12
Чет, Дек
6 New Articles

Граници на германския народ и държава

брой4 2009
Typography

Само ако намерим у себе си достатъчно мъжество да обърнем внимание на това, което говорят фактите в пространството, ние, водени от данните при изучаването на границите и признавайки явната несъгласуваност между областите на разселване на германския народ и границите на германската държава, ще можем да приемем потискащото впечатление от този резултат на осакатяване и насилие, не като повод за отчаяние, а като стимул за работа.

Само ако предварително приемем като даденост, че през 1918 временно се лишихме от продължилото си над три века пространствено развитие, а в пространството, губейки 72 697 км2 родна земя и 2,65 млн. души население от отбраняваната област1, останахме без няколко ключови за нас културни ландшафти; че сега не можем да смятаме за защитени, от военно-географска гледна точка, нито целия ляв бряг на Рейн, върху площ от 31 313 км2, нито 50-километровата зона по десния бряг; че се лишихме и по крайбрежието от всякакво действено право на отбрана, в дълбочина 50 км навътре в страната, а на Изток и Юг се отказахме от осигуряването на защита с технически средства по цялата територия, разположена извън пределите на древния триъгълник Сенсбург-Кьонингсберг-Мариенбург, в Източна Прусия, и източно или южно от линията Кониц-Сюстрин-Бреслау-Бриг-Нейсе-Валденбург-Гьорлиц-Баутсен-Кьонингщайн-Хоф-Нойщат-Регенсбург-Донауешинген-Нойщат, в Шварцвалд; че само между Кюстрин и Елда и между Франкфурт и Егер остава стратегически лесно отделимо непълноценно образувание - прекрасна мишена за въздушни удари от страна на Европа – само тогава ще стъпим на основата на фактите. Освен всичко друго, това означава, че ни предстои да се изправим пред високоорганизирани и опасни за нас системи на гранични укрепени линии, намиращи се под чужда власт жп линии, интернационализирани водни пътища, пространствено чужди канали. Как това тежко бреме е легнало върху нашия народен и икономически механизъм – всичко това ще видим не през завесата на собствената си илюзия, която заслепява мнозина и въвежда в заблуда дейността на немските изпълнителни органи на чужда служба.

Някои от тези ограничения на движението далеч превъзхождат всичко, което, даже след краха от 1918-1919, можеше да се изисква от объркалия се народ. Такива са например, лишаването от самостоятелност на железопътните линии, през 1924, и отказът от отбрана на границите на всички земи североизточно от средното течение на Одер и южно от линията Бриг-Нейсе-Глац, през 1927, а също оголването, във военно-техническо отношение, на цялата област на разселване на баварците. В резултат, вражеските танкови корпуси могат, без да срещат съпротива, да се придвижват не само към Виена, Линц, Рац, Инсбрук, но и към Регенсбург, Щраубинг, Пасау, Мюнхен, Аугсбург, тоест нищо няма да попречи на чуждите държави да сложат ръка както върху Дунавската, така и върху Рейнската линия. Много ли са сега онези, които си дават сметка, колко е удобно да се обстрелват, от намиращите се на френска територия оръдия, Фрайбург и Карлсруе, а от италианска - Инсбрук (както впрочем и Цюрих, Берн и Хур).

Имайки предвид общата картина на немските граници, не може да не забележим противоположността между отчетливата, свързана и ограничена западна граница на германската народна и културна почва и езикова област, между относителното постоянство на западната езикова граница и силно начупената, простираща се през три издатини, подвижна източна граница на контактната метаморфоза с нейните, достигащи до Волга, разпръснати селища.2

Това, което се случва днес, изглежда твърде мрачно, оставяйки впечатление за всеобщо и едва ли преодолимо състояние на упадък, всекидневна загуба на културна, езикова и народна собственост, само отчасти попълваща се от свежи съзидателни усилия, чиято цел е връщането на онова, което в значителна степен е загубено поради мекушавостта на расата и е отишло в полза на чужд живот.

Ако разглеждаме мащабно линията на съвременните териториални граници на нашия народ, както са ги представили в трудовете си Фолц, Пенк и Льош, синтезирали изкуството на описанието с картографското изкуство, ще открием такова специфично разнообразие, служещо на народа ни (дори в разделеното на обособени части вътрешно пространство) като стимул за културно развитие и могъща съдба (Machtverhдngnis).

Дори само най-общият поглед върху контурите на нашата народна и културна почва, при резкия контраст между западните и източните типове нейни граници, показва опасността от напрегнатото ни положение в преходната област на Вътрешна Европа3 и непоносимостта от продължителното съществуване на сегашното положение. Такова впечатление прави даже само един поглед върху картата, ако той се открие пред духовния взор на народа ни.

В нито един от четирите подложени на сътресения региони от Стария свят, разположени между “морските и степните разбойници” (именно така безжалостно, но справедливо, ни учи да ги възприемаме британецът Макиндер от своите острови, намиращи се в сравнителна безопасност), ограниченият в своя провинциален кръгозор филистер4, чувстващ и себе си, и страната си щастливи, не представлява такава смъртна опасност за собствената си държава, както във Вътрешна Европа. Никъде не е толкова трудно да се събуди у подобен тип хора инстинкта на границите. При другите народи той се самовъзпламенява още при първите признаци на външнополитическа нестабилност, проявявайки се като неподправена чувствителност, даже ако опасността е отдалечена.

Ако успеем да накараме мнозинството от нашия народ, макар и мислено, да премине край съвременните граници на своята държана, той ще бъде поразен, виждайки, че всъщност твърде голяма част от родината му е съвършено лишено от всякаква възможност за въоръжена държавна защита.

Следователно, ние не можем, както много други големи народи на Земята, да се приспособим предимно към един или няколко типа предпочитани видове граници, като: сребърния морски пояс на Великобритания и Япония; мощните планински вериги на Хималаите, на север от индийското жизнено пространство; зоните на анойкумена - пустинният пояс и събиращите се планински хребети, както това е свойствено за китайската културна почва или за обширни части на Съветския съюз; опасаната с обрасли планини Бохемия, или на две трети защитеният от заблатени гори ареал на Полша. Ние трябва да се примирим едва ли не с всички видове граници, които се срещат в отредената ни зона след войната. Впрочем, преди войната също имахме всички видове граници. Сред тях имаше вододели в тропически острови (Нова Гвинея), устия на големи реки и речни басейни с терасирани гори и джунгли (Рувума и Кунене), пояс на заблатени гори (Камерун), вулканични масиви (Килиманджаро), тектоничните езера на Източна Африка, необичайно деформирани подстъпи към реки и морета (нос Каприви, Замбези, Конго), аномалии като изключително неблагоприятната в политико-географско отношение граница по Оранжевата река, ексклавът на залива Уолфиш-Бей. Към тях принадлежат и по-късно усвоените рубежи на морски и океански пространства, вулканската дъга на океански острови (Марианският архипелаг), атолови образувания (Jaluit) и коралови рифове като бариери. Неуморимият труд на старателни комисии по демаркация на границите фино отсякоха техните контури от първоначално едва набелязаните рубежи, т.е. от простите и открити линии на разделението между зони на интереси. Проявената при това географска изкусност е достойна за много по-признателно отношение, от това което има мнозинството от германския народ, пред засвидетелствания по такъв начин колонизаторски успех.

В крайграничната зона, обкръжаваща днес тази част от немската народна почва (467303 км2 Германия, 78000 км2 Австрия), която след войната все още остава макар и под частичен контрол на немската общност (3150000 км2 на Германска империя и 675000 км2 на държавата на Хабсбургите от 1914), има, като пограничен ландшафт, една рядко срещана незасегната територия – Каринтия. В този твърде единен природен ландшафт се различават както пограничност от ясно изразен източен тип (с разпръснати селища и изкуствено разчленени ландшафти), така и силно затворена пограничност от западен тип. За западния тип са характерни тези древни стени, пред които лежат отпадналите от тях части, или такива държавни образувания, нито едно от които вече не се намира в политическа близост с остатъците от Империята на германската нация. Такива са Нидерландия и Швейцария, по вина на Хабсбургите, които, при ликвидирането на Първата империя, поставиха над всичко само своя дом и фамилни интереси. Такива са Люксембург и Елзас/Лотарингия, този път заради Втората империя на Хохенцолерните, които не знаеха нито как да ги привлекат към своята сфера на влияние, нито пък как да ги удържат там.

Така се разделят, на рубежите на Каринтия, двата общоизвестни типа граници на немската народна почва – източният и западният (подобно нещо би било невъзможно на рубежите на Щирия, уви разрушена отвътре).

Ето защо предпочитаме да започнем своя кратък обзор на границите не с крайбрежието, а именно от това място на крайграничната зона. В противен случай, трябваше да се движим от оголените в хода на историческия процес граници на Северната провинция, на която при това е позволено да се разпорежда едва на 50 км навътре в своята земя, докато Каринтия задържа единствената трайна предвоенна граница на немската народна почва. Това стана възможно само благодарение естествената трайност на този незасегнат ландшафт в крайграничния организъм, която накара да гласуват за немска Каринтия даже нейните иноплеменни, но родствени в културно отношение, жители5,6.

Днес, на запад от мощния естествен и единен ландшафт на Каринтия, т.е. от рубежа, където все още се издига на първоначалното си място разбираната в истинския Ратцелов смисъл древна стена на първата Свещена Римска империя на германската нация (тъй като Венецианската държава, южно от Карнийските Алпи, никога не е била част от немската народна почва), чак до Ламанша и Северно море, в дълга редица се простират изпаднали от тази стена камъни с различна големина: подложената на насилия исконна земя, превърната в графство Тирол; неголемият, гравитиращ към Швейцария, феодален реликт Лихтенщайн; древните пазители на имперския проход Граубюнден, Вормс, Велтлин, Клеве; старинните кантони Берн, Фрайбург и толкова дълго съхранилият верността си към империята Базел; Савоя – също държава на прохода; Мемпелгард – пазител на Бургундските врати; Елзас – откъснатата част от естественото единство на Горнорейнската равнина; Лотарингия; смалилият се по обем Люксембург; старинните имперски епископства Мец, Тул7и Вердюн; пазителят на Маас - Лютих (Лиеж); така пламенно оспорваната Фландрия, както и Нидерландия. Това са граници, несъвпадащи с линиите на разделение между народи и раси, фактически преминаващи не по гребените на планинските хребети, а покрай естествените исторически отбранителни линии на планинските теснини. При това бяха принесени в жертва връзките между народите и правото на пбша по двете страни на планинския хребет. Същевременно, в Пустертал, където прокарването на границите по вододела би било в противоречие с италианските претенции, този принцип не беше спазен.

Когато изначално съществуващи неголеми държави по проходите и долините на Северните Алпи, като Верденфелс, Берхтесхаден или свързващото австрийската и баварската части на Баварското плато Архиепископство Залцбург, лежащи между Тирол и предалпийска Бавария, са погълнати, в качеството на алемано-алпийска граница,с политическо значение, все пак остават укрепеният рубеж Арлберг и проходът Монтавон-Пацнаун, между Тирол и Форарберг. При това, те остават такива, дори когато родственият преходен ландшафт на Алгойските Алпи отпада от връзките на западните и източните военни пътища, съединяващи ядрото на Австрия с Предна Австрия, Брейсгау и Зундгау. Тогава, от северната покрайнина на Лихтенщайн, през Боденското езеро, разсичайки старинното херцогство на алеманите по неговата естествена ос, от Констанс през Райхенау, до Базел сред родствените съседи се запазва рубеж, който изначално се формира от малки промеждутъци и първичната алпийска и и горнорейнска граница. Това е рубежът, изпитан по време на Швабската война8 , който се запазва до наши дни в своя старинен вид и в условията на добросъседство.

На извивката на Рейн при Базел, на завоя от горното планинско течение към Горен Рейн, от течение, използвано изключително за производство на енергия, към течение, използвано за транспортни цели, разширилият се оттук воден отток се устремява към своята велика и героична съдба. Тук се води борба между осъществяваната, чрез нападения, романската идея за голямата река като бариера и идеята за насилствено разрушения естествен рубеж между народите (Вогезката гора) – тази борба, която от времето на Юлий Цезар придава на границата по Рейн и Вогезите кървав и трагичен характер. А имено това, че Вогезите са оградно плато, климатична граница, горска зона с възможности за паша, с редуване на разноплеменни групи и езикови различия, би могло да ги направи една от очевидните естествени граници между големите жизнени пространства в тази част на света. Впрочем, този естествен рубеж е нарушен от два широки  прохода, през които става придвижването на народите: Бургундските врати и низината Цаберн9. Ширината им (около десетина километра) значително отстъпва на разделителната сила на планинската верига, простираща се над 260 км. Битш10, с неговата отчетлива граница, образувана от пъстри пясъчници, наред с разделението гора-планина, е типичен рубеж между области, представляващи добра природна защита за вътрешната граница, която, минавайки между Елзас и Лотарингия, убедително показа способността си дълго време да служи като разделителна сила. Но това не е граница на велика държава. На северозапад от този рубеж, през разделителните зони, днес вървят три големи ивици на преселване срещу горните течения на Мозел, Маас и Сома, върху които, като цяло, се стоварва атаката на франките. Нейна следа е откатът на народната вълна, по-голямата част от която е погълната от ландшафтите-резервати на западната и алпийската раси, които и тук оставят след себе си изпаднали камъни. Техният най-важен венец от крепости, предателски отстъпени на Франция от протестантските немски князе, са епископствата Мец, Тул и Вердюн – някога опора на империята по линията Мозел-Маас-Ригел. Заслужава още да се спомене силната естествена граница Коленвалд (Ардените), която дълго време формира разделителната зона между фламанци и валонци. След това, чрез мрежа от канали, някога напълно долнонемски, свързващи с морето градове като Гент и Брюж, тя достига Северно море.

И ето ние сме на крайбрежието, отделящо с бреговата си линия непригодната за връзки част от Северно море в Немския (Хелголандски) залив, от подходящото за целта, но малко удобно за отбрана, балтийско крайбрежие на полуостров Ютланд. На полуострова виждаме две противоборстващи си речни граници – река Айдер и река Кьонигсау. Като граница между две значително различаващи се брегови образувания, са използвани и дълбоко врязаните в сушата фиорди, на изток, и разпръснатите крайбрежни островчета, в плитчините на западната страна. Да се обърнем сега към грубите сметки, без съпровождащи пояснения, и нека цифрите да говорят, така както на друго място го правят изпадналите  камъни:

Най-кратката права линия, км

Излаз към морето при империята Хохенщауфените

- около 5100

Намиращ се под немски контрол излаз към Северно море при разцвета на Ханзата

- около 3700

Контролираният от Германския съюз излаз към морето до неговата ликвидация

- около 2400

Дължина на бреговата линия на Германия в периода на световната война (без колониите) – 330+1025 (Северно и Балтийско море)

- около 1355

Дължина на бреговата линия на Австрия в Адриатика, в периода на Световната война

- около 750

Излаз към морето на политически удържаната немска народна почва след Световната война –  300+820

- около 1120

Крайбрежие на града-държава Данциг (Гданск) с полско външнополитическо представителство

- около 55

 

Хелголанд, след ликвидирането на военните му съоръжения, е оставен на бавно, но сигурно и неудържимо, разрушение от морето. Каналът Норд-Остзее (Килският канал) е демилитаризиран и беззащитен, също както и бреговият ландшафт, на разстояние 50 км навътре в територията на страната.

Такъв е безмълвния език на крайбрежието, тази част на немския народен организъм, чийто угасващ живот е нагледно представен, още през 1901, на една карта, публикувана в „Petermanns Mittelungen”. Към приведените данни ще добавим изкуственото отстраняване от управлението на реките Рейн, Елба, Одер и Дунав на тези, на които принадлежат прилежащите към тези райони земи, а също пълната загуба на Висла и Мемел (Неман).

И устието на Висла, и Мемел, и остатъците от немските позиции  в Латвия, Курландия11и Естония вероятно биха могли да се разглеждат (подобно на явленията по западната граница, като изпаднали  камъни, ако в действителност не бяха превърнати в предни постове на чужд растеж. Данциг трябваше, така или иначе, да се изплъзне в ръцете на Полша. Мемел (Клайпеда), заради предателството на Лигата на Нациите, е предаден на литовците като оскъдна компенсация за Вилнюс. Много повече приличаше на такава отломка от предишното държавно здание принадлежността към най-старата и почтена колония Източна Прусия, възникнала в хода на преселването на германския народ на Изток, по подобие на дълго време удържащото вълните на френския прибой херцогство Лотарингия. Източна Прусия е единствената все още не рухнала руина на огромната германска заселническа издатина в балтийския моренен ландшафт, резултат от отстъплението на най-северния от трите заселнически клина, придвижили се далеч навътре в Източна Европа. Вторият от тях, заобиколил от север Судетите и загубил остротата си на изток от Горна Силезия, е представен от силезийските германци, докато третият клин е проникнал през Горна и Долна Австрия, покрай Дунав, през Залцбург, Алпенкльостер и Щирия, в посока Алпите и към тяхното източно подножие.

Срещу тях се премества трудно отделимото, поради множеството разпръснати заселвания, допирно място на полския, чешкия и словенския насрещен клин. Бедата на расите, които се отнасят помежду си отчуждено, но все пак са принудени да живеят рамо до рамо в тази широко разтеглена ивица на Междинна  Европа е, че важните, и сами по себе си осъществими, географски връзки, както и обвързаността по едната и другата страна на границата, не се формират политически. Що се отнася до германската страна, при повторната колонизация тя не съумява да създаде действително взаимообвързани широки заселени ивици в днешните долини на големите реки и тези, останали от разтопените води на ледниковата епоха. Труднопроходимостта на Бохемия и непристъпността на нейните планини препятстват плътната колонизация на древния германски път между Одер и Дунав, който в зората на германската история (също както и в Бохемия), частично се отклонява встрани, поради недостатъчно развития политически инстинкт. Това е истински срединен път на преселвания, вътрешен източен път, противоположен на периферния речен път на викингите от Западна Двина, през Киев, по Днепър, към Византия. Като търговски път по долините на Морава и Одер към германските племена, той е известен още на елините. Голяма роля при формирането на германската източна граница на Висла играе контрастът между моренните образования и безлесните льосови ландшафти, предпочетени при първото преселение на германските племена, и горските ландшафти по ледниковите долини, предпочетени при повторната колонизация. По долините на големите реки, наред с ограничената селска колонизация протича и градска, придобила решаващо значение. Така, повторната колонизация не усвоява цялата територия около градовете, но спомага за немското разселване в източните земи - в Полша и Югоизточна Европа, като придобива „дифузен” характер. Така възникват многобройните езикови „островчета”.

Понякога немския заселник бива заблуден от усещането, че благодарение на немските династии той все още е свързан с родната земя чрез пространства, на които, поради демографската им гъстота, на практика, културната и стопанската връзка се прекъсва. Така е било в кралската земя на старата Саксонска Трансилвания, в Банат и в Бургенланд. Бургенланд, както и Егерланд, е продаден, така да се каже, от немската династия и единствен от загубените късове национална територия отново се присъедини към нея след Световната война, макар и страшно обезобразен и грабителски лишен от своя естествен транспортен възел Еденбург и от всички, без изключение, „бургове” 12, на които дължи името си13.

Нека, от гледна точка на последите геополитически постановки, си зададем въпроса, защо в немската народна почва, именно по отношение на граничната отбрана, по възмутителен начин се разминават, от една страна, благоразумието на държавообразуващия народ, а от друга – значително по-съзнателно охраняваната основна структура? Нека си зададем въпроса, защо например, когато Карл V признава невъзвратимата загуба на ключови крепости по западната граница на империята, неговият народ пее песни за това, че му отказват танц най-важните и „опори” „Мец” и „Магд”? При детайлен анализ, като причина за това, ще открием, че имено в нашето жизнено пространство вътрешните граници и постоянната воля за съхраняването на това пространство почти навсякъде са по-силни, отколкото е естествената външна защита. Там, където не разбират тази самоубийствена ориентация,  предпочитат да обвиняват нас, немците в „национална извратеност”14.

Съвсем очевидно е, че тази обективност, достигаща до самоистезание, до народностна неприязън към собствената жизнена форма, ползваща чужди, насилващи ни народи и държави, тази удивителна смес на политическа ограниченост с местни интереси, на глупост в практическите действия с космополитична,            възвишяваща се над народа, несбъдната мечта в теорията, тази смес от качества, които оживяват даже в такива натури като Гьоте, едва ли може да бъде разбрана от синовете на затворени естествени жизнени пространство. Във всеки случай, именно с психологическите предпоставки се опитах да обясня на японските лидери нашето поражение през 1918-1919.15

Освен това ние, немците още дълго трябва да преодоляваме нелепата представа, че само ние имаме нужда от отдих от потребността да защитаваме границите си, докато през това време тази потребност възниква и у враждебния ни съсед. Така, чрез самоприспиване, се преодолява най-лошата фаза на кризата в борбата за пространство. Даже заслужаващите най-сериозно отношение свидетелства за запазващата се у противника ни воля за борба (като например проектът за бъдеща Европа според сръбските архиви16), не предизвикват никакво безпокойство у онези, които така охотно вярват на международните лозунги за помирение. Така, под гръмки аплодисменти, граф Куденхоф-Калерги изгради своята пан-Европа върху трайното раздробяване на Вътрешна Европа. Единствено Льош обърна внимание върху несъстоятелността на самата конструкция на това здание17.

„Привържениците на мира” предпочитат да си затварят очите пред това, че пацифистката паневропейска идея би въвлякла и нас, грабителски лишените от пространство, в ожесточените битки за колонии на френския, белгийския и холандския империализъм. За това има две основни причини: първата е свързана с особеностите на нашето жизнено пространство, из основи раздробено на клетки чрез вътрешните граници; втората е рано проявилата се вътрешна нагласа на нашата високонадарена, но склонна към шизофренични катастрофи, народна общност. Затова на постоянното въздействие на нашата природна среда, което, в съчетание с този порок на националния характер, е способно да поражда постоянни бури, трябва, от една страна, да се отговори с постоянни възпитателни действия и бдителност по отношение на назряващата опасност от вредни възпламенявания и техните последици. Но, от друга страна, ние черпим надежда именно от историята на най-надарените народи, като индийците и елините, които притежават сходни черти на характера, също обусловени и усилени от влиянието на ландшафта. Тази надежда произтича от предаденото ни още от Ратцел геополитическо познание за голямата трайност на действията, извършвани в историята на многотипни групи от хора и особено на многотипни народи и раси. Еднотипниият се изчерпва по-лесно, неговият еднотипен конгениален родов ландшафт (например средиземноморският или месопотамският) по-бързо проявява признаци на изчерпаност, на стопанско изтощаване). Творческата сила на живеещите на неговата почва се парализира заедно с него. В многотипните хора и раси, след изчерпването на определени пространствени зони, отделните части от расата или народа се издигат отново от непрекъснато регенериращата ги обширна народна почва: цели ландшафти се намират в полузабрава и бленуват с горда увереност, че техният разцвет предстои, в съхранените предишни състояния. Може да се случи и така, че камъните, отречени от строителите като безполезни и пречещи, отново могат да станат ъгловите камъни18, които да поддържат границата, и на които надежно ще се базира през идните столетия така необходимото ново здание на Европа и, преди всичко, неговият Център! Отначало обаче, предстои да се преместят други камъни от различен род, угнетяващи със своята тежест неговия живот, както днес го притискат от всички страни границите на германския народ и държава.

1927

Бележки:

1. Winker, W., Statistisches Handbuch des gesamten Deutschtums. Leipzig, 1927. – Бел. авт.

2.Borries, E., Geschichtliche Entwicklung der deutschen Westgrenze. Petermanns Mittelungen, 1915. – Бел. авт.

3. Mitteleuropa. Освен като превод на географските понятия Вътрешна, Средна или Централна Европа понятието Mitteleuropa има особен статут в немската геополитическа мисъл. По-подробна информация за неговата значимост като форма на специфично геополитическо съзнание на Германия ще намерите в: Русев, М., “Mitteleuropa” и Големите пространства (геополитически измерения на континенталното ядро). – Год. на СУ “Св. Кл. Охридски”, книга 2 – География, т. 93, 2003 и т. 94, 2002. – Бел. ред.

4. Невеж, дребнав, тесногръд, безразличен към интересите на обществото, самодоволен човек с тесен кръгозор, еснаф – Бел. ред.

5. Карти, демонстриращи резултатите от гласуването в Каринтия в частност привежда: Wutte, M., Kдrntens Freiheitskampf. Klagenfurt, 1922. – Бел. авт.

6. Каринтия е част от Австрия по Сен-Жерменския договор от 1919. Южната й граница е уточнена в полза на Австрия след плебисцит в района на Клагенфурт. – Бел. ред.

7. На р. Мозел. – Бел. ред.

8.Швабската (или Швейцарската) се води през 1499 от Швейцарския съюз срещу Швабския съюз и Свещената Римска империя на Максимилян І. Завършва с утвърждаване фактическата независимост на Швейцария. – Бел. ред.

9. Саверн (фр.) – низина и град в Елзас. – Бел. ред.

10. Област в Южна Швейцария (кантон Валис). – Бел. ред.

11.Историко-географска област, обхващаща части от съвременнa Латвия. – Бел. ред.

12.  От Burg (нем.) – крепост, замък. – Бел. ред.

13. За Бургенланд виж преди всичко изследванията на Р. Зигер. – Бел. авт.

14. Вж. статията на F. Enders в “Sьddeutsche Monatshefle” от 1919 – Бел. авт.

15. През 1908-1910  Карл Хаусхофер е дипломатически представител на Германия в Япония, като впоследствие поддържа чести официални и неофициални контакти с управляващия японски елит. – Бел. ред.

16. Вж. статията в Petermanns Mittelungen, 1920. – Бел. авт.

17. Loesch, K. C. von, PaneuropaVцlker und Staaten. – Staat und Volkstum: Bьcher des Deutschtums. Bd 2. Berlin, 1926. – Бел. авт.

18. Авторът се позовава на библейската представа за ъгловия  камък, отхвърлен от строителите. – Бел. ред.

* Статията е превод, с незначителни съкращения, на 24 глава от фундаменталния труд на големия германски геополитик професор Карл Хаусхофер (1869–1946) “Границите и тяхното географско и политическо значение”, издадена в Берлин през 1927. Публикуваме я с любезното съдействие на доц. д-р Марин Русев.

{rt}