07
Съб, Дек
5 New Articles

Теоретични течения в съвременната американска геополитика

брой2 2011
Typography

За геополитиката, краят на ХХ и началото на ХХІ век се оказаха време на пропуснати възможности и дълбоки промени. На пропуснати възможности, заради неспособността да се предвиди и прогнозира дълбочината на трансформациите в международната система и мащабите на геополитическите промени на световната карта. А на дълбоки промени – във връзка с развитието на старите и появата, през 90-те години, на алтернативни изследователски стратегии. Като това развитие се осъществяваше едновременно в няколко направления. При това, посоките на теоретичното търсене, към които се ориентират представителите на  различните направления в съвременната американска геополитическа мисъл, силно се разминават.

През последната четвърт на миналия век, геополитиката на Запад, включително и в САЩ, си оставаше общо взето в периферията на научните търсения. В ситуацията на ускоряваща се динамика на глобалните процеси, възникнаха и придобиха популярност редица нови субдисциплини и концепции. Появиха се и бяха институционализирани такива, тясно свързани едно с друго, теоретични направления като „световните” (World Studies) и „глобалните” (Global Studies) изследвания. Нещо повече, в рамките на глобалната икономическа логика, а след това и на революцията във военната сфера, активно започна да се прокарва тезата, че в новите условия на информационната епоха от значение са най-вече скоростта на вземане на решенията, както и времето, а не толкова пространството (1). „Географията изчезна” – декларираха ентусиазираните привърженици на тези твърдения (2). Традиционните географски и геополитически фактори започнаха постепенно да губят позиции, оставайки извън фокуса на внимание на анализаторите, които предпочитаха, вместо това, да акцентират върху глобализацията и транснационалните процеси и структури.

От двуполюсен към еднополюсен, а след това към многополюсен „световен ред”

В същото време обаче, немалко авторитетни американски политолози продължиха последователно да отстояват тезата, че „географията има значение” (geography matters). Тази група, свързана предимно с неоконсервативните „мозъчни центрове” или с висшите военни учебни заведения, формира основата за развитието на т.нар. „неокласически” интерпретации на геополитиката.

Паралелно с това, стимулиращо въздействие върху геополитическата мисъл оказа и разпадането на двуполюсната система на международните отношения. Което е разбираемо. Във фокуса на вниманието на западните анализатори и действащи политици се оказаха съществените изменения в рамките на клуба на „великите държави”, появата на нови силови центрове в различни точки на планетата, формирането на нов световен ред и цяла група други проблеми, традиционно смятани за геополитически.

Междувременно, методологичните недостатъци на класическата геополитика от края на ХІХ и началото на ХХ век бяха добре известни. Очевиден недостатък на традиционния геополитически анализ например беше редукционизмът на географския и пространствен детерминизъм. Приставката „гео” в интерпретацията на бащите-основатели на геополитическата наука означава акцент върху изучаването на географския, пространствено-териториалния фактор, детерминиращ поведението на държавата на международната сцена. В рамките на традиционния геополитически подход, формулиран в трудовете на Рудолф Кьелен, Фридрих Ратцел, Хилфорд Макиндер, Алфред Маън, Карл Хаусхофер и други, като основен субект на световната политика се изявяват големите държави, които, опирайки се на своите собствени ресурси, целят да максимизират контрола си над пространството. Ортодоксалните привърженици на класическата геополитика и до днес са склонни да смятат, че конфигурацията на системата на международните отношения, в крайна сметка, се определя от някакъв фундаментален дуализъм, т.е. от противопоставянето на съществено отличаващи се една от друга геополитически детерминирани сили, които при това съвсем ясно могат да бъдат локализирани и по чисто географски признак – например телуро- и таласокрации, сухопътни и морски държави и т.н. В наши дни често може да се чуе, че традиционната геополитика се е оказала в плен на стереотипите на двуполюсния световен ред, окончателно формирал се след Втората световна война. Подобна гледна точка обаче, не ми изглежда съвсем коректна. Всъщност, първите и най-известни „бинарни” схеми са лансирани още от Алфред Маън, Хилфорд Макиндер, Никълъс Спикмън и други „класици” на традиционния геополитически анализ много преди утвърждаването на двуполюсния модел в системата на международните отношения. Двуполюсният световен ред от ерата на студената война само забави донякъде еволюцията на геополитическата мисъл, като на практика, фокусира усилията и предимно върху обясняването на съществуващата ситуация.

С отслабването на стриктното структуриране на двуполюсния свят и появата на политическа сцена на нови държави и демонстриращи нарастващ стремеж към консолидация региони, постепенно започва да се осъзнава, че традиционните модели се нуждаят от сериозна корекция.

Развитието на военните технологиите, крахът на двуполюсния модел и трансформацията на международната система означава не просто утвърждаването на нова геополитическа реалност, обусловена от промените в силовия баланс, формирал се през предходните години, нито пък само усложняване на световната геополитическа структура, породено от усилването и нарастване броя на регионалните силови центрове. Взаимоотношенията между субектите на световната политика стават все по-сложни и многомерни, а броят на играчите непрекъснато нараства. Изчезват ясните конфронтационни граници. Нараства броят на факторите, определящи характера на световната политика, при това става очевидно по-слабо изразеното доминиране на едни или други отделни нейни аспекти (военни, пространствено-географски, икономически и т.н.). Разгръща се процес на диверсификация на интересите на държавите и недържавните играчи в световната политика. Във връзка с намаляване на възможностите за използване на традиционните силови потенциали, се развива (ако използваме терминологията на Джоузеф Най) своеобразна „ентропия на силата” на великите държави. Под влияние на всички тези процеси, в съвременния свят активно се преосмислят параметрите на хегемонията и геополитическата мощ, а именно, нараства делът на новите, недотам традиционни фактори на мощта – като икономиката и финансите, комуникациите и информационните системи, най-новите направления на научно-техническото развитие и т.н.

В заключителния етап на студената война акцентът в западната и, най-вече, в американската геополитика започна да се измества към проблемите на пространствено-политическата организация на международната общност (т.е. проблемите на „световния ред” и трансформацията на ролята на отделните държави в неговите рамки). През 90те години, афористичната теза на Френсис Фукуяма за „края на историята” бе доста активно подета, включително и от редица учени, занимаващи се с геополитически анализи. Така, Збигнев Бжежински акцентира върху уникалността на съвременното положение на САЩ в световната политика и икономика, посочвайки, че Съединените щати „се оказаха първата и единствена наистина световна държава” (3). В по-широк исторически контекст, еднополюсният свят започна да се интерпретира в контекста на „финалната”, „прогресистка” картина на света, като закономерен краен етап в развитието на международните отношения.

Еднополюсният модел се разглеждаше като своеобразна „крайна точка” в еволюцията на геополитическата картина на света, придобиваща почти теологични характеристики – от баланса на силите на отделните държави и техните съюзи (Новото време), през биполярния силов баланс в средата на ХХ век, към „обединението на човечеството” под егидата на глобалната държава-хегемон, в лицето на САЩ. При това, смяната на отделните етапи в тази „еволюция” се приемаше едва ли не като „предопределена и фатално неизбежна”. Тоест, твърдеше се, че несъвършеният силов баланс на многополюсния свят, провокиращ международни кризи, нестабилност и неопределеност, се заменя от далеч по-предсказуемия и устойчив баланс на двуполюсния свят, който, на свой ред, бива заменен от съвършената „еднополюсна конструкция”, в чиито рамки вече просто няма място за баланса на силите, поне в традиционната му геополитическа интерпретация.

Разширеният вариант на концепцията за „единствения световен полюс”, наложил се след краха на съветския „полюс”, има по-сложна структура. Според него, „единственият полюс” представлява съвкупността на „демократичните индустриални държави”, разполагащи с доминиращи позиции в глобалната система. Съобразно тази интерпретация, ролята на САЩ се свежда до функциите на лидер или хегемон на „единствения полюс” (в зависимост от гледната точка на един или друг автор). Като цяло, „единственият полюс” се интерпретира като достатъчно гъвкаво образувание, непритежаващо ясна йерархична структура и неизменни граници. Ядрото му се формира от група държави от Северния Атлантик, но през последните десетилетия рамките му значително се разширяват. Ако разглеждаме като „единствен полюс” съвкупността на държавите от ОИСР, както го прави например Айра Строс (4), той притежава 60% от световния БВП и по-голямата част от глобалната военна мощ. Чрез непрекъснатото си разширяване (включването на редица държави от Азия и Източна Европа), „единственият полюс” се превръща във все по-здрава опора на „световния ред”. Тоест, глобалното лидерство се осъществява върху една непрекъснато разширяваща се база, извън която остават все по-малко държави, които биха могли да се разглеждат като потенциални противници и инициатори на „бунтове” срещу този глобален “Pax Democratica”. Вътре в тази „идилична” конструкция, САЩ осъществяват общия контрол с помощта на т.нар. „мека сила” (soft power, както я нарича Джоузеф Най), т.е. на моралното лидерство, културното въздействие и убеждаването въз основа на наложилите се и, в крайна сметка, общопризнати правила на играта.

Реалността обаче се оказва много по-сложна от тази схема и световното развитие започва да демонстрира все повече белези на сложно структуриран, многостранен (в икономическата, политическата или сферата на сигурността) и полицентричен глобален ред. В този смисъл, далеч по-адекватни на духа на времето са някои други направления в развитието на американската геополитическа мисъл. Едно от тези направления би могло да се квалифицира като „неокласическо”.

Неокласическата американска геополитика

Импулсите към възраждането в Съединените щати на класическата линия в геополитиката са тясно свързани с опитите за ново структуриране на евразийското пространство. През 1999, професорът от Военноморския колеж на САЩ Маккъбин Томас Оуен публикува в Naval War College Review статията си „В защита на класическата геополитика”, в която, съвсем в духа на Макиндер, определя като основна задача на САЩ след студената война предотвратяването на появата в Евразия на континентален хегемон и създаването от някоя държава или група от държави на заплаха за САЩ в морската сфера (5). Тази теза илюстрира възраждането, върху нова основа, на традиционната геополитика и кара редица американски изследователи да потърсят по-релевантни концептуализации на извършващите се в света трансформации, в духа на неокласицизма. Неокласическата геополитическа школа се основава на това, че съдържанието и целите на геополитиката в съвременната епоха са претърпели съществени промени, в сравнение с границата между ХІХ и ХХ век, но самото геополитическо познание не е станало по-малко ценно заради това.

Стремежът към контрол над пространството се интерпретира като своеобразна начална точка и перманентно присъстващ в голямата политика мотив. В рамките на тази интерпретация, въпреки извършващите се в световната политика и икономика дълбоки трансформации, географията, пространството и териториалните аспекти на политическото и военно планиране въобще не са загубили значението си. Като това значение ще нарасне още повече в бъдеще, когато недостигът на ресурси и натискът на природната среда ще дестабилизират множество държави в Азия и Африка.

Най-видната фигура и най-цитираният автор на неокласическото направление в американската геополитика е Робърт Каплан, който е старши научен сътрудник в консервативния Център за нова американска сигурност. В серия, вдигнали голям шум, статии, посветени на геополитиката през ХХІ век (6), той подчертава приемствеността на възприетия от него подход с геополитическия метод на Алфред Маън и Хилфорд Макиндер и акцентира върху ролята на морските комуникации и свободното корабоплаване (т.е. свободната търговия) за просперитета на развитите западни държави. При това, Каплан лансира една доста неочаквана теза – според него, в нова конфликтна геополитическа „ос” на света ще се превърне не Тихият океан, нито пък Атлантикът, а далечният южен Индийски океан. Именно Индийският океан се превръща в средоточие на проблемите и противоречията на съвременния свят. По бреговете му, или в близост до тях, са разположени най-много нестабилни (Пакистан, Ирак, Мянма, Сомалия, Афганистан и др.) или проблемни (Иран) държави. Тук назряват конфликтите на бъдещето – в рамките на „ислямската дъга”, опасваща цялото крайбрежие на Южна и Югоизточна Азия и Източна Африка. Тук директно се сблъскват, в битката за ресурси и политическо влияние, интересите на новите бързо развиващи се регионални държави, претендиращи за световен статус – Китай и Индия. С други думи, Индийският океан „не е просто географско понятие, а идея”, обединяваща в себе си централното положение на исляма и глобалната енергийна политика, възхода на новите велики държави и формирането на полицентричен световен ред (7). А ролята на САЩ в този най-важен регион е да гарантират, с помощта

множество гъвкави алианси, свободата на корабоплаване и свободното действие на пазарните сили, което, само по себе си, ще съдейства за решаването на поне две стратегически задачи – стабилизацията и контрола над ситуацията в Големия Близък Изток и „мекото” ограничаване на китайската експанзия в региона.

Между другото, Робърт Каплан не смята, че заплахата от китайска експанзия е особено сериозна. Той започва своята, появила се наскоро, статия „География на китайската мощ” (вж. Геополитика, бр.6/10 – б.р.), с цитат на Макиндер за това, че Китай може да се превърне в „жълта опасност” за световната свобода, защото, за разлика от големите континентални държави в миналото (и най-вече Русия), той обединява ресурсите на грамадния континент с наличието на дълга океанска граница – коз, с който Русия не разполага (8).

Освен това, твърди Каплан, Китай съчетава елементи на силно модернизирана икономика по западен модел с наследената от древния Изток „хидравлична цивилизация” (термин, въведен от историка Карл Витфогел за обозначаване на обществата, практикуващи централизиран контрол върху напояването на земеделските земи и, в резултат от това, имащи силно централизирани политически системи). Икономическият ръст съдейства за нарастването на китайските външнополитически амбиции. Каплан подчертава, че Пекин обективно е принуден да изгражда изгодни „мрежови” отношения с широк кръг от държави, способни да гарантират необходимите за бързо развиващата се китайска икономика ресурси. Зоната на китайско влияние, формираща се в Евразия и Африка, постоянно се разширява, „при това не в онзи повърхностен, чисто количествен смисъл, който придават на това понятие през ХІХ век, а в много по-дълбок, съответстващ на съвременната глобализационна епоха”. Преследвайки простичката цел – надеждно да гарантира икономическите си потребности, Китай измества глобалния политически баланс към Източното полукълбо и това няма как да не засегне много сериозно интересите на САЩ. Благодарение на нарастващата икономическа мощ и демографските си параметри, Китай е в състояние да запълни възможните зони на силов вакуум в близост до всеки участък на своите дълги граници, използвайки за целта такова оръжие, като демографския и икономически натиск.

Слабо място на Китай си остават позициите му в Световния океан. Разсъждавайки с термините на „играта с нулева сума”, китайските адмирали се обявяват за наследници на агресивната философия на американския военноморски стратег от началото на ХХ век Алфред Маън, лансирал тезата за „контрола над моретата”. Стремителната модернизация на китайския Военноморски флот свидетелства за сериозността на китайските намерения.

В Тихия океан се формира полицентричен ред, в чиито рамки претенциите си за лидерство в различни сфери и различни региони демонстрират не само Китай, но и страни като Индия и Япония. В Азия, където се очертава криза на „жизненото пространство”, продължава надпреварата във въоръжаването. Каплан завършва анализа си с многозначителна констатация. През следващите години самият факт, че Пекин укрепва икономическата и военната си мощ, ще усили напрежението в китайско-американските отношения. САЩ ще направят всичко за да попречат на Китай да стане хегемон в по-голямата част от Източното полукълбо. „Не бива да изключваме – посочва Каплан – че именно това ще бъде най-разтърсващата драма на нашата епоха” (9).

Интересно е мястото, което Робърт Каплан отрежда на Русия в новото геополитическо подреждане на силите. Според него, географският фактор е в състояние да провокира конфликт между Москва и Пекин, тъй като „сегашният им съюз има чисто тактически характер”. Той не крие, че това може да се окаже изгодно за САЩ: „През 70-те години на ХХ век администрацията на президента Никсън спечели от сблъсъка между Пекин и Москва и така можа да постави началото на новите отношения с Китай. В бъдеще, когато Китай се превърне в истинска велика държава, САЩ, както изглежда, биха могли да сключат стратегически съюз с Русия за да балансират влиянието на Срединната империя” (10).

Към представителите на неокласическото направление могат да се причислят и редица анализатори, изследващи „новите пространства”, станали достъпни за човечеството с развитието на техниката. Сред тях например е основоположникът на космическата геополитика (астрополитиката) Еверет Долмън (11). Подчертавайки значението на „близкия космос” за решаването на военно-политическите задачи, които си поставят държавите, и гарантирането на постоянна връзка и управление в космическото пространство, той перефразира известната фраза на Макиндер, чието геополитическо кредо придобива следния вид в космическата епоха: „Който контролира ниските орбити, контролира околоземното пространство, който контролира околоземното пространство – доминира на земята, а който доминира на земята, определя съдбата на човечеството” (12).

Проблеми на неокласическия подход

Когато говорим за проблемите на неокласическия подход, като най-уязвимо място на геополитическия анализ се очертава доминиращият в рамките на този подход „държавоцентризъм”. Държавата продължава да фигурира в качеството на единствен легитимен геополитически играч на международната сцена. На практика обаче, ситуацията далеч не е толкова еднозначна. Глобализацията, урбанизацията и модернизацията на политическите общности, развитието на комуникациите и контактите с външния свят съдействат за преразпределяне на влиянието от правителствата към недържавните (включително транснационалните криминални и терористични мрежи) и дори частните субекти. Днес е очевидно, че демодернизацията също може, колкото и да е парадоксално, да поддържа тази тенденция. След края на процесите на деколонизация и, особено, след разпадането на Съветския съюз и някои други държави от Източния блок, системата на междудържавните отношения се промени именно в тази посока. Тя започна да включва все повече слабо структурирани и нетрайни образувания („провалили се” и „нови независими” държави), чиито суверенитет е проблематичен, чиито граници невинаги са ясно определени (в много случаи те или не са делитимитирани, или се оспорват от съседите) и чиято „мощ” нерядко е поделена между конкуриращи се кланове или частни субекти.

В резултат от това, геополитическият анализ започва да буксува там, където традиционно претендира да играе ключова роля – при изучаването на конфликтите в съвременния свят. Действията на несуверенните играчи, всевъзможните национални и международни организации, асоциации, компании, трансгранични групировки и т.н., просто няма как да бъдат адекватно преценени в рамките на класическата парадигма. Зад гърба на тези играчи винаги се търси някакъв „силов център” или държавно образувание, заинтересовано именно от такъв (а не от някакъв друг) изход от конкретния конфликт. При това нещата тук не опират до прекалената идеологизация на анализаторите, а до общите методологични недостатъци, присъщи на геополитическия анализ.

Цяла група актуални въпроси на съвременната глобална политика, като например, дали понятието за националния суверенитет не се превръща в анахронизъм; какви са перспективите пред националните държави; кои са основните играчи на международната сцена и какви са тенденциите в тази сфера, или биват игнорирани от геополитическата мисъл, или пък се анализират в рамките на т.нар. „ревизионистко направление” (т.е. на „критичната геополитика”), без всякаква връзка с политическата практика (13).

Струва ми се, че днес, в рамките на геополитическото теоретизиране, има смисъл да променим акцентите, измествайки ги от глобалната картина (изследването на световния ред) към, ако можем да се изразим така, един своеобразен аналог на теориите за „средното равнище”. В тази ситуация, бихме могли да приемем за оптимална единица на комплексния „иконографски анализ” геополитическия регион, като геополитическо, геокултурно и геоикономическо цяло, илюстриращо динамичния момент на геополитиката (трансграничен характер, променливост на контурите, смяна на доминантните регионални държави, културни, етнически и демографски трансформации, а в някои случаи – дори пълно изчезване, което нагледно ни демонстрира примерът с такъв общопризнат геополитически регион от началото и средата на ХХ век, като Mitteleuropa например).

Научно-техническият прогрес през последните три-четири десетилетия доведе до качествена модификация на факторите за функционирането и развитието на обществото. При това ми се струва не съвсем коректно, че понятията „пространство” и „територия” нерядко се използват като синоними. В съвременния свят, реално значение придобиват различни форми на пространството. Наред с териториалното (сухоземното), водното и въздушното пространства, притежаващи достатъчно ясни физико-географски характеристики, можем да говорим за икономическо, културно-цивилизационно, информационно, кибернетично, екологично и т.н. пространства, влияещи както върху характера и насочеността на глобалните процеси, така и върху политическата стратегия на отделните държави. Усвояването на тези пространства, в рамките на геополитическия и геоикономически анализ, на практика, прави едва първите си стъпки.

Критичната геополитика

През 90-те години, геополитическата мисъл преживя своеобразна „смяна на парадигмата”. Широко разпространение получи зародилото още през 80-те ревизионистично направление в съвременната западна геополитическа теория – т.нар. критична, или постструктуралистка геополитика (14). Във фокуса на вниманието се оказа ново тълкуване на географията на властта и силовите центрове, като географията започна да се представа като форма на социално обусловено познание (15).

Според привържениците на тези подходи, геополитиката не бива да се разглежда като научна дисциплина, изучаваща някакви изначално зададени обективни географски фактори, позволяващи на нациите да артикулират собствените си „вечни” и „обективни” национални интереси в световната политика. Те твърдят, че под влияние на идеите на такива известни „постмодернисти”, като Мишел Фуко, Жан-Франсоа Лиотар, или Жак Дерида, идва краят на концепцията за пространството, в традиционната му и привична за всички интерпретация. Пространството престава да се смята за обективна реалност, а започва да се възприема като „социално конструирано”. Така, докато за класическата геополитика пространството и територията играят казуална роля, т.е. приемат се като една от основните причини на човешките действия, критичната постмодернистка тенденция се насочва към възможностите за инструментализация на пространството, съсредоточавайки се върху неговата интерпретация и деконструкция. Политическият дискурс – езикът, текстовете, речите и тяхната интерпретация – започва да играе водеща роля. Ревизионистичната тенденция концентрира вниманието си върху способите за актуализация и използване на ландшафта и пространството за постигане на политически цели. В резултат от това, познавателният интерес се оказва изместен: вече не обективното съществуване на естествените граници, планинските вериги, или реките определя стратегическото значение на тези обекти, специфичната им функция и тяхната историческа и политическа значимост, а онова, което им приписва съответният политически дискурс. По този начин, огромен брой естествени особености на географската среда се активират комуникативно само при специфични обстоятелства.

Критичната геополитика не скъсва окончателно с възгледите, че именно географската мотивация задвижва определени политически процеси, но се опитва да очертае условията и рамките, ограничаващи действието на класическата геополитическа аргументация и възможното и въздействие върху политическите реалности. Новият подход концентрира усилията си върху разкриването на легитимиращата основа на действията и събитията в глобалната политика и установяване на връзката им с определени интереси. Най-ярко тази тенденция се проявява в рамките на т.нар. „радикална геополитика” (16).

С прехода към новата си „критична” роля, геополитиката обаче губи своя прогностичен статут. От своеобразни философски пророчества, геополитическите конструкции се трансформират в субективни интерпретации на реалността и вероятностни оценки, присъщи на другите социални научни дисциплини. В същото време, подобна трансформация позволява по-лесно да се осъзнае, как точно се е формирал сегашният политико-пространствен ред и как той се възпроизвежда или променя при определени политически обстоятелства, посредством конкретни комуникативни и дискурсивни практики.

Към основните направления в ревизионистичните геополитически изследвания обикновено се причисляват т.нар. „формална геополитика” (чиито обект е развитието на геополитическата мисъл и геополитическата традиция, т.е. става дума за своеобразен критичен рефрекс на представителите на тази научна дисциплина), „практическа геополитика” (включваща широк кръг масови географски и чисто геополитически символи, образи и представи, както и доминиращите в изкуството на държавното управление геополитически концептуализации на съвременните международни проблеми), „популярна геополитика” (геополитическите представи, разпространяващи се чрез медиите и другите комуникационни канали и оказващи съществено влияние върху формирането на националната, цивилизационна и друга идентичност и върху конструирането на имиджа на „другите” народи и, съответните географски локуси) и „структурна геополитика” (концентрираща се, най-вече, върху глобалните процеси, тенденции и противоречия, проблемите, свързани с въздействието на глобализацията и информатизацията и реалностите на рисковите общества, трансформиращи геополитическите практики). Освен това, критичната геополитика обхваща достатъчно широката сфера на чисто постмодернистичните и феминистки изследвания (17).

В рамките на критичната геополитика бе направен опит да се осмисли социално обусловеният характер на географските дадености, рамките на функционирането им и техните възможности да въздействат върху политическите реалности. Според собствените им думи, привържениците на критичната геополитика, разширяват границите на геополитическия анализ, утвърждавайки необходимостта от изучаване не само действията на държавите на международната сцена, но и на стоящите в основата на тези действия културно обусловени представи, определяни от тях като „митологии” (като например представите за възникването на една или друга нация и формирането на контролираното от нея пространство). В резултат от това, новата геополитика акцентира, в не по-малка степен, „върху картите,  на смислите и значенията, отколкото върху географските карти на държавите” (18). Накрая, анализаторите, работещи в рамките на критичната геополитика, лансират тезата за „неотстранимото многообразие на географските пространства, множествения характер на методите за адаптация на различните социални общности към това разнообразие и значението на политическото въображение за практическото оформяне на едни или други социални конструкции”. От тяхна гледна точка, концепциите за сигурността, представите за заплахата и отговорността или интерпретацията на идентичността не могат да бъдат политически и културно неутрални (т.е. да бъдат детерминирани изключително и „обективно”, от географските фактори) и неизбежно отразяват пристрастията на онези, които оперират с тях в рамките на анализа си на съвременните проблеми.

От момента на появата на критичната геополитика, атаките срещу нейните основни постановки не секват. И това не е случайно. Пред всичко, в хода на опитите за ревизия на традиционните геополитически схеми и методологични подходи твърде бързо се появяват сериозни проблеми и ограничения. Повишаването на комплексността на едно изследване има своите граници. Всеки изследовател се изправя пред избора, или рязко да опрости ситуацията, съсредоточавайки вниманието си само върху някои съпоставими фактори и величини (давайки си ясна сметка, че това редуцира сложността на реалните феномени на международните отношения и стеснява хоризонта на проблемите), или да разшири комплексния характер на изследването си за сметка на ясно дефинираните граници на геополитическата наука и на убедителността, а нерядко и на обосноваността на изводите си (19). В тази връзка, стремежът към по-голяма комплексност и „постструктурализация” на предмета на геополитиката, както и постмодернистките тонове в трудовете на привържениците на геополитическия ревизионизъм съвсем не са еднозначни. „Излишната комплексност” може да размие и без това недостатъчно ясно очертаните дисциплинарни рамки, без в същото време да гарантира ново и по-високо качество на получените изводи. А пък увлечението по постмодернизма и постструктурализма, с характерната за тях перманентна деконструкция, интерпретация и реинтерпретация на символите, текстовете и пространствата, лишава критичната геополитика от способността да формулира адекватни практически препоръки.

От геополитика към геоикономика?

На границата между ХХ и ХХІ век, качествената трансформация на геополитиката се осъществява по още няколко направления. Под влияние на Самюел Хънтингтън (20), съвременната геополитика отделя значително място в своите конструкции на културно-цивилизационните и конфесионални фактори. Концепцията за цивилизационния сблъсък на Хънтингтон се оценява нееднозначно от мнозинството изследователи – най-вече заради това, че повечето съвременни конфликти се развиват в рамките на отделните цивилизации, а всевъзможните „дъги на нестабилност” се формират не толкова в спорните и „лимитрофни”, по отношение на няколко различни цивилизации, територии, колкото вътре в съответните цивилизации и социокултурни ареали. Освен това, остават неясни критериите за принадлежността на едни или други региони към различни цивилизации, а и самата представа за субектността на цивилизациите е доста мъглява.

Все по-голямо внимание се отделя на въздействието на икономическите процеси върху еволюцията на геополитическата ситуация. Това е свързано с повишаване ролята на икономиката в живота както на отделните държави, така и на световната общност, като цяло, и нарастващото влияние на икономическите процеси върху неикономическите сфери и върху разпределението на силите в глобален мащаб. Освен това, под влияние на събитията от края на 80-те и началото на 90-те години на миналия век – рухването на Берлинската стена, разпадането на СССР и на комунистическия блок – все по-често започна да се говори, че основна задача на геополитиката е „разработването на проблема за гарантиране на мирен световен ред, посредством споразумения и съгласие, а не със сила и доминация” (21). В този смисъл, геоикономиката започна да се възприема като, едва ли не, антипод на геополитиката: ако последната фокусира вниманието си най-вече върху конфликтите, първата уж се концентрира върху аспектите на сътрудничеството и кооперирането в международните отношения.

В новите условия, икономическите конфликти наистина излизат на преден план, сред различните групи потенциални международни противоречия. Някои дори прогнозират началото на епохата на „реаликономиката”, т.е. на нов исторически период, чиято същност и основно съдържание ще бъдат твърдите (възможно дори конфронтационни) икономически действия, предприемани от държавите и другите силови центрове за реализиране на собствените, им, включително и политически, интереси (22). В тази връзка се предлага постепенен отказ от теоретичните постановки, основани на геополитическата терминология, така че да се премине към новата епоха, когато, в условията на „затваряне на ойкумена” и прекратяване на двуполюсната конфронтация, приставката „гео-„ и доминиращото положение в анализа на текущите международни явления ще преминат към икономиката, а „чистата” геополитика окончателно ще остане в историята.

Разбира се, геоикономиката не може да се разглежда като антипод на геополитиката, или пък като нейна алтернатива. Геоикономиката просто акцентира върху онези конфликтни форми, които, според активните и привърженици, доминират в момента и определят съдържанието на политическите процеси на международната сцена. При това, самата международна сцена си остава поле за конкуренция между различните стратегии, гарантиращи място под слънцето на едни или други държави и/или интеграционни обединения. Привържениците на геоикономическия анализ се базират в своите разсъждения на очевидния факт, че редица геополитически концепции и теоретични конструкции очевидно вече са остарели. Понятието „жизнено пространство” например, е загубило смисъла си, включително и заради развитието на глобализационните процеси. И тъй като, при тези обстоятелства, класическата защита на границите и борбата за контрол над пространството, в класическия и вид, губят смисъл, ключова роля започва да играе търсенето на релевантна адаптивна стратегия, в чиито гръбнак се превръща икономическата политика, призвана да максимизира обема на финансовите, информационни и други ресурси, контролирани от една или друга общност. Целта на геокономическото съперничество е да се подобри положението на собствената страна на световния пазар, създавайки условия за нейния непрекъснат и достатъчно динамичен икономически растеж. По правило, геоикономическата стратегия се съпровожда с опити за завоюване на икономическата „територия на бъдещето”, стимулиране на изследователската дейност и перспективните наукоемки производства, развитието на търговията и укрепване финансовата мощ на държавата. Модулният характер на отношенията и взаимозаменяемостта на държавите-партньори в условията на комуникационната революция, поражда ситуация на относителна нестабилност, характерна за която е ситуативността на всички съюзи и коалиции. Перманентната битка за максимизация на ресурсите и възможностите в условията на глобализация (когато е невъзможно просто така да излезеш за известно време от играта, а може само да „изпаднеш” от нея) поставя всяка страна пред избора, или да осъществява динамично изпреварващо развитие, разширяващо в геометрична прогресия възможностите и за влияние (включително и политическо), или да се маргинализира.

Анализаторите обръщат внимание на това, че геоикономическите сценарии получават най-голямо разпространение в държавите, включили се със закъснение в глобалната надпревара или разполагащи със сравнително слаби конкурентни позиции (Русия, Италия и т.н.) (23). Наистина, трябва да признаем, че авторите им се занимават не толкова с аналитично теоретизиране в рамките на концепцията, колкото с очертаването на „общите стратегически национални интереси” (24) и формулирането на научно обоснована стратегия за поведение на държавата в условията на глобализация (допълнително усложнено от „догонващия” тип развитие).

Изглежда доста сложно да впишем в геополитическите схеми действията на транснационалните играчи, чиито съвкупни възможности непрекъснато нарастват. Анализът на процесите на глобалното развитие с геополитически термини очевидно опростява общата картина. Защото формулата на властта, обусловена от развитието на глобалната транснационална икономика, на практика, е обратна на общоприетата. Не доминирането, т.е. активното участие, а неучастието, т.е. целенасоченото бездействие, се превръща в основното средство за принуда. Държавите, политическите партии, синдикатите, твърдо и последователно биват склонявани към безусловен конформизъм и неолиберална адаптация, посредством властта, основаваща се на „възможността да имаш изход” (термин, въведен от Албърт Хиршман и Улрих Бек). Така, в основна заплаха се превръща не „завоюването” или „нахлуването”, а напускането и изключването – т.е. „умишленото незавоюване”, или „неинвестирането”. Подобна власт е нелегитимна и непрозрачна, но притежава способност реално да трансформира доминиращите правила на играта на държавно равнище и в международното пространство. Държавната власт постига господство и го укрепва с помощта на контрола над територията, нейното население и ресурси. Властта на глобализираната световна икономика се формира по противоположния начин, като става независима от мястото (територията), максимизирайки екстериториалното си господство. В този случай, геокономическите подходи действително предоставят по-адекватен аналитичен инструментариум.

Енергийната геополитика

Своеобразно разклонение на геоикономическата проблематика са проблемите на т.нар. „енергийна геополитика” и толкова популярната напоследък, на най-различни политически и аналитични нива, тема за „енергийната сигурност”.

Доминацията на световните петролни пазари е сред ключовите фактори, съдействали за превръщането на САЩ в световна свръхдържава, след Втората световна война. Огромният интерес на американската администрация към добива и транспортирането на чуждестранни енергоносители продължава да е сред приоритетите на американската външна политика. Той се обяснява не само със заинтересоваността от безпрепятствени доставки на тази стратегическа суровина за собствените вътрешни потребности, но и с чисто геополитически съображения. Претендирайки за еднолично глобално лидерство, американската администрация не може да се откаже от контрола над мащабните енергийни ресурси на държавите от Близкия изток и Каспийския регион (като главната цел, разбира се, е Близкият изток, където се добиват над 60% от световния петрол и 40% от природния газ)(12).

Темата за приоритета на ресурсната политика, сама по себе си, не е нова. Показателно е обаче, че новата интерпретация на основното направление на геополитиката – преходът от пространствения към ресурсния императив – възниква именно в САЩ. В практическата политика тя бе ознаменувана от „доктрината Картър” – през януари 1980, в речта за състоянието на съюза, тогавашният американски президент обяви, че опитът на всяка външна сила да установи контрол над Персийския залив ще се смята за атака срещу жизнените интереси на страната му. На практика, това означаваше разширяване действието на „доктрината Монро” в нови и отдалечени от САЩ региони на света, с акцент върху „геополитиката на природните ресурси”. През 2006, темата получи ново развитие в речта на американския вицепрезидент Дик Чейни, който обвини Москва в „енергиен империализъм” и използване на енергийните си ресурси за геополитически цели, оказвайки натиск върху съседните постсъветски държави.

Енергийната проблематика не слиза от страниците на научните и научно-популярните издания през последните поне 15-20 години. Тя придоби силен геополитически оттенък под влиянието на няколко фактора, един от които е начинът за транспортиране на енергоносителите. Значителна част от петрола и огромната част от природния газ се доставят на пазара с тръбопроводи. Изборът на маршрутите, контролът над тръбопроводите и споровете за условията на транзита – всичко това неизбежно се политизира. В същото време, енергийните доставки са жизнено важни за нормалното функциониране на икономиката на всяка съвременна държава. Затова проблемът за сигурността на доставките и, във връзка с това, за диверсификацията на доставчиците се превърна едва ли не в основна в съвременните дебати, водени както по геоикономически, така и по чисто геополитически теми (26).

Заключение

Разширяването на изследователския обхват на съвременната геополитика се осъществява в последно време и за сметка на други сюжети, най-вече, геоекологични и геокултурни. В Германия например, набира популярност ново направление, акцентиращо не върху конфигурацията на политическите сили или на обективната роля на ландшафта, а върху екологичната инициатива и радикалната промяна на енергийните приоритети. Днес то се развива предимно в рамките на политологичната и научно-популярна литература: актуалността на тематиката е изключителна, а алтернативните подходи се дискутират както в медиите, така и в академичните издания. Акцентът върху тази проблематика се свързва най-вече с имената на Херман Шеер и Франц Алт (27).

И така, в края на ХХ и началото на ХХІ век, геополитическото знание еволюира значително. В същото време обаче, така и не се появи ново доминиращо геополитическо течение, което да измести класическата геополитика. В рамките на съвременните ревизионистични геополитически концептуализации, методологично универсалната и системна визия за съвременните глобални процеси се оказва непостижима. Разбира се, търсенето на ефективни аналитични инструменти продължава (28). Изследователите се опитват да очертаят няколко структурно обусловени нива на анализ на формиращия се световен ред. Остава открит обаче въпросът, дали подобни изследвания биха могли да се определят като геополитически, или спадат по-скоро към неореалистичната традиция в теорията на международните отношения. Същото се отнася впрочем и за въпроса за съответствието на концептуалните конструкции на геополитическия ревизионизъм на сложните практически задачи на политическия анализ и прогнозиране.

 

Бележки:

[1] Gray C.H. Postmodern war. The new politics of conflict. London: Rutledge, 1997; Stocker G., Schopf C. InfoWar. New York: SpringerWien, 1998.

[2] O’Brien R. Global Financial Integration: the End of Geography. London: Pinter, 1992.

[3] Бжезинский З. Великая шахматная доска. М.: Международные отношения, 1998, с.20.

[4] Страусс А. Униполярность. Концентрическая структура нового мирового порядка и позиция России // Полис, 1997, №2, с.29.

[5] Owens M.T. In Defense of Classical Geopolitics // Naval War College Review, vol. 52, no. 4 (Autumn 1999). [ http://www.nwc.navy.mil/press/ review/1999/autumn/art3-a99.htm]

[6] Kaplan R.D. Center Stage for the Twenty-first Century // Foreign Affairs, 2009, March-April, pp.16-32; Kaplan R.D.The Revenge of Geography // Foreign Policy, 2009. May-June, pp.96-105.

[7] Виж. Kaplan R.D. Center Stage for the Twenty-first Century // Foreign Affairs, 2009, March-April, p.17.

[8] Kaplan R.D. The Geography of Chinese Power // Foreign Affairs, 2010, vol.89, #3 (May/June), p.22

[9] Kaplan R.D. The Geography of Chinese Power, p.41

[10] Kaplan R.D. The Geography of Chinese Power, p.29

[11] Dolman E.C. Geography in the Space Age: An Astropolitical Analysis // The Journal of Strategic Studies, 1999, v.22, №2-3, р. 83-106; Dolman E.C. Astropolitik: Classical Geopolitics in the Space Age. London: Frank Cass, 2002.

[12] Dolman E.C. Astropolitik: Classical Geopolitics in the Space Age. London: Frank Cass, 2002, p. 8

[13] Сред малкото трудове, посветени на стиковката между теоретичнити постановки и практическата политика – Cohen S.B. Geopolitical realities and United States foreign policy // Political Geography, 2003, Vol.22, p.1-33.

[14] Виж: Agnew J.A. The territorial trap: The geographical assumptions of international relations theory // Review of International Political Economy, 1994, #1, p.53-80; Agnew J. Geopolitics: Re-visioning world politics. London: Routledge, 2003; O’Tuathail G. Critical Geopolitics: The Politics of Writing Global Space. Minneapolis, 1996; O’Tuathail G. Understanding Critical Geopolitics: Geopolitics and Risk Security // The Journal of Strategic Studies, 1999, v.22, #2-3, p.107-125; O?Tuathail G., Dalby S. Rethinking geopolitics. London: Routledge, 1998; O’Tuathail G. Geopolitical structures and cultures: towards conceptual clarity in the critical study of geopolitics. // In L.Tchantouridze (Ed.) Geopolitics: Global problems and regional concerns. Winnipeg: Centre for Defence and Security Studies, 2004, p.75-102; Geopolitics in a Changing World. N.Y., 2000; O’Tuathail G. Borderless worlds? Problematizing discourses of deterritorialization. Geopolitics, 2000, #4; Dalby S. Imperialism, domination, culture: the continued relevance of critical geopolitics. // Geopolitics, 2008, 13(3), p.413–436; Dittmer J., Dodds K. Popular geopolitics past and future: fandom, identities and audiences. // Geopolitics, 2008, 13(3), pp.437–457; Dodds K. J. Global geopolitics: A critical introduction. London: Pearson Education, 2005 и др.

[15] Tuathail G. Critical Geopolitics: The Politics of Writing Space. Minneapolis, 1996, p. 57.

[16] За това виж: Mercille J. The radical geopolitics of US foreign policy: Geopolitical and geoeconomic logics of power // Political Geography, 2008, Vol.27, pp.570-586

[17] Debrix F. Tabloid terror: War, culture and geopolitics. New York: Routledge, 2008; Dalby S. Warrior geopolitics: Gladiator, Black Hawk Down and The Kingdom Of Heaven // Political Geography, 2008, Vol.27, p. 439-455; Hyndman J. Mind the gap: bridging feminist and political geography through geopolitics // Political Geography, 2004, Vol. 23, p.307-322; Kofman E. Feminism, gender relations and geopolitics: problematic closures and opening strategies. // In E. Kofman and G. Youngs (Eds.). Globalization: Theory and practice. London/New York: Pinter, 1996, pp.209-224; England K. Towards a feminist political geography? // Political Geography, 2003, Vol.22, p.611-616 и др.

[18] O’Tuathail G., Dalby, S. Introduction: Rethinking geopolitics: Towards a critical geopolitics. // In: O?Tuathail G. and S. Dalby. Rethinking geopolitics. London: Routledge, 1998, p.4

[19] За това виж: Политическая наука: Новые направления. М.: Наука, 1999, С.30-31.

[20] Huntington S. The Clash of Civilizations. Remaking the World Order. N.Y.: Simon and Schuster, 1996.

[21] Паркер Дж. Преемственность и изменения в геополитической мысли Запада // Международный журнал социальных наук, 1993, №3, с.33.

[22] Виж: Agnew J.A. Geopolitics and Discourse: Practical Geopolitical reasoning in American Foreign Policy // Political Geography, 1992, v.11, №2, p.190-204; Luttwack E. From Geopolitics to Geo-Economics // National interest, 1990, №20, p.1-24; Luttwack E. The Coming Global War for Economic Power // The International Economy, 1993, №5, p.28-69; Luttwak E. The Endangered American Dream: How To Stop the United States from Being a Third World Country and How To Win the Geo-Economic Struggle for Industrial Supremacy. New York, 1993; Luttwak E. Turbo-Capitalism: Winners and Losers in the Global Economy. New York, 1999; Lorot P. La G?opolitique (with Fran?ois Thual). Montchretien, 2002; Sparke M. Geopolitical fears, geoeconomic hopes, and the responsibilities of geography // Annals of the Association of American Geographers, 2007, 97(2), pp.338–349; Lorot P. Introduction ? la G?o?conomie. Paris: Economica, 1999; Lorot P. Guerre et ?conomie (co-direction of the work with Jean-Fran?ois Daguzan). Paris: Ellipses, 2003 и др.

[23] Виж: Жан К., Савона П. Геоэкономика. М., 1997; Кочетов Э.Г. Геоэкономика и стратегия России. Истоки и принципы построения внешнеполитической доктрины. М., 1997; его же: Геоэкономика. М., 1999.

[24] Кочетов Э.Г. Геоэкономика и стратегия России, с.15.

[25] За това виж: Энергетическая безопасность глобализирующегося мира. М.: ИМЭМО РАН, 2008.

[26] Виж: Armitage R. The new geopolitics, introduction. // In: Bloomfield, L.P. (Ed.), Global Markets and National Interests, the new geopolitics of energy, Capital, and Information, Significant Issues Series, Vol. 24(3). Washington: Center for Strategic and International Studies (CSIS), 2002; Kalicki, J.H., Goldwyn, D.L. (Eds.) Energy and Security: Toward a New Foreign Policy Strategy. Washington: Woodrow Wilson Press, 2005; Klare M.T. Rising Powers, Shrinking Planet: The New Geopolitics of Energy. New York: Metropolitan Books, 2008; Moran, D., Russell, J.A. (Eds.) Energy Security and Global Politics: The Militarization of Resource Management. N.Y.: Routledge, 2009; Manning R.A. The Asian Energy Factor. New York: Palgrave, 2000; Goldman M.I. Petrostate: Putin, Power and the NewRussia. Oxford University Press. Oxford, 2008; Chester L. Conceptualising energy security and making explicit its polysemic nature // Energy Policy, 2009, Vol.37, October; Mert B. Geopolitics of European natural gas demand: Supplies from Russia, Caspian and the Middle East // Energy Policy, 2009, Vol.37, pp. 4482-4492; Morse E.L., Richard J. The battle for energy dominance. // Foreign Affairs, 2002, Vol.81, #2; Stulberg A.N. Moving beyond the great game: the geoeconomics of Russia’s influence in the Caspian energy bonanza. // Geopolitics, 2005, 10 (1), 1–25. Mayers Jaffe A. Geopolitics of Energy // Encyclopedia of Energy, 2004, Vol.2, p.843-851.

[27] Виж например: Scheer Н. Solare Weltwirtschaft. Munchen, 1999.

[28] За това виж: Dussouy G. Systemic Geopolitics: A Global Interpretation Method of the World // Geopolitics, 2010, Vol.15, #1.

* Ръководител на сектора по политически теории на Института за световна икономика и международни отношения към Руската академия на науките