28
Сря, Окт
6 New Articles

Иран и арабските бунтове

брой3 2011
Typography

Днес Близкият Изток е арена на важни исторически събития. Кой може да се окаже победител, след като те приключат? Това едва ли ще са САЩ и техните съюзници, тъй като, независимо от това какво правителство ще дойде на власт в Египет, здравият съюз на тази страна със Запада постепенно ще бъде ерозиран. В очертаващите се нови условия, силовият център в региона постепенно се измества към Техеран.

Според един от най-влиятелните американски политически анализатори Томас Фридмън, „през последните сто години Близкият Изток не изобилстваше със съдбоносни исторически събития”. Чак до началото на ХХІ век арабските държави от региона оставаха подвластни на феодални структури, препятстващи развитието на иновациите в идейната сфера. Както изглежда, с началото на революциите в Тунис и Египет, този недостатък вече е преодолян. Може да се каже, че в Близкия Изток е започнал нов исторически етап. Още не е ясно, дали самозапалването на 26-тодишния тунизиец, поставило началото на арабския „метеж”, ще доведе до пожар в целия регион, както и, колко дълбоки ще се окажат сътресенията в него. Открит остава и въпросът, кой ще се окаже крайният победител от продължаващите промени. Впрочем, ако разглеждаме ситуацията в средносрочна перспектива, още сега можем да посочим поне неколцина от загубилите: САЩ и най-близките им съюзници, както на Запад, така и в Близкия Изток.

Шиитската опасност

Още през 2004, йорданският крал Абдула ІІ лансира тезата за опасността от формирането на „шиитски полумесец”, от Иран, през Ирак, до Ливан, за арабските държави. Разсъждавайки по темата, кралят ни връща към VІІ век, когато ислямската общност се разделя на сунитско мнозинство и шиитско малцинство. През 680, в битката при Кербала, се решава кой ще е законния наследник на пророка Мохамед. Оттогава, в продължение на много векове, сунитите и шиитите се обвиняват взаимно в ерес. Отношенията им са подобни на онези между католици и протестанти по време на т.нар. „културна борба” (кulturkampf) на германския канцлер Бисмарк в края на ХІХ век. На територията на немалко предимно сунитски арабски държави живее шиитско малцинство, което се смята от сунитския елит за „петата колона” на Иран.

Иран е единствената мюсюлманска държава, мнозинството от чието население са шиити. Иранският президент Махмуд Ахмадинеджад не крие претенциите на страната си за регионално лидерство. Въпреки сериозните си социални проблеми, Иран финансира дейността на военизираната организация „Кудс” (поделение на Корпуса на стражите на ислямската революция за задгранични операции), както и тази на много от на борещите се срещу правителствата в региона ислямисти.

От данните, публикувани от Wikileaks, стана ясно, че страховете от реалната възможност за създаването на „шиитския полумесец” и по-нататъшното развитие на иранската ядрена програма се споделят от повечето управляващи режими в Близкия Изток. През 2005, скоро след идването на власт на Ахмадинеджад, висши военни от Обединените арабски емирства предупредиха, че „новият ирански лидер е луд”. Наследникът на престола в Абу-Даби, шейх Мохамед Бин Зайед Ал Нахаян пък посочи бързата конвенционална война с Иран като „най-разумната алтернатива, в сравнение с далеч отиващите последици от появата на ядрено оръжие у Техеран”. На свой ред, кралят на Саудитска Арабия Абдула неколкократно призова за атака срещу Иран, за „да се отреже главата на змията”.

Днес борбата между САЩ и съюзниците им, от една страна, и Иран и привържениците му, от друга, намира отражение във всички локални конфликти. В Ливан, Ирак, Йемен и Палестина политическите сили (сунитски и шиитски) се консолидират около двата силови полюса, чиито центрове са Вашингтон и Техеран. Прозападната палестинска администрация в Рамала, финансирана от САЩ и ЕС, води борба в сектора Газа с радикалното ислямски движение ХАМАС, чиято дейност е възможна, почти изключително, заради иранската финансова помощ. В Ливан, прозападната „Коалиция 14 март”, начело със Саад Харири, води борба с движението „8 март”, ползващо се с подкрепата на „Хизбула” (организация, която също се въоръжава от Корпуса на стражите на ислямската революция).

Поемането на властта от „Мюсюлманските братя” е само въпрос на време

Като най-гъстонаселената арабска държава, Египет играе ключова роля в разгледаното по-горе противопоставяне. Той разполага с най-мощната армия в региона. Освен това Кайро се смята за „центъра на арабската нация”, а думите на египетския национален лидер (който и да е той) се ползват с особена тежест. По молба на Запада, президентът на Египет неведнъж поемаше ролята на посредник по време на Първата война в Залива, в Ливан, както и при опитите за разрешаване на вътрешнопалестинския и на израелско-палестинския конфликти. И дори ако предположим, че в тези случаи той е защитавал интересите на Египет от заплахата, идваща от Техеран, отслабването на страната ще означава и ограничаване на западната роля в региона.

Истината е, че следва да се боим не толкова от разрушителните сценарии, които напоследък Израел лансира почти непрекъснато. Визията на израелската държава, до голяма степен, е повлияна от преживения Холокост, деветте войни с арабите и двете интифади. За много поколения израелци и техните правителства, тези песимистични прогнози продължават да звучат реалистично. Тъкмо поради това, сегашният премиер Бенямин Нетаняху, който е сред най-малко прозападните местни политици, само десет дни след началото на вълненията в Египет, се обяви в подкрепа на президента Мубарак. На 1 февруари 2011, той изрази загрижеността си в Кнесета, посочвайки, че „най-новата история на Близкия Изток дава много примери за това, как ислямистите използват демократичните правила на играта за да овладеят властта”, като даде за пример ситуацията в Иран, Ливан и сектора Газа. Според Израел, идването на власт в Египет на ислямистката организация „Мюсюлмански братя” е само въпрос на време. Днес „братята” са най-организираното и дисциплинирано опозиционно движение в Египет. Да не забравяме, че и Октомврийската революция в Русия, и свалянето на режима на шаха в Иран, първоначално се осъществяват от прагматични демократични сили и едва по-късно властта преминава в ръцете на екстремистите.

Попадането на Египет под контрола на „Мюсюлманските братя” е много сериозна заплаха за Израел. В едно от комюникетата си, от март 2010, ислямистите декларираха, че за тях е „свещено задължение да подкрепят с всички възможни средства въоръжената палестинска съпротива и борбата срещу Израел”. Тоест, идването на власт на „братята” ще означава за Израел и САЩ загубата на най-важния им съюзник в борбата с движението ХАМАС. При подобно развитие, то би получи стратегическо предимство, дипломатическа подкрепа и безопасни канали за снабдяване с всичко необходимо.

Така, Египет – първата държава от Близкия Изток, сключила мирен договор с Израел, отново ще се превърне в негов противник. Отделни представители на „Мюсюлманските братя” не крият желанието си да денонсират мирния договор с еврейската държава и да видят марша на египетската армия през Синайския полуостров (впрочем, за това призовават и участниците в последните масови демонстрации по улиците на Кайро). В такъв случай, израелската армия ще трябва да преразгледа стратегията си, тъй като доскоро невероятният сценарий за война на три фронта (против Сирия, палестинците и Египет) се оказва съвсем реален. Само че Израел не е готов за едновременна война и срещу Египет, разполагащ с десетата по численост армия в света. Инвестициите, които досега се насочваха от израелското правителство за научни изследвания и инфраструктурни проекти, ще трябва да се пренасочат към военната сфера, за да се осигурят с необходимата техника поне две нови танкови дивизии.

Поне засега обаче, въоръженото противопоставяне между Египет и притежаващия ядрено оръжие Израел изглежда немислимо, също както и откритият съюз между Кайро и движението ХАМАС. Досега „Мюсюлманските братя” са задоволяват със „задкулисни усилия”. След десетилетията на преследване, на които бяха подложени активистите им, ръководството на организацията гледа да не афишира открито целите си, за да не провокира твърдите ответни мерки на военните власти. И дори ако укрепят положението си, в резултат от евентуална победа на изборите, армията ще си остане основната египетска институция, способна да влияе върху вътрешнополитическата ситуация.

Благодарение на ежегодната военна помощ от западните съюзници, равняваща се на 1,3 млрд. долара, и тесните партньорски връзки, САЩ продължават да оказват влияние върху ръководството на страната при вземането на най-важните външнополитически решения.

Много по-вероятни, но не по-малко проблематични, изглеждат два други възможни сценария за развитие на ситуацията в региона. Действайки открито или прикрито, „Мюсюлманските братя” ще започнат да оказват съществено влияние върху египетската политика. Илюстрация за този сценарий е развитието на ситуацията в Турция. Тази страна, която доскоро беше най-близкия съюзник на Израел и САЩ, се държи не толкова като независим, а по-скоро като капризен и своенравен политически субект. Турският лидер Реджеп Ердоган ерозира американските опити за блокиране на Сирия и Иран и отслабва действията на западните съюзници в Палестина и Ливан. Аналогично, и дейността на „Мюсюлманските братя” ще бъде насочена към ерозията на властта на военните в Египет, което пък ще означава и ограничаване на западното влияние в тази страна.

В търсене на изкупителна жертва

Дори и малки промени в политическия курс на Кайро биха имали огромни последици за целия регион. За целта няма дори да се налага съюз с Иран. Ще е напълно достатъчно ако Египет просто престане да действа в интерес на Вашингтон. Признаци за началото на подобни промени можеха да се видят, още когато задържаните в египетските затвори активисти на ХАМАС и „Хизбула” бяха освободени и избягаха в сектора Газа и Ливан. На 5 февруари, терористи атакуваха газопровод в Синайския полуостров, прекъсвайки за седмица електроснабдяването на Йордания. На свой ред, разразилата се в резултат от безредиците енергийна криза може да задълбочи социалното напрежение в Аман, където ситуацията и без това е почти критична заради ръста на цените.

Според социологическото проучване на Pew Research Center от декември 2010, 30% от египтяните се отнасят със симпатия към движението „Хизбула”, а 49% - към ХАМАС. В тези условия, новото правителство едва ли ще полага усилия за поддържане на блокадата на сектора Газа и прекратяване на контрабандата с оръжие. Ще се активизира и без това тясната съвместна дейност между иранския Корпус на стражите на ислямската революция и палестинските бригади „Касам”. На Кайро дори няма да се налага да доставя оръжие на ХАМАС – ще е достатъчно египетската полиция просто да си затваря очите, когато в сектора Газа се доставят ракети със среден радиус или клас „земя-въздух”. В тези условия ситуацията в региона ще продължи да ескалира към по-лошо.

Едно поддържано от „Мюсюлманските братя” египетско правителство (за разлика от това на Мубарак) би могло да спечели от напрежението в сектора Газа: колкото по-успешно действа ХАМАС в Газа, толкова по-стабилно ще е положението на „братята” в Египет. Това, впрочем, би било добре и в чисто пропаганден аспект: дори и най-прозрачното и демократично правителство едва ли ще може, в близко бъдеще, да удовлетвори исканията на протестиращите за нови работни места и установяване на социални справедливост. В подобна ситуация винаги се търси „изкупителна жертва” за да бъде отвлечено вниманието на населението от съществуващите проблеми и се укрепи социалната сплотеност на обществото. Затова можем да очакваме, че и без това използваната по отношение на Израел враждебна реторика с антисемитски оттенък ще се изостри още повече. Което няма да съдейства нито за укрепването на мира в региона, нито за укрепване позициите на прагматичния лагер сред палестинците.

САЩ: строги към приятелите и снизходителни към враговете си

Много по-обезпокоително обаче е влиянието, което оказа поведението на американското правителство по време на безредиците в региона. Макар че Вашингтон и европейските му съюзници отхвърлиха обвиненията, че са изоставили Мубарак, правителствата в Близкия Изток бяха озадачени от това, колко бързо президентът Барак Обама се дистанцира от един от най-надеждните си съюзници. Така, в телевизионната си изява от 2 февруари 2011, Мубарак обяви, че се отказва  да издигне кандидатурата си на изборите през септември 2011. Само няколко часа по-късно последва реакцията на президента Обама: „напълно съм убеден – и днес вечерта го казах и на президента Мубарак – че е необходим контролиран, осмислен и мирен преход във властта, който следва да стартира незабавно”. Мубарак се опитваше да запази властта поне още пет месеца, Обама обаче искаше незабавната му оставка. Тази позиция на САЩ не остави никакъв избор на най-близкия съюзник на Запада и той беше принуден да се оттегли.

В Близкия Изток със смайване констатираха, че Обама реагира по съвършено различен начин на безредиците в Кайро и Техеран. Така, той демонстрира подчертано деликатно отношение към Иран, който, съгласно теорията за „шиитския полумесец”, се смята за заклет враг на Америка. Когато, през юни 2009, след президентските избори в Иран, демонстрациите в тази страна бяха жестоко потушени от режима, Вашингтон, след цели 8 дни мълчание, заяви: „Иранците трябва да знаят, че световната общност ги наблюдава. Съжаляваме за загубата на всеки невинен човешки живот... Иранците следва най-сетне да осъдят действията на своето правителство” – беше казано в едно от комюникетата. Виждаме, че в него няма и следа от възмущение или заплаха. Американският президент приключи изказването си с цитат от Мартин Лутър Кинг: „Дъгата на нравствената вселена е дълга, но тя се склонява към справедливостта”. Точно обратното, Белият дом незабавно реагира на безредиците в Кайро, като още на втория ден на демонстрациите, от Вашингтон бе даден следният съвет: „египетското правителство има една единствена възможност – да изпълни желанието на своя народ. Налице е твърд стремеж за прозрачно правителство, свободно от корупцията”. Което си беше директен и очевиден удар срещу Мубарак.

Тоест, виждаме, че Америка действа меко към враговете, но строго към съюзниците си. Едва през януари 2011, президентът Обама се реши да подкрепи открито ливанския премиер Саад Харири в безнадеждната му борба с „Хизбула”, което не можа да предотврати падането му, давайки възможност на ислямистите да формират свое правителство в Бейрут.

Но може би нищо не илюстрира по-добре промените, случващи се в Близкия Иток, от поведението на такъв опитен политически играч като лидера на ливанските друзи Уалид Джумблат, когото мнозина смятат за „политика, който винаги пръв разбира накъде ще задуха вятъра”. Така, след убийството на бившия ливански премиер Рафик Харири, през 2005, Джумблат се присъедини към прозападния лагер. Именно тогава, протестиращите ливанци най-сетне успяха да сложат край на проточилата се сирийска окупация. САЩ вече бяха влезли в Ирак и изглеждаше, че следващата им мишена ще бъде Дамаск. Фракцията на Джумблат в парламента в Бейрут помагаше на сина на Харири да удържа „Хизбула” в рамките на чисто политическата активност. През януари 2011 обаче, Джумблат отново се прехвърли в просирийския лагер, аргументирайки това с тезата, че „покровителите на прозападните сили в Ливан (т.е. САЩ и държавите от ЕС) участват в борбата само чрез официалните си комюникета, докато противниците им използват за целта всички форми на политическия и военен натиск”.

Заключение

Мирните революции в Египет и Тунис с пълно основание пораждат възхищението на демократичната общност. За мнозина, включително и за САЩ, тези събития укрепват надеждата за началото на нова ера в Близкия Изток. При това обаче, твърде лесно се забравя, че в Ливан, Палестина, Ирак, Турция и дори в Египет, съюзниците на САЩ и Запада губят позициите си. И, ако ситуацията продължи да се развива по същия начин, прословутата теза на крал Абдула ІІ отново ще се окаже актуална и би могла да се преформулира така: „ако ключовите държави от Близкия Изток, които са съюзници на Иран, или антиамериканските сили, получат доминиращи позиции в региона, шиитският полумесец ще се превърне в пълна луна, което пък ще означава залеза на политическата кариера на Барак Обама”.

 

* Авторът е израелски геополитик, старши асистент в Дюселдорфския институт по международни отношения и сигурност и анализатор на „Интернационале политик”

Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн