28
Чет, Окт
25 Нови статии

Централноевропейският тигър: новата геополитика на Полша

брой6 2011
Typography

След кризисната 2009, мнозина икономически анализатори са склонни да говорят за своеобразно „чудо на Висла”, доколкото Полша се оказа единствената държава от ЕС, демонстрирала в разгара на глобалната рецесия ръст на икономиката си от 1,8%.

Както посочва в тази връзка коментаторът на немския Tagesspiegel Матиас Брюгман, страната се е превърнала в „нов локомотив” за европейската икономика, още повече че продължава да демонстрира нелоша динамика – така, през второто тримесечие на 2011 полският БВП нарасна с 4,3%, докато в Германия този показател бе едва 0,1%.

Докато в началото на „прехода” самото понятие „полска икономика” беше обременено с негативизъм и се бе превърнало в синоним на неефективност и лошо управление, днес повечето икономически експерти се отнасят с нескрито уважение към нея. Така, според Берт Рюруп от немската компания за консултации и анализи Mashmayer Ruerup, „страната спечели много както от разширяването на ЕС, така и от глобализацията, като цяло”. От доста време насам, значителна част от хладилниците и LCD-телевизорите, които се продават на европейския пазар, се произвеждат именно в Полша. Заводът на LG във Вроцлав, на Фолскваген – в Познан, на Опел – в Гливице, на Фиат в Тихи, на MAN – край Краков, за битова техника на Бош и Сименс в Лодз, за самолетни двигатели на MTU в Жешув, или пък банковите офиси на Unicredit (Pekao) и BRE-Bank (дъщерна на германската Commerzbank) във Варшава, са сред многобройните доказателства, че Полша е на път да се превърне в свързващо звено между Изтока и Запада и между Скандинавия и Южна Европа и в това си качество става все по-привлекателна за чуждестранните инвеститори.

Икономическият фундамент на новата полска геополитика

Никъде в обширното пространство между Франкфурт и Москва, водещите транснационални инвестиционни банки не са толкова широко представени, както във Варшава. Обяснението е, че полската столица и нейната борса GPW напоследък се е превърнала в най-важната финансова „площадка” в региона, като отдавна е изпреварила Виенската борса например. През първите девет месеца на 2011 на варшавската борса бяха осъществени над 150 IPO (т.е. първично публично предлагане на акции на фондовата борса) и то въпреки очевидната стагнация в тази сфера. Само през тази година, на варшавската фондова борса дебютираха 17 чуждестранни компании, което стана възможно благодарение на поредната мащабна приватизационна вълна.

В резултат от това, ръстът на заплатите в частния сектор на полската икономика (в сравнение с 2010) достигна 5% през юли, когато средната заплата се равняваше на почти 900 евро.

По данни на Главната статистическа служба във Варшава (GUS), оборотът на търговията на дребно е нараснал с 10,2%. Количеството на издадените разрешителни за частно строителство пък са нараснали с 24%. На свой ред, предприятията извън финансовия сектор успяха да повишат печалбите си с 34%. В същото време не бива да забравяме, че независимо от икономическия си растеж, който през 2010 беше 3,8%, полският БВП на глава от населението е едва 12 450 долара, което се равнява на 62% от средните показатели в ЕС.

И все пак, в сравнение с повечето останали държави от Централна и Източна Европа, тази седма по мащабите си икономика в рамките на Евросъюза не е просто продължение на т.нар. „монтажен цех” на Европа. Според полския вицепремиер Валдемар Павлак, за страната му би следвало да се говори по-скоро като за „източноевропейското дете-чудо”, тъй като с населението си от 38 млн. души Полша разполага с най-големия в региона вътрешен пазар. За разлика например от съседна Словакия, която генерира 85% от своя БВП благодарение на износа, в Полша този показател е под 40%.

Освен това, както подчертава и Павлак, страната му не представлява „монокултурна икономика, крепяща се само на един или два основни отрасъла – например на автомобилостроенето, каквато е ситуацията в някои съседни страни-членки на ЕС”. Неслучайно в доклада за инвестициите (“World Investment Report 2011”) на Конференцията на ООН за търговията и развитието (UNCTAD), Полша е поставена на шесто място сред най-добрите места на инвестиции в света, изпреварвайки всички останали членки на ЕС. За периода 2011-2013, преди нея са поставени само Китай, САЩ, Индия, Бразилия и Русия. Само за първите пет месеца на 2011, Полша съумя да привлече преки чуждестранни инвестиции в размер на 4,2 млрд. евро. Междувременно, Полската агенция за информация и чуждестранни инвестиции подготви още 172 потенциални проекта, чиято реализация би трябвало да осигури допълнително 1,6 млрд. евро и да създаде 47 574 нови работни места. Много от тях са свързани с Краков и района около него, тъй като, по данни на UNCTAD, старата полска столица, известна с историческите си паметници, се оказва най-подходящото място в света за реализацията на проекти, залагащи на т.нар. „аутсорсинг на бизнес процесите”.

Въпреки това, пред полското правителство, оглавявано от либерала Доналд Туск, който получи втори мандат на изборите през октомври 2011, има няколко важни задачи. Подобно на съседна Германия, и на Полша предстои да осъществи радикални трансформации в енергийната сфера. Разбира се, посоката на промените ще бъде различна от германската, тъй като Полша например, досега получаваше до 90% от необходимото и електричество от ТЕЦ-ове, работещи с кафяви и черни въглища. Сега, освен че залага на възобновяемите източници на енергия, Варшава планира изграждането на първата атомна електроцентрала на територията на страната, както и проучването и разработката на породилия толкова спорове в Европа „шистов газ”.

Втора много важна задача пред правителството е оздравяването на държавния бюджет. За целта Полша (още преди Германия) записа в конституцията си изискване за ограничаване на дълговите задължения, според което не се допуска държавният дълг да надхвърли 60% от БВП на страната.

Поляците обаче отдавна нарушават друг важен критерий, наложен от Маастрихтския договор, тъй като „дупката” в бюджета на страната значително надхвърля 3% от БВП, а и държавният дълг бързо наближава „червената черта” от 60%. Което означава необходимост от радикална финансова реформа, за която обаче правителството на Туск засега предпочита да мълчи. Впрочем, то се държи по сходен начин и по въпроса за присъединяването на Полша към еврозоната. Ако доскоро това беше официално декларирана цел на правителството (което издигна лозунга „ С евро на Евро 2012”, т.е. присъединяване към еврозоната до средата на 2012), сега тези планове, по съвсем разбираеми причини, се отлагат за неопределено време. „Следва сериозно да преценим всички предимства и недостатъци от въвеждането на общата европейска валута” – твърди напоследък министърът на икономиката Павлак, подчертавайки, че „в момента еврозоната прилича повече на пробит чадър, отколкото на щит, който може да ни предпази от непредвидими промени в конюнктурата на световните пазари”. В същото време, премиерът Туск е наясно, че без еврото Полша няма как да реализира амбициозната си цел да се превърне в една от водещите държави в Европа.

Мястото на Украйна и Беларус в полската геополитика

Впрочем, истината е, че Варшава не свързва тази си цел само с еврото и с ЕС. В духа на старата полска имперска традиция (да си припомним, че в началото на ХVІ-ХVІІ век т.нар. Жеч Посполита, включваща освен полското си „ядро”, териториите на днешните Беларус, Украйна и балтийските постсъветски републики, плюс немалко земи, които сега са част от Русия, е на крачка от превръщането си във велика европейска държава), Полша разчита да създаде собствена сфера на влияние в постсъветското пространство (Литва, Беларус, Украйна и, частично, Молдова) или дори да реализира на практика идеята за т.нар. „Междуморие” (обединяващо източно и централноевропейските държави от Балтика до Адриатика, т.е. от Полша до Хърватска), лансирана някога от маршал Юзеф Пилсудски, реанимирана в по-ново време от полския геополитик проф. Лешек Мочулски и подкрепяна днес от известния американски геостратег Джордж Фридмън (според който подобно образувание би могло да се формира както вътре в ЕС, така и извън него, особено при евентуално разпадане на Евросъюза). Като във фокуса на полските усилия в тази посока са Украйна и Беларус.

Както е известно, Украйна заема междинно положение между Европа и Евразия, като се намира в периферията и на едната, и на другата, затова, до голяма степен, представлява обект, а не субект на геополитиката. И тъй като само свръхдържавите, или пък регионалните лидери могат да си позволят лукса да провеждат собствена геополитика, Украйна се сблъсква със сериозни проблеми, винаги, когато се опитва да прави нещо подобно. Затова пък, Русия и Полша спадат именно към категорията на този тип държави. През по-голямата част от историята си, Украйна традиционно формира единен държавен и културно-исторически организъм с Русия, като това се променя само в епохите на сериозни геополитически сътресения. На свой ред, Полша винаги се е стремяла да отнеме инициативата от руснаците, опонирайки им на всички възможни равнища. Здравият прагматизъм обаче, кара Варшава да склони да поеме ролята на алтернативен силов полюс, всеки път, когато не и достига „мощ” за да постигне решаваща победа над Москва, без значение дали в политико-икономически или в чисто военен смисъл.

Всеки повече или по-малко известен полски геополитик смята за задължително да се ангажира с т.нар. „източен въпрос”, т.е. с политиката на Варшава спрямо Русия, Украйна, Беларус и Литва.

Юзеф Пилсудски (1867-1935) например, както вече споменах, лансира идеята за „Междуморието” – т.е. за формирането на конфедеративна държава, включваща Полша, Украйна, Беларус, Литва, Латвия, Естония, Молдова, Унгария, Румъния, Чехословакия и Югославия (евентуално и Финландия), и простираща се от Балтийско до Черно и Адриатическо море. На свой ред, през 60-те години на миналия век, Йежи Гедройц (1906-2000) и Юлиуш Мйерошевски (1906-1976), прокарват идеята за т.нар. ULB (Украйна, Литва, Беларус), представляваща силно орязан вариант на доктрината за Междуморието на Пилсудски и залагаща на появата на независими от Москва и антируски ориентирани украинска, беларуска и литовска държави, като своеобразен буфер между „византийска” Русия и прозападната Полша. Разпадането на Съветската империя направи отново актуална тази идея.

Накрая, полският геополитик Влодзимеж Бончковски (1905-2000) нееднократно подчертава необходимостта от укрепване на съюза между Варшава и постсъветска Украйна, посочвайки, че „лишен от украинската си специфика, всеки украинец автоматично се превръща в „политически” руснак”. Затова Бончковски призовава с всички възможни усилия да се внуши на украинското население, че не е руско. „Защо е необходимо това? Целта е да не бъдем изправени на източната си граница срещу 90 млн. великоруси и още 40 милиона малоруси, които не са разделени помежду си, а са единни в национално отношение”.

С идването на власт във Варшава на „Гражданската платформа” на Доналд Туск, силно русофобският дискурс в полската външна политика остана в миналото (или поне засега изглежда така)  . За Полша в момента е по-изгодно да се ориентира към затопляне на отношенията с Кремъл, т.е. да се откаже от  примитивните нападки срещу Русия, каквито си позволяваше покойния Лех Качински. Още повече, че от 1 юли 2011 страната заема председателското кресло в ЕС и подобен имидж на „дребнав заядливец” никак не би и отивал. В същото време обаче, геополитическите императиви на полската политика в източна посока не са се изпарили. Полша иска, ако не да превърне Украйна в свой съюзник срещу Русия (както беше по времето на президента Юшченко), поне да получи гаранции за украинския неутралитет и равната отдалеченост на Киев и от Москва, и от Варшава. Вероятно мнозина в Украйна биха възприели последното като добра възможност, позволяваща на страната им да не бъде ангажирана в диалога между двамата и съседи – източния и западния. Истината обаче е, че украинският „неутралитет” е по-скоро идеологическо, отколкото политическо понятие. Украинската олигархия вероятно ще се окаже единствената прослойка от населението, която може да получи реални дивиденти от партньорството със Запада. Така, докато културно-историческото наследство и традиционните връзки ще тласкат Киев към сближаване с Москва, част от елита, по чисто егоистични съображения ще работи в обратната посока. Това няма как да не дестабилизира допълнително и без това неособено стабилното положение на Украйна на международната сцена.

В политически план, днешна Украйна не е част нито от Европа, нито от „руското пространство”. Но тъй като всяка държава съществува не само в политическия , а и в културния свят, би могло да се твърди, че Украйна (това не се отнася за Западна Украйна, която през последните няколко века се ориентира по-скоро към Запада) е част от „духовния ойкумен” на руския свят. Броят на привържениците на единството с Русия сред украинските интелектуалци винаги е бил многократно по-голям от тези, подкрепящи пълното скъсване с Москва. Всъщност, само образувалият се след разпадането на Съветския съюз идеологически вакуум позволи на идеята за украинския суверенитет да заеме доминиращо място в държавните медии и училищните учебници.

Западноцентричната визия за украинско-руските отношения, по презумпция, отрежда на Украйна роля, сходна с тази на Полша, в противопоставянето между Запада и Русия. При това, изместването на цивилизационната „фронтова линия” от територията на Полша към тази на Украйна, освобождава поляците от необходимостта страната им да се превръща в арена на сблъсъка между „двата свята”, тъй като основните колизии вече ще се разиграват на украинска територия, а Варшава ще остане в техния тил. Подобно развитие обаче, би превърнало Украйна в „беден роднина”, разчитащ за всичко единствено на Запада (роля, която навремето се играе и от Полша).

В същото време, ако Киев склони да се нагърби с подобна роля, това би нанесло сериозен ущърб на евразийската система за сигурност, като цяло, а самата Украйна ще се превърне в своеобразна „плаваща” стратегическа платформа, носена от течението от полския до руския бряг и обратно. Във Варшава са наясно, че по време на полското председателство няма да има принципни промени в отношенията между Брюксел и Москва и, най-вероятно, сегашното статукво ще се запази.

Последното затопляне в отношенията между Полша и Русия, особено предвид традиционно хладния им характер, е сериозно постижение и Варшава няма никакъв интерес да се отказва от него, макар че от друга страна едва ли ще е склонна да работи за издигането на тези отношения до качествено по-високо равнище. Поляците ще се стремят максимално да доближат до себе си Киев и, вероятно, Минск, но при това ще действат предпазливо за да не ерозират толкова трудно постигнатия диалог с руснаците, както и да не навредят на собствения си авторитет в ЕС.

От друга страна, координираната политика на Киев и Москва би могла значително да отслаби „атлантическото” влияние не само в Руска Евразия, но и в Източна Европа. На свой ред, заиграването с Украйна е сред малкото варианти, позволяващи на Полша да внесе дисбаланс в украинско-руските отношения, още повече, че хипотетичната военно-политическа ос Киев-Москва никак не се харесва не само на Варшава, а и на Вешингтон и Лондон, а може би и на Париж.

Полската „културна експанзия” в Беларус

Полската диаспора в Беларус е най-голямата неасимилирана общност отвъд границите на Полша, като официално към нея принадлежат 400 хил. души (полската статистика твърди, че става дума за 900 хил., а Външното министерство във Варшава дори споменава за 1,5 млн. поляци, живеещи в Беларус, макар да признава, че част от тях вече са загубили полската си идентичност). В тази страна, инициативите на Варшава са насочени най-вече към възраждането на полския дух, полската култура и католицизма, като негласната цел е етническият дял на поляците в Беларус да нарасне почти двойно. Смята се, че в момента поляците (или склонните да признаят, че имат полски корени) са около 15% от цялото население на страната, като тенденцията действително е към нарастването им.

С цел реализацията на програмата за разширяване на полското културно и духовно пространства, правителството във Варшава финансира и реализира редица проекти в съседните държави и най-вече в Беларус и Украйна. Сред тях са т.нар. „карта на поляка”, която се издава от полското посолство в Минск и представлява официален документ, потвърждаващ принадлежността на съответния беларуски гражданин към полската етническа общност, както и стипендиите, отпускани предимно на активисти на опозиционните младежки политически структури, за следване в различни полски университети. Освен това, полското правителство финансира специално създаденият за излъчване на територията на Беларус сателитен телевизионен канал „Белсат”, както и радиостанцията „Рация”, предаващ от граничния полски град Бялисток.

Другите направления, по които се действа за постигането на целите, поставени от Варшава по отношение на Беларус, са:

-                      разпространяването на интерпретирана по съответния начин информация, относно съвременните събития, както и за културната самоидентификация на Беларус, особено що се отнася до беларуския език и история;

-                      запознаване на принадлежащите към беларуския административен, интелектуален, политически, културен и научен елит с полския и международния опит в сферите на демокрацията, човешките права и тези на националните малцинства, европейската интеграция и евроатлантическото сътрудничество и функционирането на свободния пазар;

-                      оказване на подкрепа за недържавните обществени, образователни, информационни и културни инициативи;

-                      популяризация на знанията и опита в сферите на развитие на неправителствения сектор, трансграничното сътрудничество, обучението и малкия и среден бизнес.

В усилията си за решаването на амбициозната задача за привличането на Беларус към полската сфера на влияние, Варшава се опира на три основни „стълба”. Към тях, освен нарастващото влияние на Католическата църква и финансираните от различни полски структури беларуски неправителствени организации (и на първо място местните „съюзи на поляците”), следва да причислим създаденият през 1994 от варшавското Външно министерство Полски институт в Минск. Именно чрез него се координира разширяването на полското влияние в Беларус, което засега се осъществява най-вече в културната сфера. Институтът се ползва с дипломатически статут и активно действа както в столицата Минск, така и в провинцията. Официално декларираните му цели са разпространяване на полската култура и постижения в сферата на хуманитарните науки, разширяване познанията на местното население за полската култура и история, установяване на тесни връзки с беларуския научен и културен елит. На практика обаче, Полският институт демонстрира повишен интерес предимно към държавните чиновници и депутатите от беларуския парламент. Активността на института в Минск е насочена най-вече към формиране и укрепване на прополските и проевропейски настроения сред беларуската интелигенция и висшите правителствени служители, ангажирани с формулирането и реализацията на държавната политика. С две думи, активно се работи за създаването на полско обществено-политическо и културно лоби, като за целта се оказва специална (включително и финансова) подкрепа на онези представители на местния елит, които са готови да станат част от подобно лоби. Между другото, предстои към полското посолство в Минск съвсем скоро да започне да функционира и Институт за полска история.

Не е чудно, че тази усърдна и мащабна работа, която се води от този тип полски структури в съседните постсъветски държави, се оказва доста ефективна и вече носи реални резултати.

Опитите а реанимация на „Източното партньорство”

Сред основните инструменти за реализацията на новата полска геополитика в постсъветското пространство е програмата на ЕС „Източно партньорство”. Както е известно, идеята за този проект, който стартира през май 2009, беше лансирана именно от Полша (с подкрепата на Швеция) година преди това, а в нея участват шест постсъветски държави: Украйна, Беларус, Молдова, Армения, Азербайджан и Грузия. За периода от старта на програмата до последната среща на върха на страните-участнички, провела се в края на септември във Варшава, тя се оказа по-скоро неефективна и ефимерна инициатива. Първоначално, в центъра на внимание на програмата се оказа Беларус, като изглеждаше, че ЕС ще съумее да осъществи сериозен пробив в тази страна, като постигне споразумение с местния режим за демократизацията на страната и постепенното и сближаване с Брюксел. Начинът, по който бяха проведени последните президентски избори в Беларус обаче, сложи кръст на всички намерения на ЕС (а това означава и на Полша) по отношение на тази държава.

Така инициативата „Източно партньорство” внезапно се оказа в задънена улица. Стана ясно, че ЕС просто не разполага с реални инструменти за въздействие върху правителствата на страните-участнички, нито може да контролира ситуацията в тях. Така, той не съумя да се справи с режима на Лукашенко в Минск, нито пък да предложи нещо сериозно на Украйна, да не говорим за Грузия, Молдова или Азербайджан. Киев например, не спира да декларира стремежа си за интеграция в обединена Европа, само че тя вече е безумно уморена от проблемите с новоприсъединилите се страни-членки и демонстрира все по-силно нежелание за ново разширяване. Режимът на Саакашвили в Грузия пък разчиташе на подкрепа в сблъсъка си с Москва, но ЕС не иска да се кара с Кремъл. Той, освен това, не е в състояние да помири Армения и Азербайджан, или пък да върне Приднестровието на Молдова. Тоест, оказа се че гръмките обещания не струват много, ако зад тях не стоят реална воля и мощ. А именно това най-много се бои да демонстрира Европа.

През 2011 възможностите на ЕС в това отношение още повече се стесниха заради кризата в Гърция (като елемент от далеч по-мащабната дългово-бюджетна криза, поразила Европа) и т.нар. „арабска пролет”, в резултат от която Европа се оказа ангажирана в либийската гражданска война. Днес ЕС, дори и да искаше, вече просто няма сили и средства за активна и настъпателна политика на Изток. Това кара Полша, която, както вече посочих в началото, бе засегната далеч по-слабо от кризата, да се опитва със собствени сили да реанимира програмата „Източно партньорство”.

Събралите се във Варшава лидери на държавите-членки на ЕС, както и тези на Молдова, Украйна, Армения, Грузия и Азербайджан (Беларус бойкотира срещата), трябваше да решат, как да излязат от задънената улица, свързана с това, че нито една от постсъветските държави-участнички в програмата няма шанс да се присъедини към Евросъюза в обозримо бъдеще. В крайна сметка обаче, на срещата така и не бе постигнат някакъв сериозен пробив в това отношение. Европа отново не можа да обещае нищо конкретно, задоволявайки се с мъгляви декларации за „европейските стремежи и европейския избор” на източните си съседи, без дори да намекне за хипотетичното им присъединяване към ЕС.

Това беше силен удар за полските амбиции, защото Варшава е изключително заинтересована от пълномащабното функциониране на проекта за Източноевропейското партньорство. В идеалния случай, Полша би искала постсъветските участници в проекта да бъдат интегрирани в единно военно-политическо и, отчасти, икономическо пространство, с което още повече да се разграничат от Русия. Тъй като интеграцията на постсъветското пространство от доста време насам тъпче на място, Варшава беше твърдо решена да изпревари Кремъл, привличайки към собствената си сфера на влияние шестте постсъветски държави. В това отношение обаче, възникват редица проблеми. На първо място, Армения, Азербайджан и Грузия са в периферията на полската външна политика. По-различна, разбира се, е ситуацията по източните граници на Полша, където са разположени останалите три страни от „Източното партньорство”: Беларус, Украйна и Молдова. По отношение на първата, следва да подчертаем, че режимът в Минск твърдо се противопоставя на полската „културно-духовна” експанзия, за която споменах по-горе. По отношение на Молдова, Полша може да се похвали със сериозен напредък, проблемът обаче е, че там неин съперник е дори не толкова Русия, колкото съюзничката и от НАТО и ЕС Румъния, която смята тази страна за част от „историческото румънско културно и етническо пространство”.

Що се отнася до Украйна, която традиционно е в центъра на полската „източна политика”, натискът, упражняван напоследък от редица членки на ЕС (повечето от които не искат да видят тази страна в Съюза), както във връзка с процеса срещу бившия премиер Тимошенко, така и по други въпроси, може да накара Киев да се откаже от „проевропейския си курс” и отново да се ориентира към сближаване с Русия (в рамките на новия „евразийски проект” на Путин). Най-пострадала от подобно развитие ще се окаже Полша, за която тясното сближаване между Киев и Москва би означавало провал на всичките и амбиции за самостоятелна геополитическа роля, подклаждани и от нейните американски съюзници.

* Българско геополитическо дружество

Поръчай онлайн бр.6 2021