04
Пет, Дек
10 New Articles

САЩ, Китай и световния баланс на силите през второто десетилетие на XXI век

брой1 2011
Typography

"Пестеливата свръхдържава: глобалното лидерство на Америка в епоха на недостиг на пари"[1]. Това красноречиво заглавие носи новата книга на един от най-влиятелните американски анализатори на международните отношения Майкъл Манделбаум от университета „Джон Хопкинс”. Той твърди, че външната политика на САЩ е на прага на съществено затягане на колана, като нарастващите публични разходи ще отслабят обществената поддръжка за експанзивната международна роля, която Вашингтон играе от Втората световна война насам. Манделбаум директно казва, че досега САЩ, „де факто”, са изпълнявали функцията на световно правителство[2]. Но финансовите ограничения вече не позволяват на единствената световна суперсила да подържа международния ред по безапелационния начин, по който го правеше през последните две десетилетия. Това обаче не означава, че досегашната роля на САЩ ще бъде поета от друга сила, така както американците плавно поемат щафетата от британците, след Втората световна война. Контурите на международния ред (или безредие) в следващите десетилетия са по-неясни от когато и да било.

Целта на настоящата статия е да изследва доколко реални и необратими са процесите, ограничаващи американската мощ, и дали те ще имат автоматично действие върху глобалния международен ред или пък набраната инерция ще остави САЩ още дълго в коловоза на подчертано интервенционистката външна политика. Другата линия на разсъждение е свързана с перспективата в близко бъдеще Китай да се превърне във втората световна суперсила или пък да се установи някакъв баланс на силите, подобен на онзи, съществувал в Европа в периода между краха на Наполеон и Първата световна война.

Три основни групи фактори обуславят изхода от борбата за глобално лидерство – демографски, икономически и идейни. По същество, става дума за три различни, но частично припокриващи се сцени на световната политика.

Демографският фактор

САЩ са световен лидер главно поради факта, че имат най-голямата икономика на планетата. А това се дължи не само на високата производителност, но и на числеността на населението на страната. По време на студената война САЩ са в челната четворка в класацията на най-многолюдните държави в света, а след разпадането на СССР са твърдо на трето място. Раждаемостта при американците е по-висока, отколкото в Европа. Главен източник за устойчивото нарастване на населението на САЩ (с около 1% годишно) обаче е непрестанният имигрантски приток. Освен че привличат имигрантите с имиджа си на „страна на неограничените възможности”, САЩ се справят сравнително успешно и с интеграцията на новите заселници в обществото. Макар че през последните години прословутата система на „котела за претопяване” (melting pot) вече не работи така гладко[3], тя все още дава голямо конкурентно предимство на САЩ. Това е особено очебийно, ако направим сравнение с втората и третата световни икономически сили – Китай и Япония. Те са затворени държави, където националната принадлежност се дефинира, преди всичко, чрез етническия произход и чужденците почти нямат шанс да се интегрират. Неслучайно, нетният мигрантски поток към Китай е с отрицателна стойност, а за Япония тя е нула.

Тъй като демографската ситуация в САЩ е относително стабилна, далеч по-интересно е какво се случва с населението в страните, сочени за потенциални „смутители” на еднополюсния модел на международен ред. Продължителният и непрестанен демографски бум на Китай е мит, широко разпространен сред масовата публика Той обаче отдавна не отговаря на реалността. Между 1750 и 1950, населението на Китай нараства от 250 на 500 млн. души. После идва истинска демографска експлозия и следващото удвояване на числеността на китайците до 1 млрд. души се случва само за 30 години между 1950 и 1980[4]. Тогава властите решават, че ресурсите на страната все пак са ограничени и налагат политиката „едно дете в семейството”. Тази интервенция, в съчетание с урбанизацията и относителното замогване на стотици милиони китайци, води до процес, за който, при отчитането на броя на семействата въвлечени в него, може да се каже, че е най-драматичния спад на раждаемостта в цялата човешка история. Ако през 60-те години на ХХ век една китайка е имала средно 6 деца, към края на 90-те години този показател вече пада под 2,1, което е общопризнатата граница за възпроизводство на населението[5]. През първото десетилетие на нашия век в Китай годишно се раждат по 12-13 деца на 1000 жители, което отрежда на страната 165-о място, от 224 държави в класацията по раждаемост. В това отношение, малко по-напред от азиатския колос са не само САЩ, но и някои европейски държави, като Франция и Великобритания[6]. Изключително любопитно е, че наред с Япония на последните места в тази класация са Хонконг, Тайван, Сингапур и Макао – все държави или градове, които са населени предимно с китайци, но са доста по-напред в икономическото си развитие от континентален Китай. Това, до голяма степен, подсказва, какво ще е демографското бъдеще на най-многочислената нация в света. На практика, в последните няколко години населението на Китай нараства единствено поради инерционния момент, дължащ се на факта, че във фертилна възраст навлиза поколението, родено по време на демографския бум преди 90-те години.

И така, към днешна дата, жителите на Китай нарастват с около половин процент годишно – двойно по-бавно от тези на САЩ. Интересно е да се знае, че ако не броим някои малки тихоокеански островчета, с най-голям отрицателен прираст на населението са България, Черна гора и Хаити. Бъдещата демографска драма в Китай ще бъде подсилена и от дисбаланса в съотношението между броя на мъжете и жените. По традиция, китайските семейства предпочитат поколение от мъжки пол. Напредъкът на медицината дава възможност полът на бебето да се знае отрано и жената да направи аборт, ако бъдещата рожба не е момче. Тази уродлива форма на семейно планиране води до това, че през 2005 на 100 новородени момичета са се падали 120 момчета. Сред китайците под 20-годишна възраст, момичетата са с 32 млн. по-малко от момчетата[7]. Същият проблем съществува и в Индия, и в други азиатски страни. Ако раждаемостта в Китай се запази на сегашното си ниво, населението на страната ще достигне 1,45 млрд. души през 2035, след което ще започне да намалява. По това време най-многолюдната държава в света вече ще бъде Индия. Според някои прогнози, към средата на XXI век 31% от китайците ще бъдат над 60-годишни.

Най-бързо застаряваща нация в света обаче е другата азиатска велика сила – Япония. Японците са на последно място по раждаемост, но пък са в челото по продължителност на живота (83 години). В следващите 40 години се очаква населението на страната, което сега е 127 млн. души, да намалее с 38 млн. Към средата на века, около 40% от японците ще бъдат над 65-годишна възраст[8]. И, ако демографската драма на Япония все пак може да бъде смекчена от нейното богатство, то Китай, по думите на един американски анализатор, ще успее „да остарее преди да забогатее”. Същото впрочем се отнася и за Индия.

Сега съотношението между населението на Япония, САЩ и Китай е 1:2,4:10,5. Според една прогноза, към 2050 то ще бъде 1:4,5:16. Броят на американците, спрямо този на китайците, в момента е 1 към 4, а в средата на века съотношението ще бъде малко по-благоприятно за САЩ – 1 към 3,5[9].  Населението на Русия също намалява, но все пак страната си остава притегателен център за имиграция от бившите съветски републики, поради което и към 2050 тя ще бъде сред 15-те най-многолюдни държави в света.

Демографските реалности, до голяма степен, предопределят способностите на страните да се справят с икономически проблеми като изплащането на пенсиите и финансирането на здравната система. Никога досега в своята история развитите държави не са заделяли толкова голям процент от брутния вътрешен продукт (БВП) за пенсии и здравни услуги. При това той ще продължи да расте. Според изчисленията на Майкъл Манделбаум, през 2008 всички видове държавни пенсии и медицински помощи в САЩ са били равни на 4% от БВП, докато през 2050 вече ще бъдат 18% от БВП[10].

Промените в демографската структура постепенно премоделират и политическия дебат в развитите държави. През ХIX и XX век смисълът на политическите програми бе да предложат своя версия за разпределението на благата между предприемачите и наемните работници, както и за съотношението между държавна и частна собственост. Днес въпросът вече е по-сложен – в какво съотношение да се разпределят благата между работещите и пенсионерите, между сегашните и идните поколения. Новата разделителна линия между дясното и лявото навлиза в пенсионната материя, за да остави на единия бряг привържениците на „общия кюп” при плащането на пенсиите, а на другия – застъпниците на идеята, че на старини можеш да получаваш точно толкова, колкото са внесените от теб осигуровки. Спорен е и въпросът каква да бъде пенсионната възраст и дали изобщо да има такава. Вдигането й обаче е неизбежен процес, който вече предизвиква вълна на недоволство. През 2010 г. то бе най-видимо в традиционно бунтарската Франция. Но да отлагаш пенсионната реформа е все едно да не бързаш да си отвориш чадъра, когато дъждът вече вали като из ведро. Тук важи правилото „колкото по-късно, толкова по-зле”. Освен намалялата раждаемост, вдигането на пенсионната възраст се диктува и от увеличаващата се средна продължителност на живота. Между 1960 и 2000, в страните от ОИСР, тя е нараснала с 4 години, при мъжете, и 5, при жените. Очаква се, между 2010 и 2050, средната продължителност на живота за хората, доживели 65 години, да се увеличи с още 3 години при мъжете и 3,6 години при жените[11].

Наложилият се почти в цял свят разходно-покривен модел на пенсионна система работи гладко само при пирамидална демографска структура на населението, при която влизащите в трудоспособна възраст са повече от излизащите. В следващото десетилетие обаче, в Европа, САЩ и Япония пенсия ще получават хората, родени по време на бейби-бума след Втората световна война. На тяхно място няма да идват достатъчен брой млади заместници. Китай ще бъде застигнат от това предизвикателство около две десетилетия по-късно. Именно това несъвпадение на демографските цикли отваря времеви прозорец, между 2010 и 2020-2025, в който страни-гиганти с устойчив икономически растеж, като Китай, Индия и Бразилия, ще изглеждат възходящи сили на фона на относителния залез на САЩ, Европа, Япония и Русия. Това ще бъде обективен факт, но и субективно усещане. Всъщност генералната промяна в баланса на силите винаги си остава само субективна представа, ако новото статукво не е фиксирано с категоричните резултати от голям военен сблъсък. А такъв сблъсък между изгряващите и залязващите велики сили не се очертава в обозримо бъдеще. В дългосрочен план, САЩ са най-подготвени да се справят с проблема „застаряване на обществото”. Причините за това са демографски и икономически. Очаква се към 2020 средната възраст в Китай да надмине тази на американците. Според една прогноза на ООН, САЩ и Индия са единствените велики сили, чието население в трудоспособна възраст ще се увеличи значително в периода 2000-2050. За индийците това нарастване ще бъде със 71%, а за САЩ – с 31%. В същото време, до средата на века, китайците в трудоспособна възраст ще намалеят с 3%, а Япония и Русия ще загубят по една трета от работната сила, с която са разполагали през 2000[12]. Освен това, в САЩ натрупванията на средства в пенсионни фондове и като лични спестявания на бъдещите пенсионери са значителни, докато в Китай почти липсват.

Икономическият фактор

Дълго време изглеждаше, че е невъзможно атентатите от 11 септември 2001 да бъдат детронирани като международно събитие номер едно за първото десетилетие на XXI век. На 15 септември 2008 обаче, фалитът на банката „Лемън Брадърс” разколеба това схващане. Днес все повече наблюдатели смятат, че световните икономически дисбаланси са по-голяма заплаха за стабилността на Западния свят, отколкото терористите с техния военно-политически арсенал. Финансовата криза, разтърсила САЩ през есента на 2008, показа колко дълбоко са затънали американците в дълговото блато. Това бе алармата, която сигнализира, че от доста години американският икономически модел акумулира дефекти, които са на път да го взривят. В основата на проблема е огромният външнотърговски дефицит на САЩ, срещу който стоят търговските излишъци на редица страни-износителки и най-вече на Китай. В продължение на дълги години американците консумираха повече отколкото произвеждаха. При това не според своята черга са се простирали както гражданите, така и правителството. При избухването на кризата през 2008, Вашингтон бе изправен пред тежък избор между две злини: да остави големи финансови институции да фалират и така да предизвика ефекта на доминото, или да налива пари в тях и по този начин да „завърже” невидимата ръка на пазара, позволила на Америка да изгради своето благосъстояние. Властите на САЩ избраха втория вариант.

След кризата от 2008-2009 изглежда, че финансовият фундамент на американското могъщество е разрушен. Наистина, правителството на САЩ е силно задлъжняло, а негов основен кредитор е държавата, за която се очаква, че ще детронира американците от позицията на световен лидер. Прогнозите за американския икономическия залез обаче не отчитат най-малко две фундаментално важни обстоятелства. Първо, малкият дълг е проблем за длъжника, а големият – преди всичко за кредитора. Второ, всички тези изчисления и търговски операции се извършват в долари, а тях ги емитират американците. И така, САЩ са зависими от Китай, защото му дължат пари, но отворената китайска икономика се крепи именно на износа за богатите държави като САЩ. Всяко свиване на платежоспособността на американските купувачи ще се върне като бумеранг, който ще удари китайския производствен сектор. С новоемитираните дългове САЩ стимулират търсенето на своя вътрешен пазар, а то все по-често бива посрещано от китайски стоки. Масираният износ увеличава финансовите излишъци на Пекин, а оттам – и глада за нови американски дългови книжа. Така кръгът се затваря. Това е класическа форма на силна взаимна зависимост, при която не е ясно, кой е в позицията на доминираща сила.

Лихвените плащания по държавния дълг на САЩ ще достигнат 10% от бюджета на страната за 2011, а през 2017 делът им вече може да бъде 17%[13]. Съотнесени към БВП обаче, сегашните лихви не са чак толкова високи – само 2% от стойността на всички стоки и услуги, произведени в САЩ. И това при дълг, чийто размери почти са достигнали годишния БВП от около $14 трлн. долара. Точно тези данни показват, откъде извира финансовата сила на Америка. Правителството на САЩ продължава да е в привилегированата позиция да се финансира, емитирайки дългови книжа с много ниски лихви. А лихвеният процент е измерител за доверието, което кредиторите имат в САЩ. Според канадски аналитик, цитиран от Джоузеф Най, това доверие се дължи на „комбинирания ефект на съвременен капиталов пазар и силна военна машина за защита на този пазар, а така също други мерки за сигурност, като устойчивата традиция за защита на правото на собственост и репутацията по отношение изпълнението на задълженията”[14]. Всъщност, малко вероятно е в деня на падежа да не си получиш обратно доларите, дадени на заем на страната, която ги печата. Ако погледнем на валутите като на стока, очевидно е, че цената им зависи от търсенето и предлагането. А в случая с долара, САЩ имат пълен монопол върху предлагането, което означава, че могат да диктуват ситуацията на международните валутни пазари. Много важен е фактът, че котировките на най-търгуваната стока в света, каквато е петролът, са в долари.

Наистина, позициите на долара като валута номер едно постепенно ерозират, но този процес е бавен. Днес делът на доларите в резервите на различните държави по света е около 60%, през 2007 е бил 64,8%, а през 1999 - 70,9%. Нови данни за огромните кредити, предоставени от Федералния резерв (ФЕД) на САЩ по време на кризата през 2008-2009, още веднъж потвърждават, че поне засега световният финансов ред (или борбата срещу хаоса) се управлява от Вашингтон. Оказва се, че получатели на спасителните заеми от ФЕД са били не само американски, но и най-големите европейски банки в Германия, Великобритания, Швейцария, Белгия.  Списъкът се оглавява от британската Barclays, която е била „инжектирана” с общо $232 млрд[15]. Коментарите са, че, на практика, ФЕД е „централната банка на света” и „кредитор от последна инстанция” за глобалния банков бизнес

Съществуването на такива огромни дисбаланси в световната търговия е възможно поради противоречието между свободния курс на долара, еврото и други важни валути и административно регулираният курс на китайския юан. Именно свободното колебание на обменните курсове би трябвало да уравновесява международната търговия и да предотвратява натрупването на огромни излишъци у едни държави и на също такива дефицити у други. Разбира се, това не е цялото обяснение за безпрецедентния икономически растеж на Китай през последните две десетилетия. Многобройна и най-важното – евтина работна ръка, висока трудова дисциплина, икономия от мащаба, дълголетна производствена традиция, умел държавен мениджмънт на макроикономическата среда . Това са все фактори, осигурили китайския успех.

Но монетата на китайското икономическо чудо има и обратна страна – сравнително ниски заплати, масова бедност (китайският БВП на глава от населението е под средния за света), гигантски екологични проблеми, дисбаланс между крайбрежните райони и вътрешността на страната, потъпкване правата на етническите малцинства. Според данни на Световната банка, в Китай коефициентът Gini, който мери неравенството в доходите, се е увеличил от 0,26, през 1991, до 0,47, през 2009. В световен мащаб, за приемливи се смятат стойности на Gini под 0,4. Сега 1% от китайските семейства владеят 41,4% от богатството на страната[16].

И най-важното – политическият режим в Китай се свежда до еднопартийна диктатура, упражнявана по най-безцеремонен начин от Комунистическа партия. Мнозина наблюдатели, сред които и пишещият тези редове, предполагаха, че противоречието между либералната пазарна икономика и монополизираната политическа власт неизбежно ще прерасне в открита конфронтация. Това обаче все не се случва. Драмата на площад „Тянанмън” разтърси света още през 1989 и оттогава китайските власти не са били предизвиквани от сериозна и добре организирана опозиция. Затова и няма почти никакви стъпки по посока на политическа либерализация на страната. Най-вероятно Китай ще запази еднопартийния си режим на управление и в следващите едно-две десетилетия. Колко дълго обаче ще продължи безпрецедентният икономически растеж на страната? До няколко години конкурентното предимство на евтиния износ ще започне да отслабва, било поради появата на нови държави с потенциал да станат „работилницата на света”(например 90-милионния Виетнам), или заради повишаващата се цена на труда в Китай. Освен това, рано или късно, Пекин ще трябва да се поддаде на международния натиск и да повиши курса на юана. Китайското икономическо чудо обаче може да получи втори живот и той ще се дължи на нарастващото вътрешно търсене – един почти неизползван засега ресурс за растеж. По този повод вече вървят анекдоти за това как световният глад ще настане, когато китайците разберат, че оризът е само гарнитура или пък, че истинската екологична катастрофа ще се случи, едва когато всеки китаец си купи кола.

Американското идейно-политическо лидерство

Американското идейно-политическо лидерство в съвременния свят е факторът, който най-трудно се поддава на измерване и описване. Макар че са загубили водещите си позиции в експорта на стоки, САЩ остават основен износител на идеи, политически модели и експертиза в областта на обществените науки. Малко след края на студената война американският триумф в световния идеен дебат бе обобщен от Франсис Фукуяма чрез неговата знаменита теза за края на историята. Пазарният икономически модел и либералната демокрация вече нямат сериозни идеологически конкуренти, казва Фукуяма. Впоследствие обаче се появи Осама бин Ладен, случиха се атентатите от 11 септември, западната демокрация така и не се прихвана в Русия, а най-бързо напредващата велика сила е авторитарна държава. Това са само част от аргументите, с които тезата на Фукуяма бе подложена на унищожителна критика. И все пак той вероятно е прав. Либералната демокрация си остава единствената голяма политическа идея с претенция за универсална приложимост, каквато нейните конкуренти нямат. Такава идея навремето бе и комунизмът. Светът на радикалния ислям е много тесен – немюсюлманите въобще не са поканени в него. В същата позиция са и авторитарният режим в Китай или контролираната демокрация в Русия – те не правят никакви опити за експорт на своите политически модели и са идеологически всеядни, когато става въпрос за международни отношения.

Но, през последните години демокрацията също не жъне големи успехи по света. След първоначалната голяма източноевропейска вълна на демократизация, ознаменувала рухването на СССР, авторитаризмът като че ли спря отстъплението си. Освен това, САЩ бяха дискредитирани от силовите методи, с които се опитват да изнасят демокрация в различни страни по света. В развитите държави пък ореолът на демокрацията започна да помръква, поради постепенното изчезване на гражданите и подмяната им с консуматори, които не се интересуват от политически дебати.

И все пак – ако няма спор, че повечето днешни общества са консуматорски, този факт отново дава предимство на американците. Когато, през есента на 2008, правителството на САЩ започна да национализира банки, някои възкликнаха, че това си е жив комунизъм. А именно комунистите управляват Китай. Но треската от финансовата криза вече отминава и е ясно, че не САЩ ще заприлича на Китай, а точно обратното – китайците имитират американците и несъзнателно градят едно типично консуматорско общество. Така че, в сферата на „меката сила”, Китай не може да бъде конкурент на Запада.

Какво да очакваме?

В крайна сметка, през започващото десетилетие Китай ще застигне САЩ по размер на БВП, преизчислен през паритета на покупателната способност. Що се отнася до БВП, сметнат през обменния курс долар-юан, засега САЩ превъзхождат Китай почти трикратно и тази преднина може да се стопи не по-рано от средата на третото десетилетие на века. Тези икономически реалности не дават шанс на китайците да се борят за световно лидерство през следващите 10-15 години. Но дори и когато големината на китайската икономика се изравни с тази на американската, стратегическата позиция на Пекин ще си остане по-слаба. Китай и САЩ имат почти еднаква по площ територия, но географското положение на сегашния световен лидер е много по-изгодно.

Китай не само че не е глобална морска сила, каквато са САЩ, но и няма шансове за доминация в Евразийския хартленд – другата опция, която би могла да изведе една велика сила до водеща световна роля. На север китайците са блокирани от Русия, а на юг-югоизток – от Индия (и от Хималаите, разбира се)[17]. Руската военна сила и индийската демографска мощ са непреодолими препятствия за разширяване на зоната, в която се проектира китайското геополитическо влияние. Още по-важно е обаче, че именно Русия и Индия са потенциалните сили, в съюз с които Китай би могъл да хвърли ръкавицата на предизвикателството към американците. През 90-те години на миналия век се появи тезата за потенциалния съюз Москва-Пекин-Делхи. Това обаче са само пожелания, породени от стъписването пред безапелационната американска доминация. Русия се страхува от китайска експанзия в нейния Далечен Изток, а Индия не само има териториални спорове с Китай, но и дава убежище на Далай Лама, който е един от най-големите политически дразнители за Пекин. Освен това, в последно време все по-видими стават контурите на геополитическия съюз между Вашингтон и Делхи. САЩ вкараха Индия в официалния световен ядрен клуб, а сега й дават рамо за постоянно място в Съвета за сигурност на ООН. Така че, както отбелязва Робърт Каплан, единствената възможна посока за геополитическа експанзия на Китай е на юг в Индокитай[18]. В това направление обаче, единственият истински значим успех би бил включването на Индонезия в китайската орбита, а такова нещо е нереално. Една от най-големите стратегически слабости на Китай е уязвимостта на маршрута за внос на петрол. Повече от половината от консумирания в страната нефт идва от чужбина и почти цялото количество преминава през тесния Малакски пролив, който американците могат лесно да затворят, в случай на военен конфликт. В подобна ситуация, фактът, че част от вносния нефт е добиван от китайски държавни компании няма да помогне. Затова Пекин търси алтернатива чрез петролни доставки по суша от Казахстан, но и в тази страна подозренията и страховете от китайската експанзия са много сериозни.

Икономическата мощ вече дава гаранции на Китай, че няма да бъде нападнат от враждебна велика държава и го прави регионален фактор номер едно в Източна Азия. Но само толкова. На изток Китай е заобиколен от стабилни американски съюзници като Япония и Южна Корея. Нещо повече, Пекин не може да си върне контрола дори над близкия остров Тайван, който исторически винаги е бил част от Китай, но сега е под военния чадър на САЩ. В бъдеще именно геополитическата позиция на Япония, Корея (евентуално обединена) и Тайван ще бъде лакмус за това, докъде е стигнала китайската мощ. Не е изключено Пекин да окаже натиск върху тези държави да се откажат от съюза със САЩ и преминат към „финландизация” на външната си политика. Малко вероятно е обаче те да се поддадат (особено Япония) и да постъпят като Финландия, която по време на студената война се отказа от членство в западни военно-политически съюзи, за да не дразни могъщия си съсед СССР. Прекалената настъпателност на Китай по-скоро може да има обратен резултат – да стресне азиатските му съседи и да укрепи военно-политическите им връзки със САЩ[19].

По отношение на военната сила, шансовете на Китай да застигне американците са много по-малки отколкото в икономическата надпревара. Към днешна дата, САЩ доминират безапелационно в Световния океан и в използването на Космоса за военни цели. Американският флот и палубна авиация могат да блокират Китай, опирайки се на многобройни задгранични бази в Тихоокеанския регион и в Индийския океан. Най-важно обаче е превъзходството на САЩ във високите технологии, което гарантира на страната и бъдещо лидерство в оръжейната надпревара. Освен това, американският военен бюджет е значително по-голям от китайския.

През второто десетилетие на XXI век САЩ ще си останат единствената световна суперсила, следвана от група от няколко велики сили като най-значимата от тях ще бъде Китай. Макар че като численост на населението и размер на икономиката ЕС превъзхожда САЩ, той не може да се разглежда като единен играч на международната сцена. Липсва му концентрация на военно-политическата сила, а освен това отделните страни-членки ще трябва да се справят индивидуално с управлението на рисковете, произтичащи от застаряването на населението. Нефтът, обширната територия и военната мощ ще съхранят Русия като самостоятелен геополитически полюс, а Япония ще си остане икономически колос, но с намаляващи възможности за международно влияние. Ислямският свят пък е твърде разединен, за да бъде монолитен влиятелен фактор в световния силов баланс. Ако въобще съществува, световният терористичен интернационал на Осама бин Ладен също не се бори за водещо място в системата на международната политика. Точно обратното - той е антисистемен фактор и е по-скоро фон на надпреварата за световно лидерство, отколкото участник в нея.

Както е известно, двете световни войни през ХХ век започнаха поради това, че една възходяща велика сили търсеше новото си място в европейския, а и в глобалния баланс на силите. В наши дни също има една такава възходяща сила. Класикът на геополитиката Халфорд Макиндър казва, че големите войни в историята са „резултат, пряк или непряк, от неравномерния растеж на нациите”. Дали динамиката в развитието на Китай няма да доведе именно до такъв резултат? Според мен, няма. Обстоятелствата около сегашния китайския възход и относителния американски упадък са доста по-различни, отколкото тези, свързани с германското издигане в навечерието на двете световни войни. Китай няма никакви шансове да надделее в сблъсък със САЩ, нито пък да премоделира регионалната източноазиатска геополитическа сцена благодарение на евентуална американска ненамеса. Освен това, в застаряващите и забогатяващи общества стойността на човешкия живот придобива все по-висока стойност, което снижава вероятността от война. Така, към традиционния аргумент, че демокрациите не воюват помежду си, може би трябва да добавим и твърдението, че застаряващите нации също не го правят. Китай и САЩ не могат да се сблъскат сериозно и поради факта, че вече плуват в една финансова лодка. И всеки опит да изхвърлиш другия от нея може да завърши с обръщане и фатален край и за двамата пътници. Икономическата обвързаност между двете водещи сили играе същата роля на сдържащ фактор, каквато, по време на студената война, имаше заплахата от взаимно ядрено унищожение на САЩ и СССР.

Заключение

И така, каква ще бъде съдбата на американската доминация в следващите едно-две десетилетия? Дали американският упадък прилича на снежна топка, която вече се търкаля неудържимо по склона на световната политика и веднъж започнал, този процес става самовъзпроизвеждащ се? Отговорът е по-скоро „не”. Повечето влиятелни анализатори смятат, че САЩ имат ресурс да държат вътрешните си проблеми под контрол, а в глобален план просто няма достатъчно мощна враждебна външна сила, която да бута въпросната снежна топка на американския упадък. Или, както отбелязва Джоузеф Най, описанието на световния властови преход през XXI век като традиционен случай на упадък на една хегемония е некоректно[20]. САЩ са силни не просто сами по себе си, но и със своите съюзи, позволяващи им да задават тона на международната сцена. Същевременно, за Вашингтон ще бъде все по-трудно да моделира „мейнстрийма” на световната политика, така че той да съвпада почти напълно с американските приоритети.

Голямата промяна, продиктувана от демографските и финансови проблеми на САЩ, ще бъде намаляването на ресурсите, заделяни за влияние на международната сцена. Става дума за свиване за разходите за военни цели, разузнаване, лобиране в чужбина. Ако до 2008 парите нямаха значение в американската външнополитическа активност, сега идва време на икономии. Резултатът, според Марк Хаас, ще бъде, че САЩ и техните съюзници ще имат по-малко възможности да реализират цели като „предотвратяване на разпространението на оръжия за масово поразяване, финансиране на държавно изграждане (nation building), ангажиране с хуманитарни военни интервенции и смекчаване на ефектите от регионални проблеми на сигурността”[21]. Подобна е и позицията на Манделбаум, който отбелязва, че опитите на САЩ да изграждат държави (нации) в Ирак, Афганистан, Косово или Хаити и досега не са били особено успешни, затова оттук насетне трябва да се прекратят, не толкова заради тяхната непопулярност, колкото поради недостига на средства. Съответно, Вашингтон трябва да се съсредоточи „върху слона”, защото една стара американска поговорка казва, че докато гониш заека, слонът ще те убие. Според Манделбаум Сомалия, Хаити, Босна, Косово, Афганистан и дори Ирак са „зайци”, отвличащи вниманието от това, което трябва да бъде фокуса на американската външна политика – Европа, Източна Азия и Близкия Изток[22].

САЩ ще трябва преразгледат и собствената си „длъжностна характеристика” на единствена световна суперсила. Поддържането на сигурността на търговските пътища, например, е задача, с която американците се нагърбват по времето, когато са износител номер едно в света и имат най-голям интерес от свободната търговия. Но сега Китай и Германия изнасят повече стоки от САЩ. Излиза, че американските ресурси се изразходват, за да се улесни икономическата експанзия на други велики сили. Но монетата има и обратна страна – изкупувайки американски дългови книжа, Китай, на практика, финансира войните на САЩ в Ирак и Афганистан. Това обаче не може да продължи до безкрайност. В чисто практически план, промяната ще бъде, че САЩ ще избягват скъпите сухопътни военни операции в различни точки на света, задоволявайки се с офшорно поддържане на баланса (offshore balancing) без реално присъствие на терена. Това е стратегия, която може да си позволи единствено суперсила като САЩ, осъзнала, по думите на Томас Фридмън, че може да вземе пари на заем за просперитета си в краткосрочен план, но не и за геополитическа мощ в дългосрочна перспектива.

 

Бележки:

1. Mandelbaum, Michael. The Frugal Superpower: America’s Global Leadership in a Cash-Strapped Era PublicAffairs, New York, 2010.

2. Op. cit., p.5.

3. За проблемите с приобщаването на имигрантите към американската идентичност виж: Хънтингтън, Самюел. Кои сме ние? С., 2005.

4. Li Wei-xiong. Family planning in China; http://www.medizin-ethik.ch/publik/family_planning.htm

5. Total Population and Average Number of Children per Woman in China, 1950-2050; http://www.china-profile.com/data/fig_WPP2008_TotPop_TFR.htm

6. CIA World Factbook, Country Comparison. Birth rate; https://www.cia.gov/library/publications/the-world-factbook/rankorder/2054rank.html

7. Гримасы суверенной демографии. Комерсант Власть, 31.05.2010; http://kommersant.ru/doc.aspx?DocsID=1374923&ThemesID=198

8. Най-големият икономически урок, който Япония тепърва ще даде на света. http://www.investor.bg/news/article/108744/336.html

9. The Twenty Most Populous Countries in 1950, 2009 and 2050; http://www.china-profile.com/data/fig_WPP2008_TotPop_Top20.htm

10. Friedman, Thomas. Superbroke, Superfrugal, Superpower? New York Times, Sept. 4, 2010; http://www.nytimes.com/2010/09/05/opinion/05friedman.html. Статията е публикувана на български във в. “Сега” от 26.10.2010.

11. Retire in France at 62? In Turkey, it’s 45. MarketWatch; http://www.marketwatch.com/story/retire-in-france-at-62-in-turkey-its-45-2010-10-27

12. Haas, Mark L. A Geriatric Peace? The Future of U.S. Power in a World of Aging Populations. International Security Vol. 32, No. 1 (2007), 112-147. Here p. 118; http://belfercenter.ksg.harvard.edu/files/is3201_pp112-147.pdf. Статията на Хаас дава демографски ключ за обяснението на световната политика и задължително трябва да се познава от всички специалисти по международни отношения.

13. Mandelbaum, Op. cit., p.14.

14. Nye, Joseph. The Dollar and the Dragon. Project Syndicate. http://www.project-syndicate.org/commentary/nye84/English

15. Долари има за всички. В-к “Капитал”, бр.49, 10.12.2010.

16. Китайцы возмущены произволом властей. Независимая газета, 29.12.2010.

17. Отличен анализ за ограниченията на китайската геополитическа позиция виж в: Молдин, Дж. Затворената велика държава: геополитиката на Китай. Геополитика, (6) 2010, с.65-77.

18. Каплан. Р. Географията на китайската мощ. Геополитика (6) 2010, с. 84-85.

19. Челани, Брахма. Тень Китая над Азией и политика США. Четыре сценария азиатского будущего. Россия в глобальной политике. (6) 2010.

20. Nye, Joseph S. Jr. The Future of American Power. Dominance and Decline in Perspective. Foreign Affairs. November/December 2010.

21. Haas, Mark L. Op. cit. p. 114.

22. Mandelbaum, Michael. Rules for a Frugal Superpower. http://www.project-syndicate.org/commentary/mandelbaum3/English

 

* Българско геополитическо дружество

 


Поръчай онлайн бр.6 2020

списание Геополитика бр.6 2020 - Поръчай онлайн