърби и албанци в тях е следното: в Прешево – 89% албанци и 9% сърби, в Буяновац – 55% албанци и 34% сърби и в Медвежа – 26% албанция и 67% сърби. Тоест албанците вече са абсолютно мнозинство от населението на Прешево и Буяновац (8).

В самото Косово, за подялбата на територията му на сръбска (около 20% от площта на областта) и албанска (80%) части, напоследък се обявява председателят на косовската Асамблея Якуп Красничи. Той също смята, че това е възможно само ако Прищина получи териториални компенсации чрез присъединяването на съседни територии, включително от Южна Сърбия. Ако границите на Косово се променят, смята Красничи, албанците ще трябва да помислят за сънародниците си, живеещи отвъд тези граници, защото «на Балканите на ничии други интереси не е нанесена толкова голяма вреда, както на нашите» (9).

Стремежът за обединяване на всички албанци в една държава

Паралелно с това, в Косово става все по-популярна идеята за обединяването в една държава на всички населени с албанци райони на Балканите, при което на косовските земи се отрежда ролята на своеобразен «албански Пиемонт». Най-последователен привърженик на тази идея е Албин Курти – лидер на радикалното движение «Самоопределение», разполагащо с третата по големина група в косовския парламент. Движението критикува изключително остро «доминацията на криминални елементи» в косовските управляващи кръгове, подчертавайки идейното си сходство с масовите студентски бунтове в Париж и други европейски столици през 1968, като организира протестни акции срещу Мисията на ООН и представителството на ЕС в Прищина, които определя като «окупационни», но най-вече призовава за обединяването на всички населени с албанци земи в една държава. Още през лятото на 2010, Албин Курти поиска изтеглянето от територията на Косово на международните миротворчески сили. Според него, Косово и Албания «трябва да координират действията си и, едновременно, да хармонизират своите законодателства, за да се подготвят за провеждането на паралелни референдуми, в резултат от които Косово да се обедини с Албания». «Вярвам, че това отговаря на интересите на народа в икономическата област и в сферата на сигурността» - посочва Курти, добавяйки, че след това ше дойде ред «за решаването на общоалбанските въпроси – на първо място в Македония, Източно Косово (Прешевската долина – б.а.), Черна гора и Гърция» (10). Косовският вестник «Епока е Ре» извежда на преден план тезата на водача на „Самоопределение”, че властите в Прищина трябва преговорят с Тирана за обединение, а не с Белград – за подялбата на Косово (11). Според някои сондажи, днес именно Албин Курти е най-популярния косовски политик, като мнозина косовари все още не гласуват за него само, защото се опасяват от влошаване на отношенията с ЕС и другите международни институции.

Впрочем, в политическата програма на самото движение „Самоопределение” искането за обединяване на всички, населени с албанци, райони на Балканите не присъства официално. Там се казва, че „външната политика на Косово в региона трябва да се концентрира върху отношенията с албанците, които живеят в съседните държави”. Освен това се акцентира върху необходимостта Косово и Албания да провеждат „една и съща обща външна политика” (12). На провелите се през декември 2010 избори за Асамблеята на Косово, движението „Самоопределение”, което за първи път участва в тях, получи 12,2% и спечели 14 депутатски места в 120-местния парламент. Водачите му обаче са убедени, че ако не са били мащабните фалшификации, крайният резултат би бил много по-висок (13).

Показателно е, че по време на предизборната кампания, както движението, така и лично Албин Курти бяха активно подкрепяни от ветерана на американската дипломация Уйлям Уокър, станал известен по време на тайните операции на ЦРУ в Латинска Америка през 80-те години, както и със своите проалбански действия и декларации, в качеството си на ръководител на Верификационната комисия на ОССЕ в Косово, през 1998-1999 (14).

По пътя към Велика Албания?

Идеята за създаването, при това в съвсем близко бъдеще, на „Велика Албания” се подкрепя от мнозина албански общественици в Косово, които поддържат тесни връзки както с албанската диаспора в чужбина, така и с влиятелни американски и западноевропейски политици. Сред тях е Адем Власи, който през 80-те години на миналия век (т.е. по времето на Югославия) ръководеше областния комитет на Съюза на комунистите в Косово и беше член на Централния комитет на Съюза на комунистите на Югославия, а днес е активист на международния форум „Европейско движение за мир, сътрудничество и развитие”. Според него, косовските власти няма да се съгласят с разделянето на областта. Освен това, идеята за присъединяване на населените със сърби северни райони би създала проблеми и на Белград, тъй като ще постави въпроса за присъединяване към Косово на южносръбската Прешевска долина (15). Всъщност, тази позиция е естествено продължение на платформата за създаване на „Велика Албания”, лансирана още през 90-те години от един от водещите албански интелектуалци академик Реджеп Чосия. В открито писмо, публикувано на страниците на излизащия в САЩ албански вестник „Илирия”, той подчертава, че „Албания никога не е признавала съществуващите граници и винаги се е стремяла да напомня на международните кръгове, че тези граници са несправедливи и разделят албанските земи на две части. Те минават през самото сърце на албанския народ” (16).

От друга страна, официалната позиция на албанското ръководство е, че признава ненакърнимостта на съществуващите граници на Балканите. Още през 1992 сегашният премиер Сали Бериша заяви в интервю, че „идеите за създаването на „Велика Албания” са съвършено неприсъщи на албанските управляващи и на политическите сили в страната” (17). През май 2011 обаче, членът на Президиума на Албанската демократична партия (чиито председател е Бериша) Азган Хаклаи, по време на посещението си в Прешево, открито поиска обединяването на всички албански територии в една държава (18).

Албанските партии и движения, смятащи за необходимо и дори възможно осъществяването на нови размени на територии, така че границите на етническа (или „естествена”) Албания да станат максимално близки до ареала на разпространение на албанците, набират сили в Косово. Както сочат последните сондажи на общественото мнение, тази идея се подкрепя от 80% от населението на Косово, над 70% от жителите на Албания и над половината от македонските албанци (19).

Историческите аргументи

Стремейки се да обосноват необходимостта от ново прекрояване на балканските граници, албанските лидери привеждат не само демографски, но и исторически аргументи. Така, според Албин Курти: „дойде времето да осъществим платформата на Призренската лига” (20). Става дума за създадената през лятото на 1878 в Призрен (на територията на днешно Косово) и просъществувала три години Албанска лига. Албанската историогрофия и национално-държавна традиция смятат, че това политическо обединение на албанците от различните райони на Балканския полуостров е изиграло ролята на организатор на борбата за освобождение и обединение, за отстояване на националния суверенитет и противопоставяне срещу опитите на великите сили и съседните балкански държави да окупират исконни албански земи. Възлагайки вината на Белград, провеждащ твърда политика спрямо албанците, те подчертават, че това „е помогнало много за влошаване на отношенията между прогонените албанци от Южна Сърбия и сърбите от Косово (по време на Сръбско-турската война от 1877-1878 – б.а.). Тогава албанското национално-освободително движение се превръща в движение за автономия, общо освобождение и независимост. То създава и собствен ръководен орган в лицето на Албанската Призренска лига, водеща борба с всички възможни врагове и завоеватели” (21).

Трудно обаче може да се отрече, че Призренската лига и приетите от нея програмни документи са първото свидетелство за великодържавните стремежи на стремително конституиращия се в края на ХІХ век албански етнос. Тъкмо поради това са налице сериозни основания да разглеждаме случилото се на Балканите през следващите години (чак до днес), като последователна борба на албанците за реализация програмата на Призренската лига и създаване на „Велика Албания” с помощта на насилствено прекрояване на границите в региона и потискане (включително и физическо) на другите балкански народи. Както посочва в тази връзка сръбският изследовател Спасое Джокович, албанският иредентизъм в Косово „с невероятна сила и огромна упоритост съумява да инкорпорира историческото минало, произхода и „автентичната” албанска култура в перманентно осъществяваната идейно-политическа пропаганда” (22).

Стремейки се да обосноват исканията си, активистите на Призренската лига наблягат на обстоятелството, че предварителният руско-турски мирен договор, подписан в Сан Стефано на 3 март 1878, не споменава нищо за Албания и албанците. За разлика от представителите на другите балкански националности, те могат да разчитат само на ограничена административна автономия. В това отношение, най-близо до албанските въжделения се оказва чл. ХV на Санстефанския договор, според който „Високата порта се задължава добросъвестно да въведе на остров Крит органичния устав от 1868, съобразявайки се с желанията, вече изразени от местното население. Подобен устав, съобразен с местните изисквания, ще се въведе и в Епир, Тесалия и другите части на Европейска Турция, по отношение на които настоящият договор не предвижда някакво специални административно устройство. Уточняването на подробностите по новия устав се възлага във всяка отделна област на специални комисии с широко участие на местното население. Резултатите ще бъдат предложени за разглеждане на Високата порта, която, преди да ги приложи на практика, ще се консултира с руското императорско правителство” (23).

Тоест, Албания присъства в текста на Санстефанския предварителен договор, единствено като „другата част от Европейска Турция”, което провокира силно негативна реакция в редовете на набиращото сила албанско национално движение. Както отбелязва в тази връзка, американската изследователка Барбара Елачич, именно неспособността на Високата порта да отстоява интересите на региона, 70% от чието население са мюсюлмани и което, в общи линии, е лоялно към Истанбул, принуждава албанските лидери не само да организират собствени сили за самоотбрана, но и да формират автономна администрация, подобна на онази в Сърбия и Дунавските княжества (24).

От пролетта на 1878, в албанското национално движение все повече започва да се разпространява идеята за формирането на общоалбанска лига, която да съдейства за обединяването на всички албански земи в единно държавно-политическо автономно образувание, както и да препятства плановете на великите сили и балканските държави да присъединят към себе си територии, населени с албанци. Позицията на албанците по последния въпрос принципно отговаря и на интересите на турското правителство (стремящо се да използва албанското движение за да съхрани териториалната цялост на Османската империя). Тезите им се вписват и във външнополитическата стратегия на някои велики държави и, на първо място, на Великобритания и Австро-Унгария, настояващи за преразглеждане на Санстефанския договор и възнамеряващи да използват албанското недоволство като инструмент за натиск върху Русия. Местни албански комитети са създадени в Косовския, Шкодренския и Битолския вилаети. Още на 3 май 1878, британският консул в Шкодра Хърбърт Грийн соъбщава за общоалбанското обединение като за почти свършен факт: „В окръзите Гусине, Плав, Берани, Граници и в по-голямата част от албанските планини действа лига на последователите на Мохамед, поели колективни и индивидуални задължения да се съпротивляват до смърт на всички опити, предприемани както отвън, така и от турското правителство, които са насочени към промяна на съществуващото състояние на техните територии. Жителите им са направили необходимите стъпки за постигане на споразумения с албанците, живеещи на юг, в районите на Призрен, Прищина, Фанди, Дебър, Охрид и чак до Монастир (Битоля – б.а.)” (25). Между другото, Грийн предлага на Форийн офис да разгледа въпроса за използването на 15-хилядния корпус от албански доброволци от Дебър, Мат и други албаноезични райони „в случай на война с Русия”. Както е известн, Лондон не изключва такава война, ако Санкт Петербург откаже да преразгледа постановките на Санстефанския договор по отношение независимостта на България в очертаните от договора широки териториални граници (26).

През май 1878, водачите на албанското национално движение Абдул и Сами Фрашери, Пашко Васа, Али Ибра, Зия Прищина и Яни Врето, които формират Централния (намиращ се в Истанбул) комитет за защита правата на албанците, публикуват призив за организиране на общо събрание на представителите на всички албански земи, като основната цел е създаването „в рамките на Османската империя, на автономен албански вилает, в който да влязат всички територии с преобладаващо албанско население” (27). „Изпълнени сме с решимост на всяка цена на запазим всичко, което е наше” – се подчертава в публикуваното на 30 май 1878 обръщение на Истанбулския комитет (28).

Приетата от Призренската лига първа програма прокламира „борба до последна капка кръв против каквато и да било анексия на албански територии” и „обединяването на всички, населени с албанци, територии (Косовския, Битолския, Янинския и Шкодренския вилаети – б.а.) в една провинция, управлявана от турски генерал-губернатор (29). Предлага се столица на обединения албански вилает да стане Охрид заради централното му географско положение (30). Делегатите от Призренската лига изпращат специален меморандум до участниците в Берлинския конгрес на великите държави (открит на 13 юни 1878), в който представят исканията си пред Европа. Берлинският договор от 13 юли 1878 обаче, само потвърждава постановките от Санстефанския договор, касаещи реформите в Европейска Турция (31). В отговор, радикалното крило на Албанската лига приема, през септември 1878, нова програма, имаща по-решителен характер от предишната. Основните и постановки са публикувани в редактирания от един от активистите на албанското национално движение -Сами Фрашери, истанбулски вестник „Терджуман-и-Шарк”и предвиждат, в частност, обединението на „всички албански области”, включително намиращият се на територията на днешна Гърция Янински вилает, в единен „Албански вилает” със собствена администрация, данъчно-финансова система и армия, „която, несъмнено, би наброявала над 200 хиляди души” (32).

Показателно е, че водещите съвременни албански историци (в частност, Кристо Фрашери) всячески подчертават уж „протурския” характер на едно от главните искания на делегатите от Призренската лига – „общ вилает за албанците, като фактор за съхраняването на Европейска Турция” (33). Турските историци обаче, тълкуват по друг начин ролята на хипотетичното великоалбанско обединение, подчертавайки, че целите и дейността му изначално „са в противоречие с интересите и самото съществуване на Османската империя” (34).

Впрочем, решенията на Берлинския конгрес за границите на Балканите също са подложени на критика от страна на мнозина международни експерти. Така, известната британска изследователка и пътешественичка Едит Дуръм емоционално отбелязва, че „границите, очертани от Берлинския конгрес, са толкова невъзможни, че на много места просто не могат да бъдат прокарани, още по-малко пък – натрапени. Както признават самите им създатели – тези граници плуват в кръв” (35).

В исканията си, делегатите от Албанската лига дори поставят въпроса за принадлежността към Албания на целия гръцки Епир, с градовете Превеза, Янина и Арта, използвайки като аргумент доста широко тълкуваното историческо право и твърдейки, че „албанският народ е по-древен от гръцкия, освен това е известно, че в миналото Епир е сред съставните части на Албания и гърците никога не са владели тази страна” (36).
След разгрома (през 1881) на Призренската лига от османските власти, нейните решения, както и великоалбанският и дух неизменно са в основата на исканията на албанското национално движение за прекрояване границите на Балканите. Сред тези документи е декларацията за независимост, приета на 28 ноември 1912 на общоалбанския конгрес във Вльора. В навечерието на провеждането му, бъдещият премиер на Временното албанско правителство Исмаил Кемали лично отива във Виена (Австро-Унгария е главния европейски покровител на албанците) не само за да гарантира международна подкрепа на плановете си за провъзгласяване на албанска държава, но и за да очертае, на страниците на австрийската преса, нейните граници. Освен територията на днешна Албания, те включват македонските градове Битоля и Скопие, гръцкият Янина и, разбира се, Косово. Между другото, смятаният от албанската историография за „баща-основател” на националната държавност Исмаил Кемали, още през 1911, в разгара на антитурското въстание, призовава албанците да прогонят „славяните-християни” със сила (37), а вече като премиер на временното правителство иска от великите държави за прочистят „албанските земи” от славяните и гърците (38).

През есента на 1913, недоволните от решенията на Лондонската конференция на посланиците на великите сили албански лидери предприемат пореден опит максимално да „закръглят” територията на албанското княжество, осъществявайки въоръжено нахлуване в Косово и Метохия от територията на Албания. На вълната на първоначалните военни успехи, Исмаил Кемали иска от великите държави незабавно да изключат завзетите от албанците земи от състава на Сръбското кралство и призовава за провеждане на референдум по въпроса сред населението в граничните райони. Последвалият разгром на албанските отряди (в чиито състав има австрийски и български военни инструктори) от сръбската армия проваля идеята за подобен референдум, която се подкрепя от Австро-Унгария.

„Духът на Призрен”

Въпреки това обаче, „духът на Призрен”, към който днес апелира водачът на движението „Самоопределение” Албин Курти и многобройните му привърженици в  различни райони на Балканския полуостров, се съхранява. Публикуваният през 1998 меморандум на Албанската академия на науките призовава към по-бързото решаване на „албанския национален въпрос”, под което се разбира „движението за освобождаване на албанските земи от чужда окупация и обединяването им в отделна национална държава”, при това понятието „албански земи” се търкува максимално широко (39). На свой ред, през юли 1998, споменатият по-горе днешен председател на Асамблеята на Косово Якуп Красничи, който тогава е говорител на Армията за освобождение на Косово, обявява, че нейна цел е обединяването на всички населени с албанци територии (40).

Както посочва в тази връзка сръбският историк Спасое Джакович, „крахът на Турската империя през 1912 води до прекратяване на османската окупация на Косово и Метохия. Последиците от нея обаче – междуособиците и сблъсъците между отделните етнически групи, не изчезват” (41).

Формално, позицията на международната общност по отношение евентуалното разделяне на Косово и стартирането на един по-широк механизъм на „териториалните компенсации”, все още не се е променила. Това, в частност, потвърдиха по време на миналогодишното си посещение в Прищина германският външен министър Гидо Вестервеле и турският вицепремиер Бюлент Аринч. Шефът на немската дипломация гарантира неприкосновеността на косовските граници: „Едно нещо е особено важно – териториалната цялост на Косово е безспорна. Ясно е, че картата на Балканите има окончателен характер и това, къде минават границите повече няма да бъде поставяно под въпрос” (42). Бюлент Аринч също предупреди против евентуални дискусии за разделянето на областта. Според него, съществуващите проблеми следва да се решават „чрез диалог” (43). Междувременно, в обсъждането на въпроса активно се включиха и представители на различни структури на ЕС. Така, според европейския депутат Дорис Пак, в Северно Косово продължават да се водят „мръсни игри”, но тя смята, че разделянето на Косово е „невъзможно”, тъй като при подобно развитие по-нататъшната подялба на Балканите, „никога няма да свърши” (44).

В същото време обаче, в средите на международната – и най-вече на експертната – общност, все повече се налага тезата, че сегашните балкански граници едва ли ще просъществуват дълго. По оценка на близката до американските политически и разузнавателни кръгове „Международна кризисна група”, твърдението за териториална цялост на Косово са по-скоро умозрително, тъй като северната му част „не се контролира ефективно от Прищина вече двайсет години” (45): „Опитите за интегриране на Севера в държавните рамки на Косово, посредством потискането на сръбските институции и разпространяване в тези райони върховенството на институциите, свързани с Прищина, само задълбочават проблемите с управлението на Севера” (46). Както с основание напомня, известният швейцарски публицист Жан-Арно Дерен, „държавните граници на Балканите – и старите, и новите – никога не са съвпадали с границите на териториите, обитавани от различните народи, което води до появата на значителни национални малцинства. В тази конфигурация Косово заема особено място, тъй като това е изключително обременена исторически територия, в която се сблъскват антагонистични национални претенции” (47). На свой ред, американският изследовател Роджър Брубейкър посочва, че след разпадането на Югославия етническите албанци се оказват в състава на две „национализиращи се държави” – „нова” Югославия и Македония и то без да броим другите части на „национализационната триада” – самата Албания, както и властите в Белград и Скопие (48).

Не е чудно, че великодържавните идеи сред албанците се култивират, под една или друга, форма от средата на ХІХ век насам и в момента преживяват истински ренесанс. В същото време, този тип геополитически алтернативи, както изглежда, вече са останали в миналото. Затова можем да се съгласим с британския историк Марк Мазоувър, който посочва, че албанският национализъм е последната идеология на Балканите съдържаща значителен експанзионистичен заряд. Според него, „иредентизмът сред албанците изглежда по-силен, отколкото сред повечето други народи в Югоизточна Европа” (49). Впрочем, подобно, в общи линии, е и схващането на албанския му колега Елез Биберай, който отбелязва, че най-важната отличителна особеност на великоалбанската идеология, в сравнение с аналогичните концепции в рамките на сръбското, българското, гръцкото или хърватското национални движения, е липсата на един единствен „столичен” център на концентрацията на етническите територии (ролята на такива центрове в горните случаи исторически играят, съответно, Белград, София, Атина и Загреб). Това е свързано, най-вече, с историческата разпръснатост на земите, населени с албанци, между четири вилаета на Османската империя – Шкодренския, Янинския, Битолския и Косовския. Тази административно-териториална система съществува именно в края на ХІХ век, т.е. в момента на формирането на албанското национално движение. Освен това, столицата на днешна Албания – Тирана, изначално не е нито политически, нито икономически, нито културен център на страната (за разлика от Шкодра, Дуръс или Вльора). Да не забравяме и, че в историческото съзнание на албанците липсва спомена за някаква „албанска империя”, от типа на българските царства или сръбската държава от средата на ХІV век. В случая не е актуална и идеята за обединение под едни или други религиозни лозунги, тъй като, въпреки активните и продължителни опити на османските власти да формират у албанците мюсюлманско и „отоманско” самосъзнание, те си остават разединени и по конфесионален, и по родово-племенен, и дори по езиков признак (50). Остава идеята за териториално обединение на албанците, но нейната специфика е в способността им да нарушат съществуващият на Балканите силов баланс. При това положение, на водещите държави и международни институции, ангажирани с балканското урегулиране, най-вероятно, няма да остане нищо друго, освен да се опитат да „стартират” механизма на предоставяне на териториални компенсации на другите балкански народи и държави, и на първо място, на Сърбия, както и на Македония, Гърция и Черна гора. В сръбския случай, в този процес може да бъде въвлечена босненската Република Сръпска, чиито президент Милорад Додик неведнъж заплашваше, че ще организира референдум за самоопределение по косовския модел. Характеризирайки сегашната ситуация в Босна и Херцеговина, мнозина експерти, не без основание, отбелязват, че тази страна „преживява най-тежката криза от времето на войната насам”. Директорът на националното разузнаване на САЩ Джеймс Клапър смята именно Босна и Херцеговина за „принципно предизвикателства пред сигурността на Европа”, тъй като в тази бивша югорепублика „етническите въпроси продължават да доминират в политическите процеси” (51).

Заключение

Както предупреждава още в средата на 90-те президентът на Турската агенция за международно сътрудничество в Анкара Умут Арик, не може да се говори за създаване на система за сигурност на Балканите, докато „решенията, касаещи националните държави, могат да се вземат и преразглеждат едностранно” (52). А именно това се случва през последните години с Косово. Очевидно е също взаимосвързаното развитие на по-нататъшните дезинтеграционни процеси в Босна и Херцеговина и в Косово. Това може да принуди водещите световни държави и международни институции да се откажат от проповядваната от тях през последните години „политика, фокусирана върху държавата, а не върху територията” (по думите на професора по публично право от Университета в Прищина Енвер Хасани). Подобна политика предвижда решаването на проблемите на всяка от държавите на Балканите изолирано един от друг. Този подход, в частност, беше поставен в основата на Пакта за стабилност в Югоизточна Европа, разработен от ЕС и влязъл в действие през 1999 (53). Едностранното обявяване на независимостта на Косово през 2008, означаваше внасянето в тази концепция на постановката за „уникалността на косовския случай”. Днес обаче, имайки предвид задънената улица, в която се намира въпросът за косовските сърби и нарастваща активност на албанските националисти, можем да прогнозираме, че международните „опекуни” на балканското урегулиране ще се ориентират към „политика, фокусирана върху териториите”, която разглежда региона не като съвкупност от вече формирали се държави, а като система от територии, намираща се в динамично равновесие, даващо възможност за преформатирането и. Именно подобно развитие на събитията прогнозира, в частност, Националният съвет по разузнаването на САЩ, който смята, че Балканите са важна съставна част на „дъгата на нестабилност”, обединяваща държавите, „най-податливи на конфликти” (54).

 

Бележки:

 

1. Zеri, 16.05.2011.

2. Bota Sot, 16.05.2011.

3. http://www.srbija.gov.rs/vesti/vest.php?id=151941

4. Constitution of the Republic of Serbia. Belgrade, 2006. P.2.

5. Koha Ditore, 27.04.2011.

6. Epoka e Re, 03.05.2011.

7. http://www.vesti-online.com/Vesti/Srbija/134187/Albanci-zele-i-jug-Srbije-uz-Kosmet

8. http://www.nin.co.rs/pages/article.php?id=52424

9. Z?ri, 14.11.2011

10. Bota Sot, 16.06.2010.

11. Epoka e Re, 16.06.2010.

12. Bashkе еshtе e mundshme. Zhvillim dhe shtetndеrtim. Parimet dhe prioritetet programore tе Lеvizjes «VET?VENDOSJE!». Prishtinе, 2010. F.20

13. http://welections.wordpress.com/2010/12/22/final-wrap-up/

14. The Guardian, 13.12.2010.

15. http://www.vesti-online.com/Vesti/Srbija/140602/Vlasi-Podela-Kosova-otvara-pitanje-Presevske-doline

16. Illyria. 1993. 3 Feb.

17. Bujku, 19.12.1992.

18. http://www.blic.rs/Vesti/Politika/253838/Berisin-predstavnik-zatrazio-ujedinjenje-svih-albanskih-teritorija

19. Insights and Perceptions: Voices of the Balkans // Gallup Balkan Monitor, 2010. P.48.

20. Bota Sot, 16.06.2010.

21. Brestovci S. Marrеdhеniet shqiptare-serbo-malazeze (1830-1878). Prishtinе, 1983. С.268.

22. Ђаковић С. Сукоби на Косову. Београд, 1986. С.13.

23. Сборник договоров России с другими государствами. 1856-1917. М., 1952. С.168.

24. Jelavich B. History of the Balkans: Eighteenth and Nineteenth Centuries. London, 1999. P.361.

25. Skendi S. The Albanian National Awakening, 1878-1912. Princeton, 1967. P.35.

26. Краткая история Албании. М., 1992. С.172.

27. Ibid. С.171.

28. Ibid. С.172.

29. Reuter J. Die Albaner in Jugoslawien. M?nchen, 1982. S.18.

30. Vickers M. The Albanians. A Modern History. London - New York, 1995. P.33.

31. Сборник договоров России… С.192.

32. Hasani S. Kosovo. Istine i zablude. Zagreb, 1986. S.284-285.

33. Frashari K. Lidhja Shqiptare e Prizrenit. Tirana, 1997. F.115.

34. Kalce S. Osmanli Tarihinde Arnavutlluk. Izmir, 1944. F.250.

35. Durham E. The Struggle for Scutari. London, 1914. P.159.

36. Цит.по: Краткая история Албании. С.182.

37. Ekrem Bey Vlora. Die Wahrheit uber das Vorgehen der Jungturken in Albanien. Wien, 1911. S.43.

38. Ibid. Lebenserinnerungen. Band I, (1885-1912). Munich, 1968. S.275.

39. Platform for the Solution of the National Albanian Question, Albanian Academy of Sciences. Tirana, 1998. Р.5.

40. Der Spiegel. 1998. № 28. S.122-123.

41. Ђаковић С. Сукоби на Косову... С.10.

42. Koha Ditore, 12.08.2011.

43. Zеri, 12.08.2011.

44. Express, 15.11.2011.

45. North Kosovo: Dual Sovereignty in Practice. Pristina-Mitrovica-Brussels. 2011. P.I.

46. Ibid. P.20.

47. Le Temps, 2008, 25 Fev.

48. Brubaker R. Nationalism Reframed: Nationhood and the National Questions in the New Europe. New York, 1996. P.4.

49. Mazower M. The Balkans. London, 2000. P.126.

50. Подробнее см.: Biberaj E. Albania in Transition: The Rocky Road to Democracy. Boulder, Co., 1998.

51. The Guardian, 28.04.2011.

52. Arik U. Turkey and the International Security System in the 21^st Century // Eurasian Studies. Winter 1995/96. № 4. С.5.

53. Hasani E. The Solution of the Albanian Question as a Precondition for Fruitful Cooperation in the Balkans // Connections. Vol. II. No 2. June 2003. С.47.

54. Мир после кризиса. Глобальные тенденции – 2025: меняющийся мир. Доклад национального разведывательного совета США. М., 2009. С.127-128.

 

* Авторът е старши научен сътрудник в Института по славянознание към Руската академия на науките в Москва

Поръчай онлайн бр.4/2017