Съвременна България сравнително отскоро е субект на европейската геополитика, което съвсем не означава, че тя исторически е била лишена от собствено геополитическо съзнание и не го е проявявала в един или друг случай.
Безспорно е, че в съвременната система на международните отношения, исторически се е формирала група от притежаващи собствени специфични характеристики регионални цивилизации, които разполагат с различни позиции и играят различни роли в рамките на тези отношения: западноевропейската, американската, латиноамериканската, арабо-ислямската, китайско-конфуцианската, хиндуистката, японската, негроидно-африканската и, както правилно отбелязва българският изследовател проф. Петко Ганчев, не на последно място в този списък трябва да споменем славянската православно-християнска цивилизация (1).
Първите геополитически „пробиви”
В своята интересна статия, проф. Ганчев очертава поредицата от геополитически „пробиви” на древните славяни, които съдействат за формирането на славянската цивилизация, като цяло, и на старобългарската държавност, в частност. Първият подобен пробив, осъществен от славянските народи, е създаването, през 681, на Първата българо-славянска държава на Балканите, в самото сърце на Византийската империя. Основана от хан Аспарух, като наследница на легендарната „Стара Велика България” (169-655) и като федерация на старите българи и славяните, България влиза в тесен контакт не само с най-могъщата европейска и християнска империя, но и в продължение на столетия воюва и си взаимодейства с Византия, оказвайки, по този начин, определено влияние върху нейната съдба (1).
Следващият геополитически пробив на славяните е свързан със създаването на самата славянска писменост. Висшият сакрален смисъл на изобретяването на славянските букви, от които се формират разбираеми думи и изречения, се възприема от старите българи като акт на Божието творение и средство за общуване с другите славянски народи с посредничеството на самия Бог. Тези фактори съдействат за появата на благоприятната геополитическа ситуация, в която се развива Първото Българско царство (1).
Третият геополитически пробив е приемането на християнството през 861. Използвайки съвременната терминология, можем спокойно да определим кръга от задачи, които се опитва да реализира българският владетел Борис-Михаил (852-889) като геостратегически, констатирайки, че:
- на първо място, управлението му съвпада, от една страна, с издигането на забележителния деец на източното християнство епископ Фотий на константинополския патриаршески престол, а от друга – възкачването на папския престол във Ватикана на Николай І, един от най-волевите и амбициозни папи в онази епоха. Битката за влияние между двата най-могъщи центрове на християнството навлиза в решаваща фаза, като всеки от тези центрове не признава върховенството на другия и иска да разшири диоцеза на своето влияние;
- на второ място, процесът на постепенна христианизация на България също вече е навлязъл в решителна фаза и Борис упорито търси нова държавна идеология, каквато в онази епоха би могла да бъде само някоя нова религия;
- чрез новата религия българският реформатор иска да обедини в един народ двата основни етноса – древните българи и славяни, а в единна държавна общност - другите етнически групи, попаднали под влиянието на българското княжество по време на многобройните войни или пък заселили се на територията на България след поредните нахлувания и походи;
- да се реши въпросът за единния държавен език на младата държава, който вече е оформил структурата си на базата на старославянския език, с някои думи и елементи от структурата на старобългарския език;
- да превърне българската държава в част от християнската цивилизация на Европа, което и гарантира и по-висока степен на сигурност в бъдеще;
- да избере измежду двете основни версии на християнството онази, която би могла да гарантира подчинението на църквата на абсолютната политическа власт на монарха.
Списъкът на тези задачи, които Борис-Михаил свързва логически една с друга, свидетелства за мащабната му политическа инициатива и забележителните му способности да работи изобретателно и с размах за реализацията на онова, което в съвременната геополитика се нарича „геостратегия”.
По-нататъшните събития показват, че Борис-Михаил никога не се отказва от реализацията на своята геостратегия – той постоянно маневрира между Константинопол и Рим, което между другото е и основната причина за първия значим разкол между двете църкви през 870 (2, 124-125).
Следва да отбележим, че формирането на геополитическата идентичност на южните славяни в средновековната епоха съвсем не е еднозначен процес. Така през втората половина на ХІІ век, опитът на два етнически близки народа – славяни и сърби, да създадат независимо политическо обединени, бива провален от византийския император Мануил І Комнин, който разширява византийския суверенитет върху територията на Босна и по-голямата част от тази на Хърватия и прогонва венецианците от Далмация. Това дава основание да се твърди, че решаваща геополитическа сила в този европейски регион не е Свещената Римска империя, а Византия, с която се конкурират Унгарското кралство, Венецианската република и, отвреме навреме, норманското кралство в Сицилия, които при всеки удобен случай се намесват в делата на южните славяни (2, 130).
България между Константинопол и Рим
Следва да подчертаем, че дори след приемането на християнството, през 861, от Византия, отношенията на Първото българско царство с Империята съвсем не са идилични. Император Василий ІІ, нарече Българоубиец, унищожава първото българско държавно образувание и от началото на ХІ век България съществува като византийско провинция. Но 167-те години на византийско господство не минават просто така. В структурата на българския манталитат се формира архетип за гърците, като общност, която е исторически противник на българите. Това по-късно кара българските владетели да търсят компромис с император Фридрих Барбароса, с когото, през 1190, е сключено споразумение за пропускане на 40-те хиляди бойци на кръстоносната армия, през територията на България, към Константинопол (2, 135).
След освобождението си от византийското иго, българските владетели се обръщат за помощ към Рим. Така Йоан (Калоян), управлявал през 1197-1207, който се назовава „цар на българите и власите”, се обръща към римския папа с молба да му даде императорска корона и да провъзгласи Търновския епископ за патриарх, с право да посвещава и наставлява епископите от царството му. Тук следва да посочим един немаловажен детайл: за да си гарантира успеха, Калоян напомня на папата, че предшествениците му Петър І и Самуил са получили от Рим царска титла (2, 131-132).
Калоян успява да извлече максимална полза от хаоса, обхванал Балканите, особено след печално известния поход на кръстоносците срещу Контантинопол, през 1204: той завоюва земите от Средец (София) до Тесалия, а на запад стига до Морава. Тези мълниеносни постижения правят впечатление на Рим и Калоян все пак получава корона, със скиптър и хоругвата на Петър и Павел в добавка. Но, както остроумно отбелязва Франтишек Дворник, действията на римския понтифик не са лишени от лукавство – той дава на Калоян само кралска титла, а търновският епископ е провъзгласен за примас на България. Разбира се, това не смушава българския владетел, който не обръща внимание не тези тънки разлики и невъзмутимо се именува император, а своя примас – патриарх.
Определен геополитически елемент има и в отношенията между наследника на Калноян – Борил (1207-1218) и Рим. Тъй като е узурпатор, Борил се нуждае от папската подкрепа, но във вътрешната си политика се придържа към византийските канони. Римските норми, така и не се налагат в България и след като българите стигат до извода, че съюзът им с Рим вече не е изгоден за тях, се връщат към византийските канони.
Турското робство
В мрачната епоха на османското владичество (1396-1878) България се оказва в епицентъра на балканските владения на Турция. Близостта на имперската столица Константинопол (Истанбул) и необходимостта да контролира черноморските и средиземноморските си граници поставят пред младата и набираща сила империя определени геополитически задачи. Така България се превръща в мощен преден пост на турското господство на Балканите и района на Западното и Южното Черноморие, където е концентрирана значителна част от турската армия и военния флот.
Анализирайки историческите корени на православната геополитика, френският изследовател Франсоа Тюал, подчертава, че „чак до 1453 (превземането на Константинопол от турците) Православната Църква се отъждествява, в геополитически план, със съдбата на Византийската империя. Католическият свят пък обхваща Западна Европа. Дотогава, Рим и Константинопол представляват две християнски „големи пространства” (ако използваме геополитическата терминология) със свои геополитически, политически, икономически и културни интереси, а също с ясно фиксирана и недвусмислена богословска специфика, отразяваща и предопределяща различието между църквите, с цялата им интелектуална догматична еднозначност и логическа взаимна обвързаност” (3).
В историята на българския народ, в периода на османското господство, геополитическата активност и каквато и да било проява на геополитическа воля изглеждат съвършено невъзможни. Социалното, политическо и духовно потисничество на османската държава превръща абсолютното мнозинство от българите в безправно и с невъобразимо нисък статут данъчно съсловие – т.нар. „рая” („стадо”). Но дори и в тези условия, те намират у себе си сили да се вдигнат на борба за своята национална идентичност. През втората половина на ХVІІІ век тази борба приема първоначално формата на протест срещу елинизаторската политика на Константинополския патриархат, а след това в постепенно придобиващата все по-ясни организационни и идеологически очертания борба за автономна национална църква (4).
Геополитическите измерения на Българското възраждане
Според мен, тази борба има геополитически корени. Тя е потвърждение на геополитическия дух на времето, когато Византия упорито се стреми да пресече усилията на владетелите на Първото и Второто български царства към всемерно укрепване на българската държавност. В епохата на Българското национално възраждане, чиито първи кълнове се появяват през втората половина на ХVІІІ век, критиката срещу гръцките фанариоти е иницирана от монаха от Хилендарския манастир отец Паисий, с основание смятан за „будител” на българското национално съзнание. В ръкописния си труд „История славянобългарска” (1762) той прави патриотична реконструкция на епохата на двете български царства и отправя остри нападки срещу политиката на Константинополския патриархат, който по онова време се е превърнал в част от османската държавна машина и упражнява, съвместно със султанската власт, жестоко социално и духовно потисническо над българския народ (5). В тази връзка може да се направи обоснован извод, че отец Паисий следва да се смята за родоначалник на славянската геополитика, в рамките на формиращата се българска нация.
През ХІХ век тази традиция е продължена от редица видни дейци на Българското национално възраждане – Софроний Врачански, Петър Берон, Георги Раковски, Васил Левски, Любен Карававелов, Иларион Макариополски и др., които стават ръководители или активно участват в т.нар. „църковно-национална борба”. Смисълът и, в крайна сметка, се свежда до създаване на независима от Патриархата автономна българска църква и признаването на българите за отделен народ.
Според известния руски геополитик-неоевразиец Александър Дугин, за начало на православното и национално движение следва да се приеме 1870 (!), когато, под натиска и с подкрепата на Русия, е създадена Българската екзархия, чиято реална цел е обединяването на православните християни, живеещи на Балканите, в геополитически блок, враждебен на Османската империя и духовно противопоставящ се на Константинополския патриархат и доминацията на фанариотите (6, 402).
Същият автор поставя интересния въпрос за съществуването, през няколко исторически епохи, на геополитически „лобита” в славянските държави. Според него, във всяка славянска държава има (включително и днес) поне две лобита, чиито характер се обуславя от определени религиозни и други ментални особености.
Първото лоби е проруско, ориентиращо се към геополитиката на Руската православна църква, която наследява (макар и с известни условности) доктрината за „Москва като Третия Рим”. Това лоби е ориентирано против Рим, т.е. против сближаването с католическа Европа и, в същото време, се придържа към антитурски и антифанариотски позиции. Що се отнася до самата Гърция, там това лоби включва не само русофилските православни кръгове, но и някои тайни общества от масонски тип.
В същите страни обаче, съществува и противоположно лоби, принадлежащите към което, макар също да са православни, подкрепят идеята за сближаване с Рим, както и с католическите и протестантски държави и конфесии.
На трето място, анализът на британското влияние върху Турция в епохата на т.нар. Източен въпрос, показва, че англо-саксонската външна политика се ориентира (поне до края на ХІХ век) към подкрепа на „статуквото” на Балканите и цели да запази турското господство в този ключов европейски регион, като паралелно с това се подкрепят и фанариотските традиции, което оказва своето влияние и върху политиката на православието в балканските държави (6, 403-404).
Всичко това дава повод да се замислим за дълбоките причини за зигзагите в политиката на някои славянски държави в ново и най-ново време. Така, ориентацията на редица български правителство към Австро-Унгария и Германия, през 1914 и 1939 водят страната до две национални катастрофи.
В най-ново време, разпадането на Югославия е пример за разпределението на геополитическите сили и съответните влияния на Балканите. Така нареченото „самоопределение” на Косовската област сложи чертата в разделянето на тази държава и беше крупно поражение за Сърбия, която, като цяло, се ориентира към православно-славянската геополитика на Русия . На свой ред, Хърватия и Словения се ориентират към Германия, а в нейно лице към т.нар. Mittelеuropa, демонстрирайки съвременната геополитическа логика на интеграцията в ЕС, където доминира именно Германия, имаща традиционни интереси на Балканите. Англосаксонската политика, в лицето на САЩ и Великобритания, пък се въплъщава в подкрепата за босненските мюсюлмани и албанците, като своеобразни съвременни наследници на Османска Турция (без да забравяме и за подкрепата на самата днешна Турция). Това обаче, е вече друга тема.
Бележки:
1. Ганчев П. Становление славянской цивилизации является ее собственным делом // http:// liternet.bg/publish 22/p_ganchev/ stanovlenie.htm
2. Дворник Фр. Славяне в европейской истории и цивилизации. М.: Языки славянской культуры, 2001. С.124–125.
3. Тюал Ф. Православната геополитика, сп. „Геополитика”, бр.1/2009.
4. По-подробно за това, виж: Лилуашвили К.С. Национально-освободительная борьба болгарского народа против ига фанариотов и Россия. Тбилиси, 1978.
5. През този период, в етническите български територии няма нито една печатница със славянски шрифт, затова трудът на Паисий е в ръкописен вид, като след това се разпространява из България в преписи от оригинала.
6. Дугин А. Основы геополитики. Геополитическое будущее России. М.: Арктогея, 1997.
* Авторът е преподавател в Кубанския държавен университет в Краснодар, Русия
{rt}
