18
Съб, Ян
23 New Articles

Геополитическата архитектура на Евразия от Атлантика до Тихия океан

брой2 2011
Typography

След геополитическото самоубийства на Съветския съюз, прекрати съществуването си и моделът на двуполюсния свят, доминиран от двете свръхдържави. Западът се самообяви за победител в студената война и декларира „края на историята”, т.е. окончателната победа на неолибералния модел, доминиран от САЩ.

Както показаха изминалите оттогава години обаче, на практика, това не се случи. Глобалният неолиберален модел на устройство на света не се реализира, също както и този на световната пролетарска революция, преди него. Стратегическата грешка на Запада всъщност, до голяма степен, бе повторение на грешките, допуснати навремето от Съветския съюз. Ще припомня само, че марксизмът-ленинизмът също прокарваше тезата за края на историята и неизбежната смяна на капитализма от комунизма в целия свят.  Което, разбира се, нямаше как да стане.

Геополитическите цикли

Сред грешките, характерни за сравнително младата (от позицията на историческото време) западна политико-икономическа система, беше игнорирането на световните геополитически цикли. Както е известно, според привържениците на теорията за Големите многомерни пространства (сред които е и авторът на настоящата статия), могат да се разграничат следните геополитически цикли: краткосрочни 40-годишни цикли, средносрочни 100-годишни цикли и дългосрочни 500-годишни цикли, в чиито рамки се осъществява радикална промяна на световната геополитическа архитектура и световните (глобални, трансконтинентални) комуникации.

Характерно за краткосрочните четиридесетгодишни цикли е наличието на две фази. През първата двайсетгодишна фаза се очертават основните вектори на трансформацията на световния ред. В рамките на такъв двайсетгодишен период например, бяха изградени основите на Европейския съюз и поставени тези на китайските реформи, в САЩ и ЕС бе сложено началото на ерата на високите технологии и се появиха азиатските „дракони”. Бедуините в ОАЕ пък осъществиха впечатляващ скок от Средновековието направо в ХХІ век. Пак в рамките на подобна двайсетгодишна фаза навремето беше реализирана съветската индустриализация и, въпреки жестоката война с Германия, се създаде съветската свръхдържава.

През втората фаза на цикъла се осъществява окончателното „укрепване” на новото геополитическо положение на държавата. Така, ако в предходната фаза доминира някакъв вид имитация на действителността, през следващите две десетилетия можем да очакваме само постъпателна деградация във всички основни сфери на дейност. Някои държави могат да преминат в групата на световните сили (Китай, Индия), притежаващи геополитическа мощ, докато други (източноевропейските страни) прогресивно деградират по посока на глобалната периферия.

Краткосрочният геополитически цикъл, в общи линии, съвпада със съвременния икономически цикъл на световната конюнктура на Кондратиев (световно известен руски икономист, разстрелян от болшевиките – б.р.) и, до голяма степен, е обусловен от спецификата на 40-годишния цикъл на смяна на поколенията (1937-1977 за СССР, 1950-1990, за Япония и т.н.).

Средносрочните цикли съвпадат с циклите на световна хегемония, основаващи се на модела на Кондратиев - Уолърстийн (известен американски социолог, роден през 1930 – б.р.). Което пък дава възможност за обвързване на геополитиката с глобалната икономика. Този модел нагледно демонстрира, че упадъкът и възходът на световните геополитически хегемонии е директно свързан с преструктурирането на световното стопанство, описано в икономическите цикли на Кондратиев. Той обяснява цикличността на глобалната доминация на западната капиталистическа система, която се оказва недостатъчно условие при формирането на новата геополитическа архитектура на света.

Дългосрочните 500-годишни цикли пък водят до радикалната промяна на глобалната геополитическа архитектура по основните направления Изток – Запад - Изток и съответната трансформация на световните (трансконтинентални) комуникации и световните полюси на икономическо и технологично развитие.

Както е известно, моделът на Кондратиев - Уолърстийн е създаден за капиталистическата система, съществуваща само от няколко столетия насам, затова той не отчита вероятността на тези големи геополитически цикли.

Световната системна криза на неолибералния глобализационен модел съвпадна с поредната промяна на световния геополитически цикъл Изток – Запад – Изток. Между другото, първата жертва на тази глобална геополитическа трансформация стана постсъветска Русия, която, през 90-те години на миналия век, се устреми с отворени обятия към Запада. Само че, точно тогава, доминиращата западна сила – САЩ, които дори не бяха успели както трябва да отпразнуват победата си в студената война, започнаха да губят позициите си в света.

Къде е грешката, която допуснаха не само политиците, но и аналитичната общност? Според мен, не може да се игнорира геополитическата природа на Земята. Западът и Изтокът (както посочва и известният грузински философ Мераб Мамардашвили) са двете вечни страни, или моменти, на състоянието на човечеството. Те, по дефиниция, не могат да се пресекат и да влязат в конфликт помежду си, в чисто географски план. В едно друго многомерно пространство обаче, те могат да се срещнат и да влязат в конфликт помежду си.

Както е известно, Западът обединява предимно високоразвити държави, изповядващи принципите на демокрацията и гражданското общество. Войните, водени през последните години в Близкия и Средния Изток и на Балканите, както и редица други военни конфликти, демонстрираха и силата, и слабостта на Запада. Неговото технологично превъзходство е потискащо и очевидно не може да бъде неутрализирано с военни средства. В същото време, Западът е прекалено бавен при вземането на решения и може да действа ефективно, само когато разполага с пълна политическа подкрепа. Западът е безразличен към материалните загуби, но е изключително чувствителен към гибелта на своите граждани. От друга страна, западната цивилизация, макар и традиционно склонна към експанзия, започва да губи монопола върху приоритета на собствените си ценности, компрометирани от опитите за силово разпространение и налагане на демокрацията в Евразия.

В геополитиката, Изтокът често се отъждествява с Евразия. Контролът над Евразия е ключов проблем в мнозинството геополитически теории и концепции. Основната гестратегическа цел на всички съществували някога в Евразия империи винаги е била контролът върху колкото се може по-обширни територии и големи комуникационни възли. Мнозина пълководци са съумявали да завоюват достатъчно обширни евразийски пространства, но много малко от тях са притежавали необходимата стратегическа визия, позволяваща контролът над тези пространства да бъде съхранен, с помощта на търговските комуникации, а не само със сила. Ще напомня също, че, за разлика от Запада, съвременният Изток, начело с Китай и Индия, демонстрира впечатляващо устойчиви темпове на растеж.

Разделеният Запад

След разпадането на СССР, Западът, начело със САЩ, не съумя да гарантира монополната си глобална доминация. В резултат от пировата победа на християнския Запад над православния Изток, Западът се оказа разединен, като от едната страна на този разлом са САЩ, а от другата Европа, която, на свой ред, се раздели на „истинска” и „разчитаща на външна помощ” (или, ако използваме американската терминология, на „Стара” и „Нова) Европа. Както е известно, именно западният либерален икономически модел породи сегашната световна системна криза, съпроводена от спад в темповете на развитие.

И така, еднополюсният „американски” свят не стана реалност. В основата на американската външна политика след Втората световна война бе поставен крайният прагматизъм, предполагащ отказа от каквато и да било сантименталност, алтруизъм и идеализъм. Истината е, че само в литературната класика любовта управлява света, на практика, дори демокрацията често се налага от позициите на военно-политическата сила, а светът продължава да се дели по стария принцип на „свои и чужди”. През последните двайсетина години, САЩ се опитаха да действат като „единствен световен полицай”, който обаче не носи отговорност за „страничните последици от налагането на ред в една или друга точка на света”. Човешките права бяха обявени за приоритет дори по отношение на държавния суверенитет, което позволи осъществяването на несанкционирани от съответните глобални институции военни акции против различни суверенни държави, довели в редица случаи до масови жертви сред цивилното население. Показателно в това отношение е, че Вашингтон щателно изчисляваше броя на загиналите в Ирак американски войници, докато броят на загиналите по време на налагането на „демокрацията” в тази страна нейни граждани, се изчисляваше с „плюс-минус няколко десетки хиляди”.

Колкото и да е парадоксално, но гигантските интелектуални и други възможности на единствената свръхдържава на планетата, както и на Запада, като цяло, се оказаха недостатъчни за решаването на толкова сложна задача, като „гарантирането на глобалната американска доминация”. Затова, поне според мен, САЩ, които консумират до 40% от световните ресурси, в рамките на глобалната конкуренция за достъп и контрол над източниците на тези ресурси, са обречени, рано или късно, да изоставят тезата, че политиката им се ръководи единствено от идеята за налагането на демокрацията в света. В тази връзка ще напомня, че не можа да получи необходимото развитие и „натоцентристката” концепция за превръщането на Северноатлантическия алианс в поредния глобален център по проблемите на сигурността, наред със Съвета за сигурност на ООН.

Сбогуването с новата Римска империя

Основната геополитическа цел на Европейския съюз беше създаването на своеобразна нова Римска империя, върху западнохристиянския фундамент, в която на православните християни от новите източни членки на Съюза бе отредена по-скоро подчинена роля. С евентуалното присъединяване на Турция към ЕС пък трябваше окончателно да бъде решен т.нар. Източен въпрос. В широкия смисъл, Източният въпрос не се изчерпва само с борбата за контрол над Проливите, а включва и проблема с Втория Рим (т.е. православната империя). През последните години обаче, и проектът за Европейски съединени щати също навлезе в период на дълбока криза. Днес пет държави от т.нар. „Стара Европа” осигуряват 73,9% от БВП на Европейския съюз, а останалите 22 членки – само 26,11%. Без да притежава значителна и самостоятелна военно-политическа мощ, ЕС не може да претендира за ролята на „световна империя”. Възможно е сегашната глобална финансова криза да погребе завинаги идеята за създаването на консолидирани европейски въоръжени сили. А без военна мощ ЕС няма как да стане световен геополитически играч.

След краха на Съветската империя, бившите държави от т.нар. „социалистически лагер” се устремиха на Запад, отказвайки се от „светлото комунистическо” в името на още по-светлото капиталистическо бъдеще, като за целта прибързано се отказаха и от всичките си социални постижения. Още тогава редица водещи западни анализатори предупреждаваха за опасностите, с които е свързан резкият преход от централизираната комунистическа икономика към ултралиберална пазарна система. Новите членки на ЕС, свикнали още от времето на пребиваването си в съветското геополитическо пространство да бъдат спонсорирани и подпомагани от „големия брат”, разчитаха, че Брюксел ще възприеме съответната политика спрямо тях. Което обаче не се случи. Тази „потребителска” стратегия на новите членки на ЕС се прояви най-силно в сферата на финансовата политика, чрез договарянето на мащабни заеми от международните финансови институции. Тоест, тези страни се опитаха да прехвърлят отговорността за собствения си просперитет и съществуване от рухналия Съветски съюз на новия „голям брат”, в лицето на ЕС. Надеждите им, че ще срещнат пълно разбиране и ще получат всеобхватна подкрепа от Брюксел обаче се оказаха по-скоро илюзорни.

Очевидно, ХХІ век ще премине под знака на глобалната конкуренция между трите световни полюси на икономическото и технологично развитие – Северна Америка, Европейския съюз и Азиатско-Тихоокеанския регион.

В тази глобална конкуренция, като основни съперници на САЩ се очертават ЕС и Китай. След разпадането на СССР, ЕС загуби статута си на привилегирован стратегически партньор на САЩ. Затова Белият дом започна да отделя специално внимание на евразийската си геополитика, акцентираща върху етнонационализма на най-бедните държави от региона, включително такива като Киргизстан, Грузия и Украйна.

Но, въпреки очевидното си военно-техническо превъзходство, Америка не е в състояние да подчини Евразия. Евразия така и не се превърна в елементарна „шахматна дъска” за геополитиката на САЩ. Става все по-очевидно, че големите геополитически пространства в Евразия, проектирани от САЩ (като „Големия Близък изток” или „Голяма Централна Азия”), се оказват по-скоро „голям блъф”. Въпреки това обаче, Америка, включително и под ръководството на сегашния си президент, който преди време получи Нобеловата награда за мир, продължава войната в Афганистан, а дори и след толкова шумно прокламираното изтегляне на американските войски от Ирак, там остава контингент от 50 хиляди военни, които вече се водят като „съветници” на Държавния департамент на САЩ.

Несъмнено, САЩ ще продължат и занапред да предприемат всички възможни мерки за да не допуснат изграждането на комуникационна конструкция, укрепваща възможните континентални геополитически блокове и глобалните конкуренти на Америка. След неуспешните опити за създаването на зона на „контролирана и управлявана нестабилност” по маршрутите на Великия морски път между Азиатско-Тихоокеанския регион и Европа, САЩ  се готвят да отворят трети, на територията на Евразия, американски фронт за „борба с тероризма” в Йемен и държавите от региона. Едва ли ще бъде кой знае каква сензация и, ако с течение не времето се окаже, че активността на сомалийските пирати, снабдени с модерно навигационно оборудване и отлично информирани за маршрута, товара и охраната на корабите, плуващи покрай бреговете на Източна Африка, е обслужвала определени геополитически цели.

Битката за постсъветското геополитическо наследство

След краха на Съветската империя, на глобалната политическа карта възникна огромен вакуум, към който моментално се устремиха Съединените щати. Скоро след тях в същата посока се насочи и Китай, още повече, че мощният му икономически ръст доведе до остър недостиг на собствени ресурси. Съветското геополитическо наследство обаче беше толкова мащабно, че прониквайки в постсъветското пространство САЩ и Китай първоначално не влязоха в пряко съприкосновение и не генерираха потенциални конфликтни зони. Така, американците осъществиха успешна експанзия в Централна и Източна Европа, настъпват в Южен Кавказ, а в Централна Азия и Индия си съперничат с китайците. Докато САЩ започнаха интензивно да налагат демокрацията в периферните зони на постсъветска Евразия, Пекин успешно осъществи икономическа експанзия в Латинска Америка и Африка. В резултат, както и заради естествените вътрешни процеси в региона, Латинска Америка осъществи ясно забележим „ляв завой” и напоследък там се отбелязва значителен ръст на настроенията срещу политиката на САЩ.

Още в периода на противопоставяне между двете свръхдържави (САЩ и СССР) в света започнаха да се проявяват ясни тенденции към многополюсен модел. Характерно за този процес е неравномерното съзряване на социално-икономическите, военно-политическите, демографските и т.н. глобални полюси. Но тази регионализация на международните отношения е неприемлива за Съединените щати, не само заради тяхната военна и икономическа мощ, но и защото налага ограничаването им в географските рамки на Северна Америка.

Във формиращата се геополитическа архитектура на съвременния свят възникват нови регионални центрове със собствени сфери на влияние, включително Китай, като лидер на Югоизточна Азия, а също Индия, Япония, Бразилия, Иран, Русия, ЮАР. Очертава се и групата на най-перспективните и динамично развиващи се икономики и пазари в света – Бразилия, Русия, Индия и Китай (БРИК). Държавите от БРИК притежават 26,9% от световната суша и в тях живеят 40% от населението на планетата (2,7 млрд. души). Обемът на техния БВП се равнява на 15%, а по паритет на покупателната способност – на почти 25% от световния БВП. В БРИК са концентрирани 40% от световните златни запаси (2,8 трлн. долара, като само китайските запаси се оценяват на 1,5 трлн. долара). Китай и Индия демонстрират устойчив икономически ръст дори в условията на световната финансова криза (през 2009, съответно, с 8,7% и 5,7%). Отрицателният ръст в Бразилия за същата година бе само 0,2%, докато в Русия той достигна 7,8%. Тоест, БРИК е нееднороден и включва различни по големина държави, принадлежащи при това към различни религии и цивилизации. Като Китай заема особено място. Китайския БВП (по паритет на покупателната способност) е четирикратно по-голям от руския и двукратно - от индийския.

Най-голямата изненада в новата глобална геополитическа архитектура е именно поемането на ролята на втора (засега) свръхдържава от комунистически Китай. В същото време, не можем да очакваме възраждането на двуполюсния модел, под формата на т.нар. „Кимерика” (т.е. Китай + Америка). Пекин не възнамерява да поема персонална отговорност за световния ред, повтаряйки грешките на Съветския съюз, поел непосилното бреме на отговорността за съдбата на цялото „прогресивно човечество”.

Геополитиката на китайския Дракон

Традиционната китайска цивилизационна геополитика (следваща принципа „пътища и стени”) се основава на интегралната геополитическа мощ на държавата. Наред с политическата стабилност, военната, икономическа и технологична мощ, тя включва още един елемент – духовната сила и хармония. В това отношение, Китай може да се похвали с „двойна идеологическа закалка” - тъй като се придържа едновременно и към традиционното конфуцианство (с елементи от будизма) и  към комунистическата идеология (все повече трансформираща се напоследък в откровен национализъм).

Съвременната китайска цивилизация решава геостратегическите си задачи, следвайки своята собствена, а не западната, логика. И е крайно време останалите, включително САЩ, ЕС и Русия, да свикнат с това.

Макар че Китай е реален претендент за статута на свръхдържава, Пекин не демонстрира кой знае какъв стремеж за членство в „клуба” на седемте водещи държави в света (Г-7), в който преди време беше предоставено място и на сравнително по-слабата икономически Русия. Според китайците, тази група не е легитимна, от гледна точка на международното право. Освен това, традиционната представа за Китай като център на света не позволява на Пекин да слезе до нивото на заобикалящите го „варвари”, а пък, когато китайската геополитическа мощ стане наистина неоспорима, всичко само ще си дойде на мястото. Сред фундаменталните принципи на традиционната китайската геополитика е ненамесата в чуждите конфликти, следвайки правилото „нека варварите се бият помежду си, отслабеният победител все някога ще „допълзи” да се поклони на Пекин”.

Китайците се обявяват против европоцентризма и американизма, които, според тях, са насочени към „намеса във вътрешните работи на другите държави”, под лозунга за защита на „човешките права”, тълкувайки последните по доста своеобразен и неприемлив от гледна точка на китайската традиция начин. Дразни ги самодоволната увереност на американците в превъзходството на принципите на западната демокрация и култура над всички останали. В същото време са налице съществени различия между китайците и европейците в подходите им към общественото развитие. Динамичният, „революционен” европейски модел на развитие е неприемлив за една държава-цивилизация, за каквато се смята Китай.

Съвременната интерпретация на „геополитиката на пътищата и стените” включва два основни елемента. Така, концепцията за „стратегическите граници (стени) на жизненото пространство” изисква концентриране на усилията върху нарастване на геополитическата мощ вътре в страната (т.е. „между стените”), с цел да се гарантира единството на държавните и цивилизационни граници. В това отношение властите в Пекин следват принципа на Дън Сяопин във външната политика: „да изчакваш, без да си подаваш главата”, който, на практика, е изцяло в духа на конфуцианската традиция. Вторият елемент (пътищата) пък изисква „да се върви навън”, осъществявайки мощна икономическа експанзия.

Възходът на комунистически Китай (за разлика от този на някогашния Съветски съюз) се осъществява, най-вече, чрез нарастване на икономическата му мощ. Както е известно, Китай стана член на Световната търговска организация, в която доминират предимно интересите на Запада. В същото време обаче, той стартира реализацията на собствен амбициозен проект в сферата на глобалната търговия. Така, през 2002, станахме свидетели на наистина историческо събитие. Беше създадена най-голямата в света Зона за свободна търговия АСЕАН-Китай, обединила 1/3 от населението на планетата.

След петстотингодишно прекъсване, Китай отново се превърна в световна търговска държава.

На практика, глобалната геополитическа архитектура се развива не по американски, а по китайски сценарий. Китай, който е велика държава по своите географски и демографски параметри,  непрекъснато увеличава икономическата си мощ, опирайки се не само на вътрешните си ресурси, но и чрез консолидацията на китайската диаспора („хуацяо”) в целия свят. В геополитическата стратегия „да се върви навън”, основен съюзник на Пекин е огромната китайска етническа общност известна като „Голям Китай” и включваща Континентален Китай, Островен Китай (Тайван, Хонконг, Сингапур) и китайската диаспора, включително тази в САЩ. По икономическата си мощ (БВП, съобразен с паритета на покупателната способност) тази нова, невиждана досега екстериториална групировка (наддържавно образувание), или по-скоро непознат на Запада модел на транснационална корпорация, е напълно съпоставима със САЩ.

С други думи, Голям Китай се превръща в много сериозен самостоятелен геополитически играч, способен, с помощта на „хуацяо”, да матира противниците си на глобалната геополитическа шахматна дъска, някъде далеч в тила на Запада или в евразийското пространство. Стига да получи необходимия знак от Пекин. Засега Западът не разполага с технологии за успешна борба с този феномен.

Укрепвайки държавната си мощ, Китай разширява и радиуса на своето геополитическо и геоикономическо влияние в Евразия. Поне според мен обаче, той ще се опита да разшири границите на жизненото си пространство не чрез присъединяването на нови територии, а посредством икономическата експанзия и създаването на марионетни държави (протекторати). Между другото, сред първите кандидати за такъв прокитайски протекторат, е и територията на Русия, между езерото Байкал и Владивосток.

В Евразия, геополитическите цели на Китай и САЩ, по отношение на Централна Азия (постсъветските републики), са насочени към откъсването и от руското геополитическо пространство и, частично, съвпадат. В същото време обаче, за разлика от американската, китайската геополитика залага в Евразия не на етнонационализма и марионетната демокрация, на един консолидиращ (на основата на икономическия ръст) модел, предвиждащ запазването на полиетничния характер на цивилизационните граници.

Китай стана единствената държава в света, способна да отговори адекватно на информационните технологии, използвани от американските специални служби, в рамките на реализацията на новата геополитика на САЩ в Евразия.

Междувременно, след частичния неуспех на американската военна интервенция в Близкия изток (Ирак), Вашингтон възприе курс към избягване на директната конфронтация с Пекин. В условията на разразилата се финансова криза, Белият дом се опасява от евентуални „резки движения” от китайска страна, по отношение курса на американския долар. В същото време, в момента китайската и американската икономики са толкова тясно свързани помежду си, че това, само по себе си, гарантира „студения мир” между двете свръхдържави.

Амбициите на Индия

Източната индийска цивилизация се основава на трансцедентните принципи на мирозданието. Геополитическата мощ на Индия, до голямата степен, се определя от силата на вярата. Както е известно, индуизмът се стреми да поддържа хармония между духа, ума и тялото, неслучайно Древна Индия била наричана „страната на мъдреците”. Съвременна Индия не страда от комплекс за непълноценност пред западната и другите цивилизации. В многомерното комуникационно пространство на планетата, индийската цивилизация се опитва да следва „среден път” между „индивидуализма” на Запада и „колективизма” на Изтока. Принципът на неприсъединяване (отказ от участие в блокове) изигра важна роля за икономическия възход на страната. В Индия, втори държавен език е английският, останал в наследство от колониалното и минало. А в съвременната глобализационна епоха именно това е езикът, на който общуват помежду си отделните цивилизации.

Основополагащ принцип на индийската цивилизация е „единство чрез плурализъм”. Единството в многообразието съдейства за самоидентификацията и именно на цивилизационна, а не на национална основа. За разлика от Китай, Индия представлява успешен пример за изграждане на гражданско (демократично) общество и позитивна трансформация на европейския (британския) парламентаризъм на индийска почва. Което би се оказало невъзможно при едно по-ниско равнище на социално-икономическото развитие и без наличието на съответните традиции, заложени в цивилизационния (социокултурен) код.

Индия демонстрира успешна стратегия за развитие, опираща се на западния политически и технологичен опит, както и на собствените цивилизационни особености. В сравнително близко бъдеще, тази страна ще притежава най-голямото население на планетата. Огромна роля за консолидацията на народностите на Индия играе индийската киноиндустрия (Боливуд), като страната е на първо място в света в сферата на филмопроизводството.

Специфичният път на Индокитай

Ролята на конфуцианството за модернизацията на Азиатско-Тихоокеанския регион е добре известна, но истината е, че будизмът също съдейства за този процес. Всеки истински будист помни тезата на Буда, че „Чувството за собственост не се измерва с вещите, а с мислите. Можеш да имаш много вещи и да не си истински собственик”.

Осъществяващите се тектонични геополитически промени в Евразия, наред с Китай и Индия, отново извеждат на преден план на световната историческа сцена и Индокитай. Като съществена роля за това играе духовната сила, в чиито фундамент е поставена сложната смес от конфуцианство, будизъм, индуизъм и комунистическата идеология.

В резултат от геополитическата трансформация, в Евразия се заражда нов 500-годишен геополитически цикъл. Отново удря часът на Южните морета, чиито предвестник бе и появата на източноазиатските „дракони”. Именно това определя и геополитическия код на Индокитай.

Днес Китай и азиатските „дракони” отправят предизвикателство към Запада не само в морските простори, но и в космическото и киберпространството.

В същото време, Съединените щати постепенно изчерпват възможностите си да експлоатират и налагат със сила „демократичните ценности” (в своята собствена интерпретация) в Евразия. Битката за Индокитай бе загубена от тях. Както е известно, геополитическото противопоставяне между великите държави в Индокитай, разгоряло се през втората половина на миналия век, доведе до гибелта на над 5 млн. местни жители, имайки предвид Виетнамската война и геноцида в Камбоджа. В крайна сметка, САЩ не съумяха да превърнат Индокитай и, най-вече, Тайланд, в плацдарм за дестабилизацията на Китай. Мнозина анализатори смятат, че от глобализацията печелят най-вече Съединените щати. Само че, именно благодарение на глобализацията, евразийските нации придобиха възможност не само да се противопоставят на американския натиск, но и сами да осъществят мощна икономическа експанзия, включително и на американския пазар.

Близкият изток и турският възход

През последните шест десетилетия, палестинският конфликт придоби толкова сложни измерения, че вече наподобява прословутия „гордиев възел”, който не може да бъде разплетен, а може само да бъде „разрязан”. В подобна ситуация, силният играч би следвало пръв да демонстрира великодушие. Едва ли можем да очакваме нещо подобно обаче от прекалено прагматичната Америка. Проблемът с евентуалното придобиване на ядрено оръжие от Иран едва ли би възникнал, ако преди това Израел не се бе превърнал в ядрена държави без Вашингтон въобще да се опита да му попречи. Така нещата стигнаха дотам, че всеки палестински лидер рискува да бъде обявен за враг на собствената си нация, ако дръзне да признае Израел за еврейска държава. Ясно е и, че мюсюлманският свят едва ли някога би простил изчезването на Палестина от близкоизточната карта. Ако не съществува Палестина, трудно би просъществувал и Израел. Разбира се, надеждата винаги умира последна. Възможно е все още да бъде намерен някакъв изход, но само ако сигурността в региона бъде поставена от великите държави над собствените им геостратегически интереси.

Мюсюлманският свят, като цяло, демонстрира модел на солидарна (мултипартньорска) геополитика, в чиято основа е заложен местният исторически опит. Под покривалото на ислямската държавност, в зоната на етнополитическите евразийски граници, през Средновековието е формулиран модел на поликонфесионална и полиетническа търпимост, което по онова време съдейства за разцвета на комуникационните функции на свободната търговия и за междуцивилизационния диалог.

Днес в Близкия изток особено място заема опитът на светската държава (олицетворяван най-вече от Турция) и този на теократичната монархия (Саудитска Арабия).

Турция реализира специфична либерална мултипартньорска версия на нео-евразийската доктрина, с елементи от идеологията на „третия път”, ефективно сътрудничейки си и със Запада, и с Изтока. Този курс обаче, изостри борбата между местните прозападно настроени кръгове и евразийците. Както е известно, през септември 2010, в Турция се проведе исторически референдум, на който управляващата Партия на справедливостта и развитието получи „вот на доверие” за по-нататъшна демократизация и ограничаване ролята на армията, явяваща се основен гарант за запазване курса на кемализма.

Днешна Турция не само се възражда като регионална сила, но и съумява да лансира собствен модел за интеграция в многополюсния свят.

Добре позната е популярната, особено на Запад, теза за неспособността на мюсюлманите да създадат проспериращи държави, като успехът на някои от тях обикновено се свързва само с големите им енергийни запаси. Само че и други страни (например Нигерия) имат петрол, но това невинаги помага животът на жителите им да се промени към по-добро. На второ място, Саудитска Арабия добива повече петрол, отколкото съседните арабски държави, но равнището и качеството на живота в нея отстъпва не тези в някои от тях.

За изненада на мнозина, днес най-проспериращата държава в Близкия изток не е Израел, ползващ се с подкрепата на САЩ в продължение на толкова години, а Обединените арабски емирства, където местната монархия съумя да реализира на практика „светлото бъдеще” на авторитарния капитализъм, притежаващ впрочем и множество социални черти. Функциите на регионална икономическа столица преминаха първо от Бейрут към Истанбул, а напоследък се прехвърлят към Дубай, където се изгражда един от новите „световни градове” (кибер-пристанище), разположен на границите на многомерно комуникационно пространство, в което се осъществява мащабен обмен на търговски, индустриален и финансов капитал, информация и знания.

В ОАЕ, за фантастично кратък, от историческа гледна точка, срок бе осъществено формирането на нация, на основата на консолидацията между народа и властта. През последните години тям бяха постигнати впечатляващи успехи в социалната, инфраструктурната, технологичната и образователната сфери.

Тоест, източният свят ни демонстрира, че авторитарните и полуавторитарни режими са в състояние да създадат солидарен държавен модел, при това демонстриращ темпове на икономическо развитие, по-високи от тези на Запад.

Този авторитарен (държавен) капитализъм, въпреки очевидния „недостиг на демокрация”, демонстрира сериозни успехи в „завоюването” на световните пазари, опирайки се на икономическата или финансовата си мощ. Глобализацията и модернизацията се осъществяват, предимно, без паралелната им „уестърнизация”. Тоест, оказва се, че може да съществува ефективен капитализъм и без наличието на свобода, в западния смисъл на това понятие, гарантиращ икономическото достойнство на гражданите и тяхната социална обезпеченост. Това означава, че освен западния, може да съществува и специфичен китайски, руски, арабски и т.н. капитализъм, отчитащ местната менталност. И макар че източните модели на авторитарен капитализъм не се експортират със сила, за някои държави те се оказват по-привлекателни от американския модел на „най-честната” демокрация, който Вашингтон се опита да наложи със сила в Афганистан и Ирак например. Неслучайно, повечето арабски лидери не крият презрителното си отношение към американските препоръки да се поучат от опита на тези „марионетъчни демокрации”.

Преходът от еднополюсен към многополюсен свят

Мнозина анализатори съвсем основателно предупреждават, че многополюсната геополитическа архитектура на света няма да бъде по-безопасна от някогашната двуполюсна, както и от краткотрайния еднополюсен модел, а вероятността от етнонационални и етнорелигиозни конфликти ще нарасне. Затова, поне според мен, в името на международната сигурност, следва да се обърне специално внимание на възможността многополюсният свят да се гради върху принципите на регионалната биполярност.

Биполярният свят е по-устойчив, отколкото еднополюсния, при това не само в мащабите на цялата планета, на и на регионално равнище.

В своеобразен фундамент на този нов свят могат да станат например геополитическите оси в Европа (Берлин - Москва), в Близкия изток (Анкара - Техеран) и в Индокитай (Банкок - Ханой). За да не се допусне възникването, или пък за да се смекчи нестабилността в многополюсния свят, е необходимо създаването на поне две геополитически оси между регионални държави в рамките на многомерните Големи пространства. Така например, в Евразия, е възможно формирането на геополитическа ос Анкара – Москва. А имайки предвид традиционните връзка на Русия и Турция с Европа, този геополитически триъгълник би могъл много по-надеждно да гарантира международната сигурност.

Преходът към многополюсен свят оказва съществено влияние върху геополитическата и геоикономическа трансформация на държавите, международните комуникации, глобалните и регионални стокови пазари. В глобалното общество на риска тотално се ерозира отговорността на държавните институции, често оказващи се безпомощни в съприкосновението си с действителността. Пример за това е съдбата на някои източноевропейски постсоциалистическите държави. Опиянени от свободата си и устремени към Запада, те бързо попаднаха в свеобразен капан. Техния прекален „пазарен романтизъм” стана причина за поредица от икономически провали, съпроводен от появата на духовен и икономически вакуум и загуба на редица социални придобивки. Прекалената вяра във всемогъщието на демокрацията и неограничения от нищо свободния пазар задълго компрометира в очите на жителите им ценностите на гражданското общество и позволи възхода на политици-популисти, позволяващи си действат в очевиден разрез с тези ценности, а и с демократичните принципи, като цяло.

Мястото на Русия

Въпреки многобройните прогнози за възможното разпадане на Руската Федерация, които бяха особено популярни през 90-те години на миналия век, в обозримо бъдеще това няма как да се случи.

Поне според мен, най-приемлива, от гледна точка на руските интереси, е геополитическата архитектура на Евразия, базираща се на триадата Западна Европа – Източна Европа и Туран и отчитаща спецификата на западно-християнската, православната и мюсюлманската (тюркската) цивилизации. Такава геополитическа конфигурация, изградена на основата на междуцивилизационния диалог, ще бъде основен гарант за мира в Евразия. А като своеобразен фундамент на подобна архитектура на световния ред би могла да послужи геополитическата ос Берлин – Москва – Анкара. Предвид утвърдилите се схващания и представи за Големите многомерни пространства, това не влиза в противоречие с проекта за Голяма двуполюсна Европа, в която водеща роля ще играят истинската „стара” Европа, притежаваща необходимата икономическа мощ, и Русия, в качеството и на ядрена и енергийна световна сила. В Близкия изток е възможна друга геополитическа конфигурация, включваща основните регионални геополитически играчи: Турция, Израел, Иран и Саудитска Арабия. В Черноморския регион пък е необходимо укрепването на взаимодействието между Русия и Турция при решаването на проблемите в Южен Кавказ. Защото тези страни, за разлика от САЩ например, имат достатъчно богат исторически опит в решаването на регионалните проблеми.

 

* Авторът е президент на Института за геополитика в Одеса, Украйна. Статията публикуваме с любезното съдействие на Института за стратегически оценки и анализи