Като кандидат-президент, Барак Обама много говореше за това, какво точно ще направи, след като заеме този пост. Дойде време да видим, на какво е способен президентът Обама. Основният въпрос, пред който е изправен той днес е свързан с икономиката (нещо, което самият Обама не очакваше през по-голямата част от канидатпрезидентската си кампания). Тоест, доминиращата тема през първите сто дни от неговото управление е приемането на пакет от стимулиращи националната икономика мерки. В същото време обаче, Обама вече е участник в „Голямата игра”, т.е. в глобалното съперничество, а в този тип игри президентите рядко определят тона.
Основното предизвикателство, пред което в момента е изправен Барак Обама очевидно не е Газа. Израелско-палестинският спор не е сред онези, в които си струва да се забърква американският президент, освен ако не е от хората, падащи си по болезнените усещания. Защото става дума за безкрайно заплетен конфликт, който на практика няма решение. Без съмнение, през първите сто дни на управлението си, Обама ще парира всички опити да бъда ангажиран като посредник в палестинско-израелския конфликт. Той ще изпрати в региона свой специален пратеник, който ще води активни разговори с всички страни, ще произнася подходящите речи и ще се опитва да ги склони към поредните безмислени отстъпки. Този пратеник ще сложи началото на някакъв процес, а всички цинично ще се съгласят да участват в него, предварително знаейки, че той не води наникъде. Тоест, подобна мисия не означава ангажираност, а по-скоро имитация на такава ангажираност и тъкмо поради това всички американски президенти назначават специални пратеници за Близкия изток. Обама може да заобиколи поредната палестинска криза (чиито център този път е Газа) и със сигурност ще го направи.
Двете неизбежни кризи на Обама
Двете кризи, които той със сигурност няма да избегне, са Афганистан и Русия. По ред причини, ситуацията в Афганистан е крайно нестабилна и това не е криза, по отношение на която Обама би могъл да избегне вземането на решение. Президентът официално обяви, че ще ограничи задълженията си в Ирак и ще ги увеличи в Афганистан. Втората криза пък е свързана с решението на Русия, през януари тази година, да спре природния газ за Украйна и породената от това газова криза в Европа. Естествено, това не засяга пряко САЩ, но продължава силно да засяга европейците, дори и след като доставките бяха възобновени.
Тоест, Обама влезе в Белия дом, обременен от три взаимно свързани проблема: Афганистан, Русия и Европа. В известен смисъл, това е един и същи въпрос, който не може да чака.
Очевидно е, че Обама възнамерява да следва в Афганистан схемата на генерал Дейвид Питреъс. Целта е да бъде увеличен военният контингент в страната, като по този начин нарасне и натискът върху Движението Талибан и се очертае пътят към преговори с тази военизирана групировка или с някоя от нейните фракции. В крайна сметка, това ще доведе до включване на представители на талибаните в управляващата коалиция. Питреъс прокарваше тази стратегия в Ирак по отношение на бунтовниците-сунити и именно тя, най-вероятно, ще бъде използвана в Афганистан.
Положението в тази страна обаче се усложнява от ситуацията в съседен Пакистан. Снабдяването на частите на САЩ и НАТО в Афганистан, почти на 75%, се осъществява през пакистанското пристанище Карачи, откъдето товарите се доставят с камиони, през границата с Афганистан. По-голямата част от петрола, използван от западните сили в Афганистан, се обработва в Пакистан и се доставя по същия маршрут. Има два основни пропусквателни пункта – единият е в пакистанския град Чаман, на границата с афганистанската провинция Кандахар, а другият е в Хайберския проход. Талибаните редовно атакуват складовете и конвоите на западните сили, а пакистанските власти на няколко пъти прекъсваха маршрутите, под предлог, че се водят сражения между правителствените части и радикалните ислямисти.
Междувременно, положението в Пакистан се усложнява от напрежението в Индия. Индийците твърдят, че хората, осъществили терористичните нападения от 26 ноември 2008 в Момбай, са пакистанци, ползващи се с подкрепата на определени кръгове в правителството на страната. След кървавата баня в Момбай, индийците декларираха определени претенции към Пакистан. Макар че ситуацията, както изглежда, се стабилизира, бъдещето на индийско-пакистанските отношения остава крайно неясно, като ескалацията на напрежението може да бъде провокирана от най-различни фактори – от смяната на курса в Делхи, или пък от нови терористични действия. Пакистанците дадоха да се разбере, че засилващата се заплаха от страна на Индия изисква прехвърлянето на войски от афганистанската граница на изток, като някои части вече бяха предислоцирани.
Освен прякото въздействие, което това изтегляне на пакистанските войски може да окаже върху трансграничните операции на талибаните, подобна стъпка би довела до рязко увеличаване уязвимостта на пътищата за снабдяване на НАТО, минаващи през територията на Пакистан. Разбира се, някои доставки могат да се осъществяват и по въздуха, но основната част – петролът, боеприпасите и т.н. – могат да се доставят само по суша (с камиони или влакове). Тоест, снабдяването на западните сили в Афганистан само по въздух е невъзможно. Затова затварянето на маршрутите за снабдяване през Пакистан означава криза за американските сили в Афганистан. И тъй като Вашингтон не е в състояние да контролира бъдещите действия на Пакистан, на Индия, или на терористите, САЩ следва да намерят алтернатива на пакистанските маршрути.
Ако погледнем картата, виждаме, че като най-логични се очертават двата маршрута от Карачи, през пакистанска територия. Ако те бъдат затворени или дори ако значително бъде ограничена пропускателната им способност, на практика, остават само маршрутите през територията на бившия Съветски съюз.
Един от тези маршрути, по който днес се транспортират неголеми количества гориво, минава през Каспийско море. Петролът, преработван в Армения, се превозва с фериботи през Каспийско море в Туркменистан (където също се преработва известно количество гориво), а след това се прехвърля в Афганистан или директно, или през територията на Узбекистан. Този маршрут може да бъде разширен така че да стига до Черно море, през Грузия, или до Средиземно море, през Грузия и Турция (макар че вариантът с включването на Турция ще изисква смяна на вагонните талиги, заради различното междурелсие). Не е ясно също, дали корабите в Каспийско море имат достатъчна вместимост за целта.
Друг маршрут позволява да се избегне транспортирането през Каспийско море, както и проблемите, свързани с уязвимостта на Грузия. Той преминава през територията на Русия, северно от каспийското крайбрежие, през Казахстан и Узбекистан (а малък участък – вероятно и през територията на Туркменистан), до Афганистан. Като са налице варианти за връзка през Черно море или за транзит през територията на Украйна и Беларус.
Потенциална алтернатива представлява и Иран, но дори и само за да стартират някакви разговори за това е необходимо радикално подобряване на отношенията между Техеран и Вашингтон, времето за което очевидно не е достатъчно.
Освен това, следва да се уточнят още доста детайли, но всички те, на практика, са варианти на два основни маршрута – този през Каспийско море, или транзита през територията на Русия.
Макар че първият маршрут вече се използва частично за транспортирането на гориво, не е ясно каква може да е максималната му пропускателна способност. Нещата още повече се усложняват от това, че съгласието на Туркменистан е малко вероятно, без санкцията на Москва, а Армения продължава твърдо да запазва лоялността си към руснаците. А след като в Азербайджан, както и в откъсналите се от Грузия Абхазия и Южна Осетия, са разположени руски войски, военната сила на Русия надвисва, както от север, така и от юг, над маршрута през Грузия. Вторият сценарий предполага преминаване през територията на самата Русия, като тук също има няколко варианта – от използването на Черно море до транзита през Украйна и Беларус, или пък през балтийските постсъветски държави.
И в двата маршрута са включени важни за Русия страни, в които Москва продължава да се ползва с влияние, без оглед на това, колко приятелски са двустранните им отношения. Това би дало на Кремъл широки възможности за прекъсване на доставките, под най-различни предлози, нямащи никакво отношения към Афганистан.
Ако Западът избере първия маршрут, руснаците почти сигурно ще се опитат да притиснат Азербайджан и Туркменистан да се откажат да сътрудничат, а пък Турция ще се окаже в крайно неприятно положение, попадайки между „два огъня”, т.е. между САЩ и Русия. Дипломатическите усложнения, свързани с утвърждаването на тези маршрути, ще засегнат не само отделни държави, но и неизбежно ще поставят въпроса за американско-руските отношения.
Дори ако маршрутите не минават през територията на Русия, и при двата варианта нейното съдействие ще бъде необходимо. Затова САЩ следва да разработят алтернативен маршрут за снабдяване през Пакистан и така да определят отношенията си с Русия. Опитвайки се да задействат, без одобрението на Москва, маршрута, минаващ през територията на нейната „близка чужбина”, те отправят сериозно предизвикателство към Русия. За да получат руското одобрение, на САЩ ще се наложи да намерят подходящата формула за взаимодействие с тази страна.
Проблемът с руския природен газ
Сред най-важните упреци на Обама към администрацията на Буш беше, че тя действа едностранно, а не заедно със съюзниците си. Имаше се предвид, по-конкретно, че с действията си Белият дом е породил отчуждение сред европейците и поради това не е успял да формира устойчива коалиция за водене на война. По тази логика, една от първите стъпки на Обама трябва да бъде „възстановяването на мостовете” към Европа, за да се повлияе или да се окаже натиск върху руснаците, имайки предвид, че в Афганистан се намират войски на НАТО, а новият президент, по собствените му думи, възнамерява да поиска от европейците да активизират усилията си в тази страна.
В случая, проблемът е, че в отношенията между Европа и Русия възникна сериозна криза, както и, че в опитите за разрешаването и, ключова роля играе Германия. Този проблем е свързан с природния газ. В това отношение, Украйна много силно зависи от Русия, тъй като получава оттам две трети от необходимия и газ. Руснаците традиционно доставяха на бившите съветски републики (и най-вече на онези, които смятат за свои съюзници, като Беларус и Армения) „синьото гориво” с голяма отстъпка. Украйна също плащаше за природния газ по привилегировани тарифи – до „оранжевата революция” в края на 2004, когато на власт в Киев дойде прозападно правителство. След това, руснаците поискаха за доставяния от тях газ да се плаща реалната му цена. Имайки предвид, че през този период световните цени на газа растяха, Украйна изпадна в ужасно положение, което впрочем целеше и Москва.
През януари 2006, Русия отново прекъсна за кратко доставките на газ за Украйна, а в началото на 2009 направи същото – този път за цели три седмици. Освен че в отчаяна ситуация се оказа самата Украйна, прекъсването на доставките веднага засегна и останалите европейски държави, тъй като голяма част от доставяното в тях „синьо гориво” се транспортира през украинска територия. В резултат, някои европейски страни се оказаха в опасно положение, особено в условията на студената зима на 2008-2009.
С действията си, руснаците постигнаха едновременно няколко важни резултата. На първо място, те оказаха директен натиск върху Украйна. На второ, принудиха много европейски страни да влязат в пряк контакт с Москва, а не да използват посредничеството на ЕС. На трето, създадоха ситуация, в която европейските държави трябваше да избират, дали да подкрепят Украйна, или да осигурят отопление за своите граждани. Накрая, те поставиха Берлин (защото, измежду големите европейски държави, Германия най-силно зависи от руското „синьо гориво”) в положение, съвместно с руснаците, да притиска Украйна да приеме условията на Москва (тези въпроси бяха обсъдени в Германия между премиера Путин и канцлера Меркел).
Германците вече достатъчно ясно заявиха, че се противопоставят на присъединяването на Украйна и Грузия към НАТО. Имайки предвид зависимостта и от Русия (а също собствените и амбиции), Германия няма да подкрепи САЩ, ако Вашингтон реши да отправи ново предизвикателство към Москва по въпроса за маршрутите за снабдяване на експедиционния корпус в Афганистан. На практика, Берлин (както и много други европейски столици) не може да си позволи да предизвиква Русия по който и да било въпрос, най-малкото по този за Афганистан. Като цяло, европейците смятат, че нямат кой знае какви интереси в афганистанската война и много държави планират да изтеглят или да съкратят контингентите си, по финансови съображения.
Тоест, много трудно можем да си представим, как Обама ще успее да накара европейците да се конфронтират с Русия заради маршрутите за снабдяване на американските войски в Афганистан. Въпреки това, решаването на този проблем не търпи отлагане.
Цената на руското сътрудничество
Впрочем, руснаците са готови да помогнат на американците и няма никакви съмнения, какво точно ще поискат срещу това.
Като минимум, Москва ще поиска от Вашингтон да заяви, че няма да настоява за присъединяването на Грузия и Украйна към НАТО или за разпологането на военни контингенти в граничещите с Русия държави, които не са членки на пакта (т.е. пак става дума за Грузия и Украйна). На сегашния етап, подобна декларация би имала чисто символично значение, защото Германия и другите европейски държави и без това ще блокират приемането им в НАТО.
Руснаците биха могли да поискат и известни гаранции, че НАТО и САЩ няма да разполагат големи военни формирования и да изграждат мащабни военни съоръжения в бившите съветски републики (а днес членки на пакта) Латвия, Литва и Естония (тук е мястото да напомня, че малка въздушна ескадрила, формирана от страните-членки на НАТО на ротационен принцип, вече патрулира във въздушното пространство на балтийските държави). Имайки предвид, че в началото на 2009 в Латвия и Литва имаше мощни антиправителствени демонстрации, стабилността в тези страни се оказва под въпрос. Руснаците не биха останали недоволни от свалянето на проамериканските правителства в балтийските постсъветски републики. Затова всяко официално споразумение по споменатия по горе въпрос може доста бързо да дестабилизира ситуацията в Прибалтика, да не говорим, че сериозно би отслабило Северноатлантическия алианс.
Друго вероятно искане на руснаците (още повече че те вече са го поставяли и преди) е свързано с гаранциите, че в крайна сметка, САЩ ще изтеглят всичките си военни бази от Централна Азия срещу подкрепата на Москва за нуждите на сегашната афганистанска кампания (в момента американците снабдяват своя контингент по въздуха, от военновъздушната база в Минас, Киргизстан, но местните власти се готвят да поискат изтеглянето им оттам). Русия не иска, в резултат от американското военно присъствие, Централна Азия да се превърне в сфера на влияние на Вашингтон.
Възможно е също, руснаците да предявят и някакви искания във връзка с плановете на САЩ да разположат обекти на своята Противоракетна отбрана в Чехия и Полша.
Предполагам, че срещу сътрудничеството за гарантиране сигурността на маршрутите за снабдяване на войските в Афганистан, руснаците, под една или друга форма, ще предявят всички, изброени по-горе, искания. Тоест, ако направим равносметка, Русия ще се стреми САЩ да признаят територията на бившия Съветски съюз за нейна сфера на влияние. Американците очевидно не са склонни на подобна отстъпка, или най-малкото биха предпочели тези гаранции да имат не пряк, а косвен характер. Москва обаче ще настоява за обратното, тъй като подобни официални гаранции биха провокирали криза на доверието към задълженията, поети от САЩ по отношение на постсъветските държави и могат да се превърнат в инструмент за връщането на въпросните държави в руската орбита. Евентуални американски отстъпки по този въпрос биха могли да породят сходен ефект и в редица европейски държави.
И така, освен глобалната финансова криза, Обама е изправен през изискващият срочни мерки проблем в Афганистан. Там се сражават американски войници и те трябва да бъдат снабдявани с всичко необходимо. Маршрутът през Пакистан вече не може да се смята за сигурен, що се отнася до всички други варианти, Америка или трябва да отправи директно предизвикателство към Москва (без особени надежди за ефективен резултат), или да поиска нейната подкрепа. Цената, която ще поставят руснаците, ще е висока, особено след като европейските съюзници на Вашингтон не са склонни да се конфронтират с Русия заради Грузия. Впрочем, всички варианти, в крайна сметка, ще изискват сътрудничество с Кремъл. Планът на Обама да ангажира европейците с реализацията на американските инициативи, в този случай, няма как да сработи. Без съмнение, новият президент едва ли е искал неговата администрация да започне дейността си с мащабни отстъпки към Москва, но той не може да си позволи да остави американския корпус в Афганистан без необходимото тилово обезпечаване. Може би Обама се надява, че в Пакистан няма да се случи нищо сериозно, но това зависи най-вече от талибаните и другите ислямистки групировки, а едва ли си струва да разчитаме на добрата им воля.
Но, каквито и предварителни планове да е имал новият американски президент, той трябва бързо да се заеме с този проблем, докато ситуацията в Афганистан окончателно не е придобила кризисен характер. Затова, най-вероятно ще му се наложи да вземе решение, следвайки принципа на „по-малкото зло”. В същото време, за разлика от израелско-палестинския конфликт, в този случай Обама не може просто да назначи свой специален представител, който да се прави, че развива бурна дейност. На президента ще се наложи да вземе много трудно решение. И именно от мерките, които ще предприеме в икономическата сфера и по отношение на афганистанската криза, можем да съдим, какъв президент ще бъде Обама. Убеден съм, че ще го разберем съвсем скоро.
* Авторът е сред най-известните съвременни американски геополитици, президент на Агенцията за стратегически анализи и прогнози „Стратфор”
{rt}
