28
Нед, Ное
6 Нови статии

Геополитика и конфликти в Третия свят

брой6 2008
Typography

Войните между развиващите се държави, възникнали върху развалините на колониалните империи, са обусловени от причини, стари като света: самоутвърждаването или създаването на нацията, укрепване на националната сигурност или демонстрация на собствената мощ.

Спецификата на конфликтите в Третия свят произтича от сблъсъка на две направления в историческото развитие. От една страна, освободилите се страни са едновременно рожби и наследници на колонизаторите. Колониалните държави установяват техните граници, натрапвайки им методите на управление, стандартите на поведение и моралните ценности на Запада (начин на живот, техника, понятия за нация, равенство, свобода).

От друга страна, новите държави са подложени на силното влияние на идеите и традициите от пред-колониалния период на своята история. Разделянето на Латинска Америка, Близкия изток или Африка на държави от европейски тип, бива наложено върху многовековните реалностите и конфликти: расови, племенни, религиозни... Границите, прокарани от колонизаторите, само по себе си, са елемент на стабилност, но легитимността и постоянният характер на тези граници се сблъскват с неопределеността, тъй като онези, които са ги наложили, не са отчитали, а и не са могли да отчетат, етническите и човешките фактори от пред-колониалната епоха.

Именно това обяснява наличието на класически геополитически противоречия в Третия свят (например стремежът към господство на една или друга държава в даден регион), усложнени от антагонизма, свързан с несъвпадението между държавните граници и исторически формиралите се етнически реалности. Тези геополитически проблеми могат да бъдат илюстрирани с три примера: Израел, Персийският залив и бивша Югославия.

Трите геополитически логики на израелско-арабския конфликт

От чисто геополитическа гледна точка, Държавата Израел, създадена през 1948, има две характерни черти. Тя е замислена като еврейска държава, т.е. като чуждестранен анклав от западен тип в Палестина, в арабско обкръжение. Освен това, този регион на Близкия изток, където са разположени също Ливан, Сирия и Йордания, има изключително богата история и ограничена територия и е много плътно заселен.

В тези условия, еврейската държава може да избира един от следните три варианта на геополитическата логика:

  • Логиката на обсадената крепост, или „логиката на Масада”. Както е известно, Масада е древна еврейска крепост, оказала се последната опора на въстаниците в Юдейската война срещу римляните, през 66-73 г.н.е. Защитниците и предпочитат смъртта пред позора да се предадат в плен. Защитата на Масада се съхранява в колективната памет на евреите, като бележит подвиг на този вечно преследван народ. След масовото унищожаване на евреите от нацистите, в навечерието и по време на Втората световна война (1933-1945), израелската държава е трябвало да представлява последно убежище за евреите, в случай на нови гонения. Следователно, тя е трябвало да се гради като крепост, способна да противостои успешно на всяка външна агресия. Именно такава политика провежда Израел от 1948 до края на 80-те години: да се защити от арабите (смятащи, че евреите са завладели техни исконни земи), опирайки се на съюза с външни сили (най-вече със САЩ). Образът на Масада се асоциира и с този на „франкските” държавици (1099-1291), основани от кръстоносците в Близкия изток и обречени да изчезнат, защото са чужди за тези земи.
  • Логиката на Обетованата земя. Мечтите са в основата на много геополитически проекти. Така например, Израел, който е неотделим от съвременната идея за мононационалната държава, е свързан и с т.нар. Обетована земя, за която Бог говори на Мойсей. Именно това обяснява опита на някои израелски кръгове (предприет, в частност, от Менахем Бегин, който е министър-председател на Израел през 1977-1983) да възстановят Израел в библейските му граници (т.е. да присъединят към него левия бряг на река Йордан). Частично, тази идея отразява съкровените желания на всички израелци. Неслучайно, Кнесетът (израелският парламент) обяви Йерусалим за вечна и неделима столица на Израел (30 юни 1980). Що се отнася до левия бряг на река Йордан, окупиран от израелците в резултат от Шестдневната война (юни 1967), анексията му не изглежда възможна, дори от израелска гледна точка. В началото на 90-те години на миналия век, населението на Израел, в границите му от 1949, наброяваше около 4 млн. евреи и 900 хил. араби-палестинци с израелско гражданство. Населението на левия бряг на река Йордан пък наброяваше около милион араби-палестинци, чието ниво на раждаемост отговаря на показателите на Третия свят, докато този в еврейските семейства е близък до западните стандарти. Така, анексията на левия бряг на река Йордан и евентуалното предоставяне на израелско гражданство на местните палестинци, рискуваше да наруши икономическото и социално равновесие в тази страна и да доведе до загуба на самобитността на еврейската държава.
  • Логиката на съгласие с арабите. Може ли един народ, пък макар и подкрепян от мощна диаспора, вечно да живее в обсадена крепост? Времето минава, променят се поколенията, забравят се причините, накарали народа доброволно да приеме да живее в подобно заточение. Нарастват умората и стремежът за нормален живот. Тоест появява се необходимост от съвместно съществуване с Врага, с Другия. Конкретно, това намира израз в отказа от някои територии срещу признаването и мира. Именно този път беше избран от израелското ръководство през 90-те години (вж. Съвместната израелско-палестинска декларация за принципите на автономията, подписана във Вашингтон, на 13 септември 1993).

Тази логика предполага важни геополитически промени. От 1948 до края на 80-те, Израел и арабите (с изключение на Египет, който подписа мирен договор с еврейската държава, през 1979) постоянно се готвеха за война. Над Израел непрекъснато висеше заплахата да бъде „изтласкан в морето”. Логиката на съгласието изисква от двете страни да направят болезнена преоценка на ценностите си: арабите трябва да признаят, че Израел е законна държава в Близкия изток, а Израел следва да осъзнае принадлежността си към този регион, т.е. да се откаже от логиката на обсадената крепост, която повече от половин век бе в основата на неговата легитимност и националното единство.

Примерът на Израел потвърждава, че геополитическият детерминизъм не съществува. Хората опознават географията през призмата на своите потребности, своята история и култура и своите опасения и стремежи. Така, Близкият изток може да си остане регион на вечните конфликти, но може и да се превърне в една от лабораториите, в които ще се осъществен най-големият експеримент на нашето време: формулирането на правила за съвместно съществуване между хора, които до този момент се възприемат взаимно като непримирими врагове, макар че корените на общото им минало могат да се проследят още в най-древни времена.

Персийският залив

Персийският залив е типичен пример за непреходността на геополитическите цели и за пореден път потвърждава наличието на неразривна връзка между географията и историята. Въпреки постоянния характер на физическите реалности, влиянието и значението им непрекъснато се променят в зависимост от количеството хора, техните потребности, движението им и техните социално-политически структури. Нещо повече, геополитическата ценност на един или друг регион се формира, както от неговите характеристики (за Персийския залив например, основният показател, през ХХ век, е наличието на две трети от известните световни запаси от петрол и природен газ), така и от положението му в системата на глобалните потоци: икономически, културни, политически...

В продължение на много векове, геополитическата ценност на Персийския залив се определя от два исторически и географски фактора. На първо място, регионът е ключово кръстовище на търговски маршрути между Изтока и Запада, в частност, през него минава търговията с коприна и подправки. На второ място, Персийският залив винаги е бил една от онези междинни зони, в които се сблъскват и смесват интересите и културите на различни империи и цивилизации: Рим (а след него Византия) и Персия; арабите и персите, селджуците и монголите; Османската империя и Персия и, накрая, през ХІХ век, Османската империя, Великобритания (пътят към Индия) и Русия (стремежът за „пробив” към топлите морета). От края на Втората световна война до 80-те години на миналия век, Близкият изток и, в частност, Персийският залив са сред геополитическите сцени (повече или по-малко нестабилни), на които се разиграваха сценариите на непреките сблъсъци между САЩ (в съюз с Иран на шах Пахлави, Саудитска Арабия и арабските емирства) и Съветския съюз (разчитащ на несигурния си съюз с Ирак на Саддам Хюсеин).

От геополитическа гледна точка, Персийският залив илюстрира две неща:

  • Влиянието на фактора на изкривяването. За Персийския залив такъв фактор е петролът. Наистина, в днешно време няма друг регион в света, където да е концентрирано такова количество жизненоважни суровини за индустриалните държави. Значението на петролните находища е свързано със специфичната историческа конюнктура: рязкото нарастване ролята на петролните продукти в икономиката на западните държави, особено след Втората световна война. Това обяснява, както петролните кризи от 1973 и 1979, така и войната от 1991 за освобождаването на Кувейт, окупиран от Ирак, начело със Саддам Хюсеин. Каква ще бъде ситуацията в този регион след двайсет, или след сто години? Дотогава могат да бъдат открити други находища, възможно е да разполагаме и със средства за рентабилна експлоатация на други енергийни източници. Дали петролът ще продължи да бъде „черното злато”, каквото беше през ХХ век?
  • Съчетаването на съперничеството на световно и локално равнище. Отдавна, но особено през ХХ век (до свалянето на шаха в Иран, през 1979), Персийският залив представлява несамостоятелна зона и арена на сблъсък на интереси, първоначално между различните империи, а след това – между Съветския съюз и САЩ. През 80-те години, Иран, воден от Хомейни, се държи все по-непредсказуемо. На свой ред, Ирак, на Саддам Хюсеин, започва да претендира за ролята на защитник на Залива и само Саудитска Арабия, благоразумно предпочита да остане под крилото на САЩ.

Така, някои държави от региона се опитват да играят повече или по-малко самостоятелна роля, но съкрушителната победа на коалицията, водена от САЩ, срещу армията на Саддам Хюсеин и освобождаването на Кувейт демонстрират, че „в района на Персийския залив редът отново е възстановен”. Дали обаче Втората война в Залива не беше последната мисия, която изпълни Америка, начело на коалиция от държави, подчинявайки се на рефлекса си на свръхсила, но вече без дълбокото вътрешно убеждение, че е призвана да играе ролята на световен полицай?

Еволюцията на всяка междинна зона (а Персийският залив не е изключение) е част от далеч по-мащабен процес. В нестабилния и несигурен свят, след края на студената война, Персийският залив продължава да бъде обект на претенциите на различни външни сили. Макар че истинската му ценност се променя, в зависимост от конкретните обстоятелства. Дали Русия ще продължи усилията да си гарантира достъп до топлите морета? Само че между тези морета и днешната Руска Федерация има редица прегради, под формата на нерешени проблеми в постсъветското пространство. Петролът? Въпреки петролните кризи, тази суровина продължава да е нещо повече от „просто стока”. Ислямският фундаментализъм? Без съмнение, този феномен безпокои Запада, но той провокира сътресения най-вече в самите мюсюлмански държави и не се вписва в рамките на класическите геополитически противоречия. Дали ислямският фундаментализъм не е по-скоро идеологическо движение, подобно на протестантството от ХVІ век, или на социалистическите движения от ХІХ-ХХ век, принадлежащи на света на политиката и трансформирали го, според волята на заинтересованите страни (държави, политически партии, синдикати, отделни личности)?

Бивша Югославия: етническо прочистване или деградация на геополитиката?

След мащабните промени в Източна Европа, през 1989-1991 (крахът на комунистическите режими и разпадането на СССР), настъпи епоха на ожесточени етнически конфликти в цялото пространство от Балканите до Кавказ.

Тези конфликти се характеризират с три основни черти:

  • Те възникват в региони, където съвместно живеят твърде близки понякога народи, които са разделени от един или няколко елементи, възприемани обаче като непреодолими различия. Така, в бивша Югославия живеят хървати, сърби и бошнаци, които имат общи лингвистични и културни корени, но изповядват различни религии (хърватите са католици, сърбите – православни, а бошнаците - мюсюлмани).
  • Тези разделителни линии и тяхното значение са неразривно свързани с общата трагична история на съседните народи (например постоянните кървави конфликти между хървати, сърби и бошнаци през цялата история на Югославия, от 1918 до 1941, а след това – от 1944 до 1991, като етническите сблъсъци не спират дори по време на германската окупация, от 1941 до 1944). Това обяснява принадлежността на южните славяни към различни етнически групи, усилена от преживяните трагедии и съхранила се, въпреки обединяването на техните държави.
  • Взаимната ненавист, възникнала преди много векове, се запазва и проявява в политиката на етническо прочистване. Правят се опити за ликвидиране на всички форми на съвместно съществуване между различни етнически групи на една и съща територия. Всеки народ трябва да представлява еднородна и компактна маса, обитаваща територия, свободна от чужденци и притежаваща ясни граници. Казано накратко, всеки трябва да живее в собствената си къща!

Геополитика и етническо прочистване

Понятието „етническо прочистване” възниква в средите на европейските националисти и, най-вече, сред германците. В живота на Югославия присъстват две натрапчиви идеи (характерни, впрочем, и за Германия). От една страна е бремето на несправедливото минало (например, сърбите, разгромени от турците, на 20 юни 1389, в битката при Косово поле, се смятат за защитници на християнството от посегателствата на мюсюлманите). От друга страна, неспособността или невъзможността да разполагат със стабилна територия, откъдето идват и вечните противоречия между необходимостта да съществуват съвместно с други народи и мечтите за „идеалното отечество”, която може да се осъществи само в резултат от етническо прочистване.

Освен изключителната жестокост на подобна операция (унищожаването и/или преместването на част от населението), провеждането на етническо прочистване поставя, два въпроса, на които е много трудно да се даде адекватен отговор:

Първият въпрос е, могат ли да съществуват напълно еднородни държави, върху строго ограничена територия. Вътре във всяка държава, далеч не всички граждани по един и същи начин се отъждествяват с дадено колективно понятие (родина, нация). Принадлежността на отделния индивид или група към конкретната страна или народ е изключително сложна и подвижна. Човек не е, и не може да бъде, част от някаква монолитна общност. Освен това, множество територии са обект на претенции едновременно на няколко народа, като всеки от тях разполага с достатъчно солидни аргументи.

Има няколко примера за еднородни държави:

- Япония. Тази страна притежава уникална съвкупност от характеристики, определящи нейната еднородност: положението и, като островна държава; периодичната и изолация от останалия свят, която понякога продължава векове наред;  нравите и културата, задълбочаващи националната специфика. През втората половина на ХХ и началото на ХХІ век обаче, Япония е подложена на силното влияние на външния свят, заради нарастването и интензификацията на международните и контакти.

- Франция също е пример за еднородна държава. Това, до голяма степен, е резултат от непрекъснатото въздействие върху нея на интеграционния механизъм, който действа, най-вече, чрез системата на националното образование.

Може ли народът да представлява монолитна общност? Дори историческото, културно и политическо единство не може да отстрани многобройните различия и противоречия, характерни за всеки човешки колектив, въпреки неговата сплотеност. Нещо повече, единството, натрапено на народа в името на безпощадната идеология, неизбежно носи в себе си семената на жестоки трагедии. Добър пример за това е следвоенна Германия, чиято „прокълната” нация, трябваше да намери мястото си сред „нормалните” държави.

Вторият въпрос е:  ако предположим, че етническото прочистване ще донесе очаквания резултат, което е доста малко вероятно (по отношение на бивша Югославия, то би означавало създаването на еднородни държави на сърби, хървати, бошнаци, албанци и македонци), това неизбежно ще породи всички проблеми и противоречия, присъщи на логиката на обсадената крепост. На първо място ще се съхрани комплексът на фрустрацията, свързан със загубата на някаква част от „исконната територия”. Така, в началото на 90-те, по-силните сърби и хървати временно изтласкаха бошнаците от част от земите им, което пък накара последните да търсят всички възможни средства за да постигнат реванш.

На второ място, рано или късно, еднородните държави са обречени да се сблъскат с дилемата на всяка обсадена крепост: или да продължат да държат кръгова отбрана, която, по принцип, може да трае вечно, и постоянно да са готови за нова война, или все пак да се опитат да постигнат съгласие със съседите си, да гарантират съвместното съществуване и да формират в постюгославското пространство система за междуетническо сътрудничество. Може ли стремежът към етническо прочистване окончателно да отстрани присъствието на чужденците? И, дори ако чужденците бъдат унищожени, дали това ще донесе мир и спокойствие на победителя?

Заключение

Нито една държава не може да съществува без собствена основа, т.е. без територия. Правото на държавата върху една или друга територия се утвърждава чрез (и в резултат на) война. След това, завладяното със сила се узаконява с помощта на правото (в частност, чрез мирните договори).

Много територии обаче са били и си остават предмет на претенциите на няколко държави. Това е една от последиците от бурните исторически събития. Един пример е Йерусалим, където се намират светините на цели три религии: юдаизма, християнството и исляма.

В края на ХХ и началото на ХХІ век, териториалните спорове продължават неизбежно да водят до войни, което се потвърждава и от примера с бивша Югославия. В психологията на народите и до днес се проявяват инстинктите на селянина, според когото собствеността върху земята е най-голямата гаранция за сигурност. Само че съвременният живот е немислим без движението на хора, стоки и идеи. Усилването на тези потоци поражда необходимостта от анализ на един друг аспект от отношенията между човека и пространството, с който се занимава геоикономиката.

 

* Професор от Института за международни отношения в Париж, Франция. Това е последната от серията статии, посветени на геополитическите аспекти на двете световни войни и на студената война, определили облика на миналия ХХ век.

{rt}

Поръчай онлайн бр.6 2021