06
Пет, Дек
5 New Articles

Южният коридор и Коридорът „Север-Юг” в сянката на „Южен поток”

брой2 2011
Typography

Повече от две години след острата криза между Русия и Украйна, която в началото на 2009 остави без газ редица европейски държави, ЕС още няма яснота как да повиши енергийната сигурност на своите уязвими източноевропейски членове. Но поне желание не липсва. Универсално средство за облекчаване (но не и за цялостно решаване) на проблема е повишаването на енергийната ефективност, за което ЕС си има разписана цел и срок за изпълнението й - 20% за периода 2010-2020. Реализацията на тази цел обаче върви трудно и бавно и вероятно няма да бъде постигната. Като цяло, ЕС не може да се похвали с наличието на общ енергиен пазар, но най-слабото място е газовият внос, защото е силно зависим от трансгранични тръбопроводи и често пъти от единствен доставчик, в лицето на „Газпром”. Очертават се две основни стратегии, на които залага Брюксел в стремежа си да преодолее проблема с липсата на общ газов пазар. Първата е изграждането на мрежа от нови газопреносни връзки в региона, затворен между Балтийско, Черно и Адриатическо море, а втората – отварянето на т. нар. Южен газов коридор, от Каспийско море до Югоизточна и Централна Европа.

Коридорът „Север-Юг”

В началото на февруари 2011 на Европейския съвет в Брюксел бе обявено, че общият енергиен пазар на ЕС трябва да бъде изграден до 2014, което ще „позволи електричество и газ да текат свободно”. За целта, през Източна Европа и Балканите трябва да мине нов газов коридор, получил името „Север-Юг”.  Той ще свързва района на Балтийско море (включително Полша) с Адриатическо и Егейско море, а по-късно и с Черно море. Като страни, които ще ползват новия коридор, поименно са изброени Полша, Чехия, Унгария, Словакия и Румъния и, възможно, Австрия и Хърватска. В дългосрочен план Европейската Комисия предвижда към така създадената система от газови връзки да се включат и страните от Югоизточна Европа, които не са членки на ЕС – Албания, Босна и Херцеговина, Хърватска, Македония, Черна гора, Сърбия, Косово, Молдова.

Идеята за междусистемните газови връзки, обединени в коридора „Север-Юг” датира от февруари 2010. Тогава в Будапеща се проведе среща по въпросите на енергетиката във формат „Вишеград +”, включващ страните от Вишеградската четворка: Полша, Чехия, Унгария и Словакия, както и Австрия, България, Румъния, Словения, Сърбия, Хърватска и Босна и Херцеговина[1]. Може да се предположи, че включването на темата за газовия коридор „Север-Юг” в дневния ред на Европейския съвет от февруари т. г. се дължи до известна степен на факта, че сега ротационен председател на ЕС е Унгария, която е разположена точно в географския център на бъдещия коридор и би могла да спечели най-много от изграждането му.

Списъкът с конкретните проекти от газовия коридор „Север-Юг” би трябвало да е готов през юни 2011, но някои вече бяха споменати. Това се терминали за втечнен газ на полското и хърватско крайбрежие, както и в Констанца, Румъния, и проекти за пренос на компресиран газ „в района на широкото Черноморие”. Не става ясно дали подпомагането на проекти за пренос на компресиран газ включва и субсидии за покупка на танкери, което е най-големия разход в случая. Споменава се и любимият на унгарците доста неясен проект NETS (New Europe Transmission System – Нова европейска преносна система), който би трябвало да обедини газопреносните мрежи в Централна и Югоизточна Европа чрез създаването на общ системен оператор (Transmission system operator).

Кой ще плати сметката?

Всички тези намерения на ЕС звучат добре, но вероятно ще се провалят, когато въпроса опре до пари. През 2009, Съюзът включи газопровода „Набуко” и газовите връзки България-Гърция  и България-Румъния в приоритетите си и обеща да ги подпомогне, съответно, с 200, с 45 и с 9 млн. евро. Към днешна дата обаче не е започнал строежа на нито един от тези тръбопроводи и това вероятно няма да се случи и през следващите 2-3 години. Всъщност, за тях важи същото, което на форума в Брюксел бе отбелязано за новите проекти от бъдещия коридор „Север-Юг”: те са „оправдани от гледна точка на сигурността на доставките и солидарността, но не могат да привлекат достатъчно финансиране на пазарен принцип”. Въпросът е, кой и защо ще осигури това недостигащо финансиране? ЕС си дава срок за отговор до юни.

Макар да има комисар по енергетиката, ЕС не купува, не продава и не транспортира природен газ. Това не правят и отделните страни членки, а само търговски компании, някои от които са държавни, а други частни. В същото време, отговорността за сигурността на газовите доставки на национално или общоевропейско ниво няма как бъде поета от търговски фирми. Именно оттук идва главното противоречие – енергийната сигурност може да се гарантира само при наличието на достатъчна спомагателна инфраструктура, играеща ролята на застраховка в случай на форсмажорни обстоятелства, като например спирането на транзита на руски газ през Украйна, през 2009. Бизнесът не иска да инвестира в строежа на тръбопроводи или морски терминали, служещи за „застрахователна полица” и, при нормални обстоятелства, работещи с малка част от капацитета си. Повечето съоръжения от планираният нов газов коридор „Север-Юг” са именно застрахователна полица, а не основно трасе за газоснабдяване на Централна и Югоизточна Европа. Източноевропейските и балкански страни не особено богати, за да платят такава застраховка, затова апелират към „солидарността” в ЕС. Понеже Германия е най-голямата и стабилна страна в Съюза и прави най-солидни вноски в бюджета на ЕС, необявеният данък „солидарност” бърка най-дълбоко в джоба на нейните граждани. Дали обаче Берлин ще е готов да плаща за скъпите енергийни проекти, посочени от Брюксел? Едва ли, особено след като Германия вече показа „солидарност” с финансовите проблеми на страни като Гърция. Всъщност, официални източници от Берлин вече заявиха, че повишаването на енергийната сигурност трябва да стане с „умни регулации”, насърчаващи частните инвестиции. Точно обратното твърди председателят на Европейския парламент Йежи Бузек, който е от Полша – една от страните бенефициенти от потенциалния коридор „Север-Юг”. Според него, само „умните регулации” не са достатъчни, трябват и пари, защото новите проекти не могат да се финансират само от частния сектор[2].

Споровете за финансирането на новите енергийни проекти се пречупват и през призмата на може би най-важното противоречие в ЕС – между наднационалните институции и националните власти на отделните страни-членки. Естествено, Комисията и комисаря по енергетиката Гюнтер Йотингер (въпреки че е германец) настояват за реализирането на мащабния проект за коридора „Север-Юг”, защото това е наднационално начинание, което би засилило преразпределителната роля на Брюксел, за сметка на националните правителства. От друга страна големите държави в ЕС като Германия, Франция или Великобритания са осигурили силна диверсификация на газовите си доставки и не са склонни отново да плащат сметката на бедните си източноевропейски роднини.

Въпросът има и геополитически измерения. Досега снабдяването на Източна и Централна Европа с газ винаги е ставало по тръбопроводи с ориентация от изток (Русия) на запад. Лансирането на коридор „Север-Юг” означава появата на вертикално ориентирана преносна инфраструктура и евентуална възможност за навлизане на суровина от Северно море и от арабските и африкански производители на втечнен газ (последното обаче напоследък е под въпрос, заради т.нар. „арабска революция”). Логично е Русия да даде отпор на тази алтернатива, включително опирайки се на здравата си енергийна връзка с Германия.

С по-важни последици за газовия пазар в ЕС може да се окаже друга инициатива, обявена на Европейския съвет през февруари. Става дума за предложението, от 1 януари 2012, страните-членки да информират Комисията за всички съществуващи и нови двустранни договори за доставка на газ с чужди страни и фирми. От своя страна, ЕК ще направи тази информация достъпна за останалите страни-членки „в подходяща форма, вземайки предвид необходимостта от защита на чувствителната търговска информация”[3]. Тази формулировка е доста предпазлива, но все пак споделянето на подобна информация между държавите от ЕС може са лиши „Газпром” от привилегированата му позиция да се договаря с всяка страна по отделно, отказвайки отстъпки, които вече е направил на други свои клиенти. Този казус ще става все по-актуален на фона на засилващия се натиск част от газа, доставян от „Газпром”, да се плаща по цени на спот-пазара и да се намали делът на доставките, попадащи в обхвата на клаузата „вземай или плащай (take or pay)”.

Вътрешните битки в Южния газов коридор

В началото на 2011 настъпиха чувствителни промени и в перспективите за реализацията на проектите от т. нар. Южен газов коридор, по който каспийския и евентуално иракски газ трябва да стигне до Европа. Да припомним, че под това общо име ЕС обединява няколко проекти за пренос на газ: Набуко, ITGI (интерконектор Турция-Гърция-Италия), TAP (Трансадриатически газопровод от Гърция през Албания до Италия), AGRI (Азербайджан-Грузия-Румъния интерконектор), Бял поток (Азербайджан-Грузия-Украйна) и проектът за пренос на компресиран азербайджански газ от терминала Кулеви, в Грузия, до България.

За разлика от споменатия вече коридор „Север-Юг”, Южният газов коридор може да даде не само застраховка за европейската енергийна сигурност, но и редовни доставки на цени, конкуриращи тези на „Газпром”. Това обаче няма да стане скоро. След като дълго време демонстрираха безпочвен оптимизъм спрямо „Набуко”, като флагман на Южния газов коридор, редица влиятелни фактори в ЕС вече се убеждават, че географията, геологията и технологията за добив на каспийския газ, съчетани с геополитическата изолация на Иран, са непреодолими препятствия пред реализацията на този проект в близките 5-6 години.

Азербайджански газ може да влезе в „Набуко” най-рано през 2017, когато ще започне втората фаза от експлоатацията на голямото морско находище „Шах Дениз”. При това става въпрос за количества в рамките на 15 млрд. куб. м годишно, което е едва 1/2 от капацитета на „Набуко”. При това въобще не е сигурно, че целият експортен потенциал на „Шах Дениз”-2 ще се насочи към Южния газов коридор. В момента купувачи на азербайджански газ, макар и в малки количества, са и Русия, и Иран.

Напоследък като допълващ източник за захранване на „Набуко” се сочи иракската част на Кюрдистан. Не е ясно обаче, кой трябва да бъде страна по концесионните договори за добив – дали иракското правителство в Багдад или лидерите на местната кюрдска автономия. Редно е да напомним и за проблемната ситуация със сигурността в Ирак. Освен това в тази страна има много неработещи газови електроцентрали именно поради недостиг на газ и е логично, ако се стигне увеличение на добива, той да се насочи в тази посока[4].

Другата надежда за „Набуко” е Туркменистан, който наистина има големи газови залежи, но те са главно в източната част на страната, на близо 1000 км от Каспийско море. В момента Ашхабад строи със собствени сили и финанси магистрален тръбопровод Изток-Запад, който ще бъде завършен най-рано в средата на 2015. Довеждането на туркменистанския газ до каспийския бряг обаче все още не означава, че той непременно ще пресече морето и, през Азербайджан и Грузия, ще се влее в „Набуко”. Вместо това може да поеме и на север по планирания заедно с „Газпром” Прикаспийски тръбопровод. Реалистично е да се очаква, че „Набуко” ще може да заработи с пълен капацитет едва когато туркменистанския газов добив достигне такива обеми (около и над 100 млрд. куб. м годишно), които не могат да се поемат от съществуващите експортни тръбопроводи на страната към Русия, Китай и Иран. Тогава Туркменистан ще търси на всяка цена уреждане на териториалните си спорове с Азербайджан за каспийския шелф и може да се откаже от сегашната си позиция, че продава газ само на своите граници, ако някой може да си го вземе от там. Поради неуредения юридически статут на Каспийско море, само активното ангажиране на Туркменистан и Азербайджан с Транскаспийски газопровод би могло до окуражи потенциални частни инвеститори и евентуално да неутрализира неизбежната яростна опозиция на Русия и Иран срещу подобно съоръжение.

„Набуко” може да бъде пожертван

От февруари т. г. от Брюксел вече идват сигнали, че „Набуко” може да бъде пожертван в полза на по-малкия и съответно по-реалистичен проект ITGI. Официални лица от ЕК насърчават обединяването на „Набуко” с ITGI. Как може да стане това, след като двата проекта имат съвършено различни крайни дестинации – съответно Централна Европа и Южна Италия? Отговорът, подсказван от Брюксел, е: първо да се построи ITGI, а след време, когато има повече газ, като продължение на общото трасе на двата газопровода в Турция, може да бъде изградена и частта от „Набуко”, преминаваща през европейска територия. Аргументите за това са цената – (по предварителни оценки „Набуко” ще струва три пъти повече от ITGI) и липсата на достатъчно газ за „Набуко”, чиито капацитет по план е три пъти по-голям от този на ITGI. Логиката, е че допълнителните количества азербайджански газ, които ще дойдат от „Шах Дениз”-2, не стигат за запълването на „Набуко”, но са достатъчни за по-малкия тръбопровод. На витиеватия език на брюкселските еврократи тази логика е изразена в изказване на говорителя на ЕК, според който различните проекти, влизащи в Южния коридор, трябва „да проучат възможността за взаимно изгодно сътрудничество”[5]. Съзнавайки опасността проектът им да бъде замразен, шефовете на „Набуко” категорично отхвърлят подсказваната от Брюксел опция за сливане с ITGI.

Неочакван победител в конкуренцията в рамките на Южния коридор може да излезе проектът за Трансадриатически газопровод, за който се говори най-малко. Той е най-евтин (1,5 млрд. евро), с най-къс маршрут(Солун-Бриндизи) и със сравнително малък първоначален капацитет – 10 млрд. куб. м годишно. Освен това проектът TAP предвижда изграждането на подземно газово хранилище в Албания и възможност за реверсен пренос (от Италия към Балканите) на 8,5 млрд. куб. м годишно. Но може би най-големият коз на TAP е фактът, че с дял от 42,5% сред неговите трима акционери се нарежда норвежката компания „Статойл”. Именно тя е оператор на добива азербайджанското находище „Шах Дениз”, притежава ¼ от него и, съответно, може да каже тежката си дума при избора на експортен маршрут. „Набуко” и ITGI не могат да се похвалят с акционери, ангажирани с добива на газ от „Шах Дениз.

Проектите за пренос на втечнен и/или компресиран азербайджански газ през Черно море до Румъния и България са по-скоро екзотика и геополитически блъф. Основна причина за лансирането им в публичното пространство е желанието на Азербайджан да покаже на Анкара, че каспийския газ може да стигне до Европа и по други трасета, заобикалящи Турция. За Румъния и България шумното обговаряне на подобни проекти също може да е от полза – така те намекват на „Газпром”, че не е незаменим доставчик за тях. Маршрут Каспийско море-Кавказ-Черно море-Румъния/България обаче предполага обръщането на газа от едно в друго агрегатно състояние и строежа на скъпи терминали или закупуването на суперскъпи танкери. Всичко това струва много пари и ще направи суровината непродаваема. Икономически несъстоятелен е и проектът „Бял поток”, особено след като, през 2010, Украйна подписа дългосрочен договор за цената на купувания от нея руски газ.

Като обобщение на сложната борба между различните маршрути в рамките на Южния газов коридор, както и между този коридор и инициирания от руската „Газпром” „Южен поток”, бих предложил следната прогноза за процентните шансове за реализацията на всички тези проекти в следващото десетилетие.

Прогноза за перспективите на проектите от Южния газов коридор и Южен поток в следващите 5 и 10 години[6]

Проект/Срок

Набуко

ITGI

TAP

AGRI

Бял поток

Кулеви-България

Южен поток

Вероятност да бъде работещ през пролетта на 2016

нула

50%

30%

Нула

нула

нула

50%

Вероятност да бъде работещ през пролетта на 2021

60%

80%

80%

5%

нула

5%

90%

 

Бележки:

1. Declaration of the Budapest V4+ Energy Security Summit; http://www.mfa.gov.hu/NR/rdonlyres/ABA63911-6A6B-4F1E-B65D-0D3956236E8B/0/V4_Energy_Declaration.pdf

2.  Pop, V. EU parliament chief: energy security needs public money; http://euobserver.com/9/31749

3.  Pop, V.EU leaders set deadlines for energy market; http://euobserver.com/9/31756

4.  U.S. Energy Administration Information. Country Analysis Briefs. Iraq, Sept. 2010; http://www.eia.doe.gov/cabs/Iraq/Full.html

5.  EU pushes pipeline merger in Southern gas corridor; http://www.euractiv.com/en/energy/prime-ministers-seal-north-south-gas-corridor-news-501765

6. Първоначален вариант на тази прогноза направих на конференция в Букурещ през декември 2010 г. Виж: Dimitrov, P. The Black Sea Routes of Russian and Caspian Natural Gas - Pipelines, Players and Geopolitical Ambitions. In: Compendium of Reports from International Conference “Evolving Strategic Environment and the Energy Security in the Wider Black Sea Region”. Under print.

* Българско геополитическо дружество