28
Нед, Ное
6 Нови статии

Космическият компонент на американската система за противоракетна отбрана

брой3 2011
Typography

В съвременния свят сигурността си остава един от най-важните фактори в международните отношения. Пред международното общност, като цяло, и пред отделните държави, в частност, непрекъснато възникват нови заплахи и рискове. В тази нова глобализираща се среда все по-голямо разпространение получават свръхмодерните технологии – както имащите разрушителен характер, така и онези, необходими за гарантиране на сигурността.

Напоследък космосът се използва все по-активно от човечеството за удовлетворяване на най-разнообразни потребности, от космоса вече зависи и икономическото състояние на държавите, и тяхната сигурност. Тази сфера има своите лидери, като сред тях особено място заемат САЩ, преследващи ясно изразени космически амбиции и формулирали последователна космическа стратегия.

От една страна, космосът е фактор за гарантиране на националната сигурност, като за целта той активно се използва за събиране на информация и разполагане на средства за евентуално нанасяне на военни удари по противника. От друга страна, космосът се превръща в зона на сблъсък между интересите на много държави, които са съвсем наясно с необходимостта от развитие и използване на космическите си технологии. Ако в сравнително близкото минало с космически потенциал разполагаха само две свръхдържави, днес собствени космически амбиции, при това подкрепени от сериозни успехи, демонстрират Китай, Индия и редица други страни. Нещо повече, Китай и Индия започват толкова активно да усвояват и използват космоса, че вече е напълно възможно само след 20-30 години именно те да формират, заедно със САЩ, тройката на водещите космически държави в света, за сметка на доскорошната космическа суперсила Русия (като наследник на рухналия СССР).

Космосът продължава да е отворен за усвояване от всички държави, включително и за използването му за военни цели. Разпространението на космическите технологии дава възможност на другите играчи да оказват определен натиск върху САЩ. Потенциалните американски противници се сдобиват с нови възможности по-бързо да мобилизират собствените си сили и да координират действията си, като по този начин поставят Съединените щати в по-уязвима позиция. Всичко това кара САЩ все по-активно да използват космическата си мощ, опитвайки се да не допуснат другите космически държави (и най-вече Русия и Китай) да се сдобият с конкурентни предимства във военно-космическата сфера.

Американската военна стратегия в космоса

Има няколко сфери на военното използване на космоса, с цел да се гарантира националната сигурност на САЩ: информационните операции, контрола над космическото пространство, възможността за нанасяне на преки удари от космоса и противоракетната отбрана. Като всяка от тези сфери предлага много различни оперативни и стратегически възможности.

Изграждането на американската система за противоракетна отбрана (ПРО) стартира още през 1972, когато САЩ и СССР подписват т.нар. Договор за ПРО, след като Вашингтон съумява да убеди Москва, колко дестабилизираща е ролята на системите за ПРО и, че се налага да бъдат ограничени мащабите на разгръщането им, в интерес на запазване на стратегическата стабилност. По онова време, в Съветския съюз, със система за ПРО е защитена столицата Москва, а в Съединените щати – базата Гранд Форкс. Малко по-късно, по времето на президента Роналд Рейгън, САЩ се опитаха да изградят ешалонирана система за ПРО, включваща не само наземен, но и космически компонент, но тогава тези планове не бяха реализирани.

След разпадането на Съветския съюз и появата на нови заплахи, международната военно-политическа ситуация стана по-малко предсказуема и по-хаотична. В тази връзка, актуалността на задачите, свързани със създаването на национална система за ПРО, нарасна. Което намери отражение в решението на САЩ да се оттеглят от Договора за ПРО, през декември 2001. Междувременно, в света се осъществява естествен процес на разпространение на ракетните, както и на ядрено-енергийните технологии, което закономерно води до нарастване на ракетно-ядрената заплаха.

Конкретни разработки на системи за ПРО има и в Европа, и в Израел, да не говорим за Русия, която разполага с достатъчно ефективна система за ПРО около Москва. Въпреки това, именно САЩ поеха инициативата за създаването на глобална система за ПРО, от една страна, и за реализация на старата идея на Рейгън за т.нар. „звездни войни” и създаването на ешелонирана система, от друга.

Анализирайки космическия компонент на американската система за ПРО, следва да подчертаем, че той може да се съдържа в два от елементите на тази система: датчиците за космическо базиране и прехващачите, които също са разположени в космоса.

За САЩ програмите за ПРО са от изключително значение. Както е известно, държави като Северна Корея и Иран вече разполагат с ракетни технологии, способни да застрашат американските съюзници, а в бъдеще биха могли да създадат и междуконтинентални балистични ракети (МБР) способни да достигнат територията на САЩ.

На свой ред, Русия и Китай, в качеството си на водещи военни сили, осъществяват модернизация на ракетните си сили. В много доктринални документи на САЩ, Китай се разглежда като бъдещ основен конкурент и дори противник на Америка. Според американските експерти, въпреки изключителни тесните търговско-икономически отношения между двете страни, военната модернизация на Китай представлява потенциална заплаха за сигурността на САЩ.

Възможностите на разузнаването за светкавично предоставяне на компетентна и навременна информация за евентуална ракетна заплаха са доста ограничени. Предвид възможността за бързо разпространение на ракетните технологии и попадането им в ръцете на терористични групи, ситуацията става много неопределена и непредсказуема.

Ето защо, основната задача, която си поставят САЩ в тази сфера, е изграждането на съответната система, способна да защити територията, населението и съюзниците на Америка. Съществуващата в момента система за ПРО включва: детекторни датчици (опознавателни устройства) с космическо базиране, системи за ранно предупреждаване и следене с наземно и морско базиране, прехващачи на МБР с наземно базиране, разположени в Аляска и Калифорния, подвижни системи с наземно базиране РАС-3, както и прехващачи на ракети със среден и малък радиус с морско базиране. Към това следва да добавим и няколкото програми за разширяване възможностите на системите с наземно и морско базиране за прехващане на ракети с всякакъв радиус.

Американската ПРО се основава на наземни и подвижни радарни системи, разположени в различни части на света. Към тях спадат радарите X-band с морско базиране, двата подвижни радара с предно базиране AN/TPY-2, разположени в Япония и Израел, радарите S-band, като основни елементи на корабната мултифункционална бойна информационно-управляваща система Aegis, радарите на противоракетния комплекс с мобилно наземно базиране за прехващане на обекти извън атмосферата THAAD, модернизираните радари за ранно предупреждаване UEWR в Калифорния и Великобритания, както и радарът на системата Cobra Dane в Аляска.

В момента, датчиците за космическо базиране се инсталират, предимно, в рамките на спътниковата система SBIRS, която е в състояние да засича полета на ракетите по инфрачервеното им излъчване.

Космическите сензори имат няколко очевидни предимства пред тези с наземно и морско базиране. На първо място, те осигуряват по-голяма възможност за ситуационно осведомяване, позволявайки да се проследят намеренията на противника още преди да е изстрелял ракетите си. На второ място, многократно нараства скоростта и (като цяло) ефективността на предаване на сигнала към отбранителната противоракетна система, след изстрелване на противниковата ракета. На трето място, значително се подобрява взаимодействието между различните сензорни системи. Става дума за това, че датчикът, в чиито сектор се намира противниковата ракета, предава достатъчно количество информация на друг датчик, позволявайки му ефективно да продължи следенето на целта, когато тя напусне зоната на отговорност на първия сензор и навлезе в тази на втория. До голяма степен, тази функция следва да се осъществи успешно от спътниковите системи SBIRS-High и SBIRS-Low. На четвърто място, космическите системи значително повишават точността при поразяване на целта.  Информираност, навременност, широк обхват и точност – това е далеч непълния списък на потенциалните и реални предимства, осигурявани от космическите системи за откриване и проследяване на цели.

Очевидно е, че всички тези елементи на системата за ПРО следва да работят в тясно взаимодействие, защото само така могат да гарантират максимална ефективност и неутрализиране на ракетната заплаха.

Защо САЩ искат да разширят системата си за ПРО

Според мнозина американски експерти, в по-далечна перспектива, сега съществуващата система за ПРО, разположена на повърхността на планетата, ще се окаже недостатъчна. Радарите и прехващачите с морско базиране, на практика, също са разположени на земната повърхност. Затова САЩ планират в съвсем близко бъдеще да превърнат системите си в по-мобилни. Обяснението е, че по-голямата мобилност може да гарантира по-голяма гъвкавост и ефективност в борбата с непредсказуемите заплахи. Нещо повече, подобна мобилност дава възможност на командирите да концентрират, или обратното, да разпределят ударните си сили, според изискванията на конкретната бойна ситуация. Естествено е да се предполага, че мобилността може да се постигне чрез промяна в разположението на радарите и прехващачите. Разполагането им в по-голяма близост до потенциалната заплаха и възможността за проследяване и прехващане на противниковите ракети от космоса само би укрепило сигурността на САЩ. За да функционират ефективно прехващачите с морско или наземно базиране, т.е. за да могат да прехващат противниковите ракети още преди те да са достигнали максималната си скорост, въпросните оръжейни платформи следва да бъдат разположени максимално близо до вражеските ракетни площадки. Очевидният недостатък в случая е, че не се отчита възможността за изстрелване на ракети от непредсказуеми райони.

Въпреки че при прехващането на ракетите в активния участък от полета им се прикрива целия сектор на радиуса на полета, а и при прехващането в космоса районът за прикритие също е достатъчно значителен, възможностите на „обектната ПРО” са силно ограничени. В тази връзка, разполагането на радиолокационни станции и прехващачи във всеки район на света, е нереално практически, още по-нереално е да бъде защитен всеки участък от земната повърхност, където са разположени американски части или техни съюзници. В същото време, защитата на територията на САЩ и техните съюзници, както и на американските и съюзническите части, е сред основните военно-политически задачи на Америка.

Политическата, стратегическа и технологична неопределеност, до голяма степен, повишава и нивото на заплахата. В тази връзка, процесът на разполагане, изпробване и привеждане в състояние на бойно дежурство на радиолокационните станции и прехващачите може да отнеме години. В сега съществуващата система за ПРО и прехващачите, и радиолокационните станции са обвързани с определени географски точки, което ограничава възможностите на САЩ да се защитят например от ракети, изстреляни от кораби. Освен това, непрекъснато се появяват все по-съвършени ракетни технологии, срещу които сега съществуващата система за ПРО, вероятно няма да може да с противопостави ефективно.

Невъзможността да бъдат разположени прехващачи в непосредствена близост до източника на потенциална заплаха потвърждава невъзможността за поразяване на противниковите ракети, още в началния стадий на полета им. Остава възможността то да стане след това, както и в заключителния етап на полета, което обаче също не е никак лесно.

В този смисъл, прехващачите с космическо базиране имат редица неоспорими стратегически и технологични предимства. От стратегическа гледна точка, прехващането на ракетата, още докато не е напуснала територията на противника, е много по-ефективно и надеждно, отколкото да се чака тя да наближи националната територия. Що се отнася до технологичната страна на проекта, следва да отбележим, на първо място, че в началния етап на полета си ракетата изразходва повече гориво, съответно излъчва по-ярко, т.е. много по-вероятно е засичането и от радиолокационните станции. На второ място, скоростта на полета на ракетата в началната му фаза е много по-ниско, отколкото в активната и заключителната фази. На трето място, тъй като фазата на ускоряване на ракетата продължава 2-3 минути, ракетите не са в състояние да изстрелят множеството лъжливи цели, чието наличие намалява вероятността от поразяване на истинската цел. В това отношение, космическите прехващачи се оказват наистина незаменими.

Днес системите за ПРО са разположени на повърхността на Земята, макар че повечето прехващания следва да се осъществят именно в космоса, с изключение на отделните случаи, когато това може да стане в самото начало на фазата на ускоряване на ракетата или пък в заключителната фаза на полета и. Разполагането на прехващачи в космоса ще помогне значително да се повиши ефективността на подобни системи, защитавайки по-голяма повърхност и реагирайки по-бързо на непредсказуеми изстрелвания на противникови ракети.

Елементите на американския космически щит

Перспективният космически прехващач ЕКV (Exoatmospheric Kill Vehicle), разположен като бойна глава на прехващачите на междуконтинентални балистични ракети с наземно базиране в Аляска и Калифорния, е в състояние (с помощта на инфрачервени и видими лъчи) да отличи реалните стратегически бойни глави от фалшивите и, движейки се с голяма скорост, да разруши летящата срещу него противникова бойна глава. Доскоро тази технология се смяташе за „чисто космическо оръжие”. На практика обаче, космосът е само средата, в която ще действа ЕКV.

За да може оптимално да се справят със задачата да прехващат противниковите междуконтинентални балистични ракети, тези прехващачи следва да бъдат разположени именно в космоса. С други думи, ЕКV представлява космическо оръжие с наземно базиране.

На свой ред, прехващачите SM-3, разположени на корабите с интегрирана система за ракетно насочване Aegis, също са в състояние да прехващат ракети с малък и среден радиус в космоса.

Тоест, всички тези системи са предназначени да водят война в космоса, базирайки се на земята и така могат да решават поставените пред тях задачи максимално ефективно.

Но преди да реагират по съответния начин, САЩ (поне засега) ще трябва да изчакат изстрелването на противниковите ракети. Само че, предвид неговата непредсказуемост, може да бъде загубено ценно време за успешното им прехващане, защото, както е известно, буквално става дума за няколко минути. От тази гледна точка, разполагането на въпросните прехващачи в космоса дава на САЩ огромни предимства. Фактът, че космическите обекти се движат по определени орбити дава огромно предимство, в смисъл, че те могат да покриват цялата земна повърхност. През 2007, американската Агенция за ПРО представи два радара, предназначени да осигурят наблюдението и проследяването както на изстрелването на противниковите ракети, така и на полета им.

В бъдеще, мрежата от подобни  радари следва да се превърне в основния радиолокационен елемент на американската ПРО, като в пълна степен ще съдейства за решаването на основната задача пред САЩ за гарантиране сигурността на тяхната територия, войските и съюзниците им. В същото време, прехващачите, разположени в космоса, значително ще повишат отбранителната способност на Съединените щати и защитеността им от изненадващи ракетни атаки. По време на дискусиите в Сенатската комисия по въоръжените сили, шефът на Агенцията на ПРО на САЩ генерал-лейтенант Хенри Оберинг каза: „Ако смятате, че със сигурност можете да прогнозирате, с какви заплахи ще ни се наложи да се сблъскаме след 20 или 30 години, можем да продължим да разполагаме стационарни радиолокационни станции и прехващачи с наземно базиране. Но, ако мислим, че не можем да прогнозираме това с достатъчна степен на достоверност, единственият ни възможен изход е да използваме космоса за ПРО”.

Мнозина американски експерти смятат, че противниците на САЩ биха могли да използват ракети, включително и за нанасяне на ядрен удар по територията на Америка. Взривът на ядрените бойни глави на голяма височина може да провокира електромагнитен импулс, който да наруши и дори напълно да извади от строя спътниковата навигация, разузнавателните системи и системите за връзка, като по този начин силно ще усложни възможностите на САЩ да отговорят адекватно на подобна атака. Такъв енергиен импулс е в състояние напълно да разруши цялата технологична инфраструктура на страната и дори на целия регион.

Прехващачите с космическо базирани могат да се окажат единственото възможно и ефективно средство за противодействие на подобна заплаха и за смекчаване на ефекта от електромагнитния импулс при прехващането. Унищожаването на противниковата ракета в самото начало на полета и ще гарантира, че взривът и разпространението на гама-лъчите ще стане в близост до вражеската (а не до собствената) територия. Още повече, че унищожаването на ракетата, след като вече е добила максимално ускорение, е свързано със значителен риск от повреждене на незащитените спътници, мнозинството от които са граждански и търговски и принадлежат на голям брой държави.

Тук е мястото да спомена един важен момент. Всички разработки на САЩ, касаещи използването на космоса за целите на ПРО, са подходящи и за водене на космически войни. Тъй като унищожаването на противниковите спътници в бъдеще може да се окаже сред най-ефективните действия за нарушаване военното и политическо управление на наземните системи, се налага изводът, че в рамките на системата за ПРО, фактически, се планира създаването на поредната система с двойно предназначение. От една страна, ще се решат задачите за унищожаването на противниковите ракети от космоса, а от друга - ще се създадат технологични възможности за успешна космическа или противоспътникова война.

И така, САЩ са твърдо решени сериозно да развиват космическия компонент на националната си ПРО. Тъй като системата за ПРО се състои от множество елементи и всички те, според замисъла на създателите и, трябва да взаимодействат помежду си и, на практика, да формират едно цяло, дори малък брой платформи прехващачи с космическо базиране ще се окажат достатъчно цялата система да заработи много по-ефективно, отколкото днес.

На първо място, потенциалните американски противници имат доста ограничен ракетен потенциал (с изключение на Русия, разбира се). На второ място, при успешно унищожаване от космоса на определен брой противникови ракети още в етапа на ускоряването им и непосредствено след това, общото им количество ще намалее, което пък ще позволи на системите с наземно и морско базиране да действат по-ефективно, прехващайки останалите ракети в заключителната фаза на полета им.

Освен чисто военните предимства на системите за космическо базиране, с които възнамеряват да се сдобият САЩ, съществуват и редица политически. По-ефективната ПРО гарантира възможност за глобална защитеност, която да доведе до повишаване на военно-политическата стабилност в света. Впрочем, ясно е, че САЩ най-малко се тревожат за глобалната стабилност. Основното за тях е да си гарантират технологична, а следователно и военна, политическа и икономическа преднина пред конкурентите, запазвайки и укрепвайки позициите си на световен лидер. Напълно вероятно е, че разполагането на елементи на ПРО в космоса може да провокира оръжейна надпревара там между основните космически държави. Русия и Китай, които гледат да не допуснат едноличното използване на космоса от САЩ, ще са първите , които ще им отправят открито предизвикателство във военно-космическата сфера.

Новата американска космическа стратегия

В тази връзка, вече са налице очевидни промени в космическата стратегия на САЩ, свързани с идването на власт на новата демократични администрация на Барак Обама. Така, в появилия се през 2010 документ, озаглавен „Националната космическа политика на САЩ”, има редица съществени разминавания с аналогичните документи на републиканската администрация на предишния президент Буш-младши. Основно сред тях е, от една страна, ориентацията към запазване на научно-техническото лидерство и водещите позиции в сферата на сигурността, което включва и развитието на навигационните системи, разузнаването, спътниковото проследяване, комуникацията и управлението, а от друга страна – курсът към тясно международно политическо сътрудничество със заинтересованите страни, свободен достъп на всички държави и прозрачност на действията в космическата сфера.

Новата американска Космическа стратегия не позволява да се правят еднозначни изводи, кои точно космически програми продължават да се разработват и се подготвят за реализация, а кои са спрени. В края на мандата на предишния президент, САЩ разработваха няколко военно-космически програми, най-важни от които бяха: спътниците за ранно предупреждаване SBIRS Low/High (Space-Based Inrared System – Low/High); космическият радар (Space Radar); спътниковата мрежа TSAT; системата Space Bed Test, необходима за експлоатация на групата прехващачи с космическо базиране; системата NFIRS (Near Field Infrared System); групата експериментални спътници (Experimental Satellites Series).

Напоследък се появиха информации за замразяване на програмата Space Bed Test, но програмите за създаване на космически радари, включително за целите на противоракетната отбрана, продължават успешно да се развиват.

Програмата за създаване на инфрачервена система за наблюдение и ранно предупреждаване за изстрелване на балистични ракети с космическо разгръщане, която включва група спътници, разположени на ниски и на високи орбити – SBIRS-Low/High, се очертава като една от най-перспективните. В американските военни среди я смятат за особено подходяща за космическо стратегическо разузнаване система от второ поколение, с подобрени характеристики по отношение откриването, глобалното проследяване, съпровождане и набелязване на целите в реално време за действащите ударни сили и средства не само на националната противоракетна отбрана, но и на Обединените въоръжени сили на САЩ, като цяло. Според предварителния и замисъл, орбиталната групировка SBIRS, разположена на високи орбити (SBIRS-High), ще замени досегашните орбитални комплекси – разузнавателните спътници от системата DFS (Defence Support Program Satеllites), осигуряващи ранно предупреждаване още от 70-те години на миналия век насам.

Изстрелването на първите спътници от тези системи се планираше за 2006-2007, но заради преструктурирането на програмата, поради сериозните и недостатъци, то бе отложено първоначално за 2008-2009. Въпреки че и трите ключови технологии, използвани за производството на тези спътници, са усвоени на 99%, разходите по създаването на системата продължават да нарастват заради поскъпването на програмното осигуряване. Затова планираното за декември 2010 изстрелване беше отложено за пролетта на 2011, когато спътникът все пак следва да бъден изведен в орбита с ракета носител Атлас V. Тоест, напълно успешното функциониране на системата SBIRS в рамките на глобалната система за ПРО може да стане факт едва към 2015.

През 2007, за тази програма бяха похарчени 684,4 млн. долара. Осъзнаването на стратегическата и важност обаче доведе до това, че в бюджета за 2008 тези разходи нараснаха до 982,6 млн., а през 2009 сумата достигна 2,455 млрд. долара. Наистина, през миналата 2010, тя беше намалена до 988 млн., но през 2011 сумата отново нараства, достигайки 1,525 млрд. долара.

На свой ред, радарът с космическо базиране Space Radar е система, която разчитат ефективно да използват и Департаментът по отбраната, и разузнавателните служби, и цивилните компании. В момента, радиолокационно разузнаване от космоса осъществяват апаратите Lacrosse/Onyx, използвани от Националната служба за разузнаване. Междувременно, многократно се лансираха предложения за разработката на система от следващо поколение, в резултат от което през 2001 стартираха работите по системата Space Radar.

Предполага се, че този многорежимен радар ще се използва за: засичане на движещи се цели; получаване на данни за релефа и създаване на цифрови карти с голяма разрешителна способност; осъществяване на перспективно геопространствено разузнаване.

През 2009, по тази програма бяха похарчени около 100 млн. долара, като с всяка изминала година сумата ще нараства, докато през 2015, системата окончателно бъде въведена в експлоатация.

Много въпроси и спорове породи програмата Space Bed Test. Проектът предвиждаше създаването и усъвършенстването на прехващач с космическо базиране, развитие на комуникационните системи и управление на системата за ПРО с космическо базиране, както и изстрелването на малък брой прехващачи с цел да се провери способността им да унищожават противникови балистични ракети. През май 2007, Конгресът на САЩ отказа да одобри поисканите от президента Буш за тази програма 10 млн. долара, като председателят на подкомисията за стратегическите въоръжени сили Елън Ташър (от Демократическата партия) заяви, че „подобна стъпка за разполагане на оръжия в космоса завинаги би ерозирала усилията ни за предотвратяване на оръжейната надпревара в космическото пространство”.

Така, практическите действия по разполагането на прехващачи с космическо базиране от американската система за ПРО бяха отложени до 2009, за която президентът Буш отново поиска 10 млн. долара, плюс още 9 млн. за програмата NFIRS.

Пентагонът отделя голямо внимание на създаването на трето поколение системи за инфрачервено наблюдение на земната повърхност (Third Generation Infrared Surveillance – 3GIRS). Тази програма е донякъде алтернативна на системата SBIRS, но предвижда използването на сензор, който е по-лек и с по-малки размери, отколкото в спътниците от системата SBIRS, и в същото време е на много по-високо технологично равнище. Между 2010 и 2012 за тази система ще се изразходват 107,6 млн. долара, а изстрелването на търговски спътник с подобен сензор е планирано за 2011.

Сред най-перспективните е космическата система за проследяване и откриване (BMDS Space Tracking Surveillance System - STSS), която се разработва изключително за нуждите на противоракетната отбрана на САЩ. Тя е предназначена за проследяване на застрашаващи американската сигурност балистични ракети, на всички етапи от полета им. През септември 2009 бяха изстреляни два спътника от тази система, които през следващите три години следва да преминат необходимите изпитания за уточняване на ефективната им комуникация с другите компоненти на системата за ПРО. Петгодишната програма включва тестове за предаването на информация между космическите сензори и радарната система с морско базиране Aegis, което е критично важно за успешното функциониране на последната. В тази връзка, общата сума, с която ще бъде финансирана програмата между 2010 и 2013, трябва да достигне 472 млн. долара, което е безпрецедентна сума, когато става дума за космически компонент на противоракетната отбрана.

С идването на власт на администрацията на Барак Обама беше поет курс  за многостранно сътрудничество, включително и по въпросите за разполагане на въоръжени системи в космоса. Наред със замразяването на дотогавашната програма за създаване на стратегическа ПРО, беше спряно и разработването на системата Space Bed Test, както и плановете по въвеждането и в действие.

Като цяло, през Федералния бюджет на САЩ, непосредствено за космическите компоненти на противоракетната отбрана, са отделени само 11 млн. долара, срещу 12 млн., през 2010 и 23 млн., през 2009. Което отново се обяснява с радикалната промяна в отношението на сегашния американски президент по въпросите, както на милитаризацията на космическото пространство, така и на цялата система на международната сигурност. Отделно бяха отпуснати 67 млн. долара за разработката на системата Precision Tracking Space Systems (PTSS), която ще се развива на основата на двата спътника от системата STSS, за които бяха отпуснати още 113 млн. долара. В същото време, когато говорим за бюджетни средства, не бива да забравяме, че през финансовата 2012 общите разходи за различни космически системи ще достигнат 10,3 млрд. долара. Като, за да сме наясно с цялостната картина, към тази сума следва да се добавят и разходите по линия на противоракетната отбрана, т.е. още около 10,1 млрд. долара. Така общата сума става доста внушителна.

Някои изводи

Анализът на всички споменати по-горе програми, както и средствата, отделени за тях, дават възможност да очертаем няколко тенденции, които, поне на пръв поглед, могат да ни се сторят противоположни, макар че всъщност не са такива. Първата е курсът на президента Обама за укрепване стабилността на глобалната система за сигурност и ориентацията му към изграждане на нов мултиполярен модел, за разлика от стратегията на предшественика му Буш-младши за глобално лидерство на САЩ по всички направления. В същото време, курсът към сериозно финансиране на военно-космическите програми и космическите системи, които могат да се използват за целите на противоракетната отбрана, очевидно се запазва. Тактическата ПРО продължава да се развива, макар и не с толкова бързи темпове, както планираха републиканците. Реализацията на стратегическата ПРО е временно спряна, но не бива да очакваме, че САЩ напълно ще се откажат от нея.

Големия брой вътрешнополитически проблеми принуди Белия дом да смекчи позицията си по редица външнополитически въпроси. Така, САЩ сключиха с Русия един сравнително взаимноизгоден договор за съкращаване на настъпателните въоръжения. Въпреки това обаче, Москва би следвало внимателно да следи развитието на програмата за създаване на космически компонент на американската противоракетна отбрана, за да не се окаже уязвима пред потенциалните заплахи за националната си сигурност.

 

* Анализатор на Центъра за военно-стратегически изследвания към Института за САЩ и Канада в Москва

Поръчай онлайн бр.6 2021