Днес вече няма никакво съмнение, че февруарските събития в Кайро, станали известни като „египетската революция”, се превърнаха в катализатор на радикални промени в макрорегиона на Големия Близък Изток и, в крайна сметка, ще повлияят върху целия глобален ред. Във всеки случай мнозина биха искали това, или пък вярват в него. Президентът Барак Обама например, вече сравни смяната на властта в Египет с падането на Берлинската стена. Британският премиер Дейвид Камерон пък беше първият чуждестранен лидер, появил се в Кайро, само седмица след свалянето на Хосни Мубарак, за да се убеди лично, че местните военни наистина са готови да проведат свободни избори. След Обама и Камерън, отстраняването на Мубарак получи предпазливото одобрение и на държавите от ЕС, а световните сателитни канали с ентусиазъм обявиха, че сме свидетели на „началото на нова демократична вълна”. Арабският Изток действително беше изведен от вцепенението, обхванало го в продължение на десетилетия. Вълненията се прехвърлиха в съседите на Египет, както и в редица по-отдалечени от него държави: Алжир, Йемен, Бахрейн, Йордания, Сирия, Мароко, Катар, Оман и Джибути. В Либия, жестокото потушаване, от режима на Муамар Кадафи, на народните вълнение, прераснали в кървав междуплеменен сблъсък, беше осъдено от цялата международно общност – т.е. както от Запада, така и от Русия и Китай. Безпрецедентно бързото и единодушно приемане от Съвета за сигурност на ООН на санкциите срещу режима на Кадафи, показва, че между Запада, Русия и Китай е имало предварително разбиране (ако не и неформална договореност) по този въпрос. Наистина, след пряката намеса на силите на НАТО в либийския конфликт, тя беше разкритикувана от Москва, Пекин и Африканския съюз, но това не променя принципно нещата. При всички случаи, събитията в Либия не бива да засенчват най-важното.
Реалните противоречия
Много други арабски държави са на ръба на революционния взрив. Което не е чудно. Почти във всички тях управляват дългогодишни авторитарни режими, цари корупция, има висока безработица, вопиющо социално неравенство и произвол на властите. Паразитните управляващи кланове, контролират изцяло паричните потоци, постъпващи в съответната страна, докато всички останали трябва сами да се грижат за оцеляването си, което неизменно води до още по-голямо разпространение на корупция и бедността. В същото време, съвсем доскоро публичните протести бяха невъзможни, правовите институции оставаха недоразвити, опозицията беше смачкана, липсваха истински демократични свободи, а социалната система просто не работеше. Изключение са Саудитска Арабия, Кувейт и другите петролни монархии от Персийския залив, където, между другото, са разположени и най-големи американски военни бази в региона. Но дори и там, на фона на завидното материално благополучие, остро се усеща липсата на политически свободи, монополът върху властта и информацията. Достатъчно е да напомним, че в Саудитска Арабия въобще няма политически партии, а сателитните чинии са забранени. С други думи, Арабският Изток, колкото и да беше повлиян от поразителните политически промени, не можа да постигне техническия прогрес и икономическото развитие, характерни за Европа, Югоизточна Азия и Латинска Америка през последните двайсетина години. Междувременно, в самия арабски свят израсна ново образовано поколение, благодарение на това, че в повечето държави от региона образованието, включително висшето, е безплатно. В Алжир, Тунис, Либия, Египет, Йемен, Саудитска Арабия, Бахрейн, Сирия и Иран, делът на младите хора на възраст 15-29 години е около 30%. Това младо поколение, оформило се след студената война, свикнало със сателитната телевизия, мобилните комуникации и Интернет, се характеризира с висока социална и политическа активност, но не може да се реализира в икономиката на страните си. В известен смисъл, тези млади хора, волно или неволно, се превърнаха в носители на западната поп-култура. Има обаче и друг полюс на социалното отчаяние. В такива държави, като Египет например, около 40% от населението (предимно селяните - фелахи) е неграмотно и живее в ужасяваща бедност. Стремителната ислямизация, осъществяваща се в тези страни, не може да реши икономическите проблеми нито на едните, нито на другите. Лозунгът на ислямистите „Ислямът е отговорът на всички въпроси” не може да осигури работа. Така, в арабските страни не само се натрупа опасен потенциал от парещи социално-икономически проблеми, но и се формира взривоопасен материал, способен да доведе до социално-политическа експлозия.
За подобен взрив обаче е необходим детонатор и въпросът, кой го запали и, дали въобще беше подпален отвън, остава открито. Особено след като взривът избухна едновременно на няколко места. Така, туниската революция избухна на 15 януари, в деня когато станаха ясни резултатите от референдума за разделянето на съседния на Египет Судан, най-голямата по територия африканска държава. За разлика от туристическия Тунис, събитията в Судан не бяха спонтанни, а просто финалния акорд на двайсетгодишна кървава гражданска война. Освен това, значението им за Египет (който е исторически свързан със Судан) беше неизмеримо по-голямо, отколкото събитията в туристическия Тунис. На всичкото отгоре, случващото се в Судан се наблюдаваше изключително внимание от международната общност и, най-вече, от САЩ. Достатъчно е да напомня, че като наблюдател на референдума в Судан присъства бившият американски президент Джими Картър, а в навечерието на референдума Барак Обама публикува статия в „Ню Таймс”, подкрепяща правото на свободно волеизявление на суданците.
Това подчертано американско внимание към Судан имаше както хуманитарен, така и геополитически аспект. На първо място, гражданската война в страната доведе до масови нарушения на човешките права и САЩ, в съответствие със статута си на свръхдържава, трябваше да станат инициатор за прекратяване на клането. На второ място, което също е важно, Судан се управлява от враждебен на Запада ислямистки режим, който, като капак на всичко, е и достатъчно значим производител на петрол. При това, приходите от петрола, изнасян предимно за Китай, отиваха най-вече за укрепването на властта му. След референдума, осъществен под патронажа на ООН, а това означава и със съгласието на Пекин, тази ситуация сигурно ще се промени, тъй като по-голямата част от петролните находища са в отделилата се от централната власт южна част на страната.
Конспиративните теории
По повод на събитията в Египет и разширяващите се вълнения в Близкия Изток, бяха лансирани множество „конспиративни” теории. Като почти всички „конспиролози” обвиняват САЩ, че са въздействали върху събитията, макар че силно се различават в опитите си да обяснят мотивите на американските действия и, най-вече, възможностите на Вашингтон да влияе върху ситуацията.
Така, някои от конспиролозите твърдят, че с дългогодишната си подкрепа за авторитарните режими и игнорирането на горещите проблеми в региона, САЩ сами са докарали недоволството до точката на кипене. Като това се отнася най-вече за Египет, където армията, от чиито среди произхожда и Мубарак и всичките му предшественици, беше пряк инструмент на американското влияние. Междувременно, ставаше все по-очевидно, че продължаващата подкрепа на САЩ и израелците за режима на Мубарак само усилва антиамериканските настроения в страната, укрепвайки позициите на „Мюсюлманскитя братя”, но най-вече, не позволявайки да бъдат решени нито вътрешните противоречия, нито близкоизточните конфликти.
Други конспиролози лансират точно обратната теза, твърдейки, че след речта на Обама в Каирския университет, през 2009, в която той обеща подкрепа за демокрацията и промени в арабския свят, американската администрация прекалено бързо е започнала да „предава” доказаните си досегашни съюзници в полза на прозападните либерали, гражданските активисти и младежките мрежови структури, които обаче нямат никаква опора сред арабската „улица”. В резултат от това, според тях, американските позиции са отслабнали още повече, дори сред старите проамерикански настроени елити, което води до анархия и отново отваря пътя за ислямистите. „Малко ли ви беше Иран?” – питат те.
Третата група конспиролози (предимно от Русия) смятат, че сблъсквайки се с непреодолими глобални и икономически проблеми, САЩ са „подпалили” Близкия Изток за да създадат там „организиран хаос”, надявайки се, че така ще могат да отслабят Китай и ЕС. При това, привържениците на тази теория сами определят региона като главната „бензиностанция” на планетата, гарантиращи американския политически и икономически контрол в света. Подобна „гореща” теория обаче говори по-скоро за непознаване на американската психология. Да отстъпваш, взривявайки след себе си мостовете и изгаряйки градовете, е тактика от друга епоха и друга цивилизация. Америка е търговска империя и традиционно предпочита да се споразумява и да купува, особено, когато е достатъчно мощна за да настоява на своето.
Освен това, САЩ няма накъде да отстъпват, а няма и защо. На Арабския полуостров са концентрирани над 60% от доказаните петролни запаси в света. Американският военен и дипломатически потенциал в региона надхвърля присъствието на всички велики държави, взети заедно. Тук САЩ са съсредоточили гигантски човешки и материални ресурси, военни бази, командването на 5-те американски флот и Централното командване (CENTCOM), което, между другото, отговаря за военните действия в Афганистан и Ирак.
Освен това, САЩ продължават да запазват доверителни отношения с всички участници в израелско-арабския и индийско-пакистанския конфликти, разполагат с инструменти за влияние по всички направления, а това означава, че могат да действат като основен посредник и стратегически гарант за сигурността на всеки от играчите. Но дори и да предположим, че американците решат да изоставят региона, където са съсредоточени собствените им стратегически приоритети, с това несъмнено не биха се съгласили даже и геополитическите им конкуренти, като Китай например. Просто защото, създалият се при подобно развитие геополитически вакуум не може да се запълни от никого, по същия начин, по който, поне засега, и доларът не може да бъде заменен като световна валута. Впрочем, единствените, които с радост биха се хвърлили да запълват вакуума, са екстремистките и деструктивни сили.
В такъв случай, дали не е по-разумно да предположим, че САЩ са заинтересовани не да „подклаждат” огъня, а да постигнат такава смяна на управляващите режими в Близкия Изток, при която ще могат да запазят предимствата си. Тоест, да наложат друга парадигма на развитие, известна като „демократизация”. Още повече, че Вашингтон вече е натрупал подобен опит и в Източна Европа, и в Югоизточна Азия, и в Латинска Америка, където политическата „демократизация” на местните режими през последните 20 години, беше съпроводена от мащабна икономическа „либерализация”, под патронажа на САЩ.
В тази връзка ми идва на ум още една конспиративна теория, която изтъква като доказателство за американска намеса в събитията, поразителната прилика между картата на близкоизточните бунтове и проекта за демократизация на Големия Близък Изток, лансиран още от Джордж Буш-младши, през 2005. Както е известно, той предвиждаше „демократизацията” на местните авторитарни режими в обширния регион от Афганистан до Алжир и от Пакистан до Йемен, чрез замяната им с демократично избрани правителства. В крайна сметка, това би довело до съществено прекрояване на картата на Големия Близък Изток и установяването там на еднотипни прозападни парламентарни режими.
Този проект сякаш беше се провалил, в частност, след като в резултат от демократични избори на власт в Газа дойде радикалното ислямистко движение ХАМАС. За друга жертва на проекта можем да приемем много приличащия на Мубарак генерал Первез Мушараф, който до 2008 управляваше друга „гореща точка” в Големия Близък Изток – Пакистан. През 2007, Мушараф беше преизбран за президент, при това, под натиска на опозицията, се отказа от всичките си военни постове. Това обаче не му помогна. САЩ се отдръпнаха от стария си съюзник, а армията (също както в Египет) отказа да подкрепи докрай собствения си лидер. В крайна сметка, застрашен от импийчмънт, Мушараф предпочете на емигрира в Лондон. При това, обърнете внимание, че САЩ отказаха да подкрепят военния режим на Мушараф не по време не „мекия” либерал Обама, а при „твърдата” консервативна администрация на Буш-младши. Така властта премина в ръцете на гражданско правителство, макар че, по всеобщо признание, ситуацията по отношение на сигурността не се подобри. И ето че сега контурите на стария проект за Големия Близък Изток сякаш отново се очертават на картата на арабските бунтове.
Обама предпочита „изпреварването отляво”
Привържениците на всички, разгледани по-горе, теории имат нещо общо: не разполагат с реални доказателства за правотата си. Впрочем, и без каквито и да било доказателства е ясно, че наличието на сериозни противоречия не отменя априори съществуването на някакви конспиративни планове, целящи използването на въпросните противоречия в своя полза.
За великите държави е характерно да играят едновременно на няколко шахматни дъски и, по възможност, с двете ръце, макар разбира се, в зависимост от собствените си наклонности, бихме могли да определим това и като „заговор”, и като „защита на националните интереси”. Що се отнася до сегашната очевидна непоследователност на американската политика, тя се обяснява с наличието в управляващия елит на САЩ на два подхода към бъдещето на Големия Близък Изток.
Първият от тях, който условно можем да наречем „десен”, продължава да залага да подкрепата за авторитарните режими и твърдото противопоставяне на ислямистите. Тази линия, естествено, се подкрепя от Израел и, особено, от дясноцентристкото правителство на Бенямин Нетаняху, а също от саудитския и другите авторитарни местни режими. Вторият подход, който е по-либерален, предвижда оказване на подкрепа за „продемократичните сили” и, вероятно, за умерените националисти, както и опит, ако не да се оглави процесът, то поне да се поеме инициативата за „демократизацията”. Както се твърди в един анализ на „Ню Йорк Таймс”, привърженици на двата подхода има и в администрацията на Обама, където е налице сериозно разминаване между Държавния департамент и Пентагона, олицетворяващи стария политически истъблишмънт, от една страна, и младите сътрудници в администрацията на президента, които виждат в случващото се не само заплаха, но и възможност, от друга. Според коментара на вестника, самият Обама е застанал на страната на последните, защото тезата им съответства на собствения му имидж и мироглед. Още повече, че подобно развитие не беше неочаквано за най-проницателните американски анализатори. Така, през миналата 2010, гуруто на американската политика и идеолог на демократите Збигнев Бжежински, с безпокойство прогнозира пред Съвета по външна политика бъдеща политическа активизация на лишените от перспективи огромни маси млади хора в страните от Третия свят, които, с енергията си, могат да обърнат хода на глобализацията и да променят сегашния световен ред, доминиран от Америка.
Друг виден привърженик на Обама – финансистът Джордж Сорос, заяви: „САЩ могат много да спечелят, ако подкрепят стремежа на народите от региона за свобода и демокрация. Това би подобрило репутацията на американския национален елит, защото сегашните ни съюзници в Близкия Изток се асоциират с непопулярни потиснически режими. Но най-важното е, че това ще помогне за установяването на мир в Близкия Изток”.
Според „Ню Йорк Таймс”, очевидно, повлиян от тези алармистки изказвания, президентът Обама още през август 2010, е наредил изготвянето на секретен анализ на възможността за избухване на революции в арабския свят. А основният извод в този анализ е, че Арабският Изток, от Йемен до Бахрейн, е съзрял за подобен революционен взрив и вредата за САЩ, ако не подкрепят промените, ще се окаже много по-голяма, отколкото ползата от опитите за запазване на статуквото. Твърди се, че оттогава Обама е започнал да провежда редовни срещи по тази тема със своите военни, политически и икономически съветници. Като те са се провеждали тайно от ръководствата на съответните арабски държави, за да се избегне ненужно лобиране и оказване на натиск от тяхна страна.
Тоест, сегашната подкрепа за „арабските революционери” от страна на Обама е резултат от разбирането му за неизбежността на краха на арабските авторитарни режими и желанието този процес да бъде „коригиран” при нужда. Бихме могли да определим подобен подход, като „изпреварване отляво”.
„Демократизация”, „ислямизация” и „модернизация”
Разбира се, Съединените щати разполагат с достатъчно инструменти за да действат по този начин. На първо място, революционните вълнения в арабския свят неслучайно бяха наречени „туитър-революции”, а както „Туитър”, така и „Фейсбук” са американски изобретения. Ненапразно, на 18 февруари 2011, Обама проведе закрито съвещание с шефовете на „Туитър” и „Фейсбук” и с други водещи мениджъри от Силициевата долина, където, наред с всичко останало, те са дискутирали и случващото се в Близкия Изток. Всъщност, ако се вгледаме в лицата на демонстрантите в различните държави в региона, ще видим една и съща картина: на преден план са образованите, прозападно настроени млади хора, както и неочаквано много (за арабските мащаби) жени. В същото време, телевизионните репортажи показват твърде малко ислямисти, което разбира не означава, че те отсъстват. Просто и те, и лозунгите им не доминират. В същото време, опасността от идването на ислямистите на власт беше сред основните аргументи на авторитарните режими, в усилията им да бъдат подкрепени от САЩ. Тази заплаха винаги е предизвиквала и продължава да предизвиква изключително сериозни опасения в Израел, като мантра я повтарят и американските републиканци, и саудитското и израелското лоби в САЩ.
Наистина, „Мюсюлманските братя” и другите ислямистки сили, както в Египет, така и в навсякъде другаде, са най-организираната политическа сила. Те разполагат с развита социална, образователна и благотворителна инфраструктура. И е напълно възможно, в условията на една по-развита демокрация, да постигнат решаващи успехи. Истината обаче е, че дори най-големите оптимисти в Арабския свят не вярват в това. Освен това, ислямистите имат твърде малко привърженици в средите на досегашните управляващи елити, в армията и специалните служби. В тези държави съвременните военни елити са изцяло прозападни и това е второто голямо предимство на САЩ. На трето място, САЩ си остават водещия чуждестранен играч в региона, към който традиционно апелират всички участници в близкоизточната драма.
И тъй като промените в Големия Близък Изток са неизбежни, основният въпрос е, кой ще оглави и насочи протестната енергия на масите. Или, казано по-простичко: ще успее ли доста тънката прослойка от прозападни интелектуалци, в съюз с военно-бюрократичния и финансов елит на арабския свят, да надиграе ислямистите? Другата възможност е формирането на алианс между либералните демократи и умерените ислямисти. Следва да подчертаем, че и при подобно развитие, шансовете на прозападните сили никак не са малки. Нещата опират до това, че Близкият Изток отчаяно се нуждае от модернизация, подобна на онази, която през последните десетилетия се реализира в Югоизточна Азия, не без прякото участие на САЩ. А именно модернизацията е слабото място на ислямистите. На практика, ислямът, в онзи му реален вид, в който го практикуват в Големия Близък Изток, е враг на модернизацията и представлява своеобразна „антимодерна” идеология.
Все пак, налице са отделни опити за съчетаване на ислама и модернизацията, макар че са правени извън границите на арабския свят. Например в Малайзия. Само че, в конкретния случай, Малайзия е, на първо място, интегрална част от Югоизточна Азия а едва след това – мюсюлманска държава. Друг опит за съчетаване на исляма и модернизацията прави Иран. Иранската ядрена програма, която Техеран успя да превърне в национална идея, представлява именно такъв опит да се съчетаят индустриалният модерн с теократичната република. Само че в стремежа си да го осъществи, Иран попадна в своеобразен „исторически капан”. Именно градските „уестърнизирани” жители на Ислямската република са носители на модернизацията и, в същото време, пак те са катализатор на разширяващите се протести срещу режима на аятоласите. Разбира се, пример за успешно съчетаване на умерения ислям, демокрацията и модернизацията, демонстрира и Турция. И все пак, като цяло, трябва да признаем, че позитивистката идея за прогреса и модернизацията е западна идея, без значение кой точно я лансира – либерали или комунисти. Ислямът, който не признава лихвения процент, бе който няма как да получиш заем за въвеждане на иновации, означава връщане към традицията, т.е. към архаиката. По сама си природа, ислямът е антикапиталистически, а за днешния Близък Изток е реална само капиталистическата модернизация и тъкмо в това е същността на противоречието. В случая, китайският модел не може да послужи като пример за арабите, защото при тях, на практика, липсва общ цивилизационен проект, т.е. универсална идеология. Митичната идея за „халифата” е чисто умозрителна, а пък арабският социализъм (баасизмът) е мъртъв. Създателят на другата версия на ислямския „народен социализъм” Кадафи пък се сражава за собственото си оцеляване (и най-вероятно е обречен). Освен това, арабските държави са разединени политически и идеологически и се намират на различни стъпала в икономическото си развитие. Накрая, в арабските страни не останаха силни харизматични лидери, способни да поведат цялата арабска нация. Няма и ресурси, като изключим петрола. Пък и климатичните условия и трудовата етика са много различни от онези в Югоизточна Азия например.
Кой ще спечели от смяната на парадигмата в Близкия Изток
Обективно погледнато, сегашната революционна ситуация в Арабския свят до голяма степен отслабва всички водещи местни режими - както съществуващите, така и онези, които се готвят да ги заменят. Съществуващите – защото не искат промени, а те вече няма как да бъдат спрени, а новите – защото макар да искат промени, нямат нито сили, нито ресурси да ги реализират.
В тези условия, повечето арабски държави, най-вероятно, ще се трансформират в прозападно настроени квазидемократични режими, просто поради липсата на друга алтернатива. При това, САЩ ще могат не само да запазят геополитическите си позиции, но и да се утвърдят като лидер на „западния” цивилизационен проект. Именно на това разчита и администрацията на президента Обама. Но, САЩ, както и водещите държави от ЕС, са силно заинтересовани и в чисто икономически план от по-бързата смяна на историческата парадигма в Близкия изток. Защото това би означавало възможност за грандиозно преразпределяне на доходите, ако Арабският Изток действително бъде насочен по пътя на политическата либерализация.
Нещата опират до това, че управляващите днес кланове в петролните държави от Персийския залив (както впрочем и в Либия), на практика, са монополизирали приходите от добивания там петрол с помощта на държавните компании, които контролират. Добитият от тях арабски петрол се доставя на световните пазари, преработва се и се продава на потребителите от западните петролни гиганти, които са най-вече американско-британски. При това, западните петролни компании, за разлика от държавните арабски, са частни акционерни дружества. Макар че и едните, и другите не пораждат кой знае какви симпатии сред обикновените хора, очевидно е, че западните компании са много по-прозрачни, а разпределянето на доходите в тях има далеч по-цивилизован и демократичен характер, отколкото в близкоизточните им партньори. В края на краищата, едно е в директорския борд да участват избрани от акционерите мениджъри, а съвсем друго той да включва само принцове от управляващата династия. Така, излиза, че приходите на националните петролни компании на държавите от Залива (а това се отнася и за Либия) отиват за укрепване на статуквото, т.е. на откровено авторитарните местни режими. Наистина, Саудитска Арабия, както впрочем и другите монархии (а дори и режимът на Кадафи) харчат грандиозни средства за различни обществени фондове или като дарения, но го правят просто защото така са решили, а не защото законът ги задължава.
Ако в резултат от революционната трансформация на Близкия изток на власт дойдат прозападни режими от парламентарен тип (донякъде наподобяващи този в Турция например), картината в региона ще се промени не само в геополитически, но и в геоикономически план. Защото държавните арабски компании ще бъдат приватизирани, или пък интегрирани по друг начин в международните пазари. Тоест, ще станем свидетели на своеобразна „либерализация и демократизация” на капитала, каквато се случи и в постсоциалистическите източноевропейски държави. Разбира се, в рамките на този процес, достъп до арабските петролни компании, а това означава – и до петролните запаси, ще получат само най-мощните западни корпорации, което, само по себе си, прави Западът силно заинтересован от „либерализацията и демократизацията” на повечето държави от Близкия изток и Северна Африка. Всъщност, има само три държави от региона, които, поради специфичните си политически режими, принципно не биха могли да участват в този „западен проект”, и това са Судан, Либия и Иран.
Судан обаче, вече се разпадна на две части, след референдума за отделянето на Юга. Съдбата на Либия пък се решава в момента. Остава Иран, чиято роля, наред с тази на Турция, ще нараства паралелно с навлизането на Арабския Изток в период на продължителна нестабилност. Но, ако в резултат от сегашната трансформация, в повечето арабски държави се наложат полусветски-полуислямистки прозападни режими, иранският теократичен модел може и да загуби религиозната и революционната си привлекателност за арабските маси.
Събитията в Арабския свят ще засегнат интересите на всички водещи държави по света, но най-вече тези на ЕС, Китай, Япония и Южна Корея, които получават именно оттам основната част от необходимия им петрол. Никой от тях не разполага с военни части в региона, нито демонстрира желание да използва сила за въвеждане на ред в него. Ясно е, че САЩ са единствената държава, която наистина е в състояние да го направи. Което обаче не означава, че американците ще се заемат с това, най-вече, защото използването на сила може да доведе до резултати, противоположни на желаните. Разбира се, Съединените щати ще защитават най-вече собствените си интереси, но нямат да го правят без въобще да се съобразяват с Китай и останалите държави от BRICS (Бразилия, Русия, Индия, Китай, Южна Африка), ЕС или някои други важни играчи. Защото в противен случай те могат да стартират активна „контраигра” срещу американците и да окажат сериозна подкрепа на антиамериканските сили в т.нар. Голям Близък Изток. Освен това, ерата на еднополюсния свят вече приключи, а Близкият Изток е прекалено важен за останалия свят за да се допусне регионът да бъде обзет от хаос и анархия. Досега САЩ, въпреки острите декларации, гледаха да действат внимателно и да не допуснат сериозен гаф. Очевидно, стремежът на Обама е САЩ да действат от името на всички останали играчи. Във всеки случай, гласуването от всички 15 членове на Съвета за сигурност на ООН за санкциите срещу Либия, както и негласният консенсус за разделянето на Судан говорят именно за това. Но, ако Обама все пак се реши да предприеме директна военна намеса в Либия, към което го тласкат привържениците на съхраняването на статуквото в Близкия изток, цялата му игра, целяща „либерализацията и демократизацията” на региона ще бъде компрометирана и занапред той едва ли ще може да разчита на разбирателство с Китай и Русия.
Що се отнася до Русия, изглежда очевидно, че тя ще трябва да се прости със специалните отношения, които доскоро поддържаше с Либия, а в бъдеще вероятно и с тези с Иран. Освен икономическите загуби, заради нереализираните оръжейни сделки и строителни проекти, Москва едва ли ще може да разчита на по-сериозно политическо влияние в така реформирания Арабски Изток. Затова път тя със сигурност ще спечели в икономически план от значителното повишаване на петролните цени и, което е особено важно, от разширения си достъп до европейските пазари, заради повишената енергийна зависимост на ЕС от руските енергоносители през периода на нестабилност в Близкия Изток. В известен смисъл, като следствие на продължителната нестабилност в региона, политическата и икономическа тежест на Русия, както в очите на ЕС, така и на Китай, ще нарасне.
Впрочем, в настоящата статия разглеждам само един и то „благоприятен” сценарий за развитието на ситуацията в Близкия Изток, тъй като смятам останалите за по-малко вероятни, макар и не невъзможни. Днес със сигурност може да се твърди само, че трансформацията на Големия Близък Изток едва започва, но вече е ясно, че връщането назад към миналото е невъзможно.
* Авторът е геополитически анализатор от САЩ
