24
Съб, Авг
4 New Articles

Неоосманизмът като идеологическа обосновка на турската геополитика

брой2 2011
Typography

Дарко Танаскович, Неоосманизмът. Турция се връща

на Балканите, 144 стр., ИК «Изток Запад», С. 2010

 

Неосманизмът е нещо повече от идеология. Той е философия на историята, цивилизационна парадигма и светоглед, свойствен на по-голямата част от съвременната турска нация и най-вече на нейния интелектуален елит. Неосманизмът е осмисляне на непревъзмогнатата имперска носталгия на една голяма историческа нация, недоволна от положението и ролята си в света. Като такъв, неоосманизмът е дълбочинна константа в турската външна политика, въпреки всички реални и привидни идейни и политически прекъсвания на приемствеността в нея, включително радикалната светска революция на Ататюрк.

Това твърди в новата си книга „Неосманизмът. Турция се връща на Балканите” сръбският професор Дарко Танасович. Освен в Белградския университет, където преподава арабски език и литература, турски език, персийска литература и основи на ислямската цивилизация, Танаскович чете лекции и в Университетите на Сараево и Скопие, както и във Висшето училище за обществени науки в Париж. Зад гърба си има впечатляваща дипломатическа кариера. През 90-те години е посланик на остатъчна Югославия в Турция и Азербайджан, а през първото десетилетие на новия век представлява Сърбия във Ватикана и при Малтийския орден.

В книгата си, проф. Танаскович посочва, че днес във влиятелните турски партийни „лагери” се споделят различни визии за бъдещето на страната, в резултат от което дискусиите за полярно противоположните идеологии (сред които, освен неоосманизма, можем да посочим неопантюркизма, неокемализма и т.нар. турско евразийство – М.С.) не само че не секват, но и намират все по-широк отклик в обществения живот на Турция.

Какво представлява неоосманизмът?

През последните години, когато проислямски ориентираната част на турския политически елит откровено декларира, че възнамерява да заложи в новата си външнополитическа стратегия на т.нар. „неоосманизъм” (neo-osmanlicilik), тази идеология постепенно се превърна в своеобразна „ос” на вътрешната и външна политика на сега управляващите в Анкара.

Целенасочената държавна пропаганда съдейства за утвърждаването на неоосмански настроения в най-различни слоеве на турското общество. Сред доказателствата за това, в частност, бе и огромният интерес към появилия се през 2008 историко-фантастичен игрален филм „Османската република”, гледан от близо два милиона зрители. Все повече млади хора в съседна Турция носят ризи, с щампи на еничари и надпис „Империята отвръща на удара”. В съзнанието на немалко обикновени турци, миналото изглежда като някакъв „златен век” (Pax Ottomana), когато в контролираната от османците част от Средиземноморието е имало мир, просперитет и религиозна толерантност. „Именно тези настроения обаче, са сред причините Европа да не е склонна да интегрира Турция в ЕС” – посочва във френския „Фигаро” Лор Маршан (1). Което не пречи на управляващата Партия на справедливостта и развитието (ПСР) да използва множеството държавни структури за „приобщаване” на обществото към османския дух и поставянето му в основата на новата „голяма политика” на Турция.

Както е известно, за архитект на геополитическата концепция на „неоосманизма” се смята турският външен министър Ахмет Давутоглу. Основните цели на тази идеология се съдържат във фундаменталния му труд „Стратегическа дълбочина”. Сред вдъхновителите и пък можем да посочим някогашния турски президент Тургут Йозал (1927-1993), според който ислямът сплотява населението на страната и балканските мюсюлмани, затова те могат да бъдат обединени около идеята за обща държава само от една, разработена по качествено нов начин, идеология (2). Йозал не уточнява, що за идеология би могла да постигне това, но намеква за стремежа на Турция да се върне в „лоното на османизма”.

В края на ноември 2009, в едно свое изказване пред членове на ПСР, турският външен министър заяви, че страната му провежда политика на неоосманизъм: „Имаме наследство, оставено ни от Османската империя. Наричат ни „неоосманци”. Да, ние сме „новите османци”. Принудени сме да се занимаваме със съседните страни. И даже с тези в Африка. Великите държави са объркани от това, което се случва” (3).

Давутоглу уточнява, че Турция няма да се ограничи само с реализацията на тази идея, а ще се опита да реализира и други, не по-малко важни: „Османската империя е част от нашата история, а ислямът – един от елементите на културата ни. Западноевропейската ориентация е наш исторически опит, а тюркизмът – основното ни движение” – посочва в тази връзка той (4).

С други думи, очертават се три основни характеристики на новата турска външна политика: Османската империя – османизмът, който е свързан с исляма, и тюркизмът – като основна идеология за съхраняване на националното самосъзнание, с чието посредничество тюркските народи най-лесно могат да бъдат приобщени към османизма.

Както се вижда, Давутоглу оценява стремежа на Турция да стане член на ЕС като „исторически опит”. Което, разбира се, не предполага тя да се откаже от западния вектор на своята геополитическа стратегия, а че разглежда източния вектор като напълно жизнеспособна алтернатива. Давутоглу смята, че зависимостта от САЩ и Европа е нарушила баланса на турската външна политика и е навредила на националните и регионални интереси, затова Анкара следва да постави под свое покровителство „османското наследство” (т.е. да започне твърдо да го отстоява).

Според някои западноевропейски анализатори, неоосманизмът в турската външна политика се основава на следните принципни постановки:

-          Турция вече не действа като „младши партньор” на САЩ и НАТО, тъй като страната е сред основните фактори за сигурността на Централна Евразия и региона. Оттук произтичат и идеите за осъществяване на различни посреднически инициативи в Близкия изток и създаването на своеобразен еквивалент на ОССЕ в Кавказкия регион.

-          Неоосманизмът не следва да се възприема като заплаха за Запада и Русия.

-          Неоосманизмът не притежава някакви агресивни аспекти (5).

Други експерти пък извеждат следните основни постулати на неоосманизма:

-          Да се постигне общо съгласие вътре в страната, както и с мюсюлманския свят (Близкия изток, Балканите, Северна Африка); да не се подхожда към държавите от тези региони от имперски позиции; да бъдат привлечени към доктрината на неоосманизма страните, които някога са били част от Османската империя, чрез реализирането на „мека” и балансирана политика.

-          Турция следва да провежда изключително активна дипломатическа и икономическа политика за да се превърна в ключова държава за региона.

-          Политиката на неоосманизма дава на Турция възможност да „откъсне” от Запада мюсюлманските държави Босна и Херцеговина, Албания и Косово и дори предимно християнските Македония и България (имайки предвид наличието там на компактни маси мюсюлманско население) (6).

Според някои специалисти, правителството в Анкара възнамерява да използва за реализацията на неоосманистката политика т.нар. „интеграционни коридори” (инициатор на процеса ще бъде Турция), основаващи се на турската „мека сила”, която, на свой ред, включва два основни елемента – икономическата мощ и демократичният опит. Посочват се три такива коридора:

-          Първи коридор: Турция – Сирия – Ливан – Египет, който по-нататък би могъл да обхване и Израел и палестинските територии;

-          Втори коридор: Ирак и държавите от Персийския залив;

-          Трети коридор: Иран и Пакистан (7).

Специално внимание заслужава третият коридор, в усилията по чиято реализация, с неоосманизма тясно се преплитат идеологическите постулати на пантюркизма и турското евразийство. От една страна, Турция ще се стреми да привлече към своята сфера на влияние Иран и Пакистан, а от друга – Централна Азия и Азербайджан.

Според директора на Центъра за международни отношения и стратегически анализи в Анкара Синан Оган, Турция е единствената държава, която може да претендира за ролята на „модернизатор” на Близкия и Средния изток и е в състояние да „помири” този регион със Запада. Очевидно е, че Анкара възнамерява не толкова да възстанови някогашните граници на Османската империя, колкото да постави под контрол енергоносителите и енергийната инфраструктура, транспортните възли, банковите и телекомуникационни мрежи на региона, което би превърнало Турция в геополитическа суперсила (8).

Тези амбиции достатъчно ясно присъстваха и в речта на Ахмет Давутоглу пред турския дипломатически корпус (произнесена през януари 2010). Той, в частност, заяви, че свръхзадача на Турция е да се превърне не в регионална, а в световна държава, посочвайки, че такава възможност и дават нейното географско положение, историята и дипломатическият и опит (9).

Тази турска външнополитическа стратегия започна да се реализира на практика сравнително неотдавна. Затова, имайки предвид турските претенции и планове по отношение на трите, споменати по-горе, региони (Близкия изток, Балканите, Северна Африка) и спецификата на политическите, икономически  и други фактори във всеки от тях, трудно можем да прогнозираме, дали с приоритет ще се ползва именно дипломацията, или в определени случаи ще се разчита и на военната сила. Ясно е, че т.нар. „открита дипломация” няма да се окаже особено полезна за Турция, тъй като арабският свят например, няма никакво намерение да се откаже от придобитата през миналия век самостоятелност за да се върне в лоното на Pax Ottomanica, следователно на Анкара вероятно ще се наложи да се ориентира към „мълчалива дипломация”, използвайки всички възможни лостове за постигане на амбициозните си цели. Възможно е, имайки предвид израелския фактор, известна политическа воля за по-тясна интеграция с Турция да проявят Сирия и Палестина. От друга страна, пасивната позиция спрямо Израел и провежданата спрямо Турция политика на останалите арабски държави, разполагащи със значителни енергийни ресурси, може да доведе Анкара до открит сблъсък с американско-британската ос. Тоест, реализацията на турските цели в региона е изправена пред много сериозни предизвикателства.

Тук е мястото да спомена, че според някои анализатори, склонни да вярват на „конспиративните теории”, управляващата в Анкара умерено-ислямистка партия – ПСР, е продукт на американските геостратези и дори посочват като автор на този проект известния неоконсерватор Пол Уолфовиц (10). Според тях, новата „неоосманска” външна политика на Турция, също се подкрепя от американските неоконсерватори.

Впрочем, редица експерти от водещи турски аналитични центрове, също смятат, че неосманизмът е стратегия, наложена на местния елит от САЩ. Според тях, става дума за разработена от американски „мозъчни центрове” дългосрочна програма, целяща осъществяването, с помощта на „държава-посредник” (в лицето на Турция), на доминация в района на Близкия и Средния изток и, в частност, в арабския свят. В тази връзка, те свързват неоосманизма с широко известния стратегически проект на САЩ за т.нар. „Голям Близък изток”.

Макар че подобни тези звучат доста екстравагантно, самият Давутоглу не крие, че източниците на новата идеология, а и самият термин „неоосманизъм”, са свързани със САЩ, както и, че в основите на визията му за бъдещето на Турция са някои трудове на известния американски геополитик (и президент на Агенция Стратфор) Джордж Фридмън (11). Между другото, сред причините за американската подкрепа за идеологията на неоосманизма, може да е и желанието на Вашингтон да неутрализира стремежите на националистическите и кемалистки кръгове в Турция, тъй като САЩ не биха искали превръщането на тази страна в силна и напълно самостоятелна национална държава (12). Освен това, за американците би било по-изгодно ролята на „лидер” на мюсюлманския свят да бъде поета от техния съюзник Турция, а не от Иран например.

Ислямският елемент в доктрината на „неоосманизма”

Нормално е идеологията на неоосманизма да е тясно свързана с т.нар. „ислямски фактор” (islamcilik), тъй като именно той следва да поеме ролята на ключова консолидираща сила, имайки предвид, че като основна идеологическа „мишена” се разглежда мюсюлманският свят и, на първо място, арабските държави от Близкия изток и Северна Африка. Всичко това, разбира се, влиза в разрез с политиката на Израел в региона, затова през последните една-две години станахме свидетели на разрива на съюза между Тел Авив и Анкара, в чиято основа бе именно желанието на Турция да укрепи позициите си в ислямския свят, подготвяйки почвата за реализацията на неоосманистката доктрина в мюсюлманските държави от двата, споменати по-горе региони.

По-нататък (както твърди в книгата си и проф. Танаскович) реализацията на тази доктрина ще обхване и балканските държави (и най-вече Албания, Босна и Македония), като, според най-крайните привърженици на неоосманизма, Истанбул би трябвало да се превърне в център на „новия халифат” (neo-halifelik) за целия мюсюлмански свят. Според Дарко Танаскович и други мислещи като него автори, в рамките на тази идеология днес действат и управляващата ПСР и множеството откровено ислямистки групировки в тази страна.

На свой ред, военните с прокемалистка ориентация, както и водещата опозиционна Народно-републиканска партия смятат тази политика за неприемлива и дори опасна за бъдещето на Турция. Според тях, сегашните управляващи се опитват да реализират един амбициозен но нереалистичен проект, който ще отдалечи страната от републиканските принципи на Ататюрк. Впрочем, сред факторите, които силно тревожат кемалистите, е и „кюрдският въпрос”, тъй като с окончателното налагане на неоосманизма кюрдите, както и всички мюсюлмани с различна от турците етническа принадлежност, ще се сдобият с много широка културна самостоятелност. Защото, на практика, неоосманизмът представлява идеологическа обосновка на поликултурното общество. Дори и само заради това, той се противопоставя на досегашната доминираща в Турция доктрина – кемализма, който, както е известно, цели изграждането и съхраняването на еднонационалния характер на турската държава.

 

Бележки:

1. Laure Marchand, La Turquie saisie par l'«ottomania», LE FIGARO, 07.01.2010.

2. Neo Osmanlı Geri mi Dönüyor?, http://www.farklitarih.com/2009/06/neo-osmanl-m-donuyor.html.

3. Erhan Seven, Sarkozy gittiği her yerde bizi görecek, Yeni Şafak, 24.11.2009.

4. Nur Batur, 'Yeni Osmanlılar sözü iyi niyetli değil', Sabah gazetesi, 04.12.2009:

5. Валери Петров, Новата турска външна политика, http://www.islamnews.ru/news-21431.html:

6. Ömer Taşpınar, Neo-Ottomanism and Kemalist foreign policy, http://www.todayszaman.com/tz-web/columnists-153882-neo-ottomanism-and-kemalist-foreign-policy.html.

7. Илья Герман, Турция идет на восток, Эксперт, #26, с.66, 2009. http://www.expert.ru/printissues/expert/2009/26/turciya_idet_na_vostok/#print.

8. Ibid.

9. Свистунова И.А., Внешняя политика Турецкой Республики в 2010 году, ИБВ, 24.10.2010.

10. Гагик Тер-Арутюнян, Контекст отношений РА-Турция, http://www.noravank.am/rus/articles/detail.php?ELEMENT_ID=1975&sphrase_id=1075

11. Nur Batur, 'Yeni Osmanlılar sözü iyi niyetli değil', Sabah gazetesi, 04.12.2009.

12. Soner Yalçın, Türk Silahlı Kuvvetleri neden New York aydınlarının hedefinde, Hürriyet gazetesi, 19.10. 2008.

 

* Българско геополитическо дружество

Поръчай онлайн бр.4/2017