Ако през първата половина на миналата 2010 световните информационни агенции и повечето големи медии се надпреварваха да описват с розови краски перспективите пред вече известните и предстоящи да бъдат открити в бъдеще находища на т.нар. „шистов газ”, в края на годината този ентусиазъм започна да секва. И то въпреки, че междувременно геолозите откриха запаси от шистов газ в Аржентина, Германия и Южна Африка. Проблемът е, че предварително разчетените ресурси засега не се превръщат в реални енергоносители.
През 2010, само в Европа стартираха девет проекта за проучване на евентуални залежи на шистов газ, пет от които се реализират в Полша. Стойността на всеки от проучвателните сондажи в страната е около 20 млн. долара. Първите количества шистов газ от дълбочина 1620 м бяха добити от пробния сондаж в Марковола-1. Съдейки по това, че в полските медии така и не се появиха данни за газовия дебит, можем да заключим, че притокът на газ е бил по-скоро затихващ. Според президента на полската държавна газова компания PGNiG Михал Шубски, първите резултати от проучването „не са особено добри”. Той обаче декларира, че продължава да оценява оптимистично перспективите за добива на шистов газ в страната. Между другото, в полските специализирани медии липсва информация за резултатите от сондажите по останалите четири проекта.
Експертите значително се разминават в оценките си за ресурсите и запасите от шистов газ, включително и защото нерядко оперират с различни понятия в прогнозите си за тях. Потенциално възможните ресурси на планетата от този енергоносители се оценяват на около 200 трлн. куб. м. Само предварителното им проучване ще отнеме между трийсет и петдесет години, като най-вероятно реално установените запаси ще се окажат от 1,5 до 3 пъти по-малки. Най-трудно обаче е да се установи, каква част от тях са достъпни за рентабилна индустриална експлоатация.
Истината е, че в света, на практика, все още не е натрупан достатъчно опит в разработката на находищата на шистов газ. През 2008, американската Администрация за енергийна информация (EIA) оцени доказаните запаси от този енергоносител в САЩ на 866,3 млрд. куб. м, но след това призна, че методиката и не е достатъчно съвършена. За което впрочем, има две основни причини.
Първата е, че под шистовия газ няма водна подложка нито пък пластът се ограничава отгоре с някакво покритие, затова традиционните методи за изчисляване на запасите му се оказват неприложими. За да се постигне сравнително достоверна оценка се налага покриването на огромните по площ находища с плътна мрежа от сондажи, само че това е нереално по чисто икономически съображения. Втората причина пък е, че плътността и топлотворната способност на шистовия газ са над два пъти по-малки, отколкото при обикновения природен газ. Тоест, елементарната оценка на добития обем не отразява полезността му – шистовият газ би следвало да се изчислява в тонове, а не в кубични метри, но това просто не е прието. Затова редица експерти използват за целта т.нар. кубични футове газов еквивалент (cfe).
През декември 2010, EIA най-сетне публикува данните за мащабите на доказаните запаси от шистов газ в САЩ от края на 2009, които се равняват на 1,637 трлн. куб. м. По топлотворната си способност това количество отговаря на около 800 млрд. куб. м обикновен природен газ, т.е. то е под 0,5% от доказаните газови запаси на планетата. В същия доклад се посочва, че добивът на шистов газ през 2009 се е равнявал на 84 млрд. куб м, което е само 2,7% от световния добив за същата година.
„Газовата революция” – митове и реалност
Вероятно малцина у нас знаят, че темата за добива на шистов газ съвсем не е толкова нова, както изглежда на пръв поглед. Първият сондаж в шистовите пластове е осъществен в САЩ от Уйлям Харт, още през 1821, т.е. цели трийсет години преди първия петролен сондаж. По онова време обаче, реализацията на тази идея в индустриални мащаби се оказва прекалено скъпа, поради което тя пребивава в забвение близо век и половина.
Впрочем, нека за начало си припомним, какво представлява шистовият газ. Става дума за същия природен газ, който се добива и от глинестите слоеве и се използва масово от индустриалните предприятия и гражданите. Разликата е, че е разположен в скални породи, които са по-ситни и твърди от глината и, които са известни като „шистови”. Освен това, залежите от него се намират много по-надълбоко, което поставя специфични изисквания към сондажите и значително усложнява и оскъпява добива.
Освен дълбочината обаче, самата технология на добива на шистов газ е по-сложна, на първо място, защото макар във всички, без изключение, шистови слоеве да се съдържа газ, сондажът не се запазва за дълго. Съотношението между „жизнения цикъл” на сондажите в шистови слоеве, спрямо тези за добив на обикновения природен газ, е 1:30, т.е. шистовият сондаж може да се експлоатира трийсет пъти по-кратко време от „обикновения”.
Така, докато средният „жизнен цикъл” за газовите сондажи в САЩ е 30-40 години, 15% от пробитите през 2003 в шистовия слой Barnett сондажи са изчерпали ресурса си само за 5 години. Тоест, за да се удължи „жизненият цикъл” на находището, се налага да се правят постоянни сондажи, което няма как да не се отрази и върху разходите. Освен това, технологията на добива на шистовия газ включва и „хидравличен разрив” (чрез вкарването на големи количества вода и тежки химикали, включително силно токсичен бензол, на значителна дълбочина и предизвикване на своеобразни „микроземетръси”). И макар че технологията на „хидравличния разрив на пласта” се прилага на равнище, което е доста под това на грунтовите води, тя няма как да не провокира сериозни екологични проблеми, заради голямата вероятност от изтичане на метан и на споменатите по-горе токсични вещества. За това, в частност, предупреди, през март 2010, професорът от Корнелския университет Робърт Хауърд. Между другото, анализът, направен в американския щат Уайоминг, където се намира един от най-големите залежи на шистов газ, показва, че химическите вещества, използвани при добива му, могат да проникнат в подпочвените води (такива вещества бяха открити в околните кладенци). И, ако в сравнително не толкова гъсто населените Съединени щати, където големите находища на шистов газ са сравнително по-близо до повърхността и е налице подходящата инфраструктура, добивът му има някакъвсмисъл, гъстонаселената Европа няма как да повтори американския успех, дори и само защото не разполага с толкова свободни участъци за осъществяване на множеството сондажи.
В тази връзка, си струва да напомним, че по време на пресконференцията си в София, през юли 2010, вицепрезидентът на Chevron Йън Макдоналд отбеляза, че в Европа все още не се добива шистов газ и затова се очаква, че цената му ще бъде много по-висока от тази на обикновения природен газ. И макар че тази информация бе тактично премълчана от преводача на събитието, тя не остана незабелязана от присъстващите представители на българските медии.
Ако обобщим казаното дотук, излиза, че добивът на шистов газ има редица недостатъци. На първо място, шистовите слоеве се различават от глинестите и сондажите в тях са доста по-трудни. На второ място е малкото количество кубични метра газ на единица площ от находището. На трето място, обемът на запасите, предвид лошия дренаж, е съвсем малък. На четвърто място са екологичните рискове, а на пето – необходимостта от специални технологии, което означава и ръст на себестойността. Сред плюсовете можем да посочим само големите обеми на запасите от шистов газ в света и близостта им до непосредствените потребители, което намалява разходите за създаването на съответната инфраструктура и транзита.
Впрочем, нека разгледаме въпроса и в чисто практическа плоскост. Засега шистов газ се добива единствено в САЩ. Което стана възможно само благодарение на свръхлибералното американско законодателство касаещо експлоатацията на земните недра и недотам силните позиции на местните еколози, в сравнение с тези в Европа например. Освен това, не всичко е ясно и по отношение себестойността на добива. Така, американските компании, специализирали се в добива на шистов газ, приключиха обявената за „свръхуспешна” 2009 с милиардни загуби. Chesapeake Energy Corporation например, декларира загуба от 5,8 млрд. долара (на нейните резултати ще се спра подробно по-нататък), а Devon Energy – от 2,4 млрд. Кой знае защо обаче, тези загуби не плашат пазарно ориентираните корпорации, което може да има само едно обяснение. И то е наличието на скрита държавна подкрепа. В крайна сметка, какво са подобни загуби, ако те са цената за преодоляване на „зависимостта от новите империи на злото” (т.е. от Русия или Иран)? Водени от „невидимата ръка на пазара”, световните гиганти в енергийния бизнес се готвят да добиват шистов газ в Китай, Индия, Австралия и къде ли не още по света. Европейските компании вложиха милиарди долари в тексаските петролни находища, докато американските купуват лицензи за разработването на шистови газови находища в Германия, Полша и дори в България, или пък създават съвместни предприятия в Норвегия. Според някои анализатори, шумът около новата „газова революция” може да се обясни и с това, че в проекта (като елемент от стратегията за преодоляване на „прекалената газова зависимост от Русия”) вече са вложени огромни финансови ресурси и сега се прави опит да се измъкнат още средства – този път от европейските държави, за осъществяването на „стратегическото развитие”, свързано с разработването на „иновационните газови находища”.
Доколко ефективен е добивът на шистов газ?
И така, доколко ефективен и печеливш е добивът на шистов газ в Съединените щати, които са водещата държава в тази сфера? Американските компании представят в Интернет достатъчно подробни годишни отчети по темата, като в това отношение особено показателен е отчетът на компанията Chesapeake Energy. От него става ясно, че още през 2008, когато цените на природния газ бяха рекордно високи, компанията е започнала да се сблъсква със сериозни проблеми. Така, балансовата и печалба е паднала 2,37 пъти, а задлъжнялостта и е нараснала с 29,4%. Въпреки това, компанията е продължила да изкупува правата върху перспективните, според нея, находища, но тяхната стойност (която в САЩ се отчита като потенциален дисконтиран приход) е намаляла с 46%. При това, очакваната доходност от добива на шистов газ е останала на неоправдано високо ниво (48 долара за 1000 куб м). През следващата 2009, тя е спаднала двойно, достигайки до 24 долара за 1000 куб. м.
Причината за това е нарастването на разходите. Още през 2007, сумата на операционните разходи и амортизационните отчисления е нараснала до 160 долара за 1000 куб. м. В отчета си за 2008, Chesapeake Energy обяви, че е продала изгодно част от активите си, за 8,6 млрд. долара, но тези средства не фигурират сред финансовите и постъпления през тази и през следващата година. От което следва изводът, че хилядите сондажи и милиардните заеми за осъществяването и са съсипали шистовия бизнес на компанията. Предишните разходи за сондажите са се прехвърляли към текущия добив, но очевидно разходите са нараствали по-бързо, отколкото приходите от продажбата на добития шистов газ.
През 2009, след спада в цените на газа, продължаването на тази практика стана невъзможно и, съдейки по официално публикуваната на сайта на Chesapeake Energy информация, компанията е предприела наистина отчаяна стъпка, отписвайки активи на обща стойност 22,2 млрд. долара. Вероятно става дума за отдавна осъществени сондажи, които така и не са покрили разходите по тях. В резултат от това, през 2009, рязко (с 30%) намаляват амортизационните отчисления, давайки възможност на компанията да декларира печалба от основната си дейност, макар че, като цяло, балансовите и загуби са достигнали 9,3 млрд. долара.
Ако наистина става дума за отписване на сондажи (а компанията просто не притежава други толкова големи активи), това е много показателно. Защото срокът на експлоатацията им е 5-8 години (да не забравяме, че първите отписвания са направени през 2008), като за този период почти половината сондирани находища са се изтощили. Което пък ни дава възможност да изчислим приблизително фактическия коефициент на възвращаемост на разходите при добива на шистов газ, който, както се оказва, не е никак висок.
При това, да не забравяме, че находището Barnet Shale, за което става дума, е първия актив на Chesapeake Energy и се смята за едно от най-добрите находища на шистов газ. Въпреки това, само десет години след началото на експлоатацията му, се оказва, че на много големи площи от него запасите са почти напълно изчерпани. Добивът на газ на компанията от това находище е намалял от 11,4 млрд. куб. м, през 2005, до 6,5 млрд. куб. м, през 2009.
Доказателство за това е и рязкото нарастване на разходите. Както е известно, обикновено първите сондажи се правят в участъците с най-голяма дебелина на пласта, където и дебитите са по-големи и добивът ще е по-голям. В участъка Barnett Shale, за съвсем кратки срокове, се забелязва много сериозен ръст на разходите по добива.
Като цяло, финансовата ситуация, в която се намира Chesapeake Energy, изглежда доста неприятна: при наличие на газови запаси, на стойност 9,5 млрд. долара, тя вече е натрупала 12,3 млрд. долара загуби, и има активи за около 20 млрд. долара, голямата част от които са краткосрочните газови сондажи. В тези тежки условия, ръководството на компанията полага героични усилия да избегне фалита, включително като увеличава добива на поскъпващия петрол, разширява спектъра на услугите в сферата на поддръжката и се опитва да продаде част от активите си. Възможно е, в крайна сметка, наистина да съумее да се измъкне от блатото, но със сигурност това няма да стане с помощта на добивите на шистов газ, още повече, че през 2009 делът на газа в общите приходи на Chesapeake Energy падна до 57%.
И още нещо твърде показателно. В отчета си за 2009, Chesapeake Energy за първи път представи данни за добива на шистов газ от своите находища (досега тя не бе публикувала такива данни). Оказва се, че на четирите и големи находища: Barnet Shale, Fayetteville Shale, Haynesville Shale и Marsellus Shale, годишният добив е бил 11,6 млрд. куб. м (петото голямо находище Eagle Fort Shale все още не се разработва). Други 1,9 млрд. куб м са добити от находището Greater Granite Wash, където се добива обикновен природен газ. Въпросът е, откъде тогава идват останалите 9 млрд. куб. м? Най-вероятно това е делът на Chesapeake Energy в съвместните предприятия, който тя е в правото си да прехвърли в своята сметка. Само че компанията не включва в тази сметка разходите по осъществяването на този добив. Ако разделим разходите и за добив на газ (2,6 млрд. долара) на обема на собствения и добив (13,5 млрд. куб. м) се получава реална себестойност от 192,6 долара за 1000 куб. м, което окончателно изяснява причините за трагичното състояние на Chesapeake Energy.
Кои са целите на кампанията за разширяване добивите на шистов газ?
Някои експерти смятат, че непрекъснато натрапваната през последните няколко години теза за уж колосалните запаси от шистов газ е щателно планирана пропагандна кампания, преследваща определени и съвсем не безкористни цели. Кампания, подобна на предишните за озоновата дупка в атмосферата, за птичия и свинския грип, както и за продължаващият да стои на водещо място в глобалния дневен ред въпрос за т.нар. „парников ефект”. Струва си да се замислим, кой всъщност печели от нея.
Фактите сочат, че водещите американски компании, добиващи шистов газ, сериозно са повишили капитализацията си, тъй като след временния спад в цените на природния газ и благодарение на мощната рекламна кампания за бъдещите перспективи пред новия енергоносител, повечето от тях успяха да продадат част от бизнеса си – и то именно най-застрашената. Така, Chesapeake Energy се споразумя за продажбата на част от лицензите си за добив на шистов газ с британско-американската British Petroleum, норвежката Statoil Hydro и френската Total, а друга, добиваща шистов газ, компания – XTO Energy, се сля с Exxon Mobil.
Най-много обаче спечелиха компаниите, доставящи сондажно и друго допълнително оборудване за добив на природен газ и петрол и осъществяващи самото сондиране. През 2010, в САЩ и Канада функционираха 2025 сондажни установки, което е 65% от общия им брой в света. А в момента, 66% от всички газови сондажи в САЩ са за добив на шистов газ. Компаниите, доставящи оборудването и осъществяващи сондажите, въобще не се вълнуват доколко реална е ефективността на добивите на шистов газ, тъй като получават парите си веднага след като предадат обекта на клиента. Затова не е никак случайно, че Chesapeake Energy напоследък акцентира именно върху разширяването на сервизната си дейност.
Междувременно, както се вижда, вече е ударил часът този печеливш бизнес да се разрасне и извън пределите на Северна Америка. Само Полша например, е инвестирала в проучванията на находищата на шистов газ 465 млн. долара, като тези проучвания, разбира се, се осъществяват от американски компании. Те вече са сключили подобни договори в Китай и преговарят за сключването им в Индия, Аржентина и редица африкански държави. В България също е налице сериозна американска активност в тази посока. Засега усилията им удрят на камък единствено в Русия по простата причина, че там обикновеният природен газ е в достатъчно големи количества, т.е. е прекалено евтин.
Шистовият газ – поредния балон?
Разбира се, далеч не всички в САЩ се поддават на грандиозната PR-кампания, рекламираща ползите от добивите на шистов газ. В тази връзка си струва да споменем един от най-известните американски геолози Арт Бърман (консултант на такива гиганти, като PetroChina, Total или Schlumberger), който още преди три години изрази много сериозни съмнения за рентабилността на добива на шистов газ, посочвайки, че голяма част от сондажите се изчерпват само след петгодишна експлоатация. Тогава мнозина побързаха да го обявят за „ексцентрик”, съмняващ се в „светлото газово бъдеще” на Америка, а част от фирмите, които консултираше, му обърнаха гръб, но той продължи да отстоява позицията си, която напоследък привлича все по-голямо внимание и печели много привърженици.
„Шистовият газ може да се окаже следващия балон, обречен да се спука” – прогнозира Арт Бърмън през лятото на 2010.
След всичко казано дотук, едва ли е случайно, че дори в Полша, където подклажданите отвън надежди за скорошното превръщане на страната в „новата Норвегия”, благодарение на големите и запаси от шистов газ, породиха своеобразна еуфория, мнозина политици и експерти предупреждават, че те могат да се окажат илюзорни. Така, вицепремиерът и министър на икономиката Валдемар Павлак открито разкритикува онези, които разчитат, че наличието на подобни запаси налага Полша да преразгледа дългосрочните си споразумения с руския „Газпром”: „Възможният добив на шистов газ е интересно бъдеще, но трябва реално да оценяваме и разходите, които са свързани с него. Шистовият газ е мечта и пожелание, докато руският газ е реалност”. На свой ред, шефът на Полския геоложки институт Хенрик Йежерски добавя, че едва след пет години ще стане ясно, дали в страната действително има запаси от шистов газ и в какви обеми.
Още по-скептично гледа на възможностите за добив на шистов газ, пълномощникът на чешкото правителство по въпросите на енергетиката и изграждането на АЕЦ „Темелин” Вацлав Бартушка, според който: „добивът на значителни обеми шистов газ в Европа е просто невъзможен”. Той посочва като основна причина за това голямата гъстота на населението на континента, което е огромно препятствие пред добива на шистов газ в индустриални мащаби. Затова заключението му е, че „добивът на такъв газ в държавите от ЕС е изключително съмнителен проект, който едва ли ще се реализира”. Което с пълна сила важи и за България.
Междувременно, редица анализатори посочват, че през последните седмици ажиотажът във връзка с разработването на находищата на шистов газ в Европа е започнал да затихва. В същото време, обемът на доставките на „обикновен” руски (и неруски) природен газ за страните от континента неотклонно нараства, а „Газпром” дори се споразумя с американската компания Sempra да започне да доставя (от юни 2010) на нейния терминал Cameron малки количества втечнен природен газ, което за пореден път доказва, че американците очевидно са решили да не се отказват от алтернативните газови доставки и със сигурност не разчитат кой знае колко на толкова рекламираните си огромни запаси от шистов газ.
* Център за анализи и прогнози в енергийната сфера
